Нов български университет

Между политическите залози и (ре)конструираните територии


Мирелла Дечева, ОП „Стара София” със Софийски исторически музей

 

Коментарът и оценката на културните институции в исторически контекст са същностна част от историческото познание и социалната практика. Критичният и позитивен дебат в областта на културната политика е важен колкото с оценъчните си изводи, толкова и с практичната си резултатност в историко-социалното „бъдеще”. Особено важен е този дебат за музея като институция и политика, същност и функции, наука и практика в български условия, поради дългия му дискурсивен път от „музейно дело” до „музеология”. Към тази констатация трябва да се прибави и фактът за липсата на системни разработки както в по-общ план за културните институции и политики през втората половина на ХХ в., така и за музейните институции в частност.

Тези предварителни бележки експонират важността на предложената тема. Разгледана и в двата аспекта, сама по себе си тя е важен принос в научното поле, още повече, че българската музеоложка библиотека е попълвана епизодично и частично с подобни изследвания. Куражът да се захванат с една от най-слабо проучваните до момента теми[1], амбицията да я представят в пълнота, правейки опит за разчитане не само на функционалните й измерения, но и да поставят проблема като културно явление в контекста на държавна, научна и обществена практика са авторитетна заявка на организаторите на конференцията и съставителите на сборника за осъзнато ниво на актуалност и мисия за бъдещето на науката.

Темата, която поставям е илюстрирана с Националния етнографски музей при БАН, чиято история е показателна за резултата от пресичането на държавната политика за развитието на културата и науката с предизвикателствата на практиката в конструираните и ре-конструирани културни територии в България. В глобален план, еволюцията на музея като институция винаги е поставена в сложната ситуация между култура, идеологии и официална идеология. Исторически динамичният образ на музея като „храм – форум – училище - хранилище” в трансформационната рамка „държава – наука - музей” в български условия се развива на демократична основа, подобно на повечето средноевропейски народи в периода на национално консолидиране и държавно утвърждаване. Разликата със западноевропейските и колониалните държави дава отражение както в идеологическата база, върху която възникват музеите, така и на тяхната спецификата в профилирането им. Целта на този текст е повече информативен, а изказаните мнения – лични възгледи, чиято цел е продължение на дебата за обективизиране и конкретизиране на отношенията политика – културно-научни институции в условията на задъхващото желание за европейски стандарти на българското общество.

 

Поглед към история

Етнографският музей при Българска академия на науките е наследник на Народния етнографски музей – една от първите културно-образователни институции на възстановената след Руско-турската война от 1877-1878 г. българска държава. Още през 1879 г. е създаден първият национален културен институт – Народна библиотека и музей (Недков 2007:9). В резултат на Първия Закон за старините в България (1889 г.), през 1892 г. се появява Народния музей с три отдела – нумизматичен, старовековен и етнографски. В същата година Етнографският отдел е обогатен с изключително ценна сбирка, събрана от Първото българско земеделско-промишлено изложение, проведено в гр. Пловдив. През 1906 г. този отдел, благодарение на богатата си колекция - над 20 хил. експоната и над 20 хил. писмени документа от периода на Възраждането (Ковачева 1994:77), се обособява като самостоятелна институция под названието Народен етнографски музей (НЕМ) и влиза в собствена сграда, разположена неслучайно точно срещу парламента на България. Негов пръв директор е видният етнограф Димитър Маринов.

Заслугата за обособяването на етнографски музей е на тогавашния министър на образованието проф. Иван Шишманов – последен акт в активния му министерски мандат. Кадровият състав на НЕМ обединява три генерации високо ерудирани специалисти, които посвещават живота си на задачата да съберат, съхранят и представят пред обществеността в страната и чужбина богатото етнокултурно наследство на българския народ. Не е случаен фактът, че още през 20-те години на ХХ век НЕМ е сочен за един от най-богатите музеи на Балканите. В него работят такива изявени изследователи и общественици като А. П. Стоилов, Евдокия Петева-Филова, Ст. Л. Костов, Кр. Миятев, Л. Милетич, Хр. Вакарелски и др. Музейният живот привлича и други известни представители на българската интелигенция, сред които писатели и поети като Иван Вазов, Дора Габе и Елин Пелин, композитора Добри Христов, художника Иван Мърквичка, изкуствоведа Асен Василиев. Техните имена са гаранция, че предупреждението на Константин Иречек, че: „Управлението на музея трябва основно да се погрижи и за съхраняването на паметниците, които се намират в страната, да не се развалят от човешкото незнание” (Архив на БАН, ф. 3К, ОП. 1, а. е. 1134, л. 9), отбелязано в неговите „Предложения за бъдещото устройство на Народната библиотека”, се помни и спазва. За нещастие, при бомбардировките върху София през 1944 г. изгаря точно Народният етнографски музей, като разрушенията са не само на зданието, но и на голяма част от експонатите, които недалновидно не са евакуирани (Вакарелски 2002:130). Съхранени остават инвентарните книги, които секретарката на музея отнася със себе си при евакуацията от София в провинцията. Оцелелите експонати, поради липса на музейна сграда, няколко години се съхраняват в „насипно състояние” на различни места в гр. София и трагичната съдба на голяма част от тях продължава с претърпяно наводнение в сградата на Девическата гимназия. Веднага след войната, малобройният екип на музея предприема експедиции по страната за възстановяване на изгубеното, като често предметите са получавани не срещу пари, а срещу продукти – брашно, облекла и пр.

Днес колекциите на музея наброяват над 51 000 експоната, а точната бройка е в процес на уточняване от провеждащата се в момента пълна инвентаризация. Експонатите са разделени в отделни фондове според материала, от който са изработени (метал, текстил, дърво, глина) и според предназначението (функциите) на експоната. Наследените от създаването на музея фондове са: „Облекло”, „Дребни тъкани” (до края на 80-те г. съществували в обединен фонд), „Шевици”, „Килими”, „Накити”, „Керамика”, „Ковано желязо и медникарство”, „Земеделие”, „Домашна занятия и покъщнина”, „Дърворезба”, „Обредно изкуство”, „Чуждестранно изкуство” и „Живописен”, който оформя Оборотен фонд по смисъла на Закона за културните ценности.

Междувременно през есента на 1947 г. към Българска академия на науките се основава Институт по народоука, който през 1949 г. се обединява със съществуващия Народен етнографски музей. Така се поставя началото на Етнографския институт с музей при БАН. Негов първи директор е акад. Стоян Романски. Институционалното обединение на институт и музей като два центъра с различна, допълваща се функция за науката етнография има своите исторически корени в развитието й още от времето на Възраждането и своето логично идеологическо основание.

От 1968 г. институцията има статут на национален музей в рамките на БАН. През 2010 г. ЕИМ се обединява с Института за фолклор в нова рамка – Институт за етнология и фолклористика с Етнографски музей след проведената от БАН формална реформа.

 

Поглед към пространството

Сградите имат привилегията за свой собствен живот, дух и очарование, които се разграничават от преходността на човешкия живот. Неми свидетели на превратностите на съдбата, на ежедневието и празниците на своите обитатели, дори на възхода и падението на държави и народи, те носят белезите на своето време и са ценен исторически извор, който „говори” за политическите, икономическите и културните процеси протичащи в епохата, през която са създадени и епохите, в които функционират. В своята битност Етнографският музей има за свой дом две сгради – първата на площад „Народно събрание”, точно срещу сградата на парламента[2], втората – на площад „Александър І” № 1, в бившия царски дворец, където се помещава и днес. Изборът и на двете сгради се вписва в европейската практика за оформяне на културната градска среда, в чийто ансамбъл се разполагат не само значимите административни, но и културните центрове.

Фолклорът в етнографската колегия разказва, че първата сграда на музея е подбрана точно срещу Парламента, за да не забравят народните представители откъде са произлезли и чии интереси трябва да защитават. Ралата, чергите и цървулите обаче не са „престижни” и по вкуса на повечето от народните представители - доскорошни селяни, управници в следосвобожденска България и може би за това предоставеният дом, според думите на директора на НЕМ, заемал най-дълго този пост – известния повече като драматург Ст. Л. Костов е „картонена кула” (Барзицов 1979). Отново според Ст. Л. Костов състоянието на пригодената за музей сграда може да бъде описано само в трагедия (Тенева 2007:83).

През 1954 г. ЕИМ е настанен в източното крило на бившия царски дворец, в съседство с Националната художествена галерия, която заема неговото западно крило. Решението в Двореца да се настанят две изключително важни културни институции, които съхраняват българския дух и представят най-добрите образци на българския художествен гений е в унисон с исторически установената европейска културна практика за средоточие на движимите културни ценности в недвижими културни паметници. Сградата на Двореца е исторически, архитектурен и художествен паметник на културата от национално значение. Зад неговите стени витае вековна история с целия драматизъм на житейските превратности, но и с богатството на контекста и детайлите на миналото и настоящето.

Въпреки позабравеното си великолепие, сградата е сходна с френските дворци от 18 в. и виенския имперски барок. Преди нея обаче, както отбелязва плоча на входното стълбище, от 1873 г. до 1878 г. тук е бил конакът на румелийското бейлербейство. В неговите подземия е бил разпитван Васил Левски по време на процеса, осъдил го на смърт чрез обесване.

След Освобождението през 1878 г., по решение на Народното събрание, за нуждите на новосъздадената българска държава започва преустройство на сградата. Тя се разширява и украсява, за да стане достойна за представителен дом на първия български княз Александър Батенберг. Дворецът е изграден в духа на най-добрите образци на европейската архитектура по проекти на архитектите Виктор Румпелмайер, Фридрих Грюнангер, Колар, Ларс и Майербер. При тази първа реконструкция на сградата е построено западното крило. Всички детайли са изработени от австрийски и немски фирми. Стилът на двореца се определя като късен виенски барок. Приземният етаж е предназначен за административни канцеларии, над него е оформена амфилада от бални зали, а 3-ят етаж е за прислугата и сервизните помещения. Около двореца е оформен парк, заграден с висока ограда от ковано желязо. На площада пред двореца е изграден фонтан.

Новият княз влиза в обновената сграда на 26 декември 1882 г.[3]. На официалното откриване присъствали министри, депутати, представители на индустрията, науката и културата. Сред пищните дамски тоалети по виенска и френска мода, сред мъжките фракове и парадни военни униформи на гостите се срещали и български народни носии. Кристалното огледало до парадния вход изненадало някои от поканените гости, които се опитали да минат през него.

Второто преустройство на двореца е през 1894-1895 г. Изградено е новото източно крило, в което се разполагат апартаментите на царското семейство, сервизни помещения и невижданото по това време у нас нововъведение – асансьор между етажите. Проектът, съобразен с духа на сградата, е на придворния архитект Фридрих Грюнангер, а гипсовите декорации са изработени от скулптора Андреас Грайс. Огледалата са кристални, всяка от камините – изградена с различен вид мрамор. Стените на представителните помещения са облицовани с копринени тапети, а полилеите са от венецианско стъкло. Сведение в пресата от началото на ХХ в. информира за вкуса на дворцовите обитатели, дал тласък и за развитието на родната килимарска индустрия с голяма поръчка за персийски килими. В края на септември 1908 г. дворецът достойно посреща Фердинанд и като цар на българите след обявяването на независимостта на Българското царство[4]. Именно в тази част от сградата се помещава и Националният етнографски музей при БАН.

Дворецът оцелява по време на бомбардировките над София през Втората световна война за разлика от жилищните сгради около него. Част от обзавеждането обаче е разграбено след напускането на царското семейство. Малка колекция от техни предмети (часовници, гоблени, везани покривки и пр.) се съхраняват във фондовете на Националния етнографски музей, а единични образци от мебелировката днес могат да се открият в сградата на двореца, в Народното събрание, в отделни министерства и във фондовете на ОП „Стара София” със Софийски исторически музей.

За кратко време в двореца се настанява Министерски съвет, а една от залите е пригодена за кабинет на Георги Димитров. Царското великолепие не подхождало на новите управници и за това всички ламперии са изкъртени и унищожени, а позлатените стенни орнаменти са боядисани с блажна боя. Експозиционното пространство за музея е оформено с шперплатови прегради и тавани, които скриват както камините, изработени с различен вид мрамор за всяка, така и оберлихтите. Дървената конструкция на сградата е нападната от микроорганизми и през 90-те г. на ХХ в. тогавашния зам.-директор споделяше тревогата на Ст. Л. Костов, който през 1929 г. съветва гостите си с думите – „по-внимателно пристъпяйте, моля ви се... Ако стъпвате по-ячко, може да съборите зданието” и ни предупреждаваше по-рядко и внимателно да ходим на третия етаж. Друг дългогодишен директор на музея – доц. Н. Тенева, търси по-дълбоките причини в нерешения въпрос с дома на етнографското богатство на България в пренебрежителното отношение към „селската култура”, която дори според изтъкнати представители на българската интелигенция не е за „жълтите павета” и дворец, за това и българската народна култура и изкуство винаги са стояли в периферията на интереса на обществото (Тенева 2007). Може да се добави още – независимо от господстващата му идеологическа рамка.

Вероятно като резултат от комплексни причини, след над 120-годишна история на музейната етнографска колегия се очертава и недостиг на саморефлексия сред работещите в и за етнографския музей относно високоакадемичния авторитет, който произвежда наука, обърната към най-широк кръг от потребители във времето на осъзнатата и търсена идентичност. Станалото методично подценяване на условията, в които се съхраняват и представят музейните колекции генерира снижаване на статуса не само на колегията, но и на институцията. Дали това е целенасочена политика или логично следствие от дългогодишно безхаберие ще стане ясно тогава, когато търсенето на отговорност вече ще има давност, но резултатът по своите щети със сигурност ще бъде съотносим с унищожаването на експозицията по време на бомбардировките. Липсата на политическо и управленско решение по този проблем в продължение на десетилетия оставят съдбата на етнографската колекция на произвола на еднолични, недалновидни решения, вземани от не-отговорни „началници”, което за жалост е превърнато в традиция.

 

Законодателен, политически и управленски контекст

Вместо заключение по темата за отношението между политиките и ре-конструираните територии, като специалист „правещ” музей – роля, от която като учен, би трябвало да изляза, ще припомня терминологичната база на институцията „музей”. Като текст, тя дава възможност за преценка на случващото се не само в миналото, но и днес. Анализът и изводите са отправени (и винаги са били) към управленските решения, от които обаче досега културно - научната институция „музей” остава с поредица от тежки проблеми.

В най-общия случай, понятието «институция» се дефинира като «обществено значима организация или орган, установен чрез закон или по силата на традиция” (Oxford English Dictionary 2002: 430).

Според разпространената от ЮНЕСКО дефиниция като културна институция се определя “обществена организация, чиято дейност е свързана с културни проявления, по силата на традиция и облечена в законова рамка, която е проводник на националната култура, спомага за развитието на местните култури, подпомага диалога вътре в културните общности и стимулира развитието на сътрудничество с други култури за постигане на социално приобщаване, разбирателство и уважение към другия.”

Определението на ИКОМ (международния съвет за музеите) гласи: „Музеят е постоянна институция с идеална цел, създадена в служба на обществото и неговото развитие и отворена за публика, която придобива, съхранява, изследва, предава и експонира с цел научен анализ, образование и забавление, материални свидетелства за хората и обкръжаващата ги среда.”

В България понятието „музей” е регламентирано чрез новоприетия Закон за културното наследство, който гласи: „Музеят е културна и научна организация, която опазва и представя културни и природни ценности с познавателна, образователна и естетическа цел”. Като основна дейност на музея се определя „опазването на движими културни ценности чрез издирване, изучаване, идентифициране, документиране, съхраняване, консервиране, реставриране и представянето им. При осъществяване на основната си дейност музеят извършва научна и образователна дейност”.

Прави впечатление, че „институция” в определението на ИКОМ е заменена с „организация” в българския закон. Дали това е случайно, въпрос на недооценяване на смисловата основа (семантика) на думите или желание за оригиналност (неповтаряне на общоприето послание) може да бъде въпрос на дискусия, но факт е, че значението в смислово-функционалната характеристика на „музея” е снижено в държавно-институционалната структура. И ако вярваме на един от най-пишещите по музеология автори – Е. Сачев, който определя „Музейната среда” като „съвкупността от условията за социокомуникативно въздействие на музейните предмети върху посетителите” (Сачев 2002:159), то в българската организация (по смисъла на закона) Национален етнографски музей тази социална комуникация се случва „стъпвайки леко”, за да не се срути пода, под олющени тавани, пред витрини и шперплат от средата на миналия век, а опазването на движимите културни ценности се крепи на поувяхналия от дълги битки ентусиазъм на музейните специалисти. И поради всичките 29 години, прекарани в този музей, се затвърждава убеждението ми, че въпросът за конструираните и ре-конструирани културни пространства е функция на липсата на системна държавна политика по отношение не само на този музей, а изобщо на музеите в България, които остават заложници на нихилистично отношение към най-близките доказателства за нашата национална идентичност.

 

Цитирана литература

Барзицов, Хр. 1979  Далечни спомени за близки хора. Варна.

Вакарелски, Хр. 2002 Моят път към и през етнографията. С.

Костадинова-Ковачева, В. 1994 Из историята на Националния етнографски музей (Летопис на един отдел). – Българска етнография. Год. V, № 2, 76-89.

Недков, С. 2007   Традиции в българската музеология. – В: Музеологията в България днес, 9-28. Хасково

Сачев, Евг. 2002  Социомузейна култура. Речник – справочник. София.

Тенева, Н. 2007 Националният етнографски музей – БАН, проблеми и експозиционна политика. - В: Музеологията в България днес, 83-95. Хасково.



[1] Благодаря на доц. д-р Ирена Бокова, която ми отправи поканата и даде идеята за този текст след лекция, изнесена пред нейни студенти.

[2] На това място днес се намира хотел „Радисън”.

[3] След пристигането си в България, до завършване на ремонта на сградата, княз Батенберг живее в дома на ген. Паренсов, наричан заради това „малкия дворец”. Днес на това място се намира МВР.

[4] Зад историческите решения, политическите планове и дворцовите интриги в Двореца, като синоним на държавата и владетеля, тече и интимният живот на неговите обитатели. Дворецът помни няколко стопанки. Княз Александър Батенберг е твърде млад, когато заема българския престол и не създава семейство докато е негов владетел. Сватбата на княз Фердинанд с италианската принцеса Мария Луиза Бурбон-Пармска е събитие за цялата държава. Четири деца оживяват двореца – престолонаследникът Борис III (1894-1943), княз Кирил Преславски (1895-1945), княгиня Евдокия (1898-1985) и княгиня Надежда (1899-1958). Царици в двореца обаче са германската принцеса Елеонора фон Ройс-Кьостриц, омъжила се за Фердинанд в началото на 1908 г. и съпругата на цар Борис ІІІ - италианската принцеса Джована Савойска. С изтънчения си вкус Йоанна, както я наричат българите, преобразява интериора през 30-те г. на ХХ в. Дворецът помни и тъжното отпътуване на вдовицата и децата след решението на комунистическото правителство от 16 септември 1946 г. за депортирането им от България.

обратно нагоре



Copyright © 2014. All Rights Reserved.
NBU nbu