Това не е място за правене на добра журналистика

Надежда Кичикова, студентка

“Журналистика без журналисти; ПР без ПР-и”

Аз съм читател. Потребител или консуматор. Не смятам себе си за компетентна до степен да бъда автор. Журналист или не.

Не съм от най-страстните привърженици на блоговете като начин за комуникация. Не харесвам блоговете и като пиар канали, а още повече ги отричам като място за правене на добра журналистика. Тези т.нар. „онлайн дневници” ми навяват страх и авторите им не споделят представата ми за комуникативни личности, а тъкмо обратното.

 Но се заех да споделя личното си мнение и за да бъда справедлива, отделих от свободното си, лежерно време, в разглеждане на блогове в българското уеб пространство. Не ми беше никак трудно да намеря кошерите, пълни с непрекъснато обновяващи се блогчета, блогове и блогища. Най-популярни, най-нови, с най-много картинки или коментари – каквото пожелае човек с избрана или неизбрана тема, с лични или безлични автори. С учудване установих, че в сравнение с няколко месеца назад броят им се е увеличил стремително в геометрична прогресия, но за сметка на това разнообразието си е останало същото – самотни девойки, гневни потребители, неутвърдени поети. Неизвестни анализатори, нищещи поредния политически скандал, дават своята оценка, и (което е по-лошо!) своя съвет за това как България да се оправи. Да, всеизвестни са задружните усилия на блогърите, но още не е тук момента, когато ще могат да формират обществено мнение, да променят закони със своя повик. Някак се размиват в пространството мнения, призиви, нападки, чувства и споделени мисли. Не можеш от това да оформиш камък, да го хвърлиш по наболял проблем и да го смачкаш.

Ще бъде груба грешка, обаче, да не отчета регулативната функция на блогърите. Дори и  неквалифицирани журналисти, онлайн авторите могат да сигнализират за груба нередност. Стига тя да е с обществено значение, предизвиканите дебати биха могли да провокират съответните действия или бездействия от компетентните органи. Засега това е само с пожелателен характер, поради т.нар. нелегитимност на блоговете, която с течение на времето най-вероятно ще си извоюват.

Страшно демократично е, разбира се, всеки да има право на своята позиция и то с възможност тя да бъде чута. Блогът е едно прекрасно място да споделиш мислите си, да покажеш снимки със спомени от хубавото лято, да увлечеш приятели с твоето хоби.  Поле, на което да водиш своята велика битка с медии и държава или дори да ошашкаш по-консервативните с провокативите си излияния. Но да се твърди, че блоговете са модерна и качествена журналистика или ПР е не само смешно, но и обида за професионалистите в тези среди. Не малко журналисти навлязоха в открита конфронтация с блогърите и то с право. Защото свободата, произлизаща от новите технологии, не гарантира сама по себе си качество. Ако искаш, заповядай, пробвай се, но персоналният компютър и достъпът до интернет по никакъв начин не вдъхват в пръстите ти поезия или обща култура. Даже напротив – изгубва се чувството за състезание, за надграждане, за усъвършенстване на мисловната дейност, закърнява вродения ни устрем към това да ставаме по-добри и по-добри. Дали един посещаем блог е съизмерим с публикация в сериозен всекидневник или седмичник? Колко време и усилия отнема изграждането на имидж, популяризирането на име и утвърждаването му в обществените среди? И каква е същата сметка за създаването на блог? Онлайн културата ли привлича хората или лесният достъп до публика? Всички въпроси навеждат на мисълта, че мързелът в близките години ще е пандемия в световен мащаб. Няма грип, който да се разпространява така мълниеносно и да уврежда съзнанието в такава дълбочина, както модерните онлайн хобита, прерастващи в професия. Неминуема е връзката с познатия на всички лозунг „От всекиго според възможностите, на всекиму според потребностите” – преди години в доста незряла възраст си бях направила извода, че социализмът липсва само на слабите и мързеливите – тези, които получават дела си обществено благо наравно с по-мъдрите. Споделях мнението си с възрастните, които, къде от обида, къде от липса на желание за диалог, отвръщаха, че не ми е време да мисля за тези неща. Така или иначе, от този момент нататък аз бях решила да използвам плюса си на родено в самия края на социализма дете и да не се оставям на всяко глобално течение да ме понася.

Но дотук свършва и моята връзка между блоговете и социализма, такъв какъвто го познавам от разкази на съвременници и история. Във всяко едно отношение блогът е белег на демокрация и самият факт, че можеш да кажеш каквото и да е без възпиране и наказание, е плюс, с който можем да се гордеем. Българите и до днес не оценяваме правото на глас на избори, но за сметка на това свободата на мисълта се харесва на всеки.

С разрастването на мрежата от блогове се покачва и апетитът за читатели. Журналистическа конкуренция, но с уговорката, че дори и да не бъдеш пръв, ти си там – отворен и прозрачен. Борбата отново е безмилостно жестока, но безкръвна и в друг формат. Блогърите се борят за слава, а във всяка борба по неписаните закони на природата оцеляват най-добрите. Остава ни единствено надеждата, че дори оттук могат да изплуват гении, сътворили красив шедьовър на мисълта.