Кирил Гоцев

Резюме:

Как се развива комуникацията през вековете? Как и защо аналоговото развитие на електронните медии спъва активната комуникация?Цифровизацията на електронните медии – панацея или пореден проблем? Как пасивната комуникация се превръща в активна? Отговори на тези и на други важни въпроси около съвременните методи на комуникация ще намерите в следващата статия.

Една от най-използваните думи след думата „пари” е думата „комуникация”. Почти всичко, което ни заобикаля днес, в 21. век, е комуникация. Естествено, още от създаването на човешката цивилизация комуникацията между отделните индивиди, а и между по-големите племенни групи, е един от двигателите на развитието на човечеството.

Но в този материал няма да говорим за комуникация изобщо, а за тази при средствата за масова комуникация.

Преди да започна не мога да не спомена големия Маршъл Маклуън, човекът, превърнал изучаването на масовите комуникации в един от важните раздели на човешкото познание. Неговото гениално съждение “Средството е съобщението”, описано и анализирано в “христоматията на медиазнанието” “Да познаем медиите” [1], дава най-простото обяснение накъде трябва да върви развитието на тези комуникации.

Исторически комуникацията, извън вербалната, е била еднопосочна. Пишете писмо на някого и то става уникално съобщение. Отговорът идва след време, и то като друг уникат. Дори да го препишете няколко пъти всеки екземпляр ще достигне отделно до получателя и само по себе си ще е уникално. Така комуникацията е пасивна спрямо дадения отрязък от реалното време.

Този принцип наблюдаваме при всички видове свързване чрез печат – книги, вестници, списания, рекламни материали и много други.

Такова е било, например, предаването на информация на големи разстояния през 1793 г., когато братята Чапе изобретяват и започват да използват практически семафорна система между всички по-важни градове във Франция.

По-възрастните, които е по-вероятно да са чели класическия роман „Граф Монте Кристо” на Александър Дюма-баща, си спомнят колко достоверна може да бъде подобна информация. Но въпреки сериозните си недостатъци този способ за предаване на съобщения бързо започва да се използва и извън Франция (Германия, Италия, Русия) почти до края на 1860 г. Впрочем, дори създателят на електрическия телеграф, известният американски художник Самюел Морз е бил подтикнат от това, което е видял във Франция, да се заеме сериозно с разработването на електрическа система за комуникация (1844 г.). При завръщането си от Европа през 1915 г. той често е споделял колко силно е впечатлен от използването на системата на Чапе.

Този вид пренос на информация е напълно едностранен, независимо че посоката на трансфер на данни е обратима. За да има разбираемост в едно и също време информационният поток трябва да е само в една посока. Да не говорим за скоростта, с която се предава информацията.

За първо комуникационно средство за активна комуникация може да се приеме изобретението на Александър Бел от 1876 г. с патентен номер 174465. По същество това е усъвършенстван телеграф, който може да предава звук. Популярното му име „телефон” не е дадено от Бел, а година по-късно, и негов автор е немският учен Йохан Филип Райс, който създал през 1877 г. завършена и работеща телефонна система с микрофон и високоговорител.

При телефона комуникацията е активна през цялото време, тъй като участниците в разговора могат да обменят звукова информация и в двете посоки през периода на процеса. Независимо че това е комуникационната система с най-тесен канал за връзка, от 300 херца до 3400 херца, тя не е претърпяла сериозни промени и е една от най-използваните от създаването си до сега.

Описаните по-горе системи за комуникация са представители на голямата група, наречена телекомуникация. Основен принцип при този тип свързване е „От един към един”, тъй като най-често информацията се разменя между два субекта. Този принцип важи за всички телекомуникационни системи – от телефона до спътниковите връзки.

Но откритието на радиовълните от Хайнрих Херц през 1887 г. променя не само света на телекомуникациите, но е основната причина за появата на електронните медии – радио и телевизия.

На Бъдни вечер, 1906 г., Реджиналд Фесендън (Reginald Fessenden) [2] излъчва първото документирано програмно радиопредаване (изпълнение на цигулка и четене на цитати от Библията) от предавателя в Брант Рок, Масачузетс, САЩ. Но до появата на първата радиопрограма, която включва дори новини, минават 14 години – 31 август 1920 г., Детройт, САЩ. А след още две години, през 1922 г., британското правителство чрез своята Главна пощенска служба (General Post Office) създава Би Би Си – Британската компания за радиоразпръскване (British Broadcasting Company).

При телевизията този спор не съществува, защото всички са приели „многобащинството” в създаването на този електронен феномен.

И двете електронни медии за пръв път използват принципа „От един към много”. Този принцип вече почти столетие определя начина на създаване и разпространяване на програмите на радиото и телевизията. Той определя и пасивността на това разпространение. Мениджърите на програмите на съответните радио- и телевизионни оператори решават какво и кога да слушат или гледат реципиентите. Те създават основния продукт на тези медии, програмата, по свой вкус и предпочитания.

   Но всъщност вродената пасивност на този вид масова комуникация е породена от техническия способ на разпространение. От самото си създаване и почти до последното десетилетие на предишния век радиото и телевизията са аналогови.

   Какво означава това? Основната разлика между аналоговата и цифровата среда е следната. Докато аналоговите сигнали са непрекъснати във времето, то цифровите са прекъснати, т.е. дискретни. По тази причина и основният процес за преобразуване на аналогови сигнали в цифрови се нарича дискретизация. Този процес е разработен на основата на теоремата на Шенън, описана и публикувана през 1949 г. [3], и по същество представлява еквивалентното заместване на непрекъсната функция с ред от дискретни стойности на тази функция. Процесът на преобразуване се основава на едно от несъвършенствата на нашите основни сетива, слух и зрение, а именно, че при честота на дискретизация над два пъти по-висока от най-високата честота на преобразувания сигнал човек не може да забележи липсата на междинните отчети. Тоест, че част от информацията на аналоговия сигнал липсва. Именно липсата на тази информация позволява цифровите сигнали да пренасят толкова голям обем от данни.

С други думи цифровата медия предава преобразувана в поредица от битове информация. Това е описано много образно в издадената през 1995 г. книга на Николас Негропонте “Дигитално съществуване” [4], където той приема, че докато при “старата” аналогова медийна среда носител на информацията е материалната частица “атом”, то при “новата” цифрова среда информацията се разпространява чрез нематериалната единица за информация “бит”.

Аналоговата среда не позволява да се създаде постоянна обратна връзка, която да способства за активна комуникация. В зората на радиоразпръскването никой не е забелязвал липсата на обратна връзка, защото основната роля на радиото е била да забавлява и по-късно да информира слушателя. Цели семейства са седели вечер пред радиоприемниците и са се пренасяли в концертни и театрални зали без да напускат всекидневните у дома си. А когато през 1954 г. на пазара излиза първият транзисторен радиоприемник, радиопрограмите наистина достигат до всяка точка на Земята.

Развитието на телевизията като електронна медия е значително улеснено от проправения вече път от радиото. На аудиторията просто й се налага да добави към звуковото възприятие и визуално, с което пълната зависимост от програмите на двете медии е завършена.

Ако на някой радиослушател или телевизионен зрител му се е искало да чуе или види нещо друго, просто му е било невъзможно дори да заяви това свое желание. Би могъл, естествено, да се обади по телефона или да напише писмо и да изчака писмен отговор, но не и да може да обмени мнението си с програмните мениджъри или дори с друг слушател или зрител и от това да произтече промяна.

Въпреки това активността на комуникацията е била предположена още в края на 19. век , когато всичко това е било само фантастика.

Бих дал пример с един от известните европейски футуристични писатели и художници, Албер Робида (1848–1926), чиято трилогия: Le Vingtième Siècle(Двадесети век) (1883),La Guerre au vingtième siècle(Войната на двадесети век) (1887),Le Vingtième siècle.La vie électrique(Двадесети век: електрически живот) (1890)предвижда много от съвременните комуникационни средства. Издаването на поредицата започва през 1883 г. [5]

Но специално в Le Vingtième siècle. La vie électriqueтой много подробно описва телевизионна комуникация между двама души от жилищата си, посещението на видеоуроци, постоянни новини и дори гледането на опера от дома си чрез устройство, наречено телефоноскоп, с плосък екран, което работи денонощно.

Комуникацията през този уред е активна, особено при дистанционното обучение, и зрителят е в постоянен контакт с мястото на събитието. Телефонът по това време вече е изобретен и активната гласова комуникация между две точки е всекидневие.

Очевидна е появата на обществена необходимост за получаване и размяна на информация.

Още в средата на миналия век аудиторията е проявявала желание за по-активно телевизионно възприятие.

Първата реална интерактивна телевизионна програма е била излъчваната от CBS детска програма „Уинки Динк и ти” в периода 1953 до 1957 година. Интерактивният елемент е създаден чрез използването на специални целулоидни прозрачни листове, които децата са поставяли на екрана и са рисували с пастели по линиите на телевизионното изображение. Това е ставало, когато в дадени моменти от предаването те са подканяни да прерисуват изобразеното на екрана. Експериментът е бил много добър от социална гледна точка, но програмата е спряна по много неочаквана, но и прозаична причина. Родителите са се оплаквали постоянно, че децата не рисуват само по целулоидните листа, а навсякъде по телевизионния екран и дори стаята.

След ранните 60 години на 20. век телевизията бързо навлиза в бита на хората. Завладяването на близкия космос, появата и развитието на сателитните комуникации оказват огромно влияние върху масовите комуникации. Преносът и излъчването на телевизионни програми от околоземното пространство стават всекидневна реалност.

Първата в света национална сателитна телевизионна мрежа „Орбита” е влязла в експлоатация през 1967 г. в Съветския съюз, когато чрез силно елиптичната орбита на спътник „Молния” телевизионната програма на държавната телевизия е покривала едновременно цялата територия на страната. През следващото десетилетие е времето на бурното развитие на телевизията като основна електронна медия и създаването на все повече телевизионни канали.

Развитието на комуникационните технологии през ранните 70 години на 20. век и особено създаването и въвеждането на цифровите методи на обработка на звука и телевизионното изображение променят силно картината на територията на масовите комуникации.

Цифровизирани, звуковите и видеосигналите изискват все по-малко обем за тяхното съхранение. Те могат да бъдат смесвани, компресирани, пренасяни и обработвани в произволно съотношение. Производството на телевизионните програми става все по-достъпно и по-лесно технически. Техният обем нараства лавинообразно.

Това от своя страна води до по-бързото насищане на желанията на аудиторията. Телевизионните зрители разширяват полето на своите интереси и политематичните до този момент телевизионни канали стават все по-еднообразни и еднотипни. Наличието на повече възможности за пренос и излъчване на програмите води до появата на монотематични, специализирани канали.

Един добър пример за това е групата от специализирани сателитни канали „Дискавъри”. След първото си излъчване на 17.06.1975 г., когато е можело да бъдат приемани от малко над 150 хиляди зрители сега приблизителната им аудитория е над 400 милиона! Причината на успеха е монотематичността на програмите. Всеки канал има различна програмна насоченост и така се покриват почти всички предпочитани таргет групи от телевизионни зрители.

Наличието на стотици монотематични канали дава възможността всеки отделен зрител да се превърне в програмен директор на собствена програма – от новини, през специализирани програми, до предпочитани филми.

Но дори и в този случай активната комуникация отсъства. Зрителят може да избира между стотици телевизионни програми, но все пак доставчикът на съдържанието (кабелен или сателитен оператор) е този, който „зарежда” материалите в канала си.

Това е една от причините в началото на 90-те години на 20. век да се появи услугата VOD(Video on demand, видео по заявка). Първата работеща система е започнала обслужване на абонатите си през 1990 г. в Хонг Конг, но само десет години по-късно е фалирала, защото появата на DVDпрез 1996 г. с ниската си цена и на практика почти неограничено съдържание прави безсмислена тази услуга.

Видео по заявка позволява на абонатите да избират и гледат видеосъдържание по мрежа като част от интерактивна телевизия. Комуникацията при тази система е активна, поне в частта на заявката, когато зрителят си избира съдържанието, което иска да гледа от библиотеката на доставчика.

По-широко разпространение, особено в САЩ, придобива една вариация на VOD, NVOD (near video on demand, близка до видео по заявка). Услугата прилича на прожекциите в известното от недалечното ни минало кино „Култура” на филми „с доглеждане”. А именно, сървърът излъчва филмите на различни канали на интервали „начало – край – начало”, като пуска в мрежата съобщение кога започва следващата прожекция. Тази услуга се превръща по-късно в известната платена телевизия pay per view (плати, за да гледаш), при която се заплаща предварително всеки филм, който зрителят си е поръчал да гледа.

Но истинският пробив в битката за активна комуникация идва от едно доста случайно изобретение. През 1965 г. Департаментът по отбраната на САЩ създава специална група за проучвания Advanced Research Project Association (ARPA), чиято цел е да разработи мрежа (ARPANET) между суперкомпютрите на изследователи в цялата страна. Първата работеща мрежа е създадена през 1969 г. и е свързвала четири потребителя – Изследователския институт в Станфорд, Калифорнийския университет в Лос Анджелис, Калифорнийския университет в Санта Барбара и Университета в Юта. Мрежата е работила със скорост от 50 Kbps.

Съвременната интернет мрежа е представена през 1992 г. в ЦЕРН, Швейцария. Тогава скоростта й е била 45 Mbps и участниците в тази мрежа са били вече 1 136 000.

Интернет дава липсващия елемент от пъзела на активната комуникация. А именно възможността за обратна връзка. Интеграцията на кабелна телевизия и интернет отваря широко вратите пред активната обмяна на информация. Чрез мрежата домашният телевизор се свързва не само с доставчика на програмите, но и с други зрители на тези програми.

Интересен пример може да се даде с уводната статия „Медия мания” [6], на списание Бизнес Уийк от 12 юли 1993 г., в която Джерард Ливайн, председател на Борда на директорите на Уорнър Брадърс, отбелязва, че са огромни възможностите на съвременната комуникация, при която чрез домашния си телевизор може да се включва във всичко и навсякъде. С натискането на един бутон можете да получавате всякаква допълнителна информация към програмата, която гледате в момента. Между другото тази статия от зората на мултимедийното забавление е доста показателна за предвидените оттогава насоки на съвременното информационно развитие.

Неслучайно е взето мнението на представител на „Тайм Уорнър”. Година след това интервю, през 1994 г., компанията изпробва най-сложната за времето си интерактивна услуга в Орландо, Флорида. Тя се нарича Full Service Network (FSN) – мрежа за пълно обслужване. FSN предлага интерактивно пазаруване, видеоигри, спортни програми, новини, информационни справочници, филми по заявка и много други подобни услуги. Амбицията на този проект е впечатляваща.

Но иначе добре замисленият проект пропада и урокът от това начинание е доста болезнен за „Тайм Уорнър”. Това, което се случва, е прекрасен пример за огромното значение на телевизионната аудитория и нейните желания.

Причините за този неуспех са няколко. Първо, сложността и големите изисквания към технологията и компютърните системи са създавали непрекъснато почти непреодолими технически проблеми. Второ, разходите по инсталацията и експлоатацията на системата били огромни, дори за компания като „Тайм Уорнър”. Трето, тази услуга явно е изпреварила времето си и аудиторията не била готова за нея и възможностите, които тя предоставя.

Готовността на аудиторията за нови форми на активна телевизионна комуникация играе решаваща роля за развитието й. Тази готовност не може да бъде формирана за кратко време. Липсата на стандарти в тази област също влияе силно на реализацията на нови медийни проекти [7].

Все пак след средата на 90-те години на 20. век отново започва да се обръща по-голямо внимание на интерактивността. Телевизията се е превърнала в доминант на територията на свободното време и всекидневния живот. В основен източник на всякаква информация и забавление. Към домашния телевизионен приемник се свързват най-различни периферни устройства – видеокасетофони, DVD и Blu-rayплеъри, игрални конзоли, компютри, кабелни и сателитни приемници и го превръщат в мултимедиен център. Концепция на интерактивността разширява все повече тези граници [8].

Динамиката на активното телевизионно възприятие има характерна s-образна графика. От нея се вижда как броят на потребителите бавно нараства в началото на услугата, следва бързо увеличение, породено от предимствата на новата комуникация, и бавно спадане при насищането на пазара.

През 2000 г. медийният експерт Филип Суон е направил едно интересно предвиждане в книгата си „ТВдотКом: Бъдещето на интерактивната телевизия” [9]. Той се отправя в „далечната” 2010 г., където всеки може да си запише произволна програма на домашния видеорекордер, да спре за известно време картината на живо предаване, да връща назад изображението, за да види отново нещо, и има много други възможности за съвременно телевизионно приемане. Впрочем, дори сега, след цяло десетилетие от издаването й тази книга е много интересна, особено с предвижданията за развитието на телевизията в края на всяка глава.

Концепцията за телевизора като устройство, поставено в хола ви и цялото семейство, скупчено около него, е вече толкова архаично, като сгушените около радиоапаратите семейства преди десетилетия.

В началото на 21 век с бурното развитие на интернет като световна информационна мрежа се появиха и много нови начини за комуникация на социално ниво. Едно от най-известните приложения беше Уеб 1.0 и по-късно Уеб 2.0. Негово сериозно постижение беше създаването на блоговете. Чрез блогът всеки потребител на услугите на интернет можеше да направи достояние на цялата мрежа всяка своя мисъл. Без значение дали това е някакво гениално постижение или просто сбор от мисли. Всеки стана писател, журналист, литературен „гений”. Развитието на технологиите доведе до появата на Уеб 2.0, благодарение на Adobe Flash,Adobe Flex framework, JavaScript.Скоростта на обмяна на информацията се увеличи многократно и страниците вече се появяваха като десктоп приложения. Всеки можеше да „качи” в мрежата видео- или аудиофайлове и да се представи като автор и режисьор на собствено аудио-визуално произведение. Хоризонтите пред този нов начин на активна социална комуникация изглеждаха безгранични.

Конвергенцията между телевизия, компютър и мрежови услуги в последните години доведе до появата на хибридни комуникационни системи.

Много добър пример за това е появата на така наречените „умни телевизори” (Smart TV). Да, телевизори, а не телевизия! Защото, както обикновено, първо се появява техническото устройство, а после това, което това устройство реализира. Тези телевизори не са нищо повече от комбинирани телевизионни компютърни съоръжения, които освен показването на телевизионни програми дават възможност за едновременна работа в интернет пространството.

Много интересна е гледната точка на проф. Владимир Михайлов в статията му „Умна телевизия? Боже опази!” [10]. Тя поставя един от най-важните въпроси на съвременната медийна комуникация – кой и как създава съдържанието и дали имаме нужда от такова съдържание.

Ясно е, че бъдещето на телевизията е и в съдържанието, и в технологията. Колкото повече разпространяваме съдържанието, толкова повече авторството на това съдържание придобива важно значение. В интернет пространството всеки се превръща в автор.

Но тук идва един много важен въпрос. Активна ли е активната комуникация?

Доста може да се поспори върху това, какво представлява комуникацията на 21 век. Дали от стотиците телевизионни програми, които буквално падат по главите ни (от сателитите, разбира се), и същите, абсолютно същите телевизионни програми, които ни полазват по оптичните кабели на кабелните оператори, зрителят може да си избере тази програма, която го интересува в момента? Или просто ще натисне жълтия бутон за преглед на съдържанието и ще потърси нещо приблизително близо до желанието му, но не точно това, което е искал.

Активна ли е комуникацията, когато чрез социалните компютърни мрежи качваме в същото това интернет пространство личните си снимки, мисли, спомени, самите нас?

Според медийните експерти за активна се смята всяка комуникация, при която информацията се разменя в двете посоки или когато реципиентът реагира на задачи, поставени от предаващата страна. Така например, за активна се смята дори комуникацията, когато играете на телевизионна компютърна игра, доставена от кабелния ви оператор. Но дали това е наистина комуникация? За нея ли се правят милиардни разходи?

Споменатата по-горе Smart TV е натоварена с много очаквания. Но след първите оптимистични месеци не се забелязва бурен наплив от купувачи на смарт-телевизори. Проблемът определено не е в технологията. Новото телевизионно устройство съдържа всички модерни технологични иновации.

Моето мнение е, че основната трудност е във възприятието на аудиторията. Възможността да възпроизвеждате на един и същ телевизионен екран толкова различна по характер информация не е лесна за възприятие от всеки зрител. Дори, по-скоро, тя е насочена към определена възрастова група.

А най-важната характеристика на телевизията като масова медия е възможността да бъде приемана и гледана от всеки. Цялата й посока на развитие е насочена към нейната масовост и все по-пълното задоволяване на интереса на най-голяма част от нейната аудитория.

Активността на комуникацията не е панацея за гледане на телевизия.

Най-важното е съдържанието!

Бележки:

обратно нагоре