Д-р Елена Спасова

Нов български университет

Резюме: Разглеждат се основните теории за икономическия растеж – неокласическата и ендогенната теории, и се анализира тяхната приложимост за обяснение на икономическите неравенства в световната икономика. Въз основа на това, се оценява реалистичността на основните им презумпции и изводи. Чрез анализ на емпирични изследвания и доказателства се доказва, че ендогенната теория за икономическия растеж дава по-добро обяснение на факторите за дългосрочен растеж и възможностите за реална конвергенция.

 Ключови думи: растеж; конвергенция; ендогенна теория; неокласическа теория.

ANALYSIS OF THE PROSPECTS FOR REAL CONVERGENCE ACCORDING TO THE CONTEMPORARY ECONOMIC THEORIES

Elena Spasova PhD

New Bulgarian University

Summary: The mainstream theories of economic growth (neoclassical and endogenous) are discussed and their validity in explaining global divergences is analyzed. Based on that, an assessment on the reliability of their presumptions and conclusions is made. Through analysis of empirical research and evidence, it is proven that the endogenous growth theory provides a better explanation of the factors for long-term growth and of the prospects for real convergence. 

 Key words: growth, convergence, endogenous theory, neoclassical theory

В рамките на настоящия доклад се разглеждат факторите и възможностите за реална конвергенция в дългосрочен план през призмата на основните теории за икономическия растеж. Целта е очертаване на основните фактори на растежа в дългосрочен план и анализ на перспективите пред развиващите се икономики за реално икономическо догонване чрез оценка на приложимостта на основните теории за обяснение и анализ на посочения процес.

Хипотезата за реална конвергенция включва възможност за относително дълго, устойчиво нарастване на БВП с темпове достатъчно високи за отчитане на доближаване на степента на развитие на дадена икономика до тази на развития свят. Същевременно, понятието за устойчивост на растежа включва не само постоянност и ниска изменчивост на темповете на растеж. В теорията икономическият растеж се смята за устойчив, ако текущите му темпове не носят опасност за бъдеща дестабилизация и загуба на благосъстояние. По същество тази дефиниция покрива растежа на дадена икономика в краткосрочен план. Въпреки това въпросът за устойчивостта на растежа има дългосрочни измерения, особено в контекста на възможностите на икономиката да осъществява устойчив, догонващ растеж. Неслучайно темповете на икономически растеж на дадена държава са ключов показател, тъй като това предполага процес на нарастване на производителността на икономиката, повишаване на заетостта и на жизнения стандарт. Когато говорим за развиващи се икономики, този процес може да се обобщи като процес на реална конвергенция с развития свят. Анализът на устойчивостта на растежа в дългосрочен план като възможност за осъществяване на реална конвергенция придава динамичност на концепцията, тъй като предполага целенасочени структурни промени в икономиката с цел повишаване на равновесните устойчиви темпове на растеж, а теориите за икономическия растеж могат да дадат отговор на въпроса за факторите за това повишаване.

Основните икономически теории за растежа предоставят разнопосочни интерпретации за факторите и условията за осъществяване на реална конвергенция в дългосрочен план.

Според класическата теория за икономическия растеж, върху която се базират модерните теории, съвкупният продукт се определя от нивото на физическия капитал и технологиите, като капиталът се характеризира с намаляваща възвръщаемост. Следователно колкото по-бързо е натрупването на капитал, толкова по-високи са темповете на икономически растеж. От своя страна, акумулирането на физически капитал се определя от увеличението на инвестициите.

На това се основава пост-кейнсианският модел на растежа на Харод и Домар, с който се въвежда концепцията за „гарантиран“ /warranted/ икономически растеж – нивото на икономически растеж, когато е налице равновесие между ресурсните пазари и пазарите на крайни блага (Sengupta (2011), стр. 19), при зададено ниво на технологиите. При нарастване на спестяванията се увеличават и инвестициите, следователно нараства и икономическият растеж. В периоди на криза се препоръчват публични политики за насърчаване на инвестициите,  тъй като безработицата е висока и е нужно стимулиране на растежа. Важно е да се отбележи, че, според модела, технологиите са външно зададени, а само технологичният прогрес може да доведе до динамична промяна на функцията на съвкупното производство и до промяна на гарантираното ниво на растеж. 

Неокласическата теория за икономическия растеж също се базира на модела Харод-Домар, а най-съществен принос към тази теория има моделът Солоу-Суон. Solow (1956) разширява модела Харод-Домар чрез: 1) включване на труда като фактор на производството; 2) намаляваща възвръщаемост на труда и капитала, но постоянна възвръщаемост на комбинация между двата ресурса; 3) съотношението между капитал и съвкупен продукт, както и между капитал и труд не е фиксирано.

Две са основните презумпции на неокласическия модел на растежа. На първо място, смята се, че пазарите имат първостепенна роля за ефективното алокиране на ресурсите. На база убеждението за ефективността на пазарните механизми, Solow построява функцията на растежа като приема капитала и труда като взаимнозаменяеми ресурси с намаляваща възвръщаемост (Sengupta (2011), стр. 10). На второ място, неокласическата теория, подобно на модела Харод-Домар, приема технологичния прогрес за екзогенен фактор. От една страна, това означава, че ефектът от инвестициите в научно-развойна дейност, както и нарастването и усъвършенстването на човешкия капитал, липсват като детерминанти на икономическия растеж. От друга страна, приемането на технологичния прогрес като даденост, резултат от външни фактори, наред с определянето му като единствен фактор за дългосрочен икономически растеж, води до липса на каквито и да било инструменти за влияние върху дългосрочните темпове на икономически растеж. Съгласно тази теория, акумулирането на капитал и нарастването на работната ръка водят до увеличение в производителността, но не и до дългосрочен икономически растеж. Съгласно модела, тези две променливи влияят върху нивото на съвкупния доход на глава от населението, но не и върху дългосрочните темпове на растеж на икономиката (процентно изменение). Следователно, растежът не зависи от спестявания или промяна в характеристики на работната ръка или капитала. Предвид схващането, че делът на спестяванията спрямо общия доход е константа, то увеличаване в спестяванията, според теорията, води до растеж на инвестициите и, съответно, нарастване на капитала, но поради намаляващата възвръщаемост в дългосрочен план икономиката се доближава до устойчив темп на растеж при непроменен жизнен стандарт.

Поради факта, че неокласическата теория разглежда икономическия растеж като единствено определен от технологичните промени, то в дългосрочен план факторът, който може да доведе до по-високи темпове на растеж, са иновациите. Поради това, основен извод на теорията е липсата на какъвто и да е дългосрочен ефект от държавните политики върху растежа, а размерът на спестяванията има по-скоро краткосрочен, отколкото дългосрочен ефект. Накратко, в дългосрочен план две икономики с различни размери на спестяванията, различни институционални системи и държавни политики в сферата на икономиката ще имат един и същ темп на растеж според неокласическата теория, при условие, че се характеризират със съпоставими нива на технологичен прогрес.

Същевременно, нивото на технологиите не подлежи на обяснение и анализ от теорията, което поставя въпроса за разликите в темповете на икономически растеж в различните държави и тяхното обяснение. Отговорът, който неокласическата теория дава на този въпрос е всъщност и една от основните презумпции, за която тя търпи сериозни критики.

Според неокласическата теория, в дългосрочен план се наблюдава икономическа конвергенция между държавите, тъй като всяка една държава в краткосрочен план се движи към своето устойчиво ниво на растеж, а то, от своя страна, се определя от технологичния прогрес. Предвид факта, че нивото на технологиите е екзогенно зададено, то в дългосрочен план всички държави би трябвало да се характеризират със съпоставими нива на технологичен прогрес. От това следва, че постоянно се движат към едно и също ниво на развитие. Съгласно основните презумпции на модела, по-слабо развитите държави, които се отличават с ниски нива на акумулиране на капитали, би трябвало да регистрират по-високи темпове на растеж поради относително по-високата възвръщаемост на капитала (по-висок пределен продукт от капитала). Логиката е следната: ако две държави се характеризират с еднакви фактори на икономическия растеж (което теорията твърди) и са в процес на приближаване до устойчиво ниво на икономическо развитие, то държавата с по-ниски нива на национален доход на глава от населението ще се характеризира с по-ниско съотношение на капитала спрямо труда и, следователно, по-висок пределен продукт на капитала; от това следва, инвестициите в по-бедната държава водят до относително по-висок растеж (при едно и също ниво на инвестициите в двете икономики) /Durlauf et al., 2005, стр. 585/.

Това обяснение на различията в нивата и темповете на растеж до известна степен оправдава популярността на теорията, но, в крайна сметка, неокласическата теория не успява да обясни защо тези разлики се запазват и в дългосрочен план. Това е причина McCallum (1996) да твърди, че неокласическият модел на растежа не успява да даде обяснение дори за основни факти на действителното поведение на съвременните икономики. Абсолютната нереалистичност на модела произтича именно от презумпцията, че БВП на глава от населението постоянно се приближава до предварително зададено устойчиво дългосрочно ниво, а темповете на растеж са определени от външни фактори и, следователно, не зависят от текущи аспекти на производствената функция, политики и особености на търсенето и предлагането. На практика моделът предполага, или еднакви темпове на растеж на всички икономики, или различни темпове на растеж, за които обаче няма обяснение.

Въпросът за икономическата конвергенция бива и емпирично изследван, като два са основните въпроси, на които се търсят отговори. На първо място, се изследва дали наблюдаваните различия в нивата на съвкупния доход на глава от населението са временни или постоянни. На второ място, ако се докаже, че неравенствата в икономическото развитие на държавите са постоянни, се изследва на какво се дължат тези различия – дали те отразяват структурни различия или са резултат от дългосрочен ефект на първоначалните условия в съответните икономики. Ако различията между нивата на развитие на държавите са временни, то тогава говорим за абсолютна /безусловна/ конвергенция. Ако различията са постоянни и се дължат на устойчиви структурни различия /фундаментални икономически условия/, налице е условна конвергенция. Ако първоначалните условия определят дори частично дългосрочните характеристики на икономиките и държавите с еднакви първоначални условия се характеризират с еднакви /или поне съпоставими/ дългосрочни темпове на растеж, то тогава говорим за конвергентни групи от държави („convergence clubs“).

Bianchi (1997) изследва наличието на конвергенция в 119 държави като проверява дали е налице сближаване в три референтни години – 1970, 1980 и 1989 г.. Резултатите ясно доказват, че не е налице процес на конвергенция. Напротив, в рамките на изследвания период е налице по-скоро нарастване на различията между бедните и богатите държави, а групата на средноразвитите държави намалява. Интересното е, че това не се дължи на приобщаване на държавите със средни доходи към клуба на богатите, а, напротив, наблюдава се движение от средноразвитите държави към групата на бедните. Противно на очакваното съгласно неокласическата теория, се наблюдава ясно изразена поляризация спрямо степента на развитие на икономиките, а движение от групата на бедните към групата на богатите изобщо не се наблюдава.

Paap and van Dijk (1998) достигат до същите резултати, изследвайки 120 държави в периода 1960-1989г. Различията между бедни и богати държави нарастват, а броят на бедните държави се увеличава. Maasoumi, Racine and Stengos (2003) откриват конвергенция между страните от ОИСР (конвергентен клуб), докато страните, които не са членки на ОИСР, се характеризират с нарастваща асиметрия спрямо степента им на развитие, както и отдалечаване от клуба на развитите членки на ОИСР („бедните стават още по-бедни, богатите – още по-богати“). Kremer, Onatski and Stock (2001) също очертават два големи клуба – на бедните и на богатите държави, но твърдят, че в дългосрочен план групата на бедните държави ще се изравни с тази на богатите, т.е. налице е конвергенция. Парадоксалното е, че, макар да откриват нарастваща асиметрия между двете групи, те твърдят, че процес на конвергенция е налице, но изравняването ще се случи в рамките на няколко столетия. Макар и теорията да не си поставя за цел да дефинира понятието „дългосрочен план“, все пак твърдения, че конвергенция е налице в рамките на толкова дълъг период, могат да бъдат определени като опит за легитимиране на теория, която просто не е релевантна при обяснение на действителните процеси в глобалната икономика.

Липсата на конвергенция се потвърждава категорично и от статистиката. Съгласно данните на Milanovic (2011), неравенството в световен мащаб претърпява сериозни промени от XIX век насам. В началото на XIX век неравенството в света се оценява на 50 единици по индекса на Джини, като 30 % се дължат на различия в средния доход по държави и около 70 % на доходни разлики в рамките на държавите (т.нар. класови различия). Неравенството днес, в началото на XXI век, е по-голямо – 65 единици по индекса на Джини, като 80 % от световното неравенство се дължи на разликите между средните доходи по държави, т.е. различията между държавите по степента на тяхното развитие и нивото на съвкупния доход на глава от населението определя съществена част от  световното неравенство. Това е ясна индикация за нарастване на икономическата дивергенция в последните векове, в пълно противоречие на презумпциите на неокласическата теория за растежа.

James (2003) доказва, че технологичният прогрес не носи еднакви ползи за всички държави – още един аспект на съвременната действителност, който не намира обяснение в неокласическата теория, тъй като тя твърди, че технологичните промени се случват при съпоставими, външно определени темпове в целия свят. James доказва, че технологичните промени засягат най-вече развитите икономики, но не и развиващия се свят, което води до увеличаване на пропастта между тях. Важно е да се отбележи, че това не се дължи на липсата на модерни технологии в развиващия се свят, чието технологично изоставане е проблем, адресиран чрез редица инициативи, проекти на международни организации и инвеститори. Ниската степен на технологична дифузия в тези държави се дължи на тоталната им неспособност да усвоят капиталоемки, мащабни технологии, поради остарелите им технологични системи – проблем, който не бива адресиран.  Като пример за това се посочва провалът на проект на Световната банка за развитие на обувната индустрия в Танзания на база на много сложни технологии, които не могат да бъдат използвани поради дългосрочни проблеми на индустриализацията в държавата, в чиято основа стоят неефективни институции и политики за модернизиране и индустриализиране на икономиката.

Предвид натрупаните критики относно нереалистичността на модела, Mankiw et al. (1992) правят модификация на модела като прибавят човешкия капитал (чрез променливата за брой завършили средно образование) към детерминантите на растежа. Те доказват, че разширеният показател за физически капитал с променливата, измерваща човешкия капитал, е по-ефективен в измерването и определянето на растежа. Те прилагат разширения модел за САЩ и получават резултати, които ги удовлетворяват. Въпреки това, разширените версии на модела на Солоу не променят основните презумпции на неокласическата теория за растежа. Въпреки, че прибавят човешкия капитал като променлива, Mankiw et al. не отричат презумпцията, че само технологиите могат да променят дългосрочните темпове на растеж, докато всички останали фактори (спестявания, инвестиции, увеличение на работната ръка, повишаване на човешкия капитал) могат само да променят нивата на съвкупния продукт на глава от населението в краткосрочен план. Това е причина Bernanke and G-rkaynak (2001) да определят модела на Mankiw et al. като емпиричен тест на производствената функция на Cobb-Douglas, но не и като доказателство за валидността на която и да е теоретична рамка за икономическия растеж, тъй като нито отрича, нито потвърждава, базовите теоретични условия за растежа. Още повече, Bernanke and G-rkaynak доказват, че разширеният модел на Mankiw е валиден при всяка теория за растежа, следователно, този модел не е доказателство за модела на Солоу, тъй като не взема предвид основните различия с другите теории. В допълнение, те правят отново оценка на модела на Солоу, проверявайки валидността на базовото условие, че дългосрочният растеж се определя само от технологичния прогрес и не зависи от нивата на спестяванията, образоваността и работната сила. Резултатите им категорично отхвърлят неокласическата теория и доказват наличието на силна дългосрочна връзка между нивата на инвестициите във физически капитал и икономическия растеж (съвкупен продукт на глава от населението), както и наличие на зависимост на растежа от нивата на натрупване на човешки капитал и увеличаване на населението.

Предвид факта, че настоящият преглед на теориите за икономическия растеж се базира на идеята за осъществяване на догонващ, устойчив растеж в контекста на политиките и институционалната среда, които биха могли да улеснят този процес, то можем да заключим, че неокласическата теория за растежа не е подходяща изходна точка за анализ и обяснение на догонващия растеж. Статистическите данни за задълбочаване на пропастта между развити и развиващи се държави е още едно доказателство за невалидността на модела, който не съумява да обясни устойчивото наличие на тези разлики, както и не дава препоръки за тяхното премахване.

Ако се фокусираме върху държавите в преход от централна и източна Европа, в частност България, в този регион не може да се търси обяснение за различията в степента на развитие и темповете на растеж в различните нива на технологичен прогрес. Държавите в преход са поставени в едни и същи условия поради либерализираната среда, в която функционират, силната им обвързаност с развитите европейски икономики и относително съпоставимите нива на развитие в началото на прехода. Въпреки това, 26 години по-късно, днес част от държавите от централна и източна Европа са в групата на развитите държави, докато други далеч не са достигнали нивата на Западна Европа. Това означава, че икономическият растеж се определя от специфични характеристики на съответната държава като институционална среда, секторни политики, бизнес структура. Именно ендогенната теория на растежа, която се заражда като критика на неокласическата теория, отчита тези ефекти върху дългосрочните темпове на растеж.

Най-общо ендогенната теория за растежа, развита от Romer, Lucas, King, Rebelo, определя способността на дадена икономика да натрупва знания и да усвоява нови технологии като един от основните фактори за икономически растеж. По този начин, теорията дава отговор на въпроса защо технологичният прогрес не води до конвергенция – въпрос, на който неокласическата теория така и не намира отговор. Наред с това, ендогенната теория за растежа разглежда технологичния прогрес и иновациите като резултат от действието на пазарните механизми и стремежа към печалба и нови пазари. Технологичните нововъведения водят до нарастване на производителността на капиталовите и човешките ресурси, следователно те се характеризират с нарастваща (или поне постоянна възвръщаемост).

Според Durlauf et al. (2005, стр. 559) основната разлика между неокласическата и ендогенната теории за растежа може да се сведе до оценката на дългосрочните ефекти от първоначалните условия в икономиката върху растежа. Докато при неокласическата теория текущите различия между икономиките нямат дългосрочен ефект, то при ендогенната теория те не само, че оказват въздействие върху дългосрочния растеж, но и са определящи за степента на развитие на икономиката. Наред с това, основно условие на ендогенните теории е, че темповете на изменение на спестяванията са ендогенни и зависят от темповете на икономически растеж, а не обратното. 

Едно от първите изследвания, което поставя основите за развитието на ендогенната теория за растежа, е това на Arrow (1962). С това изследване се представя концепцията за учене чрез правене, което води до разглеждане на технологичния прогрес като ендогенен фактор за икономически растеж, на който може да бъде въздействано. Нивото на знание се възприема като фактор за съвкупното производство, който зависи от предходните нива на инвестиции. Следователно, недостатъчното ниво на инвестиции в икономиката водят по-нисък растеж; това може да бъде поправено чрез действия от страна от правителствата за насърчаване на иновациите. Ключова роля се отрежда на публичните институции за създаване на благоприятна иновационна среда, тъй като се приема, че частните субекти (фирмите) не са склонни да асимилират рисковете, които инвестициите в иновации и знание носят. Същевременно, натрупването на знание води до т.нар. spill-over ефект, т.е. иновациите и развитието на човешкия капитал имат цялостен ефект върху икономиката, отвъд границите на дадена фирма или сектор.

Romer (1986, 1989) развива моделите за икономика, базирана на знанието, като основна отправна точка за ендогенния характер на растежа е възможността на нарастване на производителността на ресурсите чрез натрупване на знание и нови технологии. На практика, съвкупният продукт на глава от населението може да расте неограничено, а възвръщаемостта на капитала може да се увеличава. Важен детайл е, че новото познание (иновации, технологии, усъвършенстване на човешкия капитал), което, според модела на Romer, е основен фактор за дългосрочен растеж, е резултат от инвестиции в научно-развойна дейност с намаляваща възвръщаемост. Накратко, удвояване на инвестициите в нови технологии и иновации няма да удвои познанието. Същевременно използването на новото познание в производството води до нарастваща производителност на икономиката; знанието, като ресурс, се характеризира с нарастваща пределна възвръщаемост (Shaw, 1992).

Презумпцията за намаляващата възвръщаемост на инвестициите, създаващи ново познание, означава, че е налице горна граница на допустимост на такива инвестиции от перспективата на частните инвеститори, които се стремят да максимизират печалбата си. Същевременно нарастващата възвръщаемост от новите технологии и знание поставя в изцяло нова светлина въпроса за различията в нивата на развитие на държавите в глобален мащаб. Възможно е по-слабо развитите икономики да регистрират по-ниски темпове на растеж в сравнение със силно развитите страни, увеличавайки неравенството между тях, което да се дължи на изтичане на капитал и инвестиции от бедните към богатите държави, поради по-високата пределна производителност на капитала в богатите икономики. На база на това, би могло да се направи извода, че малките икономики са в по-неизгодна позиция в процеса на догонване на развития свят.

Моделът на Romer адресира и въпроса за ефекта от осъществените публични политики върху дългосрочния икономически растеж. От една страна, презумпцията за поведение на частните субекти ръководено от стремежа за максимизиране на печалбата и адаптиране на инвестиционните планове спрямо очакваната възвръщаемост придава значимост на нивата на лихвените проценти за характеристиките на това поведение. От друга страна, теорията обръща внимание на ефекта от данъчната политика, която може да стимулира или да намали възможностите за акумулиране на физически и човешки капитал. King and Rebelo (1990) доказват, че именно различията в публичните политики във фискалната сфера водят до дългосрочните неравенства в икономическото развитие на държавите. Основният им извод е, че в малки, отворени икономики ефектите от упражняваната данъчна политика могат да доведат, както до съществено изоставане (т.нар. капани на развитието), така и до ускорен дългосрочен растеж, което да превърне държавата в „икономическо чудо“. В същия дух, Kocherlakota and Yi (1996) доказват емпирично, че публичните структурни политики имат дългосрочен ефект върху нивата на БВП.

Наред с горепосоченото, ендогенната теория за икономическия растеж дава отговор и на въпроса за ефекта от свободната търговия и либерализацията на външнотърговските отношения върху перспективите за догонващ растеж на слабо развитите държави. От една страна, външнотърговската отвореност води до по-бързо интегриране на икономиката на международните пазари и по-лесен трансфер на знание и технологии, което би трябвало да предпостави ускорен растеж. От друга страна, технологичният трансфер между богати и бедни държави не е автоматичен. Lucas (1990) адресира този проблем като го обяснява с малкия ефект на „spill over“ в слабо развитите държави, a Zeira (1998) доказва, че технологичните иновации, които повишават производителността на капитала, биват възприети само от високодоходните икономики; подобен трансфер към слабо развитите държави не се наблюдава, което разширява пропастта между тях. Wolf (1994) доказва чрез емпиричен анализ, че конвергенция се наблюдава в първичния сектор и сектора на услугите, докато в сектора на преработващата промишленост конвергенция между слабо и силно развитите държави не е налице.

Като една от причините за слабия трансфер на технологии може да се изтъкнат качествените характеристики на човешкия капитал, както и различията в институционалната среда. В крайна сметка, способността на дадена икономика да се възползва от предимствата на международната либерализирана среда и да привлича нови технологии се определя от политиките, които се провеждат на нейната територия, които, от своя страна, дефинират поведението на мултинационалните корпорации спрямо тази икономика. В тази връзка, както политика на субсидии, насърчаващи научно-развойната дейност, може да доведе до дългосрочно повишаване на икономическия растеж, така и целенасочена протекционистична политика за насочване на ресурсите към високотехнологични сектори може да има същия ефект.  

Във връзка с горепосоченото, от съществено значение за ефективното функциониране на пазарите, благоприятстващо устойчив, догонващ растеж, е добрата институционална среда.  Добре функциониращите институции, вкл. университети, публични иновационни програми и целенасочени политики за насърчаване на конкурентоспособността на икономиката, са фактор за ускоряване на технологичния прогрес и технологичното проникване. Поради това, Sengupta (2011, стр. 13) посочва нуждата от развитие на теория за растежа, базиран на иновации, която да отчита и ключовата роля на непазарните структури, наред с ефекта на пазарните механизми.

Именно ендогенните теории за растежа, а в последствие и институционалната теория за икономическия растеж, прибавят този допълнителен аспект в анализа на растежа и, в резултат на това, успяват да дадат обяснение за устойчивите различия в нивата на развитие между държавите. Освен, че ендогенната теория за растежа е по-реалистична и адекватна на действителността, обяснението й за световното неравенство е отправна точка за анализ на възможностите за осъществяване на засилени темпове на растеж и реализиране на дългосрочна стратегия за догонване на развитите икономики.

В много от слабо развитите държави неефективните публични институции и политики увеличават дела на транзакционните разходи до степен, която пречи на растежа и води до пазарни провали. Поради липсата на координация между пазарните и непазарните институции се наблюдава неефективност в разпределението на ресурсите и производителността (Sengupta (2011, стр. 14). Този проблем може да бъде решен чрез проактивни и ефективни политики за индустриализация, за подобряване на институционалната среда и разходи за подобряване на иновационната среда и образованието.

От направения до момента обзор на теориите за растежа и предвид способността им да обяснят реалните неравенства между държавите, могат да се извлекат следните общи изводи за скоростта на технологичен прогрес, определящ степента на развитие на икономиките:

1)    Технологичният прогрес зависи от нивото на образованост на населението и от типа и обема на инвестициите в научно-развойна дейност.

2)    Зависи от способността за усвояване и подобряване на технологии от чужбина чрез чуждестранни инвестиции или технологичен трансфер.

3)    Зависи от институционалната среда в съответната икономика, която може да стимулира или да пречи на увеличаването на производствената ефективност.

Ако вземем за пример Азиатското чудо (от втората половина на XX век в Япония, Хонг Конг, Южна Корея, Сингапур и Тайван), интензивният растеж на тези икономики и приобщаването им към клуба на развитите държави не може да бъде обяснено само с натрупването на физически капитал. Ключов фактор за стратегията на догонване, която те осъществяват, е нарастването на човешкия капитал и разгръщането на целенасочени политики за повишаване на иновационния потенциал на икономиките.

Aerni (2011) също обяснява успеха на Източна Азия с наличието на публични политики, които водят до ефективно използване на иновациите и насърчават инвестициите за технологичен прогрес. Той акцентира върху ролята на правителството като фасилитатор за устойчива технологична и икономическа промяна, отвъд утвърдената вече позиция на регулатор.

Предвид основните предпоставки за технологичен прогрес, може да се твърди, че устойчивите нива на растеж са резултат от комбинацията между идеи, институции и човешки капитал. Ключова роля за успешното възползване от глобализацията и световния технологичен прогрес имат именно институциите, тъй като използването на идеи (знание) и ефективността на насърчаване на човешкия капитал се определя именно от институционалната среда и способността за провеждане на политики за извличане на ползите от икономическата глобализация и либерализация. Във връзка с това, Aerni (2011, стр. 30) посочва, че една от характеристиките на държавите, които успешно следват стратегия на устойчив растеж и засилено развитие, е, че външнотърговската отвореност сама по себе си не е крайна цел, а по-скоро средство за постигане на целта за достъп до блага (вкл. знания и технологии), които да позволят на местния частен сектор да развива иновации и да насърчават нарастването на човешкия капитал.

Идеята за съществената роля на институциите и публичните политики за постигане на дългосрочен растеж, една от основните разлики между неокласическата и ендогенната теории за растежа, бива доразвита от Acemoglu, Johnson and Robinson (2001). Те правят сравнение между бившите европейски колонии от гледна точка на институциите, които биват създавани в тези държави по време на колониалната им история, и доказват, че качеството на изградената институционална среда е определящо за техния дългосрочен растеж и перспективите им за развитие. От една страна, те посочват историческия опит на държави като САЩ, Австралия, Нова Зеландия, където метрополията създава институции, които установяват върховенство на закона и насърчават инвестициите. От друга страна, са примери като Конго и Нигерия, където институциите са създадени с цел бърз трансфер на ресурсите към метрополията и, следователно, пречат на инвестиционната активност и икономическия прогрес. По-късно тази теза е доразвита на глобално ниво от Аджемоглу и Робинсън (2013).

Категоричните исторически доказателства за значимостта на институционалната среда и ролята на човешкия капитал за икономическия прогрес на дадена държава отлично кореспондират с основните презумпции на ендогенната теория за растежа. Наред с това, ендогенната теория предоставя убедителна рамка за анализ и обяснение на устойчивата икономическа дивергенция в глобален мащаб. На база на това, можем да твърдим, че ендогенните теории за растежа предоставят добра рамка за емпиричен анализ и обяснение на перспективите за осъществяване на дългосрочен устойчив растеж и реална конвергенция. Наред с това, фокусът върху оценка на факторите, определящи капацитета на дадена икономика за интензивен икономически растеж, дава необходимите отправни точки за критичен анализ на мерките, които биха могли да се предприемат за икономическа конвергенция с развития свят – една от основните цели на слабо развитите и развиващите се икономики в днешно време.

Литература

1. Аджемоглу, Д., Робинсън, Дж. (2013). “Защо нациите се провалят.” Изток-Запад, София, 2013.

2. Acemoglu, D., Johnson, S. Robinson, J. (2001). "The Colonial Origins of Comparative Development: An Empirical Investigation." American Economic Review, 91(5), pp. 1369-1401.

3. Aerni, P. (2011) “Connecting catch-up growth to sustainable development – a new theoretical perspective”. African Technology Development Forum (ATDF) Journal 8 (3/4), pp. 29-42.

4. Arrow, K. (1962). “Economic Welfare and the Allocation of Resources for Invention”. In: “The Rate and Direction of Inventive Activity: Economic and Social Factors”,  National Bureau of Economic Research, pp. 609-626.

5. Bernanke, B., G-rkaynak, R. (2001). “Is Growth Exogenous? Taking Mankiw, Romer, and Weil Seriously”, NBER Macroeconomics Annual, Vol. 16 (2001), pp. 11-57.

6. Bianchi, M. (1997). “Testing for convergence: Evidence from nonparametric multimodality tests”. Journal of Applied Econometrics 12 (4), pp. 393–409.

7. Durlauf, St. N., Johnson, P. A., Temple, J. (2005). “Growth econometrics”. In: Aghion, Ph., Durlauf, St. N. (Eds.), “Handbook of Economic Growth”, vol 1. North-Holland, Amsterdam, pp. 555–677.

8. James, J., (2003). “Convergence and divergence in the global economy from a technological perspective”. International Journal of Information Technology and Management, Volume 2 Issue 4, September 2003, pp. 312-323.

9. King, R., Rebelo, S. (1990). “Public Policy and Economic Growth: Developing Neoclassical Implications”. Journal of Political Economy Vol. 98, No. 5, Part 2: The Problem of Development: A Conference of the Institute for the Study of Free Enterprise Systems (Oct., 1990), pp. S126-S150.

10.  Kocherlakota, N. Yi, K. (1996). “A Simple Time Series Test of Endogenous vs. Exogenous Growth Models: An Application to the United States”. The Review of Economics and Statistics Vol. 78, No. 1 (Feb., 1996), pp. 126-134.

11.  Kremer,M., Onatski, A., Stock, J. (2001). “Searching for prosperity”. Carnegie–Rochester Conference Series on Public Policy 55, pp. 275–303.

12.  Lucas, R. E. (1990). “Why Doesn't Capital Flow from Rich to Poor Countries?”, The American Economic Review Vol. 80, No. 2, Papers and Proceedings of the Hundred and Second Annual Meeting of the American Economic Association, pp. 92-96.

13.  Maasoumi, E., Racine, J., Stengos, T. (2003). “Growth and convergence: A profile of distribution dynamics and mobility”, Mimeo, Southern Methodist University.

14.  Mankiw, N Gregor, Romer, D., Weil, D. N. (1992). “A Contribution to the Empirics of Economic Growth”. Quarterly Journal of Economics. Volume (Year): 107 (1992) Issue (Month): 2 (May), pp: 407-37.

15.  McCallum, B. (1996). “Neoclassical vs. Endogenous Growth Analysis: An Overview”, Economic Quarterly, Federal Reserve Bank of Richmond, issue Fall, pp. 41-71.

16.  Milanovic, Br. (2011). “A short history of global inequality: The past two centuries”, Explorations in Economic History. 12/2011; 48(4).

17.  Paap, R., van Dijk, H. (1998). “Distribution and mobility of wealth of nations”. European Economic Review 42 (7), pp. 1269–1293.

18.  Romer, P. M. (1986). “Increasing Returns and Long-Run Growth”. The Journal of Political Economy, Vol. 94, No. 5. (Oct., 1986), pp. 1002-1037.

19.  Romer, P. M. (1989). “Human Capital and Growth: Theory and Evidence”. NBER Working Paper No. w3173.

20.  Sengupta, J. (2011). “Understanding Economic Growth: Modern Theory and Experience”, Springer.

21.  Shaw, G. K. (1992). “Policy Implications of Endogenous Growth Theory”. The Economic Journal Vol. 102, No. 412 (May, 1992), pp. 611-621.

22.  Solow, R. M. (1956).  “A Contribution to the Theory of Economic Growth”. The Quarterly Journal of Economics (1956) 70 (1), pp. 65-94.

23.  Wolf, H. (1994). “Growth convergence reconsidered”. Weltwirtschaftliches Archiv, Volume: 130, Issue: 4, pp: 747-759.

24.  Zeira, J. (1998). “Workers, Machines, And Economic Growth”. The Quarterly Journal of Economics, MIT Press, vol. 113(4), pp. 1091-1117.

обратно нагоре