СЪДЪРЖАНИЕ »
АВТОРИ »


Съставител и редактор
доц. д-р Ирена Бокова
ISSN 1311-5189
Годишник на департамент "Антропология", том 4, 2010

Проекти за местно развитие - европейски рамки
Харалан Александров (НБУ)

 

Жизнена общност е онази човешка група, която поддържа богатство от връзки и отношения вътре в себе си и с други групи. Здравата общност насърчава развитието на всеки от своите членове, като предоставя многообразие от възможности на идивидите да реализират себе си чрез приноси към благополучието на групата. Жизнената общност се стреми да постигне баланс между съревнователност и сътрудничество, като хармонизира целите на индивидите и целите на общността чрез етичен дебат. Жизнената общност управлява социалните неравенства и напрежения чрез поддържане на публичен дебат по въпросите на справедливостта, свободата и солидарността. Здравата общност толерира различията между хората и ги оползотворява като ресурс за развитие. Жизнената общност практикува социално творчество, като се самоорганизира под различна форма за да посрещне предизвикателствата на живота.

Един социологически конструкт, с които се описва състоянието на общността, е социален капитал. Това понятие е въведено от Джеймс Колман за да опише как доверието между членовете на дадено общество или общност влияе върху формирането и функционирането на групи, сдружения, различни организации и институции във всички сфери на обществения живот. Традиционните линии на доверие в една култура или липсата на такива предопределят в голяма степен типа на икономиката, ролята на държавата и развитието на гражданския сектор. Липсата на базисно доверие между различните играчи на обществената сцена, както и между представителите на един бранш или гилдия, правят много трудно организирането на общностите около етични принципи на функциониране. Най-кратката дефиниция на социален капитал е способност за създаване и поддържане на устойчиви сдружения в общността.

Съществуват различни форми на организиране на социалния капитал. В едни култури той се изгражда главно около традициите на сдружаване на хора в групи с различни работни задачи. В други основните линии на доверие минават през семейните отношения. В култури с дефицит на доверие обикновено държавата е поканена да се намеси, за да осигури предсказуемост и реципрочност в поведението на участниците в социалния обмен (изграждане на формален социален капитал).

Състоянието на социален капитал в една общност може да бъде разпознато по следните белези:

  • Доверие между членовете на групата.
  • Наличие на споделени ценности в групата.
  • Капацитет за сътрудничество в името на дългосрочни общностни цели.
  • Способност на групата да мобилизира ресурси за социално участие чрез устойчиви мрежи в общността. 

Изследователите на общността разграничават няколко вида социален капитал:

  • Спояващ (bonding) социален капитал са връзките между хора със сходни демографски характеристики - най-често членовете на семейството, съседите, близки приятели и бизнес партньори.
  • Съединяващ (bridging) социален капитал са хоризонталните връзки между хора от различни професионални и етнически общности, но със съпоставим социален статус, достъп до ресурси и социална власт.  
  • Свързващ (linking) социален капитал описва вертикалните връзки между представители на общностите и хората, ръководещи формални организации като корпорации, банки, държавни администрации, политически партии, международни агенции.

Бедните и маргинални общности обикновено се радват на голям спояващ социален капитал (солидарност в семейството и общността), умерен съединяващ социален капитал (връзки с представители на други общности в сходно положение) и почти никакъв свързващ социален капитал (връзки с представители на елитите). Това означава, че бедните и изключените познават много хора като тях самите и могат да имат някакви връзки с хора, пръснати в други населени места, но имат малко приятели "по високите етажи", които да им помогнат да се свържат с икономически, образователни, правни и политически организации.

Когато една група има висок социален капитал, тя може да го използва за целите на своето благополучие и развитие по различни начини. Основните печалби са:

  • Икономически - спестява разход по транзакциите в бизнеса.
  • Социални - хората се свързват в мрежи и намират творчески решения на проблемите и предизвикателствата на съвместното живеене
  • Емоционални - членовете на общността се чувстват включени в живота на групата и практикуват колективно авторство върху социалния свят, който обитават.

Изграждане на социален капитал

Социалният капитал подобно на финансовия се натрупва в общностите в хода на времето и се предава на следващите поколения като безценно наследство от културен опит. Общностите, които умеят да умножават и стопанисват своя социален капитал, осигуряват значителни конкурентни предимства на своите членове спрямо членовете на онези общности, които се провалят в развиването, съхраняването и умножаването на социалния капитал.

Тъй като човешките общности са отворени система в постоянна интеракция с околния свят, то техните характеристики също търпят промяна. Социалният капитал в една общност не е константа, той може да нараства и да се развива, но може и да се руши и пропилява. Този урок прави преглед на основните механизми, чрез които протичат процесите на промяна, и възможностите за целенасочено въздействие и управление на тези процеси.

Изграждането на социален капитал е задача преди всичко на самите общности, но този процес може да бъде подпомогнат от действията на държавните институции и на националните и международни агенции за развитие. За да партнират успешно на общностите в процеса на изграждане на социален капитал, тези организации трябва да се научат да практикуват добро управление. Метафората на доброто управление е конструкт, с който ООН се опитва да положи трите основни стълба на власт в едно общество – политическата власт, бизнеса и гражданското общество, в позиция на сътрудничество за целите на общественото развитие. Допускането е, че само функционирането и на трите фактора на власт са в състояние да гарантират благоденствието на обществото.

От гледна точка на социалния капитал добро управление е онова, което насърчава общностите да се самоорганизират за разрешаване на своите проблеми, но остава отворено за сътрудничество при заявка от тяхна страна. Когато външна на общността организация инициира програма за развитие, доброто управление предполага общността да бъда поканена като съавтор на програмата. Това означава нейни легитимни представители да участват във всички етапи - изследване на потребностите, планиране, изработване, осъществяване и оценка на програмата.

 Основните принципи на изграждане на социален капитал са:

  • Упражняване на социалната власт по партиципативен (включващ) начин.
  • Покана за участие на изключените групи и общности.
  • Изграждане на мрежи по повод на конкретни задачи на общността.
  • Влизане на общността в режим на учене от опита.

Злоупотреби със социалния капитал

Социалният капитал може да бъде употребяван на само за целите на развитието. Съществуват групи с високо вътрешно доверие и солидарност, които работят единствено за увеличаване на благополучието на своите членове, независимо или дори срещу интересите на голямата общност, от която са част. Широко разпространено явление е една етническа или религиозна общност да контролира достъпа до определен бизнес или пазарен сектор и ревниво да го пази за своите членове, изключвайки всички останали. Крайна форма на разрушителна употреба на социалния капитал са организираните престъпни синдикати.

Основните механизми за злоупотреба със социален капитал са: 

  • Изключване и стигматизация;
  • Пораждане и поддържане на малцинственост;
  • Контрол над индивида от страна на групата. (Групата притежава индивида и ограничава свободата на неговите избори, като ги затваря в тесните граници на груповите норми.);
  • Поддържане на двойни морални стандарти;
  • Клиентелизъм и корупция.

Как се разрушава социалният капитал

Социалният капитал в една общност може да бъде ерозиран както в резултат на вътрешни за общността процеси, така и в резултат на външна намеса. Тези процеси са свързани – външната интервенция може да доведе да упадък на социалния капитал, като боледуването на общноста е покана за намеса отвън. Често пъти разрушителните въздействия върху социалния капитал се появяват като страничен ефект на добронамерени, но неумели управленски действия, които не отчитат деликатното ситемно равновесие на общностния живот. Този властови подход в социалното управление, известен като социално инженерство, има няколко типични прояви:

  • Бюрократизация и контрол върху социалното участие. Институциите на властта изземват от общностите авторитета да отсъждат кои форми на социално участие са благотворни и кои не са. Например комунистическият режим насърчава участието в спортни клубове по места, но забранява самоорганизирането за благотворителни цели, тъй като по идеолгически причини отказва да признае наличието на бедност и социално неравенство.
  • Поддържане на групи и общности в трайна зависимост от държавните институции. Например някои програми за социално подпомагане се превръщат в полиция на бедността – като условие за получаване на помощи бедните са следени, контролирани и наказвани, ако се отклонят от наложените им правила.
  • Подмяна на спонтанното социално участие с дирижирано. Например доброволните приноси към поддържането на общественото пространство се заменят със задължителни “ленински съботници”.
  • Монополизиране на определени територии на социално участие от привилегировани групи. Например част от НПО елита в България в периода на прехода си присвоява правото да представлява маргинилизираните общности пред държавата и външния свят и да се произнася от тяхно име, без да е опълномощен за това.

Болести на общността

Аморалният фамилизъм

Конструктът “аморален фамилизъм” е въведен от антрополога Едуард Бенфийлд (Banfield 1958), за да опише определен тип морална дисфункция, присъща на разпадащите се традиционни общности, които не успяват успешно да се модернизират. В сърцевината си аморалният фамилизъм е феномен на парциално мислене за социалния свят, при което всички значими социални връзки са свити до отношенията на лоялност в семейството. Едно от неговите проявления е, че краткосрочната материална изгода на индивида и семейството му се поставя винаги над дългосрочния интерес на институцията или организацията, в която работи, както и над обществения интерес. Индивидите не схващат своя просперитет като обвързан с просперитета и развитието на общността, а по-скоро като парчето, което съумеят да заграбят за себе си от ограниченото общо благо. Такъв тип отношение между частното и общото води до практикуването на двойни морални стандарти – един набор от правила за кръга от “наши” хора и друг за всички останали. Тази примитивна форма на морален релативизъм е в основата на разрушителни социални поведения, например различните форми на корупция и клиентелизъм. Заложената в културата на аморалния фамилизъм неспособност да се поддържат общовалидни правила и норми не само затруднява създаването на здрава среда за предприемачество, но рязко снижава ефикасността на институциите, необходими за функционирането на модерното развито общество. Този тип функциониране на общността я отдалечава значимо от формите на добро управление, а на езика на социалния капитал води до разпад (декапитализиране) на традиционните структури на доверие.

Културата на зависимост

Културата на зависимост се основава на допускането, че оцеляването и благополучието на индивида е възможно само с цената на отказ от автономно морално мислене и действие. Емоционалното развитие на индивидите е блокирано и те не постигат степента на емоционална зрялост, необходима за успешно етично функциониране. Провалът да бъде интернализирана етичната функция води до вменяване на цялата морална отговорност на авторитета (бащата, властта) и свръхочаквания по отношение на този авторитет. Отговорността за етичните избори се снема от индивида и се заменя с лоялност към авторитета. Културата на зависимост води до постоянно пораждане и поддържане на структури на власт, които организират всички социални отношения по вертикала. Това прави излишно и невъзможно поддържането на етичен дебат в групата или организацията и трайно блокира възможността за свързване на индивидите в общност, организирана около споделени ценности.

Травматичната идентичност

Травматичната идентичност е резултат от живеене в тоталитарно общество, подлагащо психичния интегритет на индивида на постоянен натиск и манипулация за целите на социалния контрол. За да оцелее морално, индивидът развива сложна система от психически защити, сред които изтласкване, отричане и рационализация, чиято цел е да съвместят автентичното му преживяване за добро и зло с налаганите от режима ценности. Моралната ситуация на индивида в “тотална институция” е изследвана задълбочено от Ървин Гофман (Goffmаn 1961) Една от ключовите характеристики на травматичната идентичност е картината за социалния свят като застрашително и недружелюбно място, където индивидът е уязвим, самотен и крехък, подложен на постоянно наблюдение и контрол от неясни, но вездесъщи инстанции на властта, и във всеки момент може да стане обект на атака и наказание. Една крайна форма на травматичната идентичност е пораждането на параноидни фантазии, например различните конспиративни обяснения за неблагополучията в света. С такава картина за реалността богатството от социални роли, в които встъпват хората, социализирани в либерални общества, се свежда най-общо до две възможности - ролята на жертвата и ролята на насилника. Травматичната идентичност разрушава моралния интегритет, превръща оцеляването в най-висша ценност и маргинализира самата идея за етично социално участие както ирелевантна на съществуващата реалност. 

Литература

  • Banefield, E. 1958 The Moral Basis of a Backward Society,
  • Goffmаn, E. 1961 Asylums. Essays on the situation of mental patients and other inmates. Garden City, N.Y

2010 © Нов български университет. Информацията е защитена от Закона за авторското право и сродните му права. Разпространяването й под каквато и да е форма, с каквато и да е цел и в каквато и да е медия, носител или компютърна среда може да стане само със съгласието на Нов български университет.