Киното в сянка

Доц. д-р Петя Александрова

 

Резюме:

Киното след 1989 престава да бъде престижно и доходоностно занимание и се превръща в сянка на самото себе си от 70-те и 80-те на ХХ век. Но някъде встрани се оформя ниша за полупознати малки и средни формати като алтернатива: късометражките, върху които  се фокусирам, но също филмите омнибуси, независимите, експериментални и арт проекти, хибридните форми между видео, пърформанс и авангард.Те не са само учебни и поръчкови задачи. Не толкова атрактивни, понякога разминаващи се с по-амбициозни намерения, често неравни като резултат ,те привличат с нови посоки, нови стилове, нови имена. Следват конкрени филми на Камен Калев, Димитър Митовски, Драгомир Шолев, Петър Вълчанов и Кристина Грозева и по-подробен анализ на "Парафиненият принц" на Павел Веснаков.

 

  След бурните политически промени през 1989 киноиндустрията е сред първите, които либерализират производството си. Все едно така нещата ще потръгнат и в другите отрасли, примерно в тежко машиностроене. През 1992 Киноцентърът, последван от Студията за анимационни филми и Студията за научнопопулярни и документални филми, освобождават от щат и сигурност своите служители-творци и всички те се изсипват неподготвени на свободния пазар. Подобни "реформи" не са резултат на повишен интерес, а точно обратното - властимащите "поставят на мястото" една периферна и раздута, неефективна и креслива индустрия със съмнително раздвояване между изкуство и развлечение. Освен прекършени човешки и професионални съдби, реформата завинаги преобръща основни практики и процеси.

  Киното престава да бъде престижно и доходоносно занимание за попадналите там и мнозина абдикират от творческите професии, които се упражняват спорадично (един филм на пет години) и не предполагат с тях да си изкарваш прехраната. Киното се превръща в сянка на самото себе си от златния му период - никога вече няма да се произвеждат толкова филми годишно, колкото 70-те и 80-те на ХХ век. Киното е в сянка дори спрямо останалите изкуства, чието практикуване е по-евтино и не толкова концентрирано, затова и по-осъществимо. 90-те години на ХХ век е време на разруха и отчаяние сред филмовата гилдия, но може би и време на осъзнаване - защо и как да се прави кино оттук нататък?

Все пак сред оптимистичните придобивки на демокрацията е множествеността, възможността за алтернативи. В киното някъде встрани се оформя една полупозната и пренебрегвана ниша, тази на малките и средни, но алтернативни формати, които остават незабелязани. И не защото са преследвани, политически некоректни, неразбрани, агресивни или нещо друго. А защото и те са в сянка на голямото (то пък колко ли е голямо българското?) кино. Тук включвам не е една, а многото алтернативи: късометражките, върху които надолу ще се фокусирам, но също филмите омнибуси, независимите, експериментални и арт проекти, хибридните форми между видео, пърформанс и авангард.

Масова заблуда е, че късометражните игрални филми представляват учебни и студентски задачи. Наистина тези задачи са основното практическо ядро на късометражната продукция, но с тях съвсем не се изчерпват вариантите. Това е все едно да кажеш, че писането на разкази има смисъл единствено като подготовка за писането на романи.

Да се вгледаме в другите филмчета, които не обслужват кинообразованието и не са поръчкови, нито телевизионни. Не толкова атрактивни, понякога разминаващи се с по-амбициозни намерения, често неравни като резултат - те остават встрани от фокуса на зрителското внимание и медийния шум. Обаче мен ме привличат с две намерения. Първото е желанието да опитваш, съчетано с правото да грешиш. Второто е желанието да си различен, съчетано с правото да си равнопоставен. В субсидираното и високобюджетно за България кино грешките се прощават по-трудно, провалът и дори полууспехът пресичат пътя на втория шанс, а различията се размиват в гадаене за вкусовете и предпочитанията на публика и фестивали. Защото често става дума просто за пари, за немалко пари.

Късометражното кино е освободено от този вид натоварване. Волно като птица, то може да предложи нови посоки, нови стилове, нови имена. И ги предлага, макар не с такава интензивност и острота, че да навлизат по-категорично във филмовия поток. За да подкрепя своите също толкова волни разсъждения, ще изброя няколко автори, популярни в началото само сред колегите си, а вече стабилни и признати професионалисти.

Камен Калев и Димитър Митовски са онези вече не съвсем млади хора, които започват с алтернативни проекти, а продължават с международни продукции (Калев) или телевизионни реализации (Митовски). Заедно като режисьори правят сюрреалистичните "Върнете заека" (2005) и "Лошият заек" (2007) - между абсурд, фентъзи и закачка. Те не приличат на нищо в българския кинопейзаж и са селектирани за късометражната програма на фестивала в Кан. Да, същият онзи бляскав Кан, от който най-голямата ни награда е "Златната палма" точно за късометражен филм - анимацията "Женитба", 1985 г., на Слав Бакалов и Румен Петков. Митовски като художник участва в групата "Ръб" в далечната 1989, преди да хване златната жилка с "Мисия Лондон" и да последва главоломната му продуцентска кариера в "SIA" и "Камера", произвели сериалите "Стъклен дом", "Революция Z", "Под прикритие", "Фамилията". Калев омайва с "Източни пиеси" (2009) – искрен и болезнено истински пълнометражен дебют. Следва компромисният "Островът", но пък с Летисия Каста в главната роля. После се включва в проекта омнибус "Мостовете на Сараево" съвместно с Жан Люк Годар, Сергей Лозница, Кристи Пую и други с новелата "Скъпа нощ". Новият му филм "С лице надолу" е за трафика на хора, което ще се окаже пророчески актуална тема.

Драгомир Шолев трупа опит с "Трябва да ти кажа нещо" (2004), „Преди живота, след смъртта” (2005), „Посредникът” (2008), селектирани за участие в не един фестивал и удостоени с множество награди в България и по света. В краткия формат той се шлифова стилово и разнообразява жанрово - "Преди живота, след смъртта" например е гротесков нетипичен пробив във военната класика. После стъпва стабилно с "Подслон" (2011) и попада в светлините на прожектора с неконформизма, клаустрофобичното изображение, безкомпромисния сблъсък на поколенията, познати още от късометражните му филми. Очакваме и следващ филм, за който е получил субсидия.

Тази година на дневен ред с наградите са Петър Вълчанов и Кристина Грозева с перления си дебют "Урок" - автентичен, трогателен и минималистичен портрет на малкия човек в капана на безпаричието. Но двойката разказва със същата любов и нежност своите истории още в "Семейна терапия" (2008), "Аварийно кацане" (2010), "Скок" (2012) - все същата смесица от хумор, съчувствие и пулсиращо всекидневие, където героите са разпознаваеми като съседите в махалата.

И за черешка на тортата - Павел Веснаков, този мрачен особняк с изчистени до аскетизъм и пронизващи до кокал късометражни бисери: "Влакове" (2010), "Парафиненият принц" (2012), "Чест" (2014). Ще разгледам само един от филмите му като показателен пример и за възможностите, и за качествата като цяло на късометражните игрални филми, за да не съм голословна в толерирането им. "Парафиненият принц" - заглавието е първата препратка към "Малкият принц" на Екзюпери [1].

В началото младеж (във великолепното сдържано изпълнение на Александър Алексиев) внимателно подрежда в банята два женски трупа и започва да се бръсне пред огледало, зацапано с ивици кръв. Бавно, старателно, в упор. Той е синът, току-що нарязал майка си и сестра си. Ако в първата сцена не разбереш това, ако разбереш и не загърбиш разбирането, ако разбереш и зададеш въпроса "защо?" - ти не си зрителят за този филм. "Защо?" е празен звук и, слава богу, има неща, които не са за проумяване. Втора препратка към "Малкият принц": "Ето моята тайна. Много е проста: истински се вижда само със сърцето. Същественото е невидимо за очите.“ Най-допустимото обяснение клише са наркотиците - и да сложим точка на елементарната психология. Ако обаче в тази сцена те просмуче болката, страданието, опустошението в героя, за които няма лек, няма и обяснение, но има чувствителност, има мъка по (само)погубения му (им, ни) живот - тогава можем да споделим този филм. Няма прошка за младежа - но не от нас, а от него самия. Трета препратка към "Малкият принц":  „Много по-мъчно е да съдиш сам себе си, отколкото да съдиш другите. Ако можеш да съдиш себе си правилно, значи ти си истински мъдрец.“

Филмът е заснет по най-отстранения начин и това е специфичният стил на режисьора. Четвърта препратка към "Малкият принц": "Трябва да бъдеш много търпелив. Ще те гледам с крайчеца на окото и ти няма да казваш нищо. Езикът е извор на недоразумения.“ Така работи Веснаков, разпознаваем и сходен във всеки свой филм и изумително кинаджийски. Виждаш героя в гръб, най-вече в гръб, вървиш с него, най-вече зад него, спираш, налюдаваш, не бързаш. Пета препратка: „Този човек - би бил презиран от всички други... Ала той единствен не ми изглежда смешен." Героят ти се изплъзва постоянно при постоянно движение. Колкото повече се набива този гръб, толкова по на фокус е случващото се пред него, толкова повече се разтваря кадърът и гледката трепти като "най-прозрачната област". Шеста препратка: "Никога не ни харесва там, където сме". "Парафиненият принц" постига обратното на великия филм на Антониони "Фотоувеличение" - безкрайното взиране превръща пустотата в яснота. Седма препратка: "Пустинята е хубава, защото крие някъде кладенец..."

Този сбит анализ с цитати от Екзюпери може да си тече тихо, като преамбюл за пъстрата палитра и дълбочина, до които стигат или биха могли да стигнат късометражните игрални филми. Къде тогава е препъникамъкът да са в сянка, след като в тях проблясват златни зрънца, податливи на пресяване? Единствено в разпространението. Докато киното е обвързано с големия екран и салоните, докато телевизиите излъчват на часови пояси, форматът е обречен на периферност. Обаче сме навлезли в нови времена, времена на дигитални технологии и интернет. Дистрибуцията напуска големите компании, а визуалното съдържание варира от селфита през домашни клипове до блокбъстъри. Което означава, че времетраенето няма да има значение, каналите ще са аморфни и извън контрол. А късите форми са по-лесни за качване и по-непретенциозни за гледане. Може би бъдещето е тяхно? Поне докато режисьорите им в естетически план не правят нито мейнстрийм, нито конюнктура или халтура - мейнстриймът би изглеждал вторичен, халтурата не си заслужава разсъжденията.

Бележки:


1 Цитатите от книгата "Малкият принц" на Екзюпери са взети от http://www.gnezdoto.net/mydrost/1298-26-liubimi-citata-ot-malkiq-princ

 

 

обратно нагоре