Медиязнанието умря, да живее медиязнанието

Проф. Владимир Михайлов,
доктор на изкуствознанието

Резюме:

 

През 2004 г. Тим О’Райли официално обяви присъствието на уеб 2.0 в комуникационния дигитален свят. Масовото разпространение на новата технология за директно междуличностно общуване чрез интернет обаче започна през 2006 г., когато е призната от всички като водеща идея на годината, осигуряваща напредъка на човечеството. Промениха се медиите, промени се принципа на комуникация, промени се начина на общуване във и чрез медийното съдържание. Промени се изцяло всичко онова, което даваше облика на научната дисциплина медиязнание. По всичко изглежда дойде краят на познатото медиязнание 1.0 и се ражда новото  медиязнание 2.0.

 

 

 

 

Една книга, „Медиязнание 2.0” от Уилям Мерин [1], излязла от печат в края на 2014 г. едновременно в Лондон и Ню Йорк, събуди любопитството ми на медиявед. Авторът, доцент по медиязнание от университета в Суонси (Уелс), на двеста страници е изложил сериозни аргументи, че в съвременната медийна действителност научната дисциплина медиязнание се нуждае от драматична промяна. Дигиталната трансформация на средствата за масова комуникация буквално е приключила една епоха от нейното развитие и тя остава в архивите на историята, според Мерин, под името медиязнание 1.0. В новата епоха на ъпгрейд изследвания отмира линейното и монополно-личностното излагане на научни позиции. Затова и следващото медиязнание 2.0 става един непрекъснато надграждан съвместен проект. Доколко обаче, проектът е продължение на установените през втората половина на 20. век норми в медиязнанието или е изцяло нов проект, дело на следващия 21. век, е въпрос, на който, според силите ми, смятам да отговоря в следващите редове на тази студия.

 

 

Технологичното развитие

 

В своите мемоари „Път през годините” Константин Константинов описва, как в прочутата сладкарница „Цар Освободител”, своеобразен клуб на интелектуалците от София, през 1928 – 1929 г. редовно можели да се видят в долното отделение, до прозорците към ул. „Раковски”, усамотени трима от постоянните посетители. Те седели, събрали глави, вдълбочени в сериозен и оживен разговор, без да поглеждат наоколо. Това били известните първи радиолюбители – запалянковци Елин Пелин, Асен Златаров и Асен Белковски. Общо взето, разговорите се водели около конструкциите на саморъчно направените им радиоапарати и какво са могли да хванат с тях от чуждите радиостанции. Веднъж дори Асен Белковски завел гордо в дома си Константинов, но ... не могли да чуят нищо повече от неприятно пращене и писукане. [2]

 

Това е миналото.

 

В съвременната епоха няма пращене и писукане. Технологичното развитие постепенно изправи пред нас компютърът, програмирането, транзисторът, микрочипът, видеоигрите, интернет, персоналният компютър, софтуерът, онлайн комуникацията, мрежата. На преден план излязоха хората, които предначертаха дигиталното бъдеще. [3]

 

Компютрите и интернет са сред най-важните изобретения на нашето време, но малцина знаят кой ги е изобретил. На първо място трябва да сме наясно, че не става дума за самотни изобретатели, тъй като повечето нововъведения в дигиталната епоха са направени в екип. Но все пак винаги има един, който е първи. Той е имал щастието неговата революционна идея да дойде в главата му във време, когато вече съществува технология за осъществяването й. Джон Атанасов, изобретателят с български корени, започва, например, да експериментира първи с дигитални схеми през 1937 г. в Държавния университет в Айова (САЩ), където е професор, но работи сам и не успява да пусне машината си в действие. Екипът, ръководен от Джон Мокли и Джон Преспър Екърт в Пенсилванския университет (САЩ), успява и тяхната машина не само заработва, но и решава проблеми. В историческия спор, придружен с дългогодишни съдебни дела, кой е изобретателят на електронния дигитален компютър, Джон Атанасов може да бъде отличен като първия създател на частично електронен компютър, но реалното първенство по право принадлежи на групата инженери и механици (плюс колективът от жени, които се занимават с програмистките задължения) от Пенсилванския университет.

 

Компютърът, безспорно, е великата иновация, която постави началото на технологичното развитие, преобразило живота на човешката цивилизация през 21. век. Домашните или персоналните компютри дадоха възможност за индивидуални контакти, за индивидуално творчество. А интернет се появи, за да улесни тези контакти и това творчество, за да улесни сътрудничеството. Самостоятелното развитие на персоналните компютри и на мрежите започват да се пресичат в края на 80-те години на 20. век с възникването на модемите, онлайн услугите и световната мрежа. Това доведе до дигиталната революция в медиите, която позволи на всеки от нас да създава журналистическо или художествено съдържание, да разпространява въпросното съдържание, както да търси и намира информация отвсякъде.

 

Сам по себе си, като машина, компютърът първоначално е създаден с идеята да разрешава точно определени задачи, като решаване на уравнения, например. За да решава по-сложни задачи е необходимо развитие не само на хардуера, но и на софтуера – програмите, които машината ще изпълнява. В технологичното развитие през дигиталната епоха за двете цели (хардуер и софтуер) следват няколко кардинални открития. Първо, през 1947 г., се появява транзистора, който заменя в хардуера големите, скъпи и чупливи електронни лампи. Историческото значение от изобретяването на транзистора за своето едва прохождащо дигитално време може да се сравнява само с внедряването на парната машина през индустриалната епоха. След транзистора на въоръжение в дигиталния свят идва интегралната схема или микрочипа. Тласък в усъвършенстването на микрочиповете дават военните, които ги използват в новото ракетно въоръжение, като по-късно те стават необходимост и за гражданските космически програми. Освен това, с помощта на микрочиповете компютърните устройства стават все по-малки и все по-мощни, което води до бум в използването на компютрите не само за работа, но и за удоволствие. Появяват се и завладяват буквално целия свят всевъзможните компютърни видеоигри.

 

Върхът в технологичното развитие безспорно е интернет. Изследователите от АРПА работят над АРПАНЕТ под условие да създадат мрежа за съвместно използване на компютри от хора, които трябва да преживеят ядрена атака. Макар и да има неяснота доколко военният проект е бил наистина само военен, факт е, че когато в началото на 80-те години на 20. век АРПАНЕТ се превръща в интернет, мрежата продължава да изпълнява едновременно военна и цивилна цел. Разбира се, на всички е ясно, че интернет не може да бъде интернет преди компютрите да станат персонални и преди те да навлязат във всеки дом. Идеята за персонален компютър, продаван свободно и на достъпна цена, датира от 1945 г., но реалното изпълнение тръгва чак през 70-те години на 20. век. Това е десетилетието на Пол Алън и Бил Гейтс, на Стив Возняк и Стив Джобс. Тези имена, днес вече легенди в компютърната действителност, преобърнаха еволюционния ход на човешката цивилизация по един такъв грандиозен начин, по който никой преди това дори и в сънищата си не би прозрял.

 

70-те години обаче имат тази особеност, че компютърът и интернет като че ли се развиват независимо един от друг. Може и да изглежда странно, но удоволствието от притежаването на персонален компютър и удоволствието от връзките по мрежата не могат да се съчетаят. Лека полека се появяват електронната поща, модемите, които осъществяват връзката между персоналните  компютри и външните системи, а това позволява на хората да свързват компютрите си с тези на други хора онлайн, като на първо време използват телефонните линии. Така идва онлайн действителността в компютърния живот на хората и трябва само Тим Бърнърс-Лий (роден през същата 1955 г., когато са родени Бил Гейтс и Стив Джобс) да открие световната мрежа (World Wide Web), за да добие глобалния дигитален свят своя завършен вид.

 

Има още нещо, което пречи на „завършения вид”, но то засега е в сферата на фантастиката, макар и над него да се работи с пълна сила и изумително упорство. Имам предвид непреставащите  опити да се създадат машини с изкуствен интелект и самостоятелно мислене. Най-запалените глави в тази насока предричат, че някъде към 2030 г. тези машини-компютри не само ще ни надминат като разум, но ще започнат сами да се усъвършенстват. По този начин няма да се нуждаят от нас, простосмъртните...

 

Между другото, в края на 2014 г. Стивън Хокинг и Бил Гейтс поотделно излязоха с официален призив да се спре работата по създаването на изкуствения интелект. Според двамата този „интелект” може да стане причина за края на човешката раса.

 

 

Дигиталната революция

 

Известно е, че учените, които се занимават с история на науката, обикновено не приемат периодите на кардинални промени да се наричат „революционни”, тъй като смятат човешкия напредък в една или друга област преди всичко за еволюционен процес. В този смисъл дигиталната революция от края на 20. век и началото на 21. век преобразява ли по революционен начин нашия живот или просто следваме еволюционния ход на цивилизационното ни развитие? Въпросът е към всички области на развитие на човешкото съществуване, но тъй като моят интерес тук е насочен към медиязнанието и към средствата за масова комуникация, които са обект на изучаване от научната дисциплина, ще съсредоточа отговора си само по отношение на средствата, на медиите.

 

Каквото и да говорим, колкото и да философстваме по въпроса, дигиталната революция направо помете всичко онова, което познавахме досега като средства за масова комуникация. Тя изтри от лицето на медийния свят дори понятието „масова комуникация” и въведе понятието „индивидуална комуникация”. Традиционното разбиране за масовата комуникация като послание към всички стана разнообразие от междуличностни послания. За основа на тази посредническа чрез медиите междуличностна комуникация в дигиталната епоха Уилям Мерин предлага нов термин „ме-дия” (пише се точно така, разделено с тире). Ме-дия  включва персоналните смс-и, видео и снимки, имейли, лични и мрежови съобщения, участието ни в чатове и форуми, в социални мрежи и микроблогове (постване, споделяне, обмен на съобщения и писане на „стени”, надграждане на статуси, туитване, линкване), дейността ни в сайтове за социално споделяне, фен сайтове и сайтове за сътрудничество (уикита), блогове, медийната ни продукция (музика, изображения, софтуер) плюс всички наши коментари, списъци, препоръки и отговори. [4]

 

Това, може да се каже, е стандартното изброяване на всекидневните дигитални начини, чрез които общуваме помежду си и със света. Сигурно могат да се добавят и още, но по-скоро е важно да разберем, че те нямат нищо общо с познатите начини за общуване от времето на класическите средства за масова комуникация преса, радио, телевизия.

Т. е. нямат нищо общо с медиите от аналоговата епоха. Да, наистина, и пресата, и радиото, и телевизията се прехвърлиха в интернет, но само се прехвърлиха, като запазиха в общи линии аналоговата си същност. Предлаганият хибрид отговаряше на първоначалното стъписване пред непознатите възможности на дигиталната комуникация и на желанието за еволюционен преход от едната в другата комуникационна епоха. Целта беше потребителите, консуматорите на медийното съдържание, да имат време да се нагласят към новия начин на контактуване с него. Да се нагласят към новата медия, наречена ме-дия.

 

Резултатите от този ход, за съжаление, се оказаха неефективни. Явно еволюция в условията на революция не е най-разумното нещо, което може да се направи в областта на масовите комуникации. Най-малкото масовите комуникации отведнъж станаха индивидуални и интерактивни комуникации, което преобърна правенето на съдържание за тях с краката нагоре. И никоя от старите медии не успя да се приспособи към новите изисквания. Тотално се провалиха. Следователно трябваше нов подход.

 

Този нов подход роди въпросните дигитални начини, посочени от Уилям Мерин, чрез които днес съвременните поколения общуват помежду си и със света. По-старите поколения застинаха в своето развитие и се оставиха за масово общуване в ръцете на продължаващите да работят на доизживяване преса, радио и телевизия. Получи се ярко разграничение между двата типа поколения, които май вече и не се познават помежду си именно като комуникационни поколения.

 

Не беше така по-рано при прехода от „Гутенберговата цивилизация” към „Цивилизацията на образите”. Преходът между поколенията, които четяха и поколенията, които основно гледаха във времето на киното, телевизията и видеото, се извърши по-плавно. Нямаше поколенчески сътресения, нямаше вакуум в сферата на разбирането на посланията, достигащи до хората чрез напечатан текст или чрез екранен образ. Е, имаше спорове за стойността на едните и другите послания в полза на сериозните възможности на текста пред лековатата убедителност на образа, но те отмряха с времето. Еволюцията победи при този преход.

 

„Дигиталната цивилизация” дойде с революционен устрем и не позволи по никакъв начин плавно еволюционно отместване в съзнанието на хората от комуникационните „Гутенбергова цивилизация” и „Цивилизация на образите”. Те бяха отрязани като с нож и колкото да се търсят допирни точки между трите комуникационни цивилизации, това е повече теоретично упражнение, отколкото приложимо действие. Дигиталната революция доведе до съществени промени във всички области на живота, не можеше да не направи същото и при средствата за масова комуникация. Революцията си е революция, а не еволюция, но колкото и заплашително да звучи за устоите на човешкото съзнание, революцията изхвърли зад борда наведнъж старите средства, за да продължи напред с нови дигитални средства за комуникация. Който не разбира тази кардинална промяна или я разбира, но не може да е приеме, най-добре да скача във водата. Корабът ще продължи без него.

 

 

Двата модела

 

Съвременната дигитална революция в медиите доведе и до два противостоящи модела на разпространение и консумация на медийната продукция – бродкаст (broadcast) и пост-бродкаст (post-broadcast). Тъй като на български терминът „broadcast” има дълъг и обстоятелствен превод от рода на „разпръскване на радиотелевизионни сигнали” или на „разпространение/предаване на аудио/видео съдържание по безжичен път”, ще си позволя да използвам кратката чуждестранна дума „бродкаст”. Още повече, че в медийната терминология тя е навлязла в речника на специалистите в България.

 

Бродкаст моделът е модел на аналоговата епоха. Това е моделът на масовата продукция, на масовото разпространение, на масовата консумация на медийното съдържание. Пост-бродкаст моделът е модел на дигиталната епоха. Това е моделът на продукцията по поръчка, на индивидуално разпространение, на персоналната консумация, на персонално произведеното и персонално насочено съдържание.

 

Исторически погледнато, светът на средствата за масова комуникация от самото начало (книгата, 15. век) е свързан с бродкастинга. Специфичният начин на продукция, разпространение и консумация е точно онази смислова сърцевина, която е определяла за векове напред същността на масмедиите. По-точно бродкастингът винаги традиционно е бил доминиран от онова, което на професионален жаргон се нарича „голяма медия” (“Big Media”). Книгоиздаването, вестникарската индустрия, телевизионните компании и т. н. са „големи медии”. Те се характеризират с макропродукция. Тази продукция е скъпа като производство, не е евтино и нейното разпространение. Освен това в работата по създаването на медийните произведения и в работата по донасянето им до потребителите са заангажирани значителни ресурси – материални, човешки и финансови. По обратния път на разсъждения, за да се възстановят вложените ресурси и да се осигури печалба за следващо производство, „големите медии” са принудени да търсят все по-разширяващи се пазари. Близко до ума е, че разширяващите се пазари изискват масова журналистическа и художествена продукция, която да се харесва на масовата публика.

 

Впрочем, самият принцип на разпространение на масовата комуникация от времето на бродкастинга, известен като принципа „от един към много”, отговаря на масовото задоволяване на масовия вкус. Едно задоволяване, което с нарастващата мощ на „големите медии” доведе до пагубни последици в културното развитие на човешката раса. Принизеното качество на медийните продукти, изработени в съответствие с очаквания принизен вкус на основната маса медийни потребители, затвърди като че ли веднъж завинаги масово културния характер на медиите, свързани с бродкаст модела.

 

От това последва издигането в принцип за производство на стандартизирана, униформена продукция, която да е взаимозаменяема в програмите на аудиовизуалните медии, например, и в търсенията на техните консуматори, естествено. Колкото и да изглежда абсурдно за всеки творчески процес, телевизионните организации стандартизираха дори по време частите на своите програми. Половин час за журналистически новини, един час за филм, час и половина за шоу спектакъл и т. н., все ограничения, които позволяват частите да се разместват или да се продават на други телевизии, без това да наруши програмната схема за излъчване. Предвижда се също и определено време за реклама, тъй като от нея зависи финансовата страна на медийното производство.

 

Стандартизираното медийно производство при бродкаст модела от аналоговата епоха на развитие на средствата за масова комуникация не може да не влиза в противоречие с творческия облик на медиите, със свободата на мисълта, с личното издигане в културен, социален или образователен статус на всеки индивид. Затова и бродкаст моделът ще остане в медийната история най-вече като моделът на консуматорското общество. Тежка присъда за една петвековна история, но пък от дистанцията на времето не можем да я приемем по друг начин, освен като обективно справедлива.

 

Пост-бродкаст моделът е модел на дигиталната епоха. Неговата история е кратка, но и за този период от няколко десетилетия личи, че става дума за нещо коренно различно в съществуването и развитието на медиите.

 

Ранните дигитални медии като CD и видеоигрите все още вървяха по стъпките на познатия бродкаст модел. С всеобщото компютъризиране обаче, с интернет, с онлайн връзките ситуацията се обърна и моделът се разруши, за да дойде друг модел. На първо място направи впечатление, че доминиращата при бродкаст модела „голяма медия” се замени с множество „малки медии” (“Small Media”). Масовата  продукция за масовите медии и за ползване от масовите консуматори се замени с индивидуална продукция за индивидуални медии и за ползване от индивидуални консуматори. Рязка промяна, без съмнение, върху чиито последствия медийният свят тепърва има да разсъждава. И да гради новия си дигитален облик.

 

Новите медии от 21. век трансформираха целия наш социален, политически, икономически и културен свят. Те промениха и принципа на комуникация „от един към много” на „от много към много”. Този принцип всъщност застана в сърцевината на пост-бродкаст модела. Защото не можеш да правиш вече масова продукция, с която да внушаваш някакви послания на масова аудитория, след като въпросната аудитория не общува с медийното произведение като едно цяло, а общува по съвсем друг начин – всеки с всеки, някой с кой да е, всеки от нас с другите.

 

Персоналната интерактивност обаче изисква внимателно класифициране, защото пост-бродкастингът не означава ултимативен край на бродкастинга. Бродкаст медии продължават да съществуват и редица от тях успешно се инфилтрират в пост-бродкаст пространството. Затова по-разумно е пост-бродкаст моделът да се дефинира не толкова като екзекутор на предшестващия го бродкаст модел, а просто като следващ модел на разпространение на аудио/видео съдържание, който е изместил силно доминиращата роля на първия модел. Т. е. изместил е доминиращата роля на един исторически сложил се начин на масово производство и масово разпространение на медийно съдържание.

 

Новите „малки медии”, разпространяващи малките си медийни продукти в мрежовото дигитално пространство, са характерния белег на съвремието от 21. век. Те имат глобален обхват, но могат да задоволяват в достатъчна степен и съвсем тесен кръг от потребители. Да не говорим, че и самите потребители произвеждат медийно съдържание, което може да интересува други потребители, техни сродни души, така да се каже. По този повод Джеф Хау в своята книга „Краудсорсинг” [5], изследваща използването на ресурса на тълпата, организирана обикновено на групи онлайн, припомня прочутата шеговита максима на Анди Уорхол, идеологът на попарта, че в бъдеще всеки може да стане световно известен за петнадесет минути на петнадесет души. „В бъдеще” за Уорхол (1928 – 1987), „в настоящето” за нас, живите през 2015 г.

 

Пост-бродкаст моделът осигурява близост между индивидите, между групите, между компаниите, между институциите, между индустриалните организации, а това променя хоризонта на възможностите на медиите за масова и индивидуална комуникация. Или променените възможности в дигиталната епоха на медиите за масова и индивидуална комуникация смениха бродкаст с пост-бродкаст модела. И първото е вярно, и второто е вярно.

 

 

Надграждането

 

Надграждането или ъпгрейдването на медийно съдържание стана реален факт от

2004 г., когато Тим О’Райли официално обяви присъствието на уеб 2.0 в комуникационния дигитален свят. (В интерес на истината през 1995 г. Уърд Кънингам вече е изобретил технологията уики, като принципът на работата й се състои в допускането на потребителите да променят уеб страниците. Това обаче се прави не чрез някакъв редакторски инструмент в браузера им, а чрез просто щракане и писане директно в уеб страниците, базиращи се на софтуера уики.) Технологията, която уеб 2.0 използва, не се различава съществено от старата интернет технология, но промени начина, по който хората я ползват. Тя позволи директното междуличностно общуване в интернет пространството, роди социалните мрежи, изобщо като промяна се оказа знаменателна. Всъщност Тим О’Райли представя новата технология уеб 2.0 на конференция в Сан Франциско през 2004 г., но нейното масово разпространение започва през 2006 г., когато е и призната от всички като водеща идея на годината, осигуряваща напредъка на човечеството. Възможността всеки да стане журналист, всеки да стане творец, впечатли и сп. „Тайм”, което в традиционната си анкета за личност на годината, през 2006 г. постави на корицата на списанието като име на личност „Ти”. Т. е. личност на годината, благодарение на уеб 2.0, е всеки от медийните потребители, всеки от нас.

 

Уикипедия е най-фрапиращия пример за съвместно използване по пътя на надграждането на усилията с благородни подбуди на една огромна човешка общност. Идеята на Джими Уелс за енциклопедия в интернет, която да се пише от доброволци и да бъде безплатна, на първо време се спъва от тежката процедура на работа, която е избрал – статиите се възлагат на експерти, черновите им се пускат за външни експертни анотации, обществени разглеждания, професионални редакции. Уелс открива софтуера за уики страниците на Кънингам през 2001 г. и прозира възможността неговата енциклопедия да се реализира чрез краудсорсинг. Написването на статиите се отваря за публичен достъп, без никакви ограничения за авторите и всеки в света с достъп до интернет може да прави свободно редакции, да променя по свое усмотрение която и да е страница на сайта. Опасността от изкривяване на информацията винаги може да се контрира от хора, които ще поправят грешките, ще подредят правилно фактите, ще изяснят смисъла на публикуваните събития. Така Уикипедия, като проект с равноправен достъп, съвместно създаван и поддържан от всички потребители в интернет, успя да предначертае онова, което по-късно уеб 2.0 чрез социалните мрежи даде на света – повсеместното съществуване в мрежата, общуването от много към много. Народната енциклопедия, както още наричат Уикипедия, показа също и перспективите пред принципа на надграждането в появяващите се текстове в интернет. Надграждане не само по линия на поправяне на грешки или стилово редактиране, а и в коренна промяна на позиции, които, примерно, вече са остарели. Нещо, което беше невъзможно за медиите в додигателната епоха.

 

Уилям Мерин, преподавателят и ученият, станал повод за тази студия, е един от първите, който се възползва от възможностите на надграждането, станало достъпно благодарение на технологичното дигитално развитие. От ноември 2006 г. (осем години, преди да публикува книгата си „Медиязнание 2.0”) той стартира свой личен блог под името „Медиязнание 2.0”. Текстът му вътре беше предложен за надграждане, поправяне, одобряване или отричане, изобщо текстът му можеше непрекъснато да се осъвременява не само от него, но и от всеки специалист, който пожелае да се включи в оформяне основите на медиязнанието като научна дисциплина. Мерин, между другото, обяснява тази форма на неговия блог с желанието да помогне на преподавателите да настигнат студентите си в дигиталния свят. От друга страна, блогът му се опитваше да очертае перспективите на съвместните проекти, а не на веднъж завършените и не подлежащи на промяна авторски проекти.

 

Такъв авторски завършен текст със завършено надграждане спрямо дигиталното развитие на медиите се оказа, за съжаление, моят научен труд „Медиязнание” [6], публикуван от издателство „Изток – Запад” през 2009 г. Медиязнанието е разгледано от гледната точка на дисциплина в научната област на изкуствознанието – единствената, която прави средствата за масова комуникация своя централна тема за изследване. Другите дисциплини са изкуствознанието (свързано с изобразителното изкуство), театрознанието, музикознанието и кинознанието. Основните направления на изследване са медийна история, медийна теория и медийни анализи.

 

Писах книгата-учебник с ясното съзнание колко тази сравнително нова научна дисциплина (в Европа се развива от 60-те години на 20. век) е проблематична по отношение на присъединяването си към общото научно семейство поради своя интердисциплинарен характер. Интердисциплинарността означава, че медиязнанието не може да се побере в традиционните класификации на единичните дисциплини, които макар и да са типични за диференцираното време от края на 20. век и началото на 21. век, всъщност са се оформили още от 18. и 19. век. Например, при него са разположени сумирано области като философия, социология, психология, политология, право и ред още науки, които дават свои критерии за изграждане на утвърждаващата се нова специфика.

 

От друга страна, не може да не се има предвид, че медиите като медии и комуникацията като комуникация са в особено взаимно подчинено положение, което няма еквивалент в други сходни сфери. Нека не се забравя също, че средствата за масова комуникация, от началото на своето битие през 15. век с изобретяването на печатарската преса от Гутенберг, постоянно са били следствие от техническата си основа. Първо, за да съществуват е необходимо техническо откритие и второ, всяка промяна в основата поради неспиращия научно-технически прогрес винаги е водела до по-различно съдържание, до променена специфика на творчество, до нови взаимоотношения с аудиторията. В епохата пък на мрежовото общество софтуерът излиза от опеката на хардуера и медиязнанието от „знание за медиите” постепенно се превръща в „знание за медийното съдържание”, диктувано не от предпоставката на техническите носители, а от сътворчеството на активните потребители.

 

В този смисъл основната ми авторска позиция в „Медиязнание” беше да не се робува на познатите похвати за научноизследователска дейност и кой може да се вмести в тях, да не се робува на въпроса, има ли обща специфика на взаимоотношения с многообразната аудитория, трябва ли тя да се променя или е по-разумно да се създава изцяло нова специфика за новите поколения в дигиталното преобразяване на средствата за масова комуникация. Съобразно известното за технологичното развитие до 2009 г., всички глави на книгата в своя край са надградени като изследователски изводи именно по отношение на дигиталното преобразяване в медиите и връзката му с новите поколения. Общо взето, коректно свършена работа за времето си, според тогавашната ми преценка.

 

Неприятно е да го призная, но от гледна точка на 2015 г. „коректно свършената работа” не изглежда да е свършена така коректно и спрямо бъдещето. Надграждането в един печатан текст на хартия е застинало във вида, в което е завършено през 2009 г. Което означава, че и изследването на медиязнанието е застинало като позиции, вероятно неприемливи вече от надградените като технологични и медийни познания следващи поколения. Времето в дигиталната епоха явно ни изпреварва много по-бързо, отколкото сме очаквали. Едно надграждане не е достатъчно, необходимо е неспиращо надграждане или може би изцяло ново медиязнание.

 

 

Медиязнание 2.0

 

Средствата за масова комуникация се променят и медиязнанието непрекъснато се адаптира според промените. След като дигиталното пост-бродкаст време обедини масмедиите и компютъра, пътят на развитие на научната дисциплина логично може да бъде само в тази посока. А може пък да се окаже, че логиката не е най-добрия съветник в случая и естественият път на развитие да е спрял до обединението медии – компютър. Защо да не започва изцяло нов път? Новите медии трансформираха нашия социален, политически, икономически и културен свят. За тяхното изследване трябва нова магистрала. Двупосочна, както разбираме.

 

При уеб 1.0 медийното съдържание се правеше от професионалисти. При уеб 2.0 то премина в ръцете на непрофесионалисти. Следващият етап в развитието на мрежата, наречен условно уеб 3.0, трябва да ознаменува тържеството на роботите, които замислят и поднасят съдържание за потребителите. А чрез уеб 4.0 се очаква да започне социализация на роботите, общуване на роботи с роботи. Колкото и футурологично да звучи цялата подредба, колкото и немислимо на този етап от развитието на човешката цивилизация да изглежда появата на изкуствения интелект, все пак не можем да не се съгласим, че пред нашите очи вече се е очертал края на познатото медиязнание като научна дисциплина, края на медиязнание 1.0. Или, медиязнание 1.0 умря, да живее медиязнание 2.0.

 

 

 

Бележки:

[1] Merrin, William. Media Studies 2.0. London and New York: Routledge, 2014

[2] Константинов, Константин. Път през годините. София: Български писател, 1966, с 395

[3] Айзъксън, Уолтър. Иноваторите. София: СофтПрес ООД, 2014

[4] Merrin William. Media Studies 2.0. London and New York: Routledge, 2014, p. 83

[5] Howe, Jeff. Crowdsourcing. New York: Random House. 2008

[6] Михайлов, Владимир. Медиязнание. София: Изток – Запад, 2009

 

 

обратно нагоре