Защо хората гледат Пикасо?

Люба Маноилова, студентка

Пабло Пикасо е една от най–известните личности, може би най–емблематичната фигура на миналия век, а чрез изкуството, което ни е завещал, той продължава да  вълнува, да провокира и да предизвиква човека и в двайсет и първи век. Световно известен и всепризнат, всеки е чувал името му поне веднъж, дори и да не е запознат с творбите му отблизо. И както често пъти става, колкото повече едно нещо е пред очите ни, толкова по–малко го забелязваме, колкото повече говорим за едно нещо, толкова по–малко осъзнаваме смисъла му, докато накрая не си дадем сметка, че нямаме ни най–малка представа за същността му. Такъв е и случаят с Пикасо. Покрай цялата му известност и всепризнатост малцина могат да оценят наследството, което той е оставил след себе си.

 Забелязала съм, че когато стане дума за творчеството му, най–често срещаният отговор е: „Не разбирам Пикасо, не разбирам творбите му.” И винаги се питам защо. Защо толкова много хора се опитват да „разберат” картините и скулптурите му, защо търсят някакъв определен смисъл или конкретно послание в произведенията на един творец, който в реалния живот съвсем открито и ясно заявява идеите и убежденията си? Нима не си дават сметка, че ако е могъл или искал, той е щял да предаде тези послания с думи, не с картини? Думите, които са без съмнение много по–точно средство за изразяване, отколкото боите и четките, думите, при които шансът вложеният в тях първоначален смисъл да се измени или изкриви през призмата на личната перспектива, е много по–малък. Но Пикасо не пише книги, той рисува картини, създава скулптури и керамика, не романи или философски трактати. Защо тогава подхождаме към изкуството му както бихме подходили към изкуството на някой писател? Самият Пикасо по този повод не веднъж казва, че не творецът трябва да тълкува символите в своето произведение – тази задача е отредена на зрителите – но изглежда в стремежа си да открият смисъла в творбите му, да „прочетат” скритото в тях, повечето хора пренебрегват това съвсем директно и недвусмислено послание на художника. 

Аз не харесвам Пикасо. Не откривам в произведенията му онази изящност на линиите, която придава на предметите и образите от реалността красота, каквато в действителност те не притежават, онази мекота, която представя нещата откъм по–добрата им страна и ни показва, че съвършенство може да съществува... макар и само нарисувано на платно. Фридрих Ницше има една интересна сентенция, която открих преди години и както напоследък все повече се убеждавам, обобщава много добре моето отношение към изкуството. „Имаме изкуството, за да се спасим от истината.” (We have art to save ourselves from the truth). Истината, която виждаме около нас, понякога е такава, че наистина ни се иска да я забравим, да избягаме от нея. Тогава едва ли е изненадващо, че не харесвам Пикасо, който не просто не разкрасява действителността, а дори напротив – подчертава нейната асиметричност, изкривеност и гротескност; не мога да харесвам това.

 Но въпреки всичко произведенията му ме впечатляват. Не ги харесвам, но ме интригуват. Карат ме да се замислям за неща, за които не обичам да мисля. Особено интересни за мен в това отношение са някои от картините му от кубистичния период – да вземеш една идея, предмет или човек и да го пренесеш на платното като го разглобиш на съставните му части или това, което смяташ за съставните му части, да предадеш извивките на едно лице или тяло с неравни геометрични фигури, които на пръв поглед нямат нищо общо с първообраза, но затова пък успяват да го пресъздадат  много по-експресивно – това показва дълбочината и размаха в работата на художника.  Накратко, творбите на Пикасо предизвикват точно тези крайни и често пъти противоречащи си реакции, които съпътстват всяко едно велико произведение. Това е и причината за неговата популярност и слава. Хората отиват в музеите и галериите, не защото задължително го харесват, а защото също както и хиляди други преди тях, усещат пленителната сила на картините, керамиките и скулптурите му. В крайна сметка няма значение дали ги „разбират”, харесват или не харесват. Те са заинтригувани, провокирани, подтикнати да ги видят и разгледат.

Убедих се в това, докато самата аз обикалях из галерията и за пореден път се убеждавах, че не харесвам Пикасо, но въпреки това бях там и засвидетелствах уважението си към него. Имаше много хора, макар да оставаха само няколко дни преди края на изложбата, а самата изложба да бе продължила почти три месеца. И тези много хора – ученици, студенти, работещи граждани и пенсионери – разглеждаха погълнати творбите, като далеч не всички сред тях им бяха почитатели. На няколко пъти някой изразяваше неодобрението си – „Не харесвам Пикасо, картините му са...” – и продължаваше да разглежда задълбочено графиките и керамиките. Имаше дори две испанки, които спореха много оживено (както спорят всички испанци) пред една или друга картина, едната беше очевидно почитателка на известния си сънародник, докато другата сякаш критикуваше всеки детайл, всяка дреболия в произведенията му. Стана ми забавно докато ги слушах и на излизане от галерията бях още по–убедена в това, че Пикасо не без причина е толкова знаменит и популярен.

Не мисля, че може да съществува универсален критерий за това кое изкуство е добро и кое не, нито пък е възможно да се даде еднозначна оценка на едно произведение на изкуството, не е и необходимо. Изкуството може и да е създадено с някаква определена цел от съответния автор, плод на някаква идея или вътрешен подтик, но веднъж създадено, то излиза от рамките, зададени от неговия създател и може да стане носител на съвсем различна, дори противоположна идея в зависимост от това, чия е гледната точка. Затова и най–многото, което може да очаква един творец, е неговото произведение да не остави зрителя безразличен, а да породи в него някакво усещане или емоция и колкото по–дълбоко е това усещане, толкова по–добре. Няма значение дали то е положително или отрицателно, самото му съществуване е достатъчно, белег за таланта, гения, който го е създал. Талант, гений като този на Пикасо, например.

По повод изложбата на художника в Националната галерия за чуждестранно изкуство, декември 2008 – март 2009 г.