Нов Български Университет

Департамент Чужди езици
Годишник 2011
АВТОРЪТ-РАЗКАЗВАЧ В КНИГАТА НА ЧУДЕСАТА „МИЛИОНЪТ” НА МАРКО ПОЛО
Петя Петкова-Сталева

 

The book of wonders: the Million by Marco Polo

 

 

Marco Polo’s book follows the route he travelled and the countries he crossed are described from the viewpoint of the inquisitive narrator turned into a traveler and explorer telling us what he saw, as he saw it and even when his descriptions sound incredible, fairy, or impossibly miraculous such as the burning stones, burning wells, banknotes, and some legends, he always makes a distinction between what he saw and what he heard. Besides being an interesting story, The Million is a valuable document on customs, travels and the desire to find out about new worlds and expand understanding.

 

 

        Увод. 1298 година. Случайността или съдбата среща в затвора в Генуа двама мъже, а от тази среща се ражда една книга, която остава в историята: в тази на италианската литература като първи значим пътепис, в тази на географията, като описание на непознатите за Запада страни на Изтока, в тази на самата история със самото си начинание, израз на едно променено отношение към света. Книгата първоначално носи заглавието "Devisement du monde", тоест  „Описание на света”, а според друг ръкопис "Livre des merveilles du monde" – „Книгата за чудесата на света”. Заглавието, с което е известна книгата във времето, датира от по-късен период, когато авторът възобновява работата по книгата, като добавя и променя, включително и заглавието "Le livre de Marco Polo citoyen de Venise, dit Million, où l'on conte les merveilles du monde" - „Книгата на Марко Поло, гражданин на Венеция, наречен Милион, където се разказват чудесата на света”, или само “Милионът”, което идва от второто име на рода на Марко – Емилионе. А много е вероятно да се е получило известно наслагване на значения при прякора „Милиона”, с което венецианците шеговито наричали своя съгражданин заради историите, които разказвал. Самото заглавие, освен че приписва авторството на точно определена личност – венецианеца Марко Поло (1254-1324 г.), насочва нашето очакване за среща с чудесата на света, защото видените в далечните страни трябва да са изглеждали точно като такива в очите на седемнайсетгодишния Марко, тръгнал на път с баща си Николò и чичо си Матео при повторното им пътуване в посока Средния и Далечния Изток до Китай. По ирония на съдбата, след 25 години на пътешествия, той е обречен на моментно бездействие, тъй като е пленен в битката при Курцола между съперниците по море Венеция и Генуа. В затвора среща „човек на перото” на име Рустикело (или Рустико, или Рустичано) от Пиза, който има вече зад гърба си писателски опит с преработката от „Книга за крал Мелиадис”, вписваща се в легендите за приключенията на рицарите на Кръглата маса. От дистанция на времето е крайно трудно да се оценят точната роля и приносът на Рустикело в книгата на Поло, който му я „диктува”, тоест разказва спомените си. Марко Поло трябва да е притежавал невероятна памет, която му е позволила да помни в подробности пътуванията си в продължение на повече от двадесет години.

 

Изложение. „Милионът” е невероятно произведение, което е трудно да се определи като жанр. От една страна подредбата на текста го приближава до хрониките като наниз от събития. В същото време може да се разгледа като трактат по география с точните описания на области и градове. Във всичко това са вплетени легенди, новели, приключенски елементи. А за търговците от следващите поколения е била ценен пътеводител. Можем да го определим като пресечна точка на различни литературни жанрове: хроника, историко-географски трактат, приключенски роман, сборник с източни легенди, пътепис.

        Първоначално текстът бил написан на френско-италиански, а след това последвал превод на латински, на ред европейски езици и на много от италиански наречия. За жалост оригиналът се е загубил във времето, но са останали от текста почти 150 ръкописи, което свидетелства, от една страна, за огромния интерес, който е предизвикала книгата. От другата страна, липсата на оригинал и наличието на множество производни създава множество проблеми за изследователите, защото всеки следващ превод се е оказвал “превод на превода” без възможност за сверяване с първоначалния текст. Най-старият запазен ръкопис е превод на тосканското наречие от началото на ХІV век, който е в основата на повечето съвременни издания.

        Формално текстът се състои от две части, разделени на 209 малки глави. Първата част, наречена „пролог” разказва за първото пътешествие на братята търговци Николò и Матео Поло - баща и чичо на Марко, и второто, при което към тях се присъединява и младият тогава автор на книгата, като завършва със завръщането им във Венеция. Втората част разказва за видяното и чутото по време на второто пътешествие, като всеки отделен град, местност, обичай и т.н. е описан в отделна глава. Първата глава играе ролята на встъпление, а последната завършва с думи, които препращат към началото, като смислово затварят творбата. По този начин прологът и заключението обрамчват повествованието, като задават целите на автора и характерния му начин да опознава, представя и оценява действителността в посетените страни и места.

        Привидната фрагментарност на произведението е преодоляна от изграждащия се ред по ред „образ на автора” като организиращо произведението начало, проявяващо се във всеки един негов елемент. Този образ се изгражда на базата на цялото произведение и се различава от реалния, биографичен автор (Скобелев, 15-16). Следователно ”авторът” със схващането си за света и човека в него е в основата на литературното произведение и определя всичките му елементи. Сходно е схващането и на М. Бахтин: според него образът на автора присъства в произведението като цяло и не може да бъде открит в някой извлечен от това цяло момент (Бахтин, 1975). Условно можем да си представим произведението като пресичане на два плана: един хоризонтален, по който тече повествованието, и един вертикален, който прониква хоризонталния във всичките му точки. В опозиция на този образ на автора може да се изведе и образът на читателя, като „огледално отражение на автора, което го дублира”, като и двата образа се намират в едно също измерение на времето и пространството, което е извън самото повествование като такова: те не са гласове, а „ равни на себе си и един на друг абстрактни понятия” (Бахтин, 1975: 204).

Творбата започва с директно обръщение към адресантите, като още от първия си ред очертава образа на автора-разказвача. Това вече не е онзи образ на автора в разбирането на М. Бахтин като „съзнание на съзнанието” (Бахтин, 1979: 14), който пише, че „авторът на литературното произведение присъства в цялото произведение”, като набляга на факта, че не можем да го открием в някакъв точно определен момент, а още по-малко откъснат от цялото му съдържание: авторът се открива „в онзи неотделим момент, където съдържанието и формата неразривно се сливат” (Бахтин, 1975: 203). Авторът-разказвач е реален образ, със свое минало и опит, които му служат като повод и стимул да пише.

Така на първи план изпъква образът на разказвача, като субект на повествованието, а неговата гледна точка е позицията, от която разказва в първо лице. А тази позиция го ситуира както спрямо другите, така и на конкретно място във времето и пространството. Той разказва за света така както го вижда от позицията на своя субективен опит: оттук води началото си субективността, като необходим елемент за повествованието в първо лице

При „Милионът” тази ситуация се усложнява, защото авторите са двама, а тази двойнственост прозира в проявите на автора-разказвач в текста, като се колебае между „първо лице/единствено число” и „първо лице/множествено число”, или говори за „нашата книга” (1) Както в пролога, така и в текста на повествованието разказвачът прибягва до трето лице, като говори както за Марко Поло – автора, така и за Рустикело – материалния съставител на текста - „месер Марко Поло”, „месер Рустико да Пиза”. Този метод да се гради речта, от една страна, придава обективност, а от друга, тържественост на изказа, като в него се вплита в същото време доста често разказващото „аз”. Причината за този един вид „дистанциране” може да се таи в осъзнаването на изключителността на преживяното:

 

… ни християнин, ни езичник, ни мюсюлманин или татарин, никой човек от който и да е род не видял, нито търсил толкова чудни неща по света, ккато направи това месер Марко Поло. (1)

(...né cristiano né pagano, saracino o tartero, né niuno uomo di niuna generazione non vide né cercò tante maravigliose cose del mondo come fece messer Marco Polo.)

 

Разказвачът, като субект на повествованието, регулира и взаимовръзката между двата варианта на художественото време, в което съществува художествената действителност в творбата: времето на повествованието и времето на разказаните факти. Доминираща е ролята на повествователното време, от чиято дистанция се разказва: описва, анализира, изследва, оценява. Важен е фактът, че във възможностите на разказвача е да модифицира, да преподрежда целенасочено времето на разказваните факти, тоест да ги организира в зависимост от целта на конкретното повествование. Повествователното време е еднопланово за разлика от времето на разказваните факти, което има повече възможности за реализиране.

С обръщението към адресантите на произведението се изгражда – паралелно с образа на автора-разказвач – и този на читателите. На базата на това присъствие в произведението се установява още едно важно взаимоотношение вътре в произведение разказвач-слушател, който служи за посредник между автора и читателя, които остават извън творбата (Козлуджов, 62-63).

От самото начало се установява много здрава връзка между този, който разказва, и читателя, като този контакт ще се поддържа активен през цялото повествование. От първия ред на творбата си авторът максимално разширява вероятната си аудитория, сякаш не иска никого да изключи от потенциалните си адресанти:

 

Господа императори, крале и пълководци и всички други, които искате да научите... (1)

(Signori imperadori, re e duci e tutte altre genti che volete sapere... )

 

        С други думи, разказвачът се обръща към всички желаещи да се сдобият със знание, следователно авторът е имал съзнанието, че творбата му съдържа знание, което ще бъде полезно за читателите.

 

Затова той си каза, че ще бъде голяма грешка, ако не опише всички тези чудеса, които той е видял, за да може който не ги знае да научи за тях посредством тази книга. (1)

(E però disse infra se medesimo che troppo sarebbe grande male s'egli non mettesse in iscritto tutte le maraviglie ch'egli à vedute, perché chi non le sa l'appari per questo libro.)

 

Не трябва в никакъв случай да забравяме периода, в който се появява книгата – период на бурно развитие на градовете и търговския обмен в Италия. В тези градове, с относителна автономност, се развиват градски слоеве от търговци, банкери, занаятчии, производители, които макар и миряни (тоест извън сферата на духовните лица, съхранявали знанието през вековете на варварските нашествия) чувстват необходимостта да бъдат образовани и да притежават своя култура. И Марко Поло не ги изключва като свои потенциални читатели. Освен че разширява до максимум читателската си аудитория, използва необичаен подканящ тон, като приканва към прочит с “…прочетете тази книга…” (“leggete questo libro”), което може да се интерпретира като един вид пропаганда на собствения „продукт”, който се явява плод от „сътрудничеството” на венецианеца с пътуващия поет Рустикиело, изявявал се вероятно и по площадите. За странстващите поети е било обичаен похват да подканят събралите се на площада хора да дойдат отново в уречен ден и час, за да могат да чуят продължението на разказа, като са се използвали именно формули от типа “елате”, “слушайте”. Следователно творбата взаимства похвати от литературата, свързана с този вид разпространение.

        Знанията, които съдържа творбата, се отнасят за „всичките най-големи чудеса”, „разнообразието на местностите по света” и на хората. Още в пролога разказвачът, като определя Марко като „ мъдър и благороден гражданин на Венеция”, прави едно важно разграничение: една част от разказаните неща Марко е видял лично, другата част е чул от хората, достойни за доверие, като набляга на факта, че книгата е „достоверна” и „без никаква лъжа”.

 

А всичко това ще ви разкаже книгата в същия ред, както месер Марко Поло, мъдър и благороден гражданин на Венеция го е разказал в тази книга и самият той го у видял. Но има още и неща, който той не е видял, а ги е чул от хора, достойни за доверие; така видените неща ще разкаже като видени, а другите като чути, така че нашата книга да бъде достоверна и без никаква лъжа. (1)

(E questo vi conterà il libro ordinatamente siccome messere Marco Polo, savio e nobile cittadino di Vinegia, le conta in questo libro e egli medesimo le vide. Ma ancora v'à di quelle cose le quali elli non vide, ma udille da persone degne di fede, e però le cose vedute dirà di veduta e l'altre per udita, acciò che 'l nostro libro sia veritieri e sanza niuna menzogna.)

 

Разказвачът многократно ще декларира истинността на „многото невероятни неща”, които съдържа книгата, като подчертава заявеното още в пролога. В тези случаи разказвачът открито използва „първо лице/единствено число”, като използва формули като „аз Марко Поло, който видях...” („io Marco Polo, ch'ò veduto”, 149), или”...а всичко е истина обаче, защото аз Марко го видях след това с ъс собствените си очи” („e tutto è vero però ch'io Marco lo vidi poscia co mi' occhi”, 148), за нещата, видени лично, или както при разказа за Мадагаскар: „Казаха ми едни търговци, които са ходили там” („Dicomi certi mercatanti che vi sono iti”, 186). Следователно разказвачът е белязан от основните семантични черти на първоличното повествование: автентичност (тоест “случило се е с мен”, “видях го с моите очи”), субективност (тоест светът е видян от заинтересован герой със своя позиция) и незавършеност (тоест повествованието е ограничено от опита на разказвача) (Козлуджов, 6).

        Марко Поло си поставя задачата да разкаже на първо място нещата, които е видял лично и за които може да гарантира достоверността, а на второ място нещата, които са му били предадени от източници, също така достоверни според автора. При интерпретацията, обаче, на тази природна, културна, социална действителност на посетените далечни страни, авторът прилага типичните категории за човека от средновековния Запад, като в някои случаи тълкува и деформира реалността.

        След като говори за себе си в трето лице, във втория абзац на първата глава, която играе ролята на пролог, минава в първо лице като се обръща директно към своите читатели:

 

Но аз искам вие да знаете, че...

(Ma io voglio che voi sappiate che...)

 

По този начин се заздравява контактът на разказвача с читателя, когото ще води „за ръка” през целия текст, като почти във всяка следваща глава ще се появяват реплики, с които се цели да се насърчи „узнаването”, но и да се актуализира от една страна времето на повествованието, а от друга и връзката автор-читател, като се цели да се държи читателят съпричастен към разказа:

 

Да знаете, че... (Sap(p)iate che...; 32, 69, 74, 82, 86, 87, 102, 103, 116,121, 130, 135, 148, 149, 154, 155, 156, 158 (2 пъти), 162 (2 пъти), 169, 170 (2 пъти), 172, 192, 195, 196, 204, 209)

 

А да знаете, че... (E sap(p)iate che...; 16, 24, 69, 73, 74, 78, 84, 97 ( 3 пъти), 111, 113, 142, 147, 148, 153, 170 (4 пъти), 171, 172, 174, 178, 183, 186, 187 (2 пъти), 188 (2 пъти), 189, 190 (3 пъти), 191, 207, 209)

 

Сега да знаете, че... (Or sap(p)iate che...;61, 85, 95, 104, 152, 153, 157 (2 пъти), 161, 163, 170, 172).

 

        От приведените примери може да се установи голямата честота, с която се срещат тези формули. В същото време не можем да отречем на автора способността да ги разнообразява, така че тази повтаряемост да не пречи на възприемането на текста.

        В немалко случаи в тези подканящи формули се включва и елементът на „истината”, като важен компонент от повествованието, като авторът умело използва лексикалното богатство на езика:

 

Да знаете наистина… (Sappiate veramente…; 68, 83, 97; Sapiate per vero che...;118; E sappiate per vero che...; 94)

 

Сега да знаете наистина… (Or sap(p)iate veramente…; 76, 89, 96; Or sappiate per vero che...;99; Or sapiate per veritade che...; 97; Or sappiate ancora per verità che...; 98).

 

А в отделни случаи разказвачът усеща необходимостта да наблегне, че разказаното не съдържа никаква лъжа:

 

Да знаете наистина без никаква лъжа, че... (90)

(Sapiate di vero sanza mentire che...)

 

        В други случаи изразява изрично желанието си читателите да узнаят или да им бъде разказано:

 

А искам да знаете, че… (E vo' che sappiate che…;195)

А искам да узнаете, че…” (E vo 'vi fare a sapere che…; 162)

Искам да ви кажа… (Vo 'vi dire…; 182; vògliovi dire…; 207, 208)

Сега искам да ви разкажа… (Ora vi voglio contare…;188, 192)

 

        При всички положения, през целия текст разказвачът поддържа непрестанна връзка с потенциалния читател, което прозира в използваните непрекъснато местоимения във второ лице/множествено число, като например:

 

И така ви казвам, че… (E sí vi dico che…; 61, 69, 70, 73, 74, 83, 93, 94 ( три пъти), 95 ( три пъти), 96, 97 ( три пъти), 104, 114, 116, 147, 154, 157, 158, 169 (два пъти), 170 (три пъти), 173 (три пъти), 174, 191, 193, 204)

 

        Аналогично на другите подобни формули, както вече споменахме, и тази се среща с вариации в текста, като в този период все още личните местоимения за пряко допълнение не са установили окончателно мястото и се срещат както преди, така и след глаголната форма слято, като „ще ви кажа”, изразено с “vi dirò”/”vi dico” и “diròvi”/”dicovi”, като в текста се редува употребата на бъдеще и сегашно вместо бъдеще време, като разнообразява тези така често срещани формули. Тези разлики определено се губят при превод на текста, та дори и на съвременен италиански език. В други случаи се променят или добавят думички, като „още”, също”, „сега”, съпътстващи тези формули:

        Подобно вариране може да се открие и при формулите, съдържащи глагола „разказвам” („contare”), като „ще разкажа” се появява като “vi conterò” и “conterovi”.

        Периодично в тези формули, при които се проявява авторът-разказвач, глаголите вместо в първо лице/единствено число се оказват в първо лице/множествено число като „сега ще ви кажем за” (“or vi diremo di”; 31,55) или „ще ви разкажем” (“e vi conteremo”; 21), в което прозира отново двойното авторство на текста.

        Освен че поддържа непрекъснат контакт с читателите, разказвачът на определени места сякаш очаква потвърждение от тяхна страна за това, че внимателно следят разказа с реплики като „както вие чухте” (“come voi avete udito”; 97) или „както разбрахте” (“come avete inteso”; 176).

        Не бива да подминаваме още един важен момент от изграждането на текста, при който потенциалната аудитория от читатели сякаш се превръща в слушатели. От една страна, когато говори за себе си, разказвачът използва глаголи като „казвам” и „разказвам”, докато действията, които подканя адресантите си да извършат, са концентрирани в „узнаване” и „чуване”. Във формулите, в които присъстват и двата образа – разказвач и читател/слушател – се появява глаголът „чувам” (‘udire”), било като предстоящо действие „ще чуете” (“udirete”), било като вече извършено „чухте” (“avete udito”). Причината за това можем да търсим в няколко посоки. От една страна Марко Поло „диктува” на Рустикиело да Пиза, следователно, за да се стигне до писмения текст, се преминава през устния акт на предаване на информацията. От друга страна, текстът е от края на ХІІІ век – време, в което все още голяма част от информацията се предава по устен път. Възможно в тази посока да е допринесъл и съавторът Рустикиело, за когото, въпреки оскъдните данни, се знае, че произведенията му се вписват в устната традиция, при която е било изключително важно, изявяващият се на площада поет не само да установи контакт с публиката си, но и да я заинтригува и да я „спечели” отново да бъде на площада при следващата му изява. А е много вероятно, преди да се стигне до писмения текст, Марко Поло многократно да е разказвал вече спомени от пътуванията си на свои близки, приятели и съграждани, които се е налагало да подканя да го изслушат и които е трябвало да уверява в истинността на разказаното, като всичко това е дало впоследствие отражение в книгата.

        Както вече отбелязахме творбата формално е разделена на две части. Първата част разказва за пътуванията на бащата Николò и чичото Матео, преди Марко да потегли с тях, и тяхното общо пътуване. Цялата първа част играе ролята на встъпление към същинския разказ за видяното и чутото в далечните страни. Повествованието изцяло е издържано в трето лице, още повече отчасти се явява „разказ на разказа”, където се проследява първото пътуване на бащата и чичото на Марко. Разказът тече дистанцирано, а разказвачът рядко се проявява с горепосочените формули. Същият тон се запазва и след присъединяването на Марко по време на второто пътуване. Допълнителна дистанция създават използването изцяло на миналите глаголни времена, в противовес на сегашното и бъдеще време, използвани за актуализиране на образите на автора-разказвач и читателите/слушатели.

Разказът започва така:

 

Истината е, че по времето, когато Балдуин бил император на Контантинопол – това се случило през 1250 година след Христос – месер Николао Поло, който бил баща на месер Марко, и месер Матео Поло, негов брат, та тези двама братя, благородни и мъдри без съмнение, били в града Контантинопол, където дошли от Венеция със стока. Казали помежду си и решили, че искат да прекосят Голямото море, за да спечелят, следователно купили много скъпоценности, които да вземат с тях и заминала с един кораб от Константинопол и отишли в Солдания. (2)

(Egli è vero che al tempo che Baldovino era imperadore di Gostantinopoli – ciò fu ne gli anni di Cristo 1250 –, messere Niccolaio Polo, lo quale fu padre di messere Marco, e messere Matteo Polo suo fratello, questi due fratelli erano nella città di Gostantinopoli venuti da Vinegia con mercatantia, li quali erano nobili e savi sanza fallo. Dissono fra loro e ordinorono di volere passare lo Gran Mare per guadagnare, e andarono comperando molte gioie per portare, e partironsi in su una nave di Gostantinopoli e andarono in Soldania.)

 

Следва голямото пътешествие, което обхваща от втора до 18-та глава, и приключва със завръщането на тримата във Венеция: годината е 1295. В тази първа част читателят научава ценни данни за автора-разказвач на книгата, които очертават личността му, от една страна, а от друга, ни запознават с обстоятелствата, които са позволили на Марко Поло да натрупа сведения за тези далечни страни. Попаднал в двора на Великия хан, след като бързо научава езиците на татарите и тяхната писменост, получава една първа посланическа мисия, с която той се справя блестящо.

 

Като се върнал месер Марко при Великия хан от своята мисия, хубаво докладва за нещата, за които е отишъл, но и за всички чудеса и нови неща, които той открил... (16)

(Or torna messer Marco al Grande Kane co la sua ambasciata, e bene seppe ridire quello perch'elli era ito, e ancora tutte le meraviglie e le nuove cose ch'egli avea trovate...)

 

        Личността на Марко Поло, наследствен търговец, от една страна, проявява типичните черти на съсловието, от което е произлязъл, с голямото внимание, което обръща на конкретните неща, но в същото време по-точно ще бъде да го наречем изследовател, воден от ентусиазма да открива нови страни и обичаи. Привлечен е от непознатото, от всичко, което стои отвъд хоризонта. А това е занаятът, който Марко практикува в двора на Великия хан.

 

Върнал се от тази мисия, Великият хан го назначил да се разпорежда с всички посланически мисии.(16)

(Venuto di questa ambasciata, sí 'l chiamò il Grande Cane sopra tutte le sue ambasciate.)

 

Следователно узнаваме, че през целия този период е бил ангажиран с непрекъснати посланически мисии, а посланиците при Великия хан имали и други задачи извън обичайните задължения на мисията си. В една великолепна страница Марко ни разказва как Кублай хан бил възторжен, че е намерил в негово лице посланика, от който имал нужда: човек, кой умеел да наблюдава и да предава всичко видяно по време на пътуванията си, като тези негови качества се запечатват и в книгата за чудесата на света.

 

А това е причината месер Марко да узнае повече неща от всеки друг човек, някога роден. (16)

(E questo è la ragione perché messer Marco seppe piú di quelle cose che niuno uomo che nascesse anche.)

 

        Многобройните пътувания по време на престоя му при Великия хан, съчетани с личностните му качества, са му позволили да натрупа информация и впечатления, които се изливат във втората част на творбата. Двете части са изрично отделени, защото с първата свършва разказът за пътешествието на Марко Поло и започва същинският разказ, който повежда читателя из далечните страни на Азия.

 

Сега ви изложих пролога на книгата на месер Марко Поло, която започва тук. (18)

(Or v'ò conta[to] lo prolago del libro di messer Marco Polo, che comincia qui.)

 

        Първото нещо, което прави впечатление, е сегашното време, използвано за описанието на посетените страни, сякаш се сливат в едно двете разновидности на художественото време: това на повествованието и това на разказаните факти. Явно в съзнанието на автора те са действителност, която трае във времето, независимо от факта, че той не е вече там.

 

Баудак е голям град, където се намира халифът на всички мюсюлмани на света, така както в Рим е папата на всички християни. През града преминава много голяма река, по която може да се плава до Индийския океан, и следователно пристигат и отпътуват търговци и тяхната стока. (24)

(Baudac è una grande cittade, ov'è lo califfo di tutti li Saracini del mondo, cosí come a Roma il papa di tutti li cristiani. Per mezzo la città passa uno fiume molto grande, per lo quale si puote andare infino nel mare d'India, e quindi vanno e vegnono me(r)catanti e loro mercatantie.)

 

        При описанията на пътувания и преходи, прибягва обикновено до смислово безличната форма, като използва думи като „човек” – „uomo”, както е при описанието как се преминава пустинята:

 

Когато човек тръгне от Креман, трябва да язди седем дни по много труден път и ще ви кажа как. Човек се движи 3 дена без да намира вода, освен зеленясала като трева, солена и горчива. (37)

(Quando l'uomo si pa(r)te da Crema(n), cavalca sette giornate di molta diversa via; e diròvi come. L'uomo va 3 giornate che l'uomo non truova acqua, se non verde come erba, salsa e amara...)

 

        В тази втора част присъствието на автора-разказвач става много по-осезателно, не само с въвеждането на формулите, които поддържат непрекъснато връзката му с потенциалните читатели, но и с характерните начало и завършек на всеки отделен разказ.

        Първата глава след пролога започва с позоваването на истината, което ще се повтаря многократно в текста. Краят на всяка глава завършва със съобщаване на темата на следващата, като по този начин се постига свързаност на текста, който е фрагментарен, но тези фрагменти са обединени от образа на разказвача, който води читателя стъпка по стъпка в това голямо пътешествие. Стандартният начин на завършване на дадена глава и началото на следващата е следният:

 

Сега ще тръгнем оттук и ще отидем в Голямата Армения.

21

За Голямата Армения

Голямата Армения е голяма провинция... (20-21)

(Or ci partiremo di qui e anderemo a la Grande Arminia.

21

De la Grande Erminia

La Grande Erminia è una grande provincia...)

 

        Приведеният пример ни показва, как при разказ, който формално представлява описание, чрез образа на разказвача се постига динамика на повествованието, усещане за движение в пространството. А много често това движение е обвързано и с акта на разказване:

 

Сега да оставим тези места и да отидем на север; и ще кажем как. (36)

(Or lasciàno queste parti, e andiamo verso tramontana; e diremo come.)

 

Сега да оставим това царство, и ще разкажем за други хора, които живеят далеч от тази провинция на 10 дни път. (46)

(Or lasciamo questo reame, e conteremo d'una diversa gente, ch'è lungi da questa provincia 10 giornate.)

 

        В тази втора част доста често се проявява двойствеността на разказвача, свързани и с двойното авторство на текста, изразена чрез лъкатушенето между единствено и множество число на първо лице, в което прозира неговият образ, като това вариране се проявява дори в рамките на едно и също изречение:

 

„Сега да оставим тези места и ще ви разкажа за друга провинция, която носи име Каркам.” (51)

(„Or lasciamo qui, e diròvi di un'altra provincia ch'à nome Carcam.”)

 

        В други случаи разказвачът се връща, където е прекъснал в даден момент разказа, или към нещо пропуснато или забравено, като по този начин повествованието се разнообразява и придобива допълнителна динамика:

 

Сега ви разказахме за обичаите и навиците на татарите, но аз не съм ви разказал за великите дела на Великия хан и за неговия двор; но аз ще ви разкажа за това в тази книга, където му е мястото. Сега ще се върнем към голямата равнина, която оставихме, когато започнахме да говорим за татарите. (69)

(Or v'abiamo contato l'usanze e gli costumi de' Tartari; ma io non v'ò contato degli grandi fatti de li Grandi Cani e di sua corte; ma io ve ne conterò in questo libro, ove si converàe. Or torneremo al grande piano che noi lasciammo quando cominciammo a ragionare de li Tartari.)

 

А сега ще ви кажа за едно чудо, което бях забравил... (74)

(E sí vi dirò una maraviglia ch'io avea dimenticata,)

 

По този начин се създава усещането за диалог с присъствието на имплицитен слушател, чието присъствие се реализира отново в плана на повествователното време. За това усещане допринася и рамката на разказите, тоест тяхното начало и завършек. В повечето случаи те бележат и акта на повествованието, в който често прозира и имплицитния слушател.

        Аналогично на разказа в първата част на книгата за Марко Поло се говори в трето лице, което формира дистанция между физическия автор и образа на автора-разказвач:

 

Сега тръгваме оттук, и ще ви разкажем за други области на север. А така ще ви кажа, че месер Николò и месер Мафео и месер Марко живели една година по тяхна си работа в тези земи. Сега ще продължим 60 дни на север. (61)

(Or ci partiamo di qui, e conteremovi d'altre verso tramontana. E sí vi dico che messer Niccolò e messer Mafeo e messer Marco dimorarono uno anno per loro fatti in questa terra. Ora anderemo 60 giornate verso tramontana.)

 

        Разказът максимално е обективизиран, като се филтрира през погледа на внимателния изследовател, със стремежа му да предаде всичко, което събужда интереса му. Макар и израснал в семейство на търговци, произведението на Марко не е изведено под знака на ползата и печалбата, а по-скоро под знака на познанието.

 

Толоман е провинция на изток, имат свой език и се подчиняват на Великия хан. Хората са езичници. Красиви хора са, но не са съвсем бели, а по скоро мургави, а мъжете са добри воини. Има много градове и замъци, а също много планини и крепости. (125)

(Toloma(n) è una provincia verso levante, e ànno lingua per loro e sono a(l) Grande Kane. La gente è idola. E' sono bella gente, no bene bianchi ma bruni, e sono buoni uomini d'arme. E ànno assai città e castella, e ànno grandissima quantità di montagne e forti.)

 

Интересът му към видяното не е търговски, а по-скоро антропологически, като описва навиците, обичаите, религиозните култове на хората, с които го сблъсква съдбата, с изключително уважение към всичко различно. Дори когато съдържа сведения от търговски характер, разказът не се движи от практически професионални интереси: търговските данни като продукти, които се търгуват, транспортните разходи, данъците, налагани върху различните стоки, никога не преобладават над многобройните други данни и страни на живота в Азия. Данните, които се появяват относно стойността на стоките, видове пари и практиката за обмен между посетените от Марко Поло страни, се явяват доказателство за начина им на живот и просперитета. (Олски, 95-97) Образът на Марко, който изплува от разказа, е на пътешественик, насочил вниманието си към уникалните неща в различните страни и народи, влюбен в любопитните детайли, като „горящите камъни” или „горящите кладенци”, и притежаващ учудваща способност за наблюдение. В същото време това наблюдение не е пасивно, пълно с възхищение, а Книгата на чудесата се превръща в един вид възхвала на Азия, като изобилстват възклицания и суперлативи за всичко видяно по време на престоя му там. Особено възторжено Марко разказва за устройството и богатствата на империята с описания на дворците на Великия хан, за поведението на владетеля по време на епидемии или глад, при които се отменят данъци или на населението се предоставя безплатно жито за засяване и прехрана. Не подминава и изградената пощенска система в империята на Великия хан, позволяваща в кратки срокове да се предават новини на далечни разстояния. Впечатлен е от начина на разплащане, въведен в тази далечна страна, като се използват банкноти от хартия с определена равностойност в злато. Но наред с всичко това не подминава характерните физически особености на хората, населяващи различните места, и хранителните им навици, техните обичаи и традиции, погребалните им ритуали и религиозните култове. Авторът е привлечен от този свят, който се открива пред погледа му така непрекъснато променящ се спектакъл, който описва както може и както си го спомня. (Олски, 97)

Трябва да отбележим, че при подбора на народите и страните, които да опише, са изключени онези, които вече са познати на Запад, защото обичайно прекосявани от търговци и пътешественици. По този начин по-точно ограничава функцията си, като подчертава като цел полезността на книгата, която полезност бихме могли да определим като практическа и познавателна, насочена към владетели и търговци, които биха замислили експедиции в онези далечни страни и информация за всички читатели, желаещи да научат.

Както вече споменахме, разказвачът изрично прави уговорка, че не всичко е видял лично и че част от разказаното му е било предадено от други, достойни за доверие. В тези случаи отново се набляга на желанието да се научи, като разказвачът изрично уточнява как Марко търси информация и разпитва:

 

Месер Марко питал много пъти в този град за влъхвите: никой не можал да му каже нищо, освен че тримата са били погребани тук в стари времена. (30)

(Messer Marco dimandò piú volte in quella cittade di quegli 3 re: niuno gliene seppe dire nulla, se non che erano 3 re soppelliti anticamente.

 

В края на разказа за влъхвите разказвачът се чувства длъжен да поясни от кого е научил изложените сведения и отново да потвърди тяхната истинност:

 

Затова жителите на тази област почитат огъня; а всичко това те разказали на месер Марко Поло и е истина. (31)

(Perciò adorano lo fuoco quegli di quella contrada; e tutto questo dissero a messer Marco Polo, e è veritade.)

 

Трябва да отбележим, че при предаването на „чути неща”, които съвсем логично предшестват самото пътуване на автора, са използвани изключително миналите времена, което допълнително създава дистанция, като подрежда времево разказаното. Така например при разказа за „Чудото на планината” от първия ред контрастира сегашното време, в което се движи разказвачът, и миналите времена, с които се предава историята, която дори има конкретна година:

 

Сега ще ви разкажа за едно чудо, което се случил в Баудак и Мосул. В година 1275 живял в Баудак един халиф, който много мразел християните (а това е естествено за мюсюлманите).(26)

Or vi conterò una maraviglia ch'avenne a Baudac e Mosul. Nell'anno del 1275 era uno calif in Baudac che molto odiava li cristiani (e ciò è naturale a li saracini).

 

По подобен начин започва и разказът за „Стареца на планината и как създал рая и убийците”:

 

Миличе е област, където Старецът на планината живял в стари времена. Сега ще ви разкажа историята, както Марко я научил от много хора. Старецът се казвал на техния език Алоодин. Той бил направил между две планини в една долина най-прекрасната и най-голямата градина в света. (40)

(Milice è una contrada ove 'l Veglio de la Montagna solea dimorare anticamente. Or vi conterò l'afare, secondo che messer Marco intese da più uomini. Lo Veglio è chiamato in loro lingua Aloodin. Egli avea fatto fare tra due montagne in una valle lo piú bello giardino e 'l piú grande del mondo.)

 

Така глаголните времена ни очертават двете реализации на художественото време – времето на повествованието и времето на разказаните факти – от една страна, а от друга служат да се разграничи видяното, което продължава да съществува и във времето на повествованието, от чутото и разказаното от други, което се проявява в един минал план.

Заключението на книгата ни връща към пролога, за да затвори творбата, като наблегне още веднъж върху изключителния характер на преживяното, видяното, наученото от автора на книгата. И ако в пролога той е определен освен като благороден, също и мъдър, в тези последни редове от произведението той е наречен велик

 

Но вярвам, че е Божия воля нашето завръщане, за да се узнаят нещата, които има по света, защото, както казахме в началото на книгата в първата глава, никога не е имало човек, нито християнин, нито мюсюлманин, нито татарин, нито езичник, който някога да е пътувал толкова по света, както това сторил месер Марко, син на месер Николò Поло, благороден и велик гражданин на град Венеция. (209)

(Ma credo che fosse piacere di Dio nostra tornata, acciò che si potessoro sapere le cose che sono per lo mondo, ché, secondo ch'avemo contato in capo del libro nel titolo primaio, e' non fu mai uomo, né cristiano né saracino né tartero né pagano, che mai cercasse tanto nel mondo quanto fece messer Marco, figliuolo di messer Niccolò Polo, nobile e grande cittadino della città di Vinegia.)

 

        Заключение. Книгата на Марко Поло е първия пътепис, който следва изминатия маршрут, а прекосените страни са описани през любопитния поглед на автора-разказвач, очертаващ се като пътешественик и изследовател, който разказва това, което е видял и както го е видял, дори описанията да изглеждат невероятни, приказни, а понякога и невъзможни, с ранг на „чудеса” като горящите камъни, горящите кладенци, банкнотите, като предава и немалко легенди като за Стареца на планината, Чудото на планината и други, но винаги разграничава в разказа си видяното от разказаното. Срещу автора-разказвач се оформят с невярващи очи образа на читателите/слушатели, които се налага непрекъснато да бъдат уверявани в истинността на разказаното, да бъдат водени в това вълнуващо пътешествие през непознатите страни на Изтока. „Милионът” освен интригуващото повествование е ценен документ за нравите, за предприеманите пътешествия, за желанието да се опознаят нови светове, да се разшири кръгозора.

        Авторът остава в историята като първи европеец отгърнал завесата, скриваща непознатата действителност на Азия с безброй интересни и любопитни неща. Макар разказаното на моменти да граничи с фантастичното “Книгата на чудесата” не е фантастично повествование, защото е първи документ на един съвсем нов изследователски дух и свидетелство за живия интерес към начина на живот и обичаите на народите.

 

Литература

Бахтин, 1975: Бахтин, Михаил М. К методологии литературоведения. В: Контекст 1974, Литературно-теоретические исследования, М. Наука, 1975.

Бахтин, 1979: Автор и герой в естетической действительности. В: Бахтин, Михаил M Эстетика словесного творчества, М., „Искусство”, 1979, с. 7-180).

Козлуджов З. “Към характеристика на литературния сказ”. В: “Литературна мисъл”, 1986, № 1

Олски: L.Olschki. L’Asia di Marco Polo, Civelli, Firenze, 1957.

Скобелев: Скобелев, Вл.П. “Поэтика рассказа”, Воронеж, 1982 (Постановката на В.Корман)

 

Цитатите са по:.

 

Edizione elettronica a cura del Bolero di Ravel

www.ilbolerodiravel.org 

luglio 2002

Edizione di riferimento: Marco Polo, Il Milione, a cura di Valeria Bertolucci Pizzorusso Adelphi, Milano 1975

 

Бележка:Посочени са поредните номера на главите, а преводът на български е на автора на статията

 

 

 

 

обратно нагоре