Историите на Недко Солаков (или нещо като пътепис)

Йоан Василев, студент

В ранния следобед под жаркото майско слънце сянката на дърветата в градинката пред Народния театър беше добре дошла. Но истинското удоволствие дойде, когато влязох в Софийската градска художествена галерия с очакванията да гледам съвременно изкуство, което си представях като объркана безсмислена смесица от цветове и хаос, и да чета скучните писания на лудия, който е сътворил това изкуство. Тези очаквания се оказаха абсолютно погрешни. Още първата картина, която зърнах и пред която спрях, за да разгледам по-подробно, преобърна представата ми за всичко на 180 градуса. „Скръб” на Недко Солаков беше едно от най-прекрасните неща, който съм виждал. След като вече не бях апатичен относно качеството на изкуството, дойде мисълта за написаното от художника около и по неговите произведения. Няма да навлизам в подробности, но 5 минути по-късно трябваше да бъда убеждаван и влачен от приятелката си, за да не лазя в търсене на още от скъпоценните истории на този човек около неговите картини.

За пръв път в живота си да се насладя така на изложба на каквото и да е изкуство. Въпреки че съм бил в Лувъра, галерията Уфици и много други места, където са изложени прекрасни творби, никъде не съм бил завладян от такъв интерес да изучавам всеки детайл на всяко произведение и да търся неговата история написана ситно и често пиперливо някъде около него. Докато напредвах през различните произведения, около мен бавно бялото се менеше с черно. В началото имах чувството, че просто от галерията подготвят следващата изложба, но малко по малко осъзнах търсенето на чистото, което е отвъд, за което говореше често Недко Солаков в своите кратки истории и което беше вплетено в това изглеждащо отстрани безсмислено занимание. Раздвиженост. Още нещо, което ме хвана силно. Галерията се движеше около мен, бавно променяйки своя цвят отново и отново, малките телевизорчета жужаха,  разказвайки различни истории (уви, не успях да се насладя на всички само за едно ходене - работното време не пита), но съм убеден, че при следващото си посещение  няма да изпусна и тях. До този момент бях свикнал с величествените зали, където застинали във времето се намираха известни произведения, които макар и красиви не успяваха да ме привлекат. Аз съм човек на новото хилядолетие, постоянно в движение и в състезание с тези около мен, а такава беше и изложбата на Недко Солаков. Огромен плюс, който, сигурен съм, би усетил всеки млад предубеден студент, имал щастието да попадне там.

Отново спирка и тихо възхищение. Имах чувството, че препрочитам „Божествена комедия” и надничам в Дантевия ад през картината „Паст”. Ако някой ден притежавам огромно имение ТАЗИ картина трябва да се намира в стаята ми за размисъл, балансирана, разбира се, с нещо божествено от другата страна. Историите продължаваха. Не искам да ги преразказвам, защото не мога, те бяха толкова много, че не помня нито тяхната подредба, а дори и някои от тях. Но цинизма, така приятно резониращ със собствения ми начин на мислене, въздържанието от определени пороци, което той прилежно отбелязва година след година, борейки се с желанието и сътворявайки своите магични произведения и търсенето на онова бяло отвъд черното,  никога няма да забравя.

Към края на обиколката на втората зала вече бях претрупан от информация и размисли дали няма да съм по-щастлив на плоска земя. И тогава зърнах един интересен неглиже брадясал индивид, който методично обикаляше с камера около произведенията, говореше нещо тихо на английски и снимаше. Стори ми се изключително познат. Бях го виждал някъде, държащ „Калашников” и гледащ лошо. За малко да си тръгна, без да осмисля това. В главата ми беше образът на двуметров гигант с мощна, гъста брада и стоманен поглед, облечен в пелерина, създадена от нечие перде. Нищо общо с човека с камерата. Но все пак беше той и щях да съм много нещастен, ако не се запознаех с него. Изчистих си главата от всички начини, по които мислех това да стане (мисля прекалено много).

После, докато го чаках да приключи със снимането си, разбрах как се карат италианци, без да ползват ръцете си. (Доста е смешно, ако се замисли човек.) Когато най-сетне изгледах видеото с хвърлящите слюнка актьори (италианците това), видях, че и Недко Солаков е приключил своя филм. Директно му подадох ръка и го помолих да се подпише върху нея. Единствения му въпрос беше: „Защо точно там?”.  Там, защото лист хартия може да бъде загубен, а и не съм от маниаците на тема автографи. Може никога повече да не взема автографа на някого, но този остава в душата ми. Недко просто се ухили, подписа се и ме увековечи като финал на своя англоезичен филм. Хубаво е човек да стане част от историите на Недко Солаков.  След две измивания от автографа вече няма нищо, но той винаги ще си е с мен. „Паст” също, ако някой ден намеря начин да се сдобия с нея.