Да материализираш живота

Наталия Такова, студентка

Напишете „Недко Солаков” в Google и потърсете там биографията му. Ако не сте бивш ученик на езикова гимназия, където родните учители да ви дадат поне частица знания по немски език, надали ще разберете какво значи следното или поне част от него: “Nedko Solakow studierte an der Akademie für Bildende Kunst in Sofia und schloss dort  bei Mito Ganovski  1981 in Wandmalerei ab; 1985-86 folgte  ein Studium am HISK in Antwerpen.”

Ето защо Google всъщност не е най-добрият ни приятел, както студентите често се шегуваме в разговори относно предстоящи ни крайни срокове за предаване на домашна работа. И за да бъда честна от самото начало, аз съм от онези облагодетелствани от съдбата, които все пак са учили немски език, но пък няма да плагиатствам, защото написаното в Уикипедия някак не отговаря на стандартите ми за добре свършена (важно да се отбележи – от мен самата) работа. Та нали изкуството е лично преживяване? Или поне аз вярвам в това…

Неразбран, чудат, колоритен – това бяха първите отзиви, които чух след посещението на мои познати на първата голяма изложба на изкусния „разказвач на истории” Недко Солаков в България след 1988 година (май 2009). Как човек  да не отиде в Софийската градска художествена галерия? Ако трябва да съм честна, именно поставената учебна задача ме провокира да посетя въпросната експозиция.

В самото начало бих искала да отбележа, че според мен човек не би успял да разбере художника, ако не е подготвен предварително с информация за него и работата му, да прочете внимателно какво пише, а не просто да „попрегледа”. Преди да посетя изложбата, чух доста определено крайни мнения . Едни се възмущаваха от дръзкия език, който Солаков използва, за да обясни произведенията си, други пък бяха, меко казано,  впечатлени именно от това – падането на всякакви задръжки. А трети се чудеха що за непрофесионализъм от страна на галерията е да прави обновление на интериора, боядисвайки стените, докато има изложба…те дори не бяха запознати с чудатото хрумване на художника от 1998 година, озаглавено типично по мъжки, без недомлъвки:  “A life – Black & White” ( „Живот – Черно и Бяло”). Като говорим за типично мъжкия почерк в работата му – за мен той бе напълно осезаем. Човекът просто е решил, че иска да бъде разбран правилно, а не зрителите да приписват свои мисли върху творбите, както често се случва. Но така ли е в действителност?

Странната комбинация от платна, предмети и текст е нещо съвсем ново за мен. Всъщност за първи път попадам на подобно действително любопитно и оригинално хрумване от страна на артист. Да се придаде сантиментална стойност на предметите е често срещано явление в живота на всеки – не вярвам да има човек, който да не пази някъде в дрешника първия закупен с лично изкарани пари парфюм или салфетка от среща с любим човек, а може би детска играчка, която е дори негодна за употреба от идното поколение, но пък по ожуленото чело на куклата Джули е запечатан свиден спомен. Да, тук срещаме и нещо много повече – не просто прескачаща черно-бяла лента със запечатани по нея цветни спомени, а размисли, поуки, философски изказвания на базата на лични преживявания или просто надраскани съвсем първично на момента мисли, които отново носят своя чар.

Доста упреци чух към автора на изложбата: „Извадил боклуците от килера и направил изложба”, „Що за негениалност се крие в това да метнеш в различни посоки купища стари непотребни вещи?”, „Докъде стига човек, за да направи изложба? Пък и пари за наем на сградата ако е дал…”, „Е, ами че то и аз мога да си изкарам нещата от стаята ми и да направя подобно чудо”. След прекрачването на входа, но в посока „Изход”, у мен грейна прозрението. Ами ако целта на Недко Солаков е  била да материализира спомените си? Да им придаде значение? Да се докосне до зрителите, да се слее с тях? Както споменах и по-горе, всеки има лични вещи, които носят своето сантиментално значение и стойност в живота му. Но дали всеки си е давал сметка за това? Дали всички ние пазим бележниците си от трети клас, в които не шестицата е важна, а забележката, че едно дете се смее в час? Дали ще се приберем и ще ги потърсим? И дали като ги намерим, ще се върнем като с машина на времето там и тогава, когато Петър ни спъна след класни занимания и си счупихме лявата китка и майките ни разбраха чак след прибирането ни от тренировка по латино-американски танци?...Навярно отговорът дали аз потърсих своя бележник е очевиден. Очевидна е и благодарността ми към Солаков за идеята, която ми даде. Може би не това е била целта му и – да, вероятно не съм го разбрала, но не е нужно всички ние да погледнем през неговите очи за живота.

И в заключение, на думите на Недко Солаков : „Разбрах, че през всичките тези години (в тази и съседната зала) имаше много, много, много повече работи. Част от тях са в закованите соло каталози, други са в стотиците каталози от групови изложби. Много са, няма нужда от всички тях, особено сега. Дали изпитвам удовлетворение понякога? Много рядко. Все нещо не ми достига, което би трябвало да звучи оптимистично, ако не беше клише. Клише, ама си е истина. Поне за мен. А и наистина ми писна да пиша с този edding върху тази стена, която го смуче като…” бих отговорила следното”: „Ами стига писахте тогава, г-н Солаков,  „смучете” от чудото на живота и до нови срещи!”.