Какво стои зад понятието професионалист?

Антония Кондова, студентка

“Журналистика без журналисти; ПР без ПР-и”

Първо трябва да си изясним какви са критериите, по които съдим за професионализма на двете професии – журналистика и ПР. Дори още по-далеч. Да конкретизираме какво стои зад понятието професионалист. Този, който упражнява задълженията на професията или този, който е легитимиран и обучен да упражнява тази професия? Или може би щом получава парично възнаграждение  за работата, която извършва, то значи е професионалист?... Или...

Според моето лично виждане професионалист означава всичко до тук изброено. Един човек е добър професионалист, когато упражнява и развива придобитите си вследствие на обучение и опит знания и за тази си дейност получава възнаграждение. Важно допълнение на тази дефиниция е, че професионалистът работи съобразно правила и етични норми, установени в неговата сфера на дейност... Така че, въпросът за журналистиката без журналисти ми звучи като професионален футбол с аматьори. Т.е., съпоставими ли са професионалните футболисти с хората, които играят футбол за удоволствие?

В тази ситуация се оказаха обаче по-голямата част от журналистите след популяризирането на блоговете и социалните мрежи и медии. Други изземват функциите им, други са във фокуса на събитията, а те стават по-нежелани и по-безполезни. Хората, практикуващи тази професия все повече започнаха да се тревожат за бъдещото си препитание, а напоследък започна да се прокрадва идеята, че и пиар занаятът отива към заник. Аргументи за това – безброй. Онлайн сферата отприщи скритите таланти на не един и двама „новинари” и коментатори, а и самите журналисти осъзнаха живостта на онлайн информацията и започнаха мързеливо да се възползват от нея.

Някои по-находчиви бързо се преориентираха и към визитката си на журналисти добавиха и етикетът „блогър”. Иво Инджев, Иван Бедров, Бареков и много други са красноречиви примери за тази ротация.

Един блогър пише за нещо, което пряко го засяга, интересува го и го вълнува. Той пише само по желание и по повод конкретно нещо. Журналистът пише по задължение, не винаги е истински заинтересован от темата и гони кратки срокове. Раздвоява вниманието си между няколко ангажимента и е принуден да се съобразява с политиката на медията, която представлява. Като добавим и редакторската намеса, която се оказва решаваща за бъдещето на някои материали, обречени да не видят „бял свят” заради по-важни теми, как да не се зарадваш, че живееш в 21. век!

Защо да плащаш за издание, което представя новината от един единствен ъгъл (защото в повечето случаи така се случва, тъй като в България независима медия на практика няма), когато можеш за минути да се информираш по-подробно и по-неподправено с една бърза справка в Google. Резултатите за тази същата новина ще са много повече и ще представят много повече гледни точки. Ти гледаш само новината, която те интересува и не си губиш времето с излишни вести. А това дали е така е недоизяснен въпрос...

Журналистиката борави с факти и в този смисъл не е важно кой е авторът на съобщението, стига да бъде убедителен източник. А какъв по-убедителен източник от човек, който се е сблъскал с новината. Очевидецът, който предава вестта през личното си преживяване. Всъщност същото, което журналистите винаги са се опитвали да постигнат, но на сила. С една разлика – обикновеният свидетел на случката има правото да говори субективно, да говори каквото и както си пожелае, докато журналистическата етика повелява обективно представяне на новината.

Напоследък се заговори все повече, че нямаме нужда от професионална журналистика, защото и сами се справяме, но би било адекватно да помислим и за манипулативната страна на онлайн новинарството. Дали то наистина може да ни поднесе неподправена и разностранна информация по въпросите, които ни интересуват?

В интернет можем ли да черпим от по-обективна информация? Особено тези, които търсят най-прекия начин да достигнат до новината? Не е ли все пак допустимо, че онлайн информирането може също толкова успешно да се превърне в онлайн манипулиране. Съществуват компании, които специално се занимават с т.нар. чистене на лоши новини от нета или по-точно със „забатачването им” в по-неблагоприятна позиция в търсачките. Американският писател Алвин Тофлър подробно е описал тактиките за „масажиране на посланието”, които предлагат най-разнообразни и ефективни начини за манипулация. Той говори за композиране на съобщение, предназначено за традиционните медии, но принципът е сходен и за онлайн медиите. В интернет най-често се случва потребителят да е залят с огромен обем от ненужна информация, която неминуемо го изтощава и ако не е достатъчно упорит, така и не намира това, което търси. Тактиката на „голямата лъжа” също би могла да проработи, когато лъжливите новини се поставят на по-предни позиции. В този случай първият печели. Този, който съумее да оптимизира сайта си така, че да излиза пръв в търсачките, ще придобие правото да създаде първо впечатление и ще има възможността да пречупи възприятията на интернет потребителя през собствената си гледна точка. Ако потребителят се задоволи с този източник, а представената информация е невярна или изкривена, той остава дезинформиран. Тактиката на „димната завеса”, в която се смесват слухове и факти, също е задоволително приложима в онлайн среда. Днес всеки пише, но откъде черпи информацията си – никой не знае! Първа инвестиционна банка показа колко опасен може да бъде един слух при липса на официална информация.

В нета ти трябва да си провокативният. Ти трябва да можеш да отсееш най-качествената информация, да си достатъчно компетентен сам да преценяваш или да се довериш на другиго, който за теб е достатъчно компетентен да пресее информацията. Но за това се иска време. Можем ли да си позволим за всяко нещо да правим по няколко справки, за да сме сигурни, че материалът, който четем е достоверен? А искаме ли да си направим този труд?!? Да, за високо интелигентните хора и за професии като нашата, които са непосредствено свързани с работата в интернет новата възможност за всевластност на народния глас е ползотворна. Но по-малко просветените в интернет не рискуват ли съвсем да се изгубят в морето от версии?... Не рискуват ли да бъдат много по-силно манипулирани от преди?

Не говорим за онлайн изданията на вестниците и новинарските сайтове, които се подготвят от професионални журналисти. Говорим за коментарите по форумите, за блогърите и за всички други непосредствени форми на информиране като любителски „репортажи”, т.е. записи от мястото на събитието и т.н.

В тази връзка си спомних за онези истории с режисираните побои в училищата. Учениците умишлено си генерират проблем, който после да отразят и да провокират общественото внимание. Не мислите ли, че е възможно да осъществяват своеобразна инсценировка под формата на късометражен филм само и само да се преживеят като актьори в екшън?

Въпреки тези доводи, бранещи позицията на професионалната журналистика, тя си отива. Всъщност, тя вече си е отишла предвид нивото на качество, което демонстрира в последно време. Тя неусетно навлезе в омагьосания кръг на комерсиалността, превърна се в посредствена селска кръчма, където основния обект на интерес са клюките, а езикът на който се говори е повече от обикновен. В момента по-голямата част от вестниците ползват унизително грозен език с обречената надежда да повишат продажбите си. Любовта към пресата се превърна в срам, защото вестникарството се принизи не само до улицата, но и влезе в каналните шахти. Загуби уважението на аудиторията си, а от там и позицията си на модератор на общественото мнение.

Сега тежката дума е на блогърите. И то не на всички... Тези, които са си извоювали статут на сигурни източници не са неизброими. Затова във фокуса на убеждаващата комуникация са именно те. Онази малка група от хора, които се ползват със статута на лидери на мнение.

И стигаме до ролята на пиар практиците в информационната епоха. Имаме ли основания да смятаме, че тяхната функция ще бъде иззета от непрофесионалисти?  От моя гледна точка това няма как да се случи по няколко причини.

Първо. ПР компетенциите са разнопосочни и специфични и дори на пръв поглед да изглеждат лесни, това съвсем не е така. Един професионален комуникатор трябва да умее еднакво добре даси подбира подходящи таргет групи, да изучава и анализира нагласите на своите публики, да говори на техния език, да ги следва, дори да ги посреща в онлайн структурите и да бъде с тях двадесет и четири часа в денонощието и в същото време да следи динамичната вътрешна и външна бизнес среда.

Второ. Никой нормален човек не би извършвал тези професионални задължения про боно, без да получава заплата или бонификация за вложените усилия, най-малкото защото те са достатъчно времеемки, за да не му остава време да прави каквото и да било друго.

Трето. Непрофесионалист би се затруднил да извършва качествено цялата гама от задачи на пиар професията. Един обикновен човек примерно би се справил с двупосочната комуникация в социалните мрежи и блоговете, но може ли в същото време да е добър и в бизнес комуникацията и мениджърския аспект на професията. Друг въпрос е доколко би бил толерантен към професионалната етика, ако се намира вън от професионалната среда.

Дори ако се фокусира върху онлайн комуникацията, има достатъчно специфични знания и умения, които биха затруднили един непросветен аматьор да играе ролята на ПР специалист. Дейвид Миърман Скот слага изключително силен акцент върху оптимизацията на онлайн съдържанието, генерирано от компанията, а за това са необходими по-задълбочени познания. Той засяга и темата за организациите – издатели, която пряко засяга журналистическата професия. Може би за в бъдеще компаниите ще наемат професионалните журналисти да работят над нюзрилийзите към публиките им вместо това да е поредният от многобройните ангажименти на ПР специалистите.

Като заключение мога да кажа, че журналистиката коренно променя вида си и ако искат да запазят професията си, журналистите не бива да се поддават на провокацията към профанизиране, а напротив във всеки удобен случай да демонстрират професионализъм, експертност и всеобхватност в своите материали, за да не се дублират като краен продукт с онлайн коментаторите. Печатната преса ще редуцира пазара си до онези ценители, които търсят синтезирани, изкусно подбрани и грамотно написани статии или пък ще обслужват частните интереси на компаниите, които имат свои издания.

За ПР-те бъдещето е гарантирано. Никой не би работил тяхната работа без пари или без компетентността, необходима за упражняване на професията, а и без следване на етичните норми, защото в противен случай пазарът просто ще го изхвърли. Бизнесът е естественият регулатор, чийто единствен репер е ефективността. В този смисъл, който съумява да отговори на критериите на професията може да функционира като пиар, но пиар без пиари просто няма как да стане, просто защото взаимоотношенията с публиките не могат да се изчерпат само с комуникация в блоговете и социалните мрежи. Поне не още...