Резюме:

Уникалните културни особености в пост-социалистическите страни от Централна и Източна Европа поставят също така уникални предизвикателства пред развитието и регулацията на publicaffairs, които не са били срещани в западните държави. И въпреки че академичната общност върви към консенсус, че механизмите за представяне на интереси са потенциално полезни за демократичния процес (макар и да съществуват значителни спорове относно тяхната форма), обществата в ЦИЕ често подхождат със значително недоверие, смесват publicaffairsс лобизъм и същевременно асоциират лобизма с корупцията и непрозрачната и неформална търговия с влияние, която е дълбоко вкоренена в културата им.

Public affairs не е термин, който повечето граждани на Централна и Източна Европа (ЦИЕ) биха разпознали и асоциирали с представянето на групови интереси като начини за свързване на бизнеса, обществото и правителството. Той е по-скоро възприеман като евфемизъм за вдъхновения от корупцията „лобизъм“ – изкуствена и до голяма степен объркваща и заблуждаваща, но широко възприета в тази част на света, концепция за връзките с обществеността. Накратно, public affairs в Централна и Източна Европа е термин в преход за практика в преход в част от Европа, която е в преход.

Трябва да отбележим, че дори като част от Европейския Съюз, Централна и Източна Европа продължава да бъде доста различна, намираща се в преход не само от планова към социалистическа икономика, но и от автократично/партократично управление към демокрация.

Не би било пресилено да се каже, че, ако не де юре, то де факто, public affairs са интегрирани в демократичната и политическа обществена структура, свързани с институциите, ценностите и начина на живот в съответната държава. Тази структура е от своя страна повлияна от история, войни, политически режими, които могат да бъдат проследени векове и дори хилядолетия (Китай е добър пример) назад. Всичко това е добре отличимо в страните от Централна и Източна Европа, които са преминали през 50 години недоброволно съществуване като съветски републики и сателити – период, довел до упадък или забавяне на развитието на демокрацията, разрушаване на устойчивостта на икономическите процеси чрез неефективно централно планиране, заглушаване на независимата мисъл и изкуство и подтискане на индивидуализма.

Кои особености и ценности, наследени от половинвековния комунистически период, ще изчезнат по-бързо или по-бавно и кои ще останат вкоренени в източноевропейските общества за дълго? Кои институции в Централна и Източна Европа ще се окажат цели за public affairs и какво е нивото на регулация и прозрачност в тези страни-членки на Европейския Съюз? Отговорите на тези въпроси ще потърсим в следващата статия, която ще обогати разбирането за културните различия, институционалния контекст и други фактори, влияещи върху развитиеот на public affairs в страните от Централна и Източна Европа.

Ще обърнем внимание на институционалния контекст (в широкото му значение) – двигателите, предизвикателствата, ограниченията, като също погледнем и културните различия между отделните страни в ЦИЕ и между ЦИЕ и западна Европа, както и развитието на конотацията на термините и обхвата на public affairs и лобизма в региона, опитът и текущата им регулация и саморегулация.

Редица академични разработки като тази на Meyer и Peng (2005) потвърждават, че изучаването на Централна и Източна Европа показва важността на институциите като източник на контекстуално влияние. Авторите посочват, че три групи теории са се доказали като водещи в изграждането на основата за анализи и изследвания на ЦИЕ – теории на организационната икономика, теории на ресурсите и институционални теории.

Изследването в дълбочина на институциите в Централна и Източна Европа е важно за разбирането на различните потоци на развитие на public affairs в тази част на света; от своя страна, обаче, ефективното изследване на институционалния контекст би било непълно и с потенциално повърхностни и дори заблуждаващи резултати, ако не  се разгледа влиянието на националната култура и съответно значимото ценностно наследство от близкото и далечно минало.

Една от най-известните емблеми на социалистическата национална култура е Хомо Советикус – термин, измислен от съветския сатирист Александър Зиновиев в едноименната му книга (Zinovyev, 1986). По време на Студената война, когато разделението и контрастът между Източна и Западна Европа са особено ярки, Съветската комунистическа партия работи върху концепцията на „Новия съветски човек“. Тя е инструмент за създаване на колективна идентичност на съветските граждани, която да послужи като контрапункт на западните ценности, „промъкващи“ се през Желязната завеса и създаващи представа за едно доста привлекателно чуждо общество. Новият съветски човек е типично материалистичен, но и естествено ентусиазиран за преследване на съветските идеали и работи неуморно и безрезервно за общото благо (Khodorovic, 1987). Зиновиев обръща тези характеристики, иронизира ги и описва Хомо Советикус като човек без интерес към резултатите от собствения му труд (често илюстровано с поговорката „аз се правя, че работя, те се правят, че ми плащат“), липса на инициативност, маниакално отбягване на лична отговорност за каквото и да било, незаинтересуваност към общата собственост, склонност към дребни кражби и „тарикатлък“ на работното място, пасивно подчинение на всяка заповед, особено когато тя идва от правителството. Иронизирайки Новия съветски човек, Зиновиев обрисува контраст и със западния стереотип, характеризиращ се с лична отговорност, висока продуктивност, високи стандарти на работната етика, находчива адаптивност, натрупване на спестявания и капитал, честност и уважение към закона (Buchovski, 2006).

Интересното е, че изследователите са установили редица личностни типове и характеристики сред съветските и пост-съветските общества, които кореспондират в голяма степен с Хомо Советикус.  Например, проучване на Tobor-Osadnik описва личността Z (от полската дума за поробен, “zniewolony”) в Полша, която до голяма степен отговаря на набора ценности в Хомо Советикус. Те се проявявали в 24% от анкетираните поляци. Личността Z е до голяма степен формирана от тоталитарната система на комунизма, характеризира се с липса на достойноство и индивидуалност, подтиснато собствено рационално мислене и интелектуална подчиненост (Tobor-Osadnik, Wyganowska, Kabalski, 2013). Под социалистическия режим, личността Z не е трябвало да взима самостоятелно важни решения и не е държана отговорна за действията й (Tobor-Osadnik, 2013). Въпреки че Хомо Советикус отстъпва позиции през последните две десетилетия, академичните изследвания и дори журналистическите коментари показват, че той продължава да запазва определени свои характеристики в много региони от ЦИЕ (Michnik, 2013; Kruse, 2013).

Въпреки че е лесно да се отправят укори и критики към източноевропейските нации, в които подобни личностни характеристики продължават да са широко застъпени и ярко проявяващи се, важно е да се вземе предвид, че те са продукт на социалистическата тоталитарна система, управлявала съответните общества около половин век. Тези 50 години са оказали фундаментално влияние върху психологията на поне две поколения и съвременните изследователи дебатират дали създалите се личностни характеристики са трайни и ще се възпроизведат в някаква степен дори в пост-социалистическите поколения (и ако да, то при какви условия и в какви проявления) или не (Sztompka, 2004; Winiecki, 2001).

Културата в едно общество е изключително мощен фактор, оказващ влияние върху оформянето и поведението на институциите. Едно от най-авторитетните изследвания в тази насока е на Hofstede (1976), който проучва културните различия в над 50 държави. House (2004) определя културата като „споделени мотиви, ценности, вярвания, идентичности и тълкувания на значения на значими събития и феномени от групи хора, които се предават през поколенията“. Hofstede (2001) интерпретира културата като „колективното програмиране на съзнанието, което разграничава членовете на една група или категория от хората от друга група или категория“.

Детерминантите, характеризиращи националната култура според теорията на Hofstede (1976), са: 1) „разстояние” от властта; 2) избягване на несигурността; 3) индивидуализъм; 4) „мъжественост / женственост”. В страните със силно изразено разстояние от властта хората приемат за aнормално, че властта е неравномерно разпределена, някои имат повече власт от други, а на хората с повече власт се полагат привилегии (Hofstede, 1976). Вторият аспект - за индивидуалистична култура, показва, че връзките между членовете на обществото са хлабави, по-важни са индивидуалните цели, от всеки се очаква сам да издържа семейството си (Hofstede, 1976). Обратно, колективистични са обществата, в които човек е силно интегриран в групи (Hofstede, 1976). Мъжествените култури поддържат традиционните социални роли на мъжете и жените (Hofstede, 1976). Това са общества на успеха и самочувствието, в които основните мотиви на поведение са настойчивост, независимост, а служителите са склонни да жертват свободното си време заради кариерата (Hofstede, 1976). Женствените култури издигат ценности като взаимопомощ, състрадание, социална държава. Избягването на несигурността (неопределеността) показва как хората реагират в непознати и неясни ситуации, доколко се чувстват заплашени от новото.

Важно е да се отбележи, че четирите измерения, определени, разглеждани и изследвани от Hofstede (2001), не са изчерпателни и не могат да отразят всички специфики и ценности в една култура. Въпреки това, емпирично е доказано, че те успяват да разкрият определени важни особености на различни култури, били те корпоративни, национални, субкултури или други.

Millar (1994; 1995) показва, че след края на комунистическия режим, има съществени и ясни различия в измеренията на Hofstede (1976) между народите в пост-социалистическите държави и тези от Западна Европа. В Централна и Източна Европа се наблюдава много висок индекс на „разстояние“ от властта, което показва както желание, така и приемане на авторитета и лидерството; висок индекс на избягване на несигурността (с изключение на Словакия и Източна Германия, където са наблюдавани по-умерени резултати), който, както в Западна Европа, сочи към желание за сигурност и предсказуемост в личните и обществени дела; нисък индекс на индивидуализма, който посочва силна нужда от принадлежност и много нисък индекс на мъжественост, който отразява придаването на приоритетно значение на грижливо и внимателно отношение, за сметка на „мачо“ манталитета (Millar, 1994; 1995).

След Hofstede (1976), други академици също изследват културата и търсят начини за разграничаване на културите в различни държави. Относително скорошно изследване на Gelfand (2011) контрастира тесни (имащи много силни норми и нисък толеранс към отклоняващо се поведение) и широки (имащи слаби социални норми и висок толеранс към отклоняващо се поведение) култури. Заключенията в това изследване разкриват, че нациите с тесни култури е по-вероятно да имат автократични управленски режими и системи, които подтискат бунтове, недоволство, свободата на създаване и публикуване на съдържание в медийните институции, както и създаващи законодателни рамки с по-строги наказания и тежки наблюдаващи и контролиращи механизми (включително смъртно наказание). Нациите с такава култура е също по-вероятно да бъдат по-силно религиозни и по този начин да засилват придържането към морални конвенции и правила, които от своя страна допринасят за поддържане на обществения ред и координация (Gelfand, 2011).

Когато оценяваме действията, предприемани от държавната власт и обществата в Централна и Източна Европа, по отношение на public affairs (а и лобизма) е важно да се вземат предвид проучвания и теории като тези на Hofstede (1976), Millar (1993;1994) и Gelfand (2011). Millar & Koppl (2014) [1] сравняват резултатите на редица държави по рамките на Hofstede (1976) и Gelfand (2011):

PDI: висок резултат в този индекс показва чувствителност към изграждане на йерархични структури, йерархични общества, които по-лесно възприемат неравенствата: хората очакват да им бъде казано какво да правят, по-възприемчиви са към автократични правителства, както и имат склонност по-скоро да наблюдават, отколкото да вземат активно мерки за борба срещу корупцията и неравенството (Hofstede, 2011).

IDV: повечето държави от Централна и Източна Европа имат относително висок резултат по отношение на индекса за индивидуализъм. Това означава, че обществото поставя акцент върху уникалната индивидуалност и правата на индивида. Често тези страни инвестират значителен процент от бюджетите си в образователната сфера (Hofstede, Hofstede & Minkov, 2005).

MAS: народите в мъжествените култури са по-склонни да уважават силата и съответно имат по-малко жени на властови позиции (както политически, така и корпоративни) (Hofstede, 2011). Това обяснява периодичното залитане на унгарския народ към силни националистически лидери, които дори си позволяват да промотират антидемократични политики.

UAI: повечето народи от Централна и Източна Европа имат високи нива в този индекс, което говори, че те желаят ясно структурирани идеи и политики и имат нисък толеранс към отклоняващите се от тях личност, както и желаят установяването на правила, дори и ако те реално не се спазват. Друг важен белег е, че същите очакват държавниците да имат отговори на всички въпроси, докато от избирателите се очаква просто придържане към правилата и изпълнение.

Това, което прави силно впечатление, е много ниския PDI индекс на Австрия (Австрия е егалитарно общество), както и много ниския IDV индекс на България, правещ държавата единствената с почти чисто колективистко общество; Унгария с IDV индекс от 80 е определено индивидуалистична; повечето от останалите страни са също по-скоро индивидуалистични, отколкото колективистки; ниският резултат за мъжественост (MAS) на Естония е също забележителен, представящ естонското общество като най-грижливото такова, както и изключително високият UAI индекс на Полша, който е предпоставка за строги норми по отношение на поведение и вярвания, както и нисък толеранс към необичайното поведение и идеи. В тези държави има силна нужда от правила, дори и ако тези правила никога реално или привидно не сработват.

Последното е добре известен феномен в България, който често се разисква от политолози, социолози, психолози, а все по-често и от икономисти. Въпреки че българското държавно управление, законодателна и съдебна власт, както и администрация, се характеризират с високи нива на корупция и неефективност (регулярно потвърждавано от индексите на Transparency International, Heritage Foundation, Fraiser, и други) и доказано се провалят в много от задачите, които обществото и самите те си поставят, политическите послания за повече държавна регулация и намеса в личния и обществения живот продължават да бъдат особено популярни. В контраст, политическите послания за повече индивидуална свобода и изземване на отговорности от доказано корумпираната и неефективна изпълнителна, законодателна и съдебна власт и прехвърлянето им обратно към обществото са непопулярни и рядко срещани. В резултат се създава парадоксът, че значителна част от българското общество подхожда с високи нива на недоверие (и дори омраза) към изпълнителната, законодателна и съдебна власт, докато в същото време им възлага големи надежди за подобряване на живота на отделния човек, дори за сметка на свободите на последния.

Много важен е дебатът дали културното наследство на половинвековния социалистически период в страните от Централна и Източна Европа може да бъде „изкоренено“ или влиянието му е дългосрочно. Автори като Winiecki (2001) са на втората позиция и твърдят, че ефектите от диференциацията на ценности между Изтока и Запада са постоянни и „замразени“ по силата на традицията и мисловни навици.

Buchowski(2006) посочва, че невъзможността да се отхвърлят тези стари мисловни навици формира сложното наследство на легендарния хомо советикус, което се характеризира с феномени и белези като егалитаристична и изискваща нагласа, „незаинтересована“ завист, анти-интелектуализъм и антипатия към елитите, двойни стандарти в публичния и частния живот и лесно приемане на посредствеността. Хората, носещи това наследство, изпитват значителни трудности в осмислянето на новия капиталистически и демократичен ред, както и в намирането на място в новата институционална рамка.

Най-основното предизвикателство пред развитието на publicaffairsв държавите от Централна и Източна Европа е липсата на разбиране на самото определение за тази дейност и нейната роля в демократичното общество (McGrath, 2008).

OECD(2010)препоръчва използването на едно относително ясно определение за лобизма – „писмена или устна комуникация с публичен служител с цел повлияване на законодателна инициатива, политики или административни решения“. На практика, обаче, терминът лобизъм е придобил подчертано негативно значение и днес се използва широко в медиите като промотиране на тесни частни интереси върху държавната политика за сметка на държавния интерес и при подчертано непрозрачно и дори често незаконно поведение на участващите в процеса. В крайна сметка, лобизмът често се възприема като крайната противоположност на прозрачността и е основна цел на журналистически разследвания за корупция (Millar& Kallmannova, 2013).

По подобен начин, въпреки че publicaffairsкато „основният мост между организация, общество и правителство“ (McGrath, Moss& Harris, 2010) е концепция, която е проста за разбиране и относително добре позната в Западния свят, тя остава трудно разпознаваема в Централна и Източна Европа, а много от държавите в този регион дори нямат собствен езиков еквивалент на думата (включително България, междувпрочем).Липсата на точен езиков еквивалент и лобизма като най-близък такъв е и една от основните причини двете практики да се слеят на практика (а понякога и на теория) в ЦИЕ. Между другото, тук е уместно да уточним, че тази тенденция, макар и с обратен знак, се наблюдава и в много западни държави, където след десетилетия (а защо не и векове) легална лобистка дейност, тя също е получила определена негативна конотация и днес лобистите „заемат“титлата publicaffairs, за да ребрандират бизнесите си и да ги поставят отново в позитивна светлина.За да станат нещата още по-объркани, в страните, където тези практики не са регулирани или където са забранени, както лобизмът, така и publicaffairs, са де факто често включени в дейността на компаниите за връзки с обществеността. Това е особено често срещана гледка в ЦИЕ, където не само че регулаторната рамка е недоразвита, но и пазарът за PRуслуги е все още малък и съответно PRспециалистите са много склонни да разширяват бизнеса си в близки сфери.

Институционалните теории са традиционно предпочитани при изследвания на държавите от Централна и Източна Европа.North(1990) дава на институциите най-простото определение: „правилата на играта в едно общество“, които включват както формалните правила (закони и регулации), така и неформалните ограничения (порядки, норми и култура) (Meyer& Peng, 2005). Предимството на това определение за институции е, че то включва културата като основния пласт под формалните правила (Hofstede, 2002).

Обща черти на институциите в ЦИЕ по време на социалистическия период е високото ниво на корупцията. Множество изследователи са опитвали да открият взаимовръзка между определени културни измерения и нивата на корупция в съответната страна. Например, Davis& Ruhe(2003) твърдят, че съществува позитивна корелация между нивата на отчетена корупция и нивата на PDI, MASи колективизъм. В подобен труд, Murdoch(2009) посочва, че страните с високо ниво на PDI– като България и Полша – имат и високи нива на индекса за възприятие на корупцията (CorruptionPerceptionIndex, съставян от TransparencyInternational). В контраст, високите нива на индивидуализъм, каквито се наблюдават в Унгария и Германия, често се асоциират с по-ниски стойности на възприеманата корупция.

Едно от основните допускания в институционалните теории е, че прозрачността възпрепятства и дори наказва корупцията. От друга страна, непрозрачността пък е основна черта на съветската система – която дори промотира тайнствеността и прикритостта. Държавните служби в социалистическите режими са смятали цялата информация, с която разполагат, за своя собственост и споделянето й с широката общественост е било често не само нежелано, а дори и смятано за вредно (Zaharchenko& Goldenman, 2004). Липсата на прозрачност води до вкореняване на практики като клиентелизма, подкупа, рекета и корупцията. Тези институции са се проявявали и продължават да се проявяват най-често чрез неформални контакти. В контекста на съществуващите затворени политически елити в старите системи, неформалния контакт с „вътрешен“ човек е осигурявал достъп до дефицитни стоки и услуги, както и назначения. Днес, неформалните контакти продължават да осигуряват преференциален достъп, но дефицитните стоки и услуги вече са до голяма степен заменени с обществени поръчки и регулаторни разрешителни.

Интересното тук е, че за разлика от западните държави, прозрачността като аргумент за развитието на publicaffairsи лобизма като регулирана индустрия се привежда основно в посока борба с корупцията, а не като конкурентно предимство за съответните общности и предприемачи. Например, дори в България опитите за регулация на двете практики се обясняват с изкарването им на светло и логично повече обществен и държавен контрол върху тях, а не с възможността на граждански и бизнес групи да защитават своите интереси през цялата продължителност на управленския мандат, а не единствено по време на избори.

Ако погледнем въпроса през призмата на теорията на публичния избор на Buchanan(1999), то е неизбежно да забележим, че корумпираните държавни администрации в Централна и Източна Европа също биха и вероятно активно оказват съпротива срещу извеждането на publicaffairsи лобизма на светло. Това би създало конкуренция между текущите и дълбоко вкоренени в културата практики на непрозрачно и неформално договаряне и корупция и едни прозрачни дейности по защита на групови интереси пред законодателната и изпълнителната власт. Тази конкуренция би имала особено вредно влияние при публичните дебати на формално независими експерти и бюрократи с хипотетично открито регистрирани publicaffairsспециалисти и лобисти, тъй като по този начин ще се постигне и де факто осветляване на де юре нерегистрирани проводници на интереси.

Там, където publicaffairsи лобизмът вече са регулирани и изведени на светло в Централна и Източна Европа (пък и не само), неотменно започва дебатът дали регистрацията на съответните практикуващи да бъде задължителна или не и в каква степен те да декларират своите ангажименти. На теория (Kanol, 2012), регистрацията спомага за подобряване на прозрачността и по-ясната интеграция на тези процеси в демократичното общество.

Международни агенции за publicaffairsкато Grayilingи Edelmanпостепенно установяват присъствие в пост-социалистическите страни от началото на 90-те години. Прилаганите от тях техники са добре познати в развития свят, но напълно нови за ЦИЕ, където дори за изненада на самите глобални фирми, publicaffairsпродължава да бъде слабо позната и като цяло поставена в негативна конотация индустрия, потопена в непрозрачност и недоверие.Местната конкуренция, макар и далече от световните добри практики, придобива конкурентно предимство чрез по-доброто познанство на местните институции и култури и предимно чрез неформалните си контакти с изпълнителната и законодателна власт.

Въпреки това, пътят на регулация и развитие на publicaffairsв Централна и Източна Европа следва една относително добре позната и до голяма степен прогнозируема посока – международни фирми влизат на пазара и внасят основните практики, местни компании използват по-добрите си локални контакти за конкурентно предимство, набиращата сила индустрия поставя политиците пред нуждата тя да бъде регулирана и извадена изцяло на светло, следва формиране на браншови асоциации, които работят със законодателната власт за подобряване на регулаторната рамка и установяване на ефективна саморегулация, и т.н.

Проблемът в ЦИЕ е, че поради културните особености и наследството на хомо советикус, гореописаният процес протича значително по-бавно от очакваното и по начин, който много външни анализатори смятат за противоречащ на здравата логика. Едва през 21-ви век се наблюдава сериозно раздвижване в посока регулация и изсветляване на publicaffairsи лобизма в няколко държави от Централна и Източна Европа, като двете сфери се обединяват под една шапка – Литва през 2001, Полша през 2005, Унгария през 2006 и Словения през 2010. Интересното е, че това са държави с предимно висок IDVи UAIиндекси, както и умерени PDIрезултати – тоест, интересна комбинация между общества, където индивидуалността се цени, но в същото време и желаят ясно структурирана обществена среда с малко отклонения, без да вярват безрезервно в авторитета на своите държавници. Още по-интересно, въпреки регулаторната рамка, която изсветлява индустрията, както в Унгария, така и в Полша, много малко агенции са решили да се разкрият открито като действащи в областта на publicaffairsи лобизма.В Чехия, където publicaffairsи лобизма са оставени на саморегулация, publicaffairsасоциацията обхваща почти само чуждестранни агенции, като местните играчи предпочитат да останат в сянка.

Късното навлизане на publicaffairsв региона, асоциацията с обременения с негативна конотация лобизъм, както и наследството на хомо советикус поставят значителни препятствия пред развитието и регулацията на индустрията в страните от Централна и Източна Европа. Анализът на културната и институционална рамка често се плъзга по лесния път на групиране на пост-социалистическите държави, но по-детайлното изследване на тяхната култура разкрива съществени разлики, които и съответно оказват различно влияние върху общественото възприемане на publicaffairsи политическите желания относно тяхната регулация.

Повечето от пост-социалистическите страни се характеризират с мощни политически партии и синдикати, завзели територията на представянето на интереси, които търгуват неформално със своето влияние и създават среда на относително висока корупция. Частната организация на представяне и защитаване на групови интереси се разглежда с недоверие и попада под чадъра „лобизъм“, който в тази част на света е тясно асоцииран с корупция и именно тази неформална и непрозрачна търговия с влияние.

Различните страни от ЦИЕ със своята близка, но все пак отличаваща се култура, минават и по различен път на развитие по отношение на регулацията на publicaffairs. В България, където по теорията на Hofstedeсе вижда най-класическото изражение на хомо советикус, обществото се противопоставя на publicaffairsкато част от лобизма и съответно е по-скоро да ги забрани, макар и ясно осъзнавайки, че тази забрана няма да е работеща (за което предразполага високия UAIиндекс). Българското общество очаква политиците да имат отговор за всичко и е склонно да се придържа към определяните от тях правила (висок PDI), дори и това да е за сметка на индивидуалната свобода (нисък IDV).  Тоест, значителна част от българското общество би се доверило, че политиците знаят какво е най-добре да се прави и съответно няма нужда да се легализира частното представителство на интереси, тъй като то е излишно и дори вредно. В същото време, българското общество си обяснява провала на политиците да приложат най-добрите решения чрез тяхното нежелание, а не по-скоро с незнание или липса на натиск и контрол.

Полската култура, от друга страна, със своята индивидуалност и желание за ясни и предсказуеми правила, предразполага към изсветляване и регулирано развитие на publicaffairsи лобизма. Значителна част от полското общество не би било толкова склонно да смята, че политиците имат всички решения и индивидуалнат асвобода не е релевантна, съответно частното представителство на индивидуални и по-тесни групови интереси би се възприело по-добре. Подобна е и ситуацията в Унгария, макар и там да се наблюдава характерното периодично залитане към харизматични и автократични лидери, които успяват да убедят избирателите, че най-важните отговори са ясни и демокрацията трябва да отстъпи пред силната ръка и силната националистическа политика.

От друга страна, съществуват и парадоксални състояния, където културните различия е трудно да обяснят съществуващите различия във възприятията и действията в областта на publicaffairsи лобизма. Например, сходните в много отношения Естония и Литва имат различни политики, като в Естония сферата е оставена на сенчести и непрозрачни контакти, докато в Литва тя вече има собствена регулация и значимо изсветляване.

Може да се твърди със съществена сигурност, че уникалните културни особености в пост-социалистическите страни от Централна и Източна Европа поставят също така уникални предизвикателства пред развитието и регулацията на publicaffairs, които не са били срещани в западните държави. И въпреки че академичната общност върви към консенсус, че механизмите за представяне на интереси са потенциално полезни за демократичния процес (макар и да съществуват значителни спорове относно тяхната форма), обществата в ЦИЕ често подхождат със значително недоверие, смесват publicaffairsс лобизъм и същевременно асоциират лобизма с корупцията и непрозрачната и неформална търговия с влияние, която е дълбоко вкоренена в културата им.