Кога ли, в кой ли момент вече знаем – това е домът ми. Когато сме прочели „Без дом“ или „Студеният дом“, когато сме посетили „SOS – детски селища“, когато сме пратили мама или татко в „старчески дом“ или когато моето или твоето, нашето работно място е нашият „втори дом“? Като че ли работното ми място е „вила“!? А „вечният“ ни дом, ами тялото ми като „дом“ на душата ми, ако съм фен на деволюцията?

Що за културна имунизация се е наезерила, насложила се е в словото ДОМ, каква сугестия се крие в тази дума, че и днес, без постмодерно кокетиране, сме склонни да кажем „Да! Моят дом е моята крепост!“.

Лайтмотивът на класическата ни фолклорна култура е „плодородието“. Един от образите, една от метафорите на фолклорното плодородие е къщата, домът на стопанина. Строежът на фолклорната къща е „обред-разказ“ за модела на света на фолклорния българин – християнин и земеделец. Фолклорната къща е вариант на триделността на картината на света, чиято образна метафора е световното дърво. Таванът на къщата е тъждество на короната на дървото, сиреч „небето“, стаите на къщата – „стволът“, а мазето – „корените“. И още. Фолклорната къща е антропоморфен образ на Жената, затова има „покрив“ (да не бъде гологлава, че е срамота!) и значи, може да се каже, че българинът е градял къщата си с цел да опази плодородието си, сиреч законната си съпруга. (Този дискурс за дома май за първи път е заченат от Омир в Одисея-та, ако не е лъжа.) След като градежът на къща е тъждество на булката на стопанина, значи фолклорният стопанин е мислел, представял си е, внушавал е на „не-своите“, че неговата къща=булка е крепост, сиреч нещо непревземаемо. Един от образите, метонимия на фолклорната булка=къща, е „чемширената порта“. „Чемширената порта“ е метафора на „чесна мома“, ако е „затворена“, и на „не-чесна“ – ако е зейнала, ако е отворена. В криптофолклора ни  колкото щеш „блажни“ истории с мотив „зейнали й ... “.

В една парафолклорна песен, днес намерила място сред „старите градски шлагери“ - песни пети от някогашната бохема, че и не само от нея, се пее:

Ако зажалиш някой ден

За драмска ракия,

Прескочи вечер с коня шарколия.

Там моят татко ще ти налее

И хайдушки песни ще ти попее.

Ако зажалиш някой ден

За одринско вино,

Прескочи вечер 

С коня шарколия.

Моята стара майка ще ти налее 

И момински песни ще ти попее. 

Ако зажалиш някой ден

За момини устни,

Прескочи вечер портите пусти. 

Кат руйно вино

И драмска ракия

Момини устни ще те опият.

Текстът е на Магда Петканова. Днес за някого би звучал този текст чалгаджийски, но някога това е била любовна и омайна песничка, разтуптявала не едно и две момински сърца, жертви, бихме казали днес, на еснафските порядки от първата половина на 20-й век, порядки, които не само препоръчват, но и задължават момата, т.е. госпожицата, да си държи „врата=вулва“ яко затворена, ако иска да бъде „чесна“ през първата брачна нощ и като следствие от това да роди законни наследници на съпруга си. Затова портите на лирическата героиня от стихотворението на М. Петканова са „пусти“. От една страна – „празни“, ще рече „отворени“, за да опият оня, който ще стори подвиг, като „прескочи“ табуто на еснафлъка, но от друга – лирическата героиня, подобно на Ева, помамва „коня шарколия“ да извърши не какво и да е, а грях. Вярно е, че този грях е опияняващ ... като руйно вино и като драмска ракия. С други думи казано, тази лирическа песничка на М. Петканова ни подсказва, че е започнало „разкрепостяването“ на дома на българина и превръщането му, метаморфизирането му в „образцов дом“ – една от метафорите на социалистическата културна имунизация.