За културата в контекста на цивилизацията на образите

Ст.ас. д-р Росен К. Стоянов

Съвремеността предполага, модерността – задължава

За изследователите на класическата антропологическа школа културата представлява събиране, класификация и наблюдение на факти и данни – за тях е характерно схващането, че при интерпретация на получените резултати без значение остава личностното отношение към тях. Човешкото мислене и културната еволюция са детерминирани.

Според културния детерминизъм[1] културата е част от антропологията със свои принципи на организация и закономерности в развитието.

Личност – общество – култура – цивилизация

Човешкото поведение се различава от животинското по един основен белег, а именно създаването на символи. Ако приемем мнението за символа като основна единица на културата, логично следва и въпроса за степента, но и за самото естество на тези символи. Единствено човекът, освен че реагира, но и създава активно такива символи. С използването им е свързано цялото човешко развитие, еволюция и цивилизация. Еволюцията, веднъж породила човешката култура и цивилизация, впоследствие става зависима от тях. Те от своя страна предопределят всички страни на мисленето и поведението на човека. И така, смисълът на културния детерминизъм се определя като невъзможна съзнателната намеса в културните реалности.

Друга страна на разглежданата тема е взаимовръзката между различни науки при обясняване на понятието култура, както и взаимоотношенията между понятията общество и култура. Културата се определя като смисъл на живот, на творчество, история и т.н. Чрез съзнателно действие или мисъл човек се адаптира към жизнените условия (това е и значението на културата като понятие)[2].

За успешното дефиниране на даден термин можем да се възползваме и от сравнението му с друг по начин на употреба, по смисъл етимологичен произход и т.н. Двете думи, които вървят ръка за ръка в повечето от разглежданите студии са култура и цивилизация. Между тях съществуват определени зависимости и неслучайна прилика. Съществуват и различни тенденции в използването на тези понятия – произхождайки от етимологията на думата; придобилото гражданственост значение (културен човек или цивилизовам някого); антропологичен подход (наличие на писменост, китайска цивилизация, ескимоска култура) и т.н.

От една страна в различните езици понятията се определят едно чрез друго – култура е определено състояние или етап от напредъка на цивилизацията; цивилизация е напредналостта или състоянието на обществената култура. В този аспект е и схващането, че културата не изисква висока цивилизация – тя е контролът на науката и изкуството на природата.

Други възгледи определят култура като целите, а цивилизацията като средствата. Изразяването на живота е културата, докато цивилизацията е апарат на живота. Така културата се определя като антитеза на цивилизацията.

Човекът господства над природата – културата е технологията. Цивилизацията е политиката, което е господство над самия себе си. И при двата случая човешкият дух остава нещо незасегнато, независимо от природата.

Мисленето на културата преминава и през определянето на цивилизацията като технологичната страна, а за културата са запазени духовните (про)явления.

Душа – разсъдък. Общност – общество. Култура – цивилизация

Някога Кант е определил за валидна следната релация:

Култивиран –  вътрешно усъвършенстване на личността;

цивилизован –  усъвършенстване на обществените (междуличностните) отношения

Макар и за изследователите периодът между Кант и Хегел да се смята за почти мъртъв по отношение интереса към културата, поради разцвета на понятието за духа, за нас отбелязването на тази теза е от осбено важно значение.

Културата се състои от ценностни конфигурации, нормативни принципи и идеали, които са исторически уникални. Културата е личностна и субективна, докато цивилизацията е безлична и обективна, при нея еднакви операции ще предизвикат еднакви резултати.

Разнопосочността на изводите, идваща от разликите както във времето, през което са творили дадени автори, така и от влиянията, които са изпитвали от дадена школа, също така и от различните изходни позиции, оправдава донякъде и стремежа на всеки от тях да даде някакво ново обяснение или определение, да осмисли постигнатото. При едни смисълът на култура и цивилизация е точно противоположен, при други – синонимен. В тези противоречия или по-точно във вникването в направените изводи е и възможността, ако не да дефинираме, то поне да обобщим, да обогатим собственото си съзнание, смисълът и значението на понятията, а оттам и да го развием. “Културата, с развитието на всяка нова способност, развива и нова необходимост” – тази мисъл на Шилер като че ли потвърждава това.

Културата е конгломерат от стойности и ценности, взаимоотношения и взаимозависимости.

Култура – цивилизация; култура – общество; култура – символ; култура – традиция

Културата е система от жизнени идеи, чрез която живее всяка епоха. Това е фактическа форма на интелектуално развитие, определено състояние или етап на цивилизацията. От друга страна е и название на поведенчески модели, придобити и предавани в социума чрез символи, тя се явява модел на поведение, като се започне от традиционните модели и ценности, като се продължи през “по-висши ценности” или “просвещение на обществото”, за да се стигне и до обичаите, традиционността или социалното наследство и т.н.

“...културата е централно понятие в антропологията и неизбежно едно от главните понятия на една възможна обединена наука за човешкото поведение.”[3]

Културата като история.

Какво е култура? Какви са нейните форми и връзки с видимата история, с живота, природата и духа? Какви са проявленията на културата – народи, езици, епохи, идеи, божества, изкуства и т.н. и в каква степен тези форми на културата са нейни символи?

В много от тези елементи и днес не един учен търси “стилът” и “единството” на културата, осъществява се търсене на общия тип праобраз и “прафеномен” на явленията. Идеята е да се направи опит за изясняване последователните фази на “типа култура” и “типа човек”, изразяващ ги в историята. А това всъщност са  и основните проблеми и въпроси при разглеждането на културата като история.

Съществуването на определен брой “феноменални форми”, повтарящи се по тип епохи, исторически ситуации са отбелязани в трудовете на много учени в областта. Чрез сравнения (аналогии) е изразена една характерна периодичност. Различните течения, били те по-близки до философията или до културологията, интерпретират по свой начин и дават свои собствени методи при разглеждане на проблема. От отричането на всяко традиционно деление на древни, средновековни и модерни времена, от противопоставянето на “линеарните виждания” при третиране на историята, та чак до задължителната “божествена” намеса на религиозните институции в определяне хода на събитията.

Определена е явна цикличност на културите.

Душа, прераждане, живот, смърт, съдба

Според някои автори самата история се създава чрез локалните, затворени една от друга култури. Но съществува и определена опасност да се преувеличават едни събития и процеси за сметка на други, поради отдалечеността им във времето или поради определянето на “изгоден” (според автора) регион като “център” на историята. Общо казано нужна е своеобразна „равнопоставеност” на отделните културни региони – Вавилон и Европа, Рим и Египет, както и „равнопоставеност” в подхода към старото и новото.

Нужно е да се отбележи фактическата относителност и историческият характер на почти всички резултати и съждения, занимаващи се с въпроси на културологията. Така също относителни са “истините” на самите цивилизации и култури. Съществува ли обмен, приемственост? Съществува ли изобщо връзка, ако не и единство на човешките стъпки, “цивилизоване” и развитие? Къде е разликата между въпросната относителност на феномени, схеми и понятия, и човешкото развитие и влияние на едни култури върху други като цяло?

Според някои неправилно, но даващо интересна гледна точка, е изключването на понятието “човечество” от историческото познание. Това би ни позволило да погледнем от по-особен ъгъл класическата история за миналото развитие на световната история – всяка култура притежава форми, идеи, живот и “собствена” смърт. Определят се фази в “жизнения” цикъл на културите. Оригиналността, индивидуалността на “живота” на културите (религии, изкуства, форми и т.н.) се базира на един собствен, притежаван от самото начало импулс и ритъм.

Въпросът за завършващия стадий на културата, наричан от някои автори цивилизация, е интересен, но лишен от известна логика и доказателствен материал. Въпреки че тук става въпрос за тълкуване, интерпретиране, а не за изводи, базирани на “епохални” открития.

Стремежът към откриване “числото” на измерваемите величини или “числото” на безкрайността определят различното, “космическо” чувство на различните култури. То се явява довод за абсолютизирането на множествеността и непроницаемостта на цивилизациите и културите. Според сравнителната морфология в различните “високи” култури, време, настояще, минало и бъдеще се възприемат по различен начин. Проследяването на символите през епохите и най-вече на тяхното съдържание дава сведения за историческото развитие не само на културните стилове, но и за отношението към света, “историческото чувство”.

От една страна способността на историята непрекъснато да прибавя към себе си, да се обогатява и да разширява полезрението си, както и много други общи с културата елементи я правят дотолкова обвързана, преплетена с нея, че в един момент да говорим за история означава да говорим за култура и обратното, за самата история като наука и култура. Историята като поредица от събития и факти също има съществена връзка с културата поради това, че множество исторически моменти са почти или изцяло културни феномени.

От друга страна системния характер на културите и цивилизациите се изразява чрез определени духовни характеристики. Те са свързани най-вече с различните религии. Именно религиите задават всички духовни общности и въпросните специфични характеристики, представени от цивилизациите. Религиите се явяват не само “продукти”, но и цели на културата, своеобразна самоцел на човешкото развитие.

При произхода си цивилизациите (съответно и културите) се създават една от и/или една след друга, като при това е необходима „намесата” на различни религии. Чрез тяхната история се обяснява историческата приемственост (поява, изчезване) на цивилизациите, а също така и факта, че самите религии претендират да обхващат и изразяват цялата човешка дейност.

Човешки дела = култура = религия

Главен довод за това е и по-бързото, и по-лесно проникване на елементи на културата (и най-вече на религията) при срещата на различни цивилизации, за разлика от техническите и други умения, например. Нравственото развитие и усъвършенстване на човечеството идва и от срещата и взаимопроникването на големите религии.

Обществено развитие (политическо и социално) – религия – култура

Културата като система и типология.

Независимо от начина на тълкуване на термина култура, в основата на всички определения заляга убеждението, че културата има признаци. Тя не е универсално множество, а образува по особен начин определена сфера.

Основното задължение на културата е структурното организиране на обкръжаващия човека свят. Социалната сфера, която създава, прави живота възможен (по подобие на биосферата). За да играе подобна роля, на културата й е необходимо някакво структурно устройство. Тази функция изпълнява естествения език. В реално историческото си функциониране езиците са неотделими от културата.

В зависимост от рамките на изследването говорим за общочовешка култура, култура на даден ареал, на определено време или на социум. Изобщо културата е обществено явление. Според някои тя е наследствена памет на колектива, система от предписания и забрани, законност и правила, и т.н. Според други – тя е начин на дейност, на осъществяване на обществения живот. Независимо от разликата при подхода за определяне значението на думата и диапазона, който то обхваща в обществения живот, се очертава една тенденция за нова интердисциплинарна концепция за разглеждане на въпроса. Самото съществуване на култура обуславя необходимостта от създаване на система от правила, както за класифицирането на отделните й прояви, така и за пренасяне на непосредствения опит в текст.

Обвързването на процеса на култура с внасянето на даден факт в колективната памет, както и самото определяне на културата като памет на колектива, са предпоставки в даден исторически момент, етап на социална развитие на обществото или определена потребност, определено събитие, факт или друга форма на проява на култура да бъдат заличени от действителността. Директното и механично обвързване на култура – памет – текст предопределя неопределена съдба на културата. Ако дори една част от споменатата верига липсва, т.е. даден текст се унищожи или събитие не се отбележи (запамети), то редно е да си зададем въпроса – нима те не са съществували, нима не са култура. Съзнателното изчистване от колективната памет на едни текстове, като условие за съществуването на други, а и самото ориентиране на културата към миналото, са предпоставки за недобросъвестност и преследване на определени интереси при използването на тази или друга научна теория.

Съществуването на култури, насочени предимно към изразяване, както и такива насочени предимно към съдържание, а също така и самото отношение към знака и знаковостта, могат да се определят като типологични характеристики на културата. Самата тя е исторически създала се йерархия от кодове. Системата от социални кодове позволява изразяването на информацията в определени знаци и я прави достояние на други човешки колективи. На основата на тези типове кодове се формират “езиците” на отделните култури.

Значителното многообразие идва следствие на сложните комбинации на типовете кодове, чийто общ брой не е особено голям. Поведението на човек, заемащ определено място в социума, живеещ в даден исторически период и общество, може да бъде разбрано напълно само при прилагане на особени кодови структури (но това в никакъв случай не означава, че неговата култура е антикултура от гледна точка на изследователя). Опитите за дефиниране на представеното поведение чрез друг код го определят като антилогично и неразбираемо.

Антикултурата се гради по подобие на културата, но с обратен знак. Тя също е знакова система, имаща свой израз. Връзките не са нарушени, а са заменени с противоположните. Разбирането на културата като информация, следвайки съжденията, че единствено втората функция на оръдията на материалната култура (средства за запазване и предаване на информация), както и поставеният в този контекст производствен процес, принадлежат към културата, е ограничено. Нека обърнем внимание на културата като дейност, като свършена работа, осъществявана чрез оръдията на труда. Самият творчески акт на създаване на даден продукт – трудът, работата, както и идеята, сами по себе си са култура. Културата е не само фактът, предметът, но и действието, и мисленето.

Създаването на научна теория предполага да се разкрият системообразуващите научни свойства, които могат да изразят характерни, съществени особености. Чрез тях се изработват критерии, осигуряващи решаването на поставените задачи. Представянето на културата като реална система се постига чрез интегрирането на различните средства за човешка дейност в единен механизъм.

Въвеждането на нови форми на поведение, засилването на знаковостта (символът) на старите форми може да се приеме като промяна в типа култура. Вътрешната неподреденост, незавършената организираност осигуряват на човешката култура по-голям обем и динамизъм.

Въпреки многообразието и сложността си културата притежава реални системни свойства. Културата има способността да акумулира и предава придобития опит чрез поколенията, да го оптимизира и използва за адаптиране към средата. Така тя се явява универсален, адаптивен и оптимизационен модел на човешката дейност, начин на социална самоорганизация.

Системата от потребности, породена от модерната индустрия, доведе до съществени следствия – нужда от научно осигуряване на обществената практика, формиране на научна култура. Следва все по-голямо раздробяване на различните области на знанието, да го наречем автономизиране, “монодисциплинарност”. Парадоксално, но от друга страна като подход са интеграцията, мултидисциплинарността, взаимодействията между обществените, естествените и техническите науки.

Оптимизирането на социалната практика и научното й осигуряване са процес на бъдещето, но задачата за оцеляването на обществото като краен ориентир на научно-техническото развитие е от една страна песимистична, а от друга – ограничаваща, т.е. човечеството не само, че ще преодолее лесно въпроса за оцеляването си, но и поставянето на крайни ориентири на развитието му е без извинение за израза нелепо.

Фактът на взаимодействие между множество човешки същества генерира социалната система. Тези взаимодействия и действията на индивидите са ориентирани на основата на модели на културата и в частност на комуникацията. Културната система е сложна и вътрешно диференцирана. При съпоставянето и паралелното изследване на социалната и културната система става ясно, че се осъществява процес на взаимно проникване на един аспект от една в друга система в дадено състояние.

Колкото по-сложна е една система, толкова повече тя се характеризира не с един модел от ценности, а с ценностна система. Анализите на културата могат да се разглеждат като системи от символи, свързани по специфичен начин с информацията и съответно да се интегрират с по-старите методи на анализ на обществените явления.

Различните изследователски теории, философии, многообразието на схващания, традиции и течения, както и разните планове при подхода за изучаване на дадено явление са гарант не само за многообразие в съжденията и изводите, но и за по-точно приближаване към обективната истина (ако в сфера като културата може да има такава). Сигурно е поне, че разграничаването, противопоставянето, съпоставянето допринася съществено както за създаване и развитие на интересни модели, за социокултурни системи, но също така и за създаване и утвърждаване на интердисциплинарни тенденции при изучаване на проблематиката.

Бележки

[1] Михайловска, Елена. Цивилизация и цивилизации (Теории и идеи на ХХ век). С., За Лесли Уайт и “науката за културата”, 1991

[2] Крьобер, А. и Клакхън, К. Всеобща история на думата култура, Идеи в културологията. С., т. I., 1990

[3] Пак там.