Резюме:

„Безплатна култура” като термин е синоним на онова явление в съвременния екранен медиен свят, което подбива цените на книгите, вестниците, списанията, музиката, филмите, оставя авторите им без доходи и без средства за възпроизводство, подбива художественото качество на създаваните произведения и поставя под съмнение изобщо стойностното културно съществуване на цивилизационното общество. Настъплението на либералната демокрация, на четвъртата индустриална революция, на технологичните промени в достъпа до плодовете на „Цивилизацията на образите” са глобалните предизвикателства, които могат да въздигнат, но и да стопират развитието на човешката духовност.

Маргаринът на интернет

„Безплатна култура”, както и „безплатен обяд”, практически явно няма, но пък има доста предизвикателства, пред които те изправят „платената култура” и „платения обяд”. Предизвикателства, които специално за културата в епохата на интернет вещаят мрачни мисли и нерадостни перспективи. Освен ако не приемем, че е завършила една епоха в културното развитие на човешката цивилизация и е започнала друга, която ние, хората от досегашната цивилизация, просто не разбираме. Щом не разбираме и не приемаме...

Ако започнем подред, от външния пласт на явлението, „безплатната култура” от интернет на първо място подбива цените на книгите, вестниците, списанията, музиката, филмите. Да, интернет от години наред се опитва да въвежда платен достъп до предлаганите от него книги, вестници, списания, музика, филми, но като правило опитите са безуспешни или поне с частичен успех, който не оправдава разходите. Потребителите от самото раждане на интернет приеха неговите услуги за безплатни услуги, свикнаха с този факт и вече много трудно, ако ли не и невъзможно, е да се преодолее изградения стереотип. Опитите не на кой да е, а на Рупърт Мърдок, „човекът с печатарско мастило вместо кръв във вените си”, да въведе заплащане за електронните сайтове на неговите вестници се провалиха с гръм и трясък. Тезата му, че за качествената журналистика трябва да се плаща, сама за себе си правилна, се сблъска с главоломно развиващата се „ние журналистика”, в която всички сме журналисти и предпочитаме да обменяме информация помежду си, без да се интересуваме от мнението на професионалния качествен журналист.

„Безплатната култура”, на второ място, подбива качеството на традиционните книги, вестници, списания, музика, филми. Това, което идва от интернет е по-скоро заместител на културата в досега познатия смисъл на тази дума. При това евтин заместител. Немската журналистка и писателка Катрин Пасих, изследователка на културните процеси във и чрез интернет, през 2014 г. в авторитетното издание „Die Zeit” оприличи „безплатната култура” като маргаринът на интернет. Логиката на наименованието е в сравнението между маслото, получено по естествен път от мляко и изкуствения маргарин, приготвен по химически начин. Т. е., маргаринът като фалшификат на маслото.

След като и в интернет властва типичната за времето ни „масова култура”, наложена от телевизията, нейният отпечатък постепенно, поколение след поколение, ще се налага върху съзнанието на цялостната световна публика. Защото интернет е с глобален обхват и не можем да говорим за влияние само в една или друга страна с недостатъчно развита цивилизация. Пораженията от „безплатната култура” са всеобхватни. И се възпроизвеждат, тъй като свикналият с този тип култура вече не иска да чуе, прочете или види нещо друго. Лека полека настъпва една летаргия, една бездуховност, която плаши и едва ли може да се очаква измъкване от нея без външна намеса.

Творците – писатели, журналисти, музиканти, филмови дейци – са поставени в патова ситуация. Техните произведения струват пари, те трябва да прехранват себе си и своите семейства, трябва да имат и печалба, за да осигурят следващите си прояви, а „безплатната култура” общо взето блокира всяко сериозно художествено намерение. Пазарът, дано не е много груба тази дума за обсъжданата цивилизационна култура, изисква да произвеждаш маргарин, а не масло. Да, маргаринът е вкусен, диетичен, прави се лесно и струва по-евтино, но откъдето и да го погледнеш си е изкуствен продукт. Ако мажеш филиите на децата само с маргарин, вместо с масло, те пак ще пораснат, пак ще бъдат здрави, красиви и умни, но няма да имат вкуса към филията, намазана с естественото масло. За цял живот няма да го имат. Тук, навярно, мнозина от тези, които четат горните редове, ще възкликнат: „Е, и какво от това?”. Е, и нищо...

Все пак, колкото и утопично да изглежда на пръв поглед, виждам някаква надежда за ограничаване пагубното въздействие на „безплатната култура” не в собственото развитие на интернет, а в прогресивното развитие на либералната демокрация по цялото земно кълбо. Точно преди двадесет и пет години Франсис Фукуяма предрече, че с нея е дошъл „краят на историята”. Сега, през 2014 г., с последната си книга „Политически ред и политически упадък: от индустриалната революция до глобализирането на демокрацията” американският учен, след нов обстоен анализ, продължава да твърди, че в „края на историята” все още стои демокрацията. Възникването на глобален икономически ред, основан на пазарите, и разпространяването на демокрацията очевидно са свързани. Дългосрочната устойчивост на стабилната демократична политическа система, а не как тя спорадично се представя през отделните години или в отделни държави, дава пълни основания да се очаква, че в повечето общества социалната структура започва да се променя така, че хората настояват за по-голямо участие в политиката. Стане ли това, а политическите елити не могат да не откликват на тези искания, настъпва и утвърждаване на демокрацията. Настояване за участие в политиката неизбежно води до искане от страна на просветените маси за участие също и в културната политика. Безпросветните маси са удобни за недемократичните страни, не за демократичните. А една демократична страна, един демократичен свят трябва да е готов да плати за съществуването на своята стойностна култура.

„Безплатната култура” и интернет няма да изчезнат, но защо, създадени по демократичен път, без държавна принуда, мощни обществени фондове да не финансират или дофинансират чрез проекти създаването на по-стойностни в културен план книги, вестници, списания, музика, филми. Абсолютно е възможно и мисля, че е реално да се случи. Впрочем, опитът с материалното подпомагане на филмовото производство в Европа (нещо, което се прави и в България) чрез обществени и държавни средства е една окуражаваща стъпка в тази насока.

За да бъда коректен, трябва да отбележа, че „безплатната култура”, на трето място, има тази заслуга да ни прави достъпни безброй произведения на културата, до които иначе по никакъв начин не бихме имали достъп. Е, има го проблемът, че с манталитета на „безплатната култура” едва ли основната маса потребители знае какво да търси в интернет, но възможността да търсиш е неоценима възможност.

Сметката за „безплатната култура” засега я плащаме със засилващата се бездуховност в обществото. Ако същото общество, в условията на либералната демокрация, реши обаче да осребри сметката, резултатите с духовността могат да бъдат други. А трябва да реши, защото „безплатна култура” и „безплатен обяд” наистина няма.

Мрежата е съобщението

Прочутата формула на Маршъл Маклуън от 1964 г. „Средството е съобщението” в наши дни спокойно може да се актуализира и прецизира като „Мрежата е съобщението”. Навремето канадският учен творчески свърза медийните процеси с основната идея на утвърждаващото се тогава абстрактно изобразително изкуство, което не трябва да разказва случки, защото е случка само за себе си. В смисъл, че и най-обикновеното изрисуване на едно платно е вече нещо случило се. Платното, средството, е съобщението за случилото се.

Новото при потребителите на мрежата е, че те не възприемат медиите толкова като информационни средства, колкото като медии, с които могат да си взаимодействат. Става дума вече за мрежови продукти, създаващи социална среда, чиито обитатели в повечето случаи сами правят и сами ползват безплатната журналистическа и художествена култура. Едно неизследвано още добре явление, в което трудно могат да се преценят на този етап положителните и отрицателните страни. Във всеки случай философията за мъдростта на множеството, т. е. че всички заедно са по-умни от всеки един поотделно, тук не звучи много убедително. В тази точка напълно споделям скептицизма на професора по медиязнание от TU Берлин Норберт Болц, който той разви в анализа си за мрежовото общество през 2013 г. в “DE Magazin”.

Съдържанието на мрежовите медии се произвежда или продуцира от самите потребители като настояще, а и като тенденция. Изчезват не само авторите, но и читателите, слушателите, зрителите. Получава се едно самозадоволяване, което няма как да бъде плодоносно. Поне от досегашните разбирания за това кое е плодоносно и кое не. Например, активното въвеждане в интернет журналистиката на модела UGC (user generated content – съдържание, създадено от потребителя) доведе до преоценка във всички медии на „новинарския журналист”, който обезпечаваше информационно аудиторията. Нещо повече, индивидуалната дейност в социалните пък мрежи започна да се равнява по мащаби с дейността на класическите средства за масова комуникация. Някои потребители имат в най-голямата безплатна онлайн социална мрежа Фейсбук, която е в действие от 2004 г., по над 100 000 постоянни посетители. А това изравнява една собствена персонална аудитория с тиражите на повечето съвременни вестници. Да не говорим какъв е смисълът тогава от съществуването на националните и наднационалните информационни агенции.

В случая имам предвид безплатната журналистическа култура, при която опасността не е само от принизеното, любителско качество. Далече по-голяма е опасността от достоверността на предаваната информация. Достоверност, в която можем винаги да се съмняваме поради съзнателна или несъзнателна недобросъвестност.

От средата на 2014 г. възникна още един проблем с „Мрежата е съобщението”. Федералната комисия по комуникациите на Съединените щати (страната, която общо взето е лидер в мрежовото общество) с три на два гласа обяви планове за реформа, според която доставчици на съдържание в мрежата да могат срещу заплащане да правят своя трафик предпочитан. Това разбива установеното статукво за неутралитет на мрежата, според което всички предавани данни трябва да бъдат третирани еднакво. Председателят на комисията Том Уийлър защитава предложението с думите: „Няма интернет на две скорости. Има само един интернет. Няма бърз интернет, няма бавен интернет – има един-единствен интернет.”

На пръв поглед проекто-решението за два интернета наистина не би трябвало да предизвиква протести. То е все едно някой да се възмущава в театъра, че по-хубавите места са по-скъпи. Плащаме повече, за да гледаме и да се наслаждаваме по-добре на видяното от сцената. Така е обаче само на пръв поглед. В театъра, независимо от местата, всички гледат едно и също представление. В мрежата, в зависимост от това кой колко е платил, по-бързо или по-бавно излъчваните „представления” ще бъдат различни. И никак не е трудно да се досетим за качеството на предаваното с предимство „безплатно представление” (книга, вестник, списание, музика, филм). Тези, които ще платят за предимството, се интересуват по принцип, от комерсиална гледна точка, от масовата публика, а масовата публика си иска „масовата култура” – журналистическа и художествена.

Може да ми се възрази, че има и интелигентна публика, която поне теоретично е с други предпочитания. За съжаление, тази публика, наричана „интелектуален елит”, е най-трудната група за прогнозиране. Вярно, тя предпочита образователни и културни програми, но в същото време се заседява пред телевизионния и компютърния екран най-малко време. Нейното мнение като правило е, че и „Средството е съобщението”, и „Мрежата е съобщението” са унищожили стойностната култура.

Друг е въпросът доколко интелигенцията на мрежовото общество може да има претенции, че е истинска културна интелигенция. Дали пък нейната култура не се попълва, както при Чичиков от „Мъртви души” на Гогол, единствено от видените културни афиши по улиците. Само че този път културните афиши се наричат филмови трейлъри, а улицата е заменена с екраните на компютъра, таблета, смартфона...

Платена съпротива

В „Цивилизацията на образите” безспорно не се чете. Гледат се основно филми. Игрални филми. При това в основната си част се гледат безплатно.

Какви са филмите, които се гледат и къде се гледат? Киносалоните умряха и съответно отпадат като тема за разглеждане. А и те бяха с вход, т. е. разпространяваха „платена”, а не „безплатна култура”. При това хората можеха да избират кои филми да посетят и съответно да си дадат парите за тях. Не че изборът за масовата публика предлагаше голяма амплитуда в качеството, но все пак имаше профилирани киносалони за екшъни, за драма, за научна фантастика, за документални филми, имаше филмотечни кина за по-претенциозни вкусове. Всичко това се отнася за епохата, когато в киносалоните се предлагаше не малко филмово изкуство.

Тази епоха отмина. Дойде епохата на телевизията, а по-късно и на интернет. В техните програми също могат да се намерят профилирано най-разнообразни филми, с тази уговорка, че всеки зрител и потребител индивидуално ги избира и гледа без пари. „Безплатната култура” в този случай не само ликвидира ходенето на кино, но и снижи критериите на показваните филми от малките екрани на телевизора и компютъра. Лесно обяснимо снижаване поради масовия характер на масовите медии и поради гоненето на рейтинг, обвързан с жизнено необходимите рекламни постъпления. Оттам нещата се навързват в още по-драстичен вид – масово културните филмови продукти въздействат трайно върху съзнанието на няколко поколения вече зрители и потребители, които свикват с тях и не искат нищо друго да гледат. Или ако случайно гледат, то не ги докосва душевно и те го отхвърлят. Изобщо, във филмово отношение се е завихрила една доста отчайваща културна картина, която вещае като че ли „краят на историята на филмовото изкуство”.

При тази ситуация как се опитват телевизията и интернет да организират платена съпротива срещу „безплатната култура”? Два са примерите в световната практика, от  които могат да се извадят някакви изводи и ще се спра накратко на тях: платеният телевизионен канал HBO за филми, сериали, документални филми и онлайн платформата Netflix като интернет стрийминг медия за филми по поръчка. И двата примера са със североамерикански произход.

HBO (Home Box Office) е най-старата и най-голямата в телевизионното пространство кабелна телевизионна мрежа за разпространение на филми чрез абонамент, която оперира от 1972 г. В Съединените щати през 2014 г. тя има 41 млн. абонати, а общо достига до 115 страни (включително България) с около 114 млн. абонати. Под егидата на Time Warner това е един могъщ филмов телевизионен октопод, който властва над световната филмова публика. По правило предлаганите филмови заглавия се опитват да надскочат средното равнище на телевизионните филмови програми. HBO произвежда и собствени сериали, чрез които също търси по-високо качество. Прочут е, например, техният криминален драматичен сериал „Семейство Сопрано” („The Sopranos”), който се излъчваше от 1999 до 2007 г. Отличен за този период с 21 награди „Еми” и 5 награди „Златен глобус”, „Семейство Сопрано” беше определен през 2014 г. за най-добрия телевизионен сериал на всички времена в САЩ от Гилдията на американските сценаристи. (У нас премиерното излъчване на „Семейство Сопрано” беше осъществено по БНТ, а после имаше повторения по Fox Crime и Диема 2)

За съжаление, въпреки всички претенции на създателите на платения филмов телевизионен канал, той с нищо съществено не надскача общата картина на онова, което тук очертавам като последици от „безплатната култура”. Напротив, дори много добре се вписва в общата картина. А и няма как да бъде другояче, след като публиката е една и съща – за платената и за безплатната телевизия. В глобалното телевизионно семейство масовите зрители са единни. Дори и част от тях да са с по-високи претенции, това са претенции към равнището на „масовата култура”, не към високата култура.

В интернет теоретично не би трябвало да е така. Тук принципът изисква интелектът да е в приемащата, а не в предаващата страна. Потребителят не само избира, но и взаимодейства с културните продукти в мрежата. Най-могъщата и най-пробивната в международен план онлайн платформа за избор на филми в интернет е Netflix. Тя оперира в Съединените щати от 1997 г., като първоначално започва със 100 000 заглавия на DVD, които разпраща по домовете на клиентите срещу абонамент. Постепенно заглавията започват да се предлагат онлайн, аудиторията главоломно нараства, за да добие през 2014 г. впечатляващи размери. Проучванията показват, че сега във вечерните часове 34 процента от интернет потребителите в САЩ ползват  Netflix. Месечната такса е 8.99 долара. Между другото, огромното количество потребители на филми и сериали от Netflix е една от причините да се предлага и дискутира споменатия вече интернет на две скорости.

Netflix има позиции и извън североамериканския интернет пазар. Филмовата видео платформа е позната в Южна Америка и Карибите, а на европейския континент във Великобритания и скандинавските страни. От септември 2014 г. към Netflix се присъединиха още няколко европейски страни – Франция, Германия, Австрия, Швейцария, Белгия и Люксембург. Богатият каталог от филми и оригинални сериали със сигурност ще привлича все повече абонати, които обаче с още по-голяма сигурност едва ли ще намират чак толкова голяма разлика между тези филми и сериали и познатата им масово културна телевизионна продукция. Няма основания да се очаква Netflix, поне на първо време, да си позволи да загуби традиционните телевизионни зрители, но ако продължи амбициите си за качество с филми като политическата драма „Къща от карти” или като документалния филм „Площадът” за революционните събития от 2011 г. на площад „Тахрир” в Кайро, Египет, който беше с номинация за „Оскар” през 2014 г., нещата могат и да се променят. Въпросната номинация за „Оскар”, между другото, е първата номинация изобщо за тази награда на Netflix.

Любопитното в казуса с настъплението на платения чрез абонамент Netflix е опасението платените телевизионни филмови канали (също и HBO) да не станат големите губещи в съвременния дигитален филмов свят. Всъщност, разполагащата с богат каталог от придобити и собствени филмови произведения видео платформа (каталог, който е съобразен с потреблението и който е достъпен за избор на филм или сериал по всяко време на денонощието), се очертава да конкурира цялата телевизия, не само платените канали. Ето как Netflix от една надежда за „сериалните наркомани”, ако можем така да ги наречем, става и надежда „платената култура” да победи „безплатната култура”. Макар и да е платена косвено чрез включените  в нея реклами, „безплатната телевизионна култура” едва ли ще съумее някога да се издигне над посредствения вкус на своите масови консуматори. Netflix, наистина плахо на първо време, е в състояние може би да стане флагман на променящата се филмова естетика във взаимоотношенията с милионите си абонати. Разбира се, никога не трябва да се забравя и факта, че филмите за масовата публика са филми именно за масова публика, не за елитарна публика.

Индустрия 4.0

Доколкото с взаимодействието и противопоставянето между „безплатна” и „платена култура” разсъжденията ми в тази студия взимат малко футуристичен оттенък, не мога да не засегна и онова, което прогностично наричаме „Индустрия 4.0”. Първата индустриална революция я свързваме с производствените мощности от края на 18. век, задвижвани чрез парна или водна сила, втората индустриална революция е на кооперираното (конвейрно) производство с електрическа енергия през 20. век, третата индустриална революция, чрез въвеждането в действие на електрониката и информационните технологии, наложи автоматизирането след 1970 г. и четвъртата индустриална революция е в дигиталното преобразяване на цялото производство през 21. век.

Въпросната последна по ред „Индустрия 4.0” е на ход в момента. Тя се извършва буквално пред очите на сегашното, навлизащо в трудова възраст, поколение. След възхода на парната машина и нейното приложение в цялата производствена сфера (първият тъкачен стан, задвижван с парна машина, е от 1784 г.), след епохата на масовата продукция (конвейрът е от 1870 г.), след електрониката (първата памет за програмираща система е от 1969 г.), дойде дигиталното време, за да повиши рязко ефективността и по-високата производителност на всичко в индустриалната област. При това „Индустрия 4.0” не е съвсем нова и досега непозната индустриална революция. Просто тя поставя техниката за производство на друг принцип, чрез който създаваните продукти сами контактуват с машините. Бъдеще, ако ли не и настояще, е програмирани роботи, без пряка човешка намеса, да разпознават нуждите на пазара и да пренастройват в ход производствените линии и излизащите от тях продукти. Съвсем реално е своеобразни „визитни картички” на клиентите, вложени в електронни чипове, да диктуват производството на всеки продукт по индивидуална поръчка. Което означава, че все повече ще се произвеждат малки, а не големи серии в производствените халета. Може би и размерите на индустриалните халета ще се сведат до размерите на една обикновена работилница. Всеки продукт, всяка машина оттук нататък не могат да избегнат дигиталното си обвързване, което може да им позволи по-лесно и по-удобно да общуват с всеки друг продукт и всяка друга машина.

Четвъртата индустриална революция доведе интернет, доведе мрежата в комуникационното медийно общество. Доведе и новите медийни потребители. Не читатели, не слушатели, не зрители, а именно потребители. Ако вестникът е свързан с първата индустриална революция и е извикан на бял свят поради нуждите на типичните за онова време читатели, то съвсем естествено е потребителите от епохата на „Индустрия 4.0” да имат необходимост пък от Netflix. От нещо, в което да влизат като в магазин, да избират необходимата им стока и да си я купуват. Вестникът е част от възприятията на човека от първата индустриална революция, Netflix e част от възприятията на съвременния човек от четвъртата индустриална революция. Разликата във възприятията е като разстоянието от земята до небето. „Безплатната култура” от интернет наистина е предизвикателство спрямо възможностите за възстановяване на вложените средства във всяко производство на всяка индустриална революция, но пък и „Индустрия 4.0” е по-различна революция, интелектуална революция, в която вложени спрямо разходвани средства имат по-особен смисъл. Надеждите на съвременното интелектуално общество е това да може да се случи в обозримо бъдеще.

По-близка перспектива е „Индустрия 4.0” да усъвършенства роботи - филмови посредници, които могат да се програмират с вкусовете на медийните потребители и да избират вместо тях филмите за гледане от богатия каталог на Netflix. По обратния път този дигитален ход на четвъртата индустриална революция ще определя и какви филмови произведения да се произвеждат. Епохата на „Индустрия 4.0” не е епоха на масовото производство, тя е епоха на производството по индивидуална поръчка.

Трансхуманизъм

Трансхуманизмът е термин, с който се обяснява една нова сфера на приложение на технологичния оптимизъм, който проповядва, че възможностите на непрекъснато развиващите се технологии да подобрят човешкия живот са безгранични. В ирационален план това означава, че Бог може спокойно да се „пенсионира” и да остави управлението на обществото в ръцете на колективния разум на своето творение (например, либералната демокрация като система на обществено управление). Доколко Бог, по оригиналния израз на Огнян Минчев (http://www.cross.bg/sutvorenieto-dzholi-andzhelina-1407547.htm#ixzz2zvM28tRF, 25.04.2014), обаче се е „пенсионирал” е тема, в която е препоръчително да не се рови с груби пръсти. Струва ми се, че няма човек, па бил той и краен атеист, който да има смелостта да ревизира из основи Сътворението. То е тайнство и неговото разбулване не може да бъде нито безгранично, нито радикално.

Има много основания да твърдим, че човек не е материално същество, което води духовен живот, а духовно същество, което води материален живот. Материалният живот не може да пренебрегва духовната ни първоидентичност и да я коригира, без да мисли за „непознатата” духовна същност на човешкото същество. Нарушаването на този принцип е в състояние да обърка идентичността на всеки човек до степен накрая да не е наясно кой е той всъщност като индивидуалност. Роботът – филмов посредник, евентуална рожба на „Индустрия 4.0”, сигурно ще облекчи нашия индивидуален духовен живот, но няма ли да запрати всички абонати на Netflix вкупом в един бездуховен материален свят? Да ги запрати там, където човек ще бъде унифициран чрез филмите от каталога на видеопортала и няма да е в състояние да продължи да развива границите на своето познание и самоусъвършенстване.

Мисля, че такива граници няма, което означава, че не бива да се поставят каквито и да е ограничения в тази насока. Затова си позволявам да завърша със съмнение в неограничените технологични възможности на четвъртата индустриална революция спрямо излъчваните произведения от интернет, мрежата, Netflix. Колкото до „безплатната култура”, надявам се, стана ясно, че нищо безплатно на този свят няма. Цената все я плаща някой. По отношение на духовността, лошото е, че я плащат медийните потребители.