Политическите митове – нова религия, нова комуникация?

Доц. д-р Росен К. Стоянов

 

Резюме:    

В политическото общуване се залага много по-често на въздействие, осъществявано на база символни значения, произхождащи от поле, извън политическото пространство. Политическият мит може да се определи като сбор от генерирана, разпространявана и/или установена в публичното пространство общностна (групова) идеологическа представа и или/ персонална система от вярвания, изградена на базата на целенасочено формиран психологически манипулативен образ (имидж).

Политическият мит се превръща от класическо вербално опосредстване и част от народните вярвания и фолклор, от устна традиция, древни вярвания и култове, в строго „регламентирана“ структура за системно и целенасочено въздействие върху потенциалните участници в политическия процес, визиращо и целящо най-вече електоралната маса. Политическият мит установява непреходността на миналото, неизбежността на настоящето и предопределеността на бъдещето. Митът е бронята на идеологията. Политическият мит често претендира за ниво на вярване като в абсолютната истина на сакралността.

 

   Комуникация на религията. 

Свободата на вярата – на верското и религиозното самоопределяне, винаги е свързвана и със свободата на словото. И ако парафразираме Маршъл Маклуън за когото It was so strong that to this day I am convinced that the communication of faith is still a matter of mysterious personal contacts, in spite of the powerful means of communication available to the Church today for mass evangelization [1], то разпространението на вярата е „конспирация на комуникацията“.

Поради природата на религията като догма, канон и неотменимост се обосновава в публичността със своите неизменни абсолютни истини. Понятията са съвършени, символността е идеална, а смисълът е свещен.

В политическото общуване се залага много по-често на въздействие, осъществявано на база символни значения, произхождащи от поле, извън политическото пространство. Потребявайки „допълнителни“ лостове за въздействие от арсенала не на идеологическото, а по-скоро от света на сакралното, религиозното, се увеличава и ефективността на политическата комуникация. Ефективност, формирана на базата не на постулати, добри практики, изследване, а на базата на догми, канони и текстове от свещени книги. Силно вплетените култура и религия задължават политическото участие с неизменна еднопосочност. Този консерватизъм няма нищо общо със свободата на избора, на прагматизма, на търсенето на най-доброто решение или налагане на общото благо.

Въпросът за състезанието на алтернативи не стои, защото алтернатива няма. Комуникирането на другостта е само в контекста на нейното отричане или, в най-добрия случай – като лош пример, доказващ нашата правота. Правота, която дори няма нужда да бъде доказвана, просто защото в нея се вярва. Комуникираните ценности и морал не са заявявани като общочовешки, а като божествени.

Вярата се разпространява, тя не се обяснява или доказва, тя се разказва. Позоваването на религиозните „авторитети“, легитимацията чрез идеалният образ на свещеното и в крайна сметка догматизирането на базата на употребата на стереотипи и дефиниции тип „истина от последна инстанция“ са само част от начините, по които се „разговаря“ когато става дума за религия.

Характерно за комуникацията на религията са не само вменяването на готови, неподлежащи на съмнения истини, но и ритуалността. Разказът за божественото се превръща в необходимост – една невъзможност да се живее по друг начин, невъзможност да се взимат други, различни от правилните решения. Праведността, и като поведение, и като начин на мислене, е всезадължаваща. Тя се вменява в семейството, в институцията, в образователната система и най-вече във вярата, вяра, която ще ни подготви за по-доброто.

Ритуалността представлява един особено интересен и в този смисъл означаващ и значим, изпълнен с правила, ограничения, но и с послания, елемент на общуването с божественото. Религията не е убеждение, тя е вяра и в този смисъл не е необходимо да се доказва, за да се повярва, за да се практикува. Да, религията и религиозността в крайна сметка е и практика. Сама по себе си дава заявката на носител на ценностна система. Моралната норма е обоснована, фундаментална и категорична. Разказът е изключително разбираем и лесно смилаем – категорично са дефинирани добро и зло, правилно и грешно, като неспазването на установения от Създателя прав път води неминуемо до гибел. Ако не тук и сега, то до още по-страшни последствия в отвъдното. Така създадената концепция определено вменява подчинение чрез страх, или етикетирано в съвременния контекст – като пропаганда.

Религията е описание, но тя е и писана доктрина, тя е обществена норма и закон, тя е общовалидна и общозадължаваща. И тук се намира един от най-големите проблеми при комуникирането на религиозното – проблемът с вярата. Колкото и странно и парадоксално да звучи. Вярата е лична убеденост, сигурност, лично преживян или предаден от близък кръг хора опит, свързан с Бог и божественото. Това е съвкупност от свидетелства, преживяно, почувствано и осъзнато, което в същото време не предполага задължително неговото описание и вменяване като общозадължително. И именно този начин на определяне и самоопределяне при общуването с божественото и Бог налага, в даден исторически и социален момент, ясното разграничаване между традиционна религиозна власт и лично общуване с висшето, между институционализирането на взаимоотношенията със святото и неговото персонално съпреживяване. А това от своя страна узаконява другостта, нейното преследване, анатемосване, предполага и случването на разрояване, фрагментиране и разкол.

Църквата, като институцията, заявяваща себе си като „правоносител“ на вярата, неизменно играе ролята на посредник. В същото време тя е и обяснител, задължаващ и следящ за „правилното“ общуване с Бог. Да си религиозен означава да си вярващ. Обратното невинаги е задължително. И именно тук се корени и още един съществен проблем – от една страна желанието на църквата да институционализира връзката с божественото, а от друга – определяното от самата нея като еретическо, отричано желание за лично преживяване и общуване с висшите сили.

Църквата внася регулаторен елемент, налага правила на поведение и общуване, създава среда на традиционализъм, в която всеки индивид от обществото може и трябва да намери упование и мотивация за съществуването си като праведен индивид. Веднъж институционализирана вярата се превръща в религия. Всеобхватността налага създаване на норми и правила във всяко едно отношение. Предопределеността е неизбежна. Но именно това се съобщава и като основно достойнство на религията – нейната предвидимост, стабилност във време и пространство, нейната неизменност, убедеността, че чрез нея всички сме част от една вечност.

Дали религията може да се нарече социален феномен или социална дейност? Ясно е че религиозността, т.е. подчинението на институционалните правила на църквата при общуването ни с висшето, е доказателство за развитие на социума, в контекста на овладяването, моделирането и обясняването на природното, на естественото. Така се създава и йерархичен ред, водещ до естествено подчинение и признаване на правото на властта. По този начин структурираният и обяснен заобикалящ ни свят се превръща в едно по-добро и по-сигурно място за живеене.

Разбира се едно е да посочиш пътя, а съвсем друго да притежаваш власт върху онези, тръгнали по него. Или върху колебаещите се, невярващите или друговерците. Поради което е необходима постоянна връзка, разказваща, дори парадоксално понякога обясняваща и доказваща правотата ти. Не на идеите, не на мислите, а на вярата ти. Не един и два са примерите от световната история, доказващи неотменимата връзка между религиозни и държавни, политически водачи. И тази връзка е съвсем закономерна най-малкото поради притежаваната и от двете страни възможност за оказване на влияние, която възможност представлява власт. В хилядолетната човешка история права, основания и мотивация се изискват, дават и вменяват в различна посока и конфигурация. Връзката между светско, секуларно [2] и църковно управление е постоянна, дори и в атеистични общества с идеологии, отричащи религията. [3]

В крайна сметка става въпрос за легитимация – на властта, на управника, на правилността на взетите решения и извършените действия. Отправянето на молба за оправдаване на всяко действие като богоугодно, получаването на предварително опрощение или действието не „от името на“, а „в името на“ Бог, се разказват на множеството по всевъзможни начини – от търсенето на основания в древни, вехти сказания и свети слова, през приказното и митологичното, създавайки и потребявайки постоянно и натрапчиво символите и символността, та чак до създаването на нови доказателства и хиперболизирането дори на вездесъщостта чрез стереотипизиране и съвременни технологични похвати.

Религията винаги се артикулира през призмата на развитието на културните и социополитическите процеси. Осъзнато и прагматично, но в същото време и достатъчно премерено ирационално.

Политически митове.

Той е най-добрият сред най-добрите, той е главата на елита, най-можещият и най-знаещият, най-умният и най-силният. Той е човекът, чието мнение е най-ценно, той винаги е прав, той е лидер и водач, но и пример за подражание, той е главнокомандващ и заради това е най-смел, той определя правилата, защото той пръв и винаги ги спазва, той е най-справедливият и най-строгият. Той е и владетел, и управник, и император, и диктатор, и тиран, и монарх, и президент. Той е син на Амон-Ра, император на поднебесната империя, той е Кралят слънце, той е човекът от народа. Наследник, самозванец, превратаджия, узурпатор, назначен, избран – независимо от историческия момент, социалния строй, надмощието на една или друга идеология, доктрина или догма, управникът винаги е заявяван и доказван като уникален и единствено възможен – дори митологизиран и сакрализиран, за да се избегне всяка възможност за съмнение в непреходността и легитимността му.

Политическият мит може да се определи като сбор от генерирана, разпространявана и/или установена в публичното пространство общностна (групова) идеологическа представа и или/ персонална система от вярвания, изградена на базата на целенасочено формиран психологически манипулативен образ (имидж).

Къде се раждат митовете?

В контекста на политическата комуникация това са същите, вменени като съществуващи преди всекиго и всичко, вярвания в произхода на света, на боговете, героите и всичкостта, която ни заобикаля. Вярвания, произхождащи от невъзможността да разберем и да си обясним случващото се около нас, поради незнание или липса на достатъчно информираност, и най-вече поради човешката природа, свързана с изконната необходимост да се обясни света.

Разбира се в театъра на политиката играчите са променени, но парадигмата остава неотменима. Съществуването на непреодолими за обикновените хора препятствия, които само даден кандидат може да преодолее, необходимостта от знания, неприсъщи на масовия човек, а само на малцината избрани.

Митовете притежават универсалната сила да обясняват всичко. Те са всеобхватна, категорична и доминантна система от внушения и вярвания. Митовете се явяват и медиатор, и посредник, и среда, посредством които си свойства претендират за единствената истинност, чрез която е възможно всичко да бъде обяснено и оправдано – какво е било, какво е и какво ще бъде.

Политическият мит се превръща от класическо вербално опосредстване и част от народните вярвания и фолклор, от устна традиция, древни вярвания и култове, в строго „регламентирана“ структура за системно и целенасочено въздействие върху потенциалните участници в политическия процес, визиращо и целящо най-вече електоралната маса. Специфичното тук е, че този „продукт“ на политическата комуникация не е плод на общностно, дългогодишно натрупване, а на професионализирана, динамична дейност. Претенцията е за единствен канал и обяснител, валидиращ политическите процеси, закономерности, роли и играчи.

Политическият мит установява

непреходността на миналото,

неизбежността на настоящето

и предопределеността на бъдещето.

Полезни ли са политическите митове?

Едно е сигурно – политическите митове са необходими. Независимо дали структурират света, дали го обясняват или го разрушават, за да изградят една нова, често невъзможна или силно изкривена представа за „всичко“, те са изкуствена и виртуална, и именно в този смисъл идеална, манипулативна „реалност“. От тази гледна точка въпросът за смисъла на тяхното продуциране, съществуване и потреба не стои – политическите митове са неотменима част от инструментариума на убеждаващата комуникация, независимо дали става въпрос за дейност в среда на идеологически или лидерски дефицити, или липса на алтернатива. Чрез тях се осъществява един директен, неформален и изключително рядко разпознаван като умишлен и тенденциозен контакт с избирателите, което от своя страна предпоставя и тяхната оптимална ефективност.

Често потребата на политическите митове се налага, когато символи и значения са изчерпали своята категоричност и въздействие, когато ситуацията не предполага необходимост от агресивна кампанийност, а по-скоро търсене на консенсусни решения. Пример за това са усилията за реконструкция на политическото в постконфликтна или поствоенна ситуация, опит за справяне с последствия от национални трагедии или кризи в световен мащаб. Позитивният наратив на мита въздейства мотивиращо и обединяващо, дава сигурност в правилността на избора, като създава възможност и за преструктуриране и преосмисляне на съществуващи и създаването на нови обществени организации и форми на общностна и групова организираност и активност. В този смисъл политическите митове имат възможността да представят и своята социоинтегрираща функция.

Изкривяване на истината ли са митовете?

От гледна точка на прагматизма на политиката те са  разказ и обяснение. Явяват се допълнително, но и често водещо или единствено средство за въздействие върху гражданската активност. Политическата комуникация, имаща за основна цел осъществяване на интеракция между политическия елит и избирателите, рядко си поставя за цел изясняване на въпроса що е то истина, и то най-вече в неговия философски смисъл. За състезанието на алтернативи, претендиращи, че най-добре защитават общото благо и интерес, не представлява важност и интерес да се съсредоточават върху истинността, а по-скоро върху нейната интерпретация. Митовете са средство за въздействие, търсещо, намиращо и основаващо ефективността си върху вече случили се събития и факти. Интерпретацията им, макар и в смисъла на хиперболизация и идеализиране, а често и сакрализиране, е главното им основание, с което печелят поддръжници, разпространители и вярващи в тях.

Митът е бронята на идеологията.

Политическият мит често претендира за ниво на вярване като в абсолютната истина на сакралното слово.

Разбира се тази претенция е възможна и в контекста на умишленото усилие за заместване на историческите факти с техните обяснения. Опасността от подобна идеологическа мистификация не само е реална, а е и природна същност на политическите митове. И то независимо дали става дума за тяхната „тоталитарна“ или „демократична“ употреба. Целта за въздействие и мотивация, стимулация и активация, както и уплътняване на редиците, е независеща от субективната представа за редно и нередно, честно и нечестно, истина и неистина. Във възприемането и въздействието на политическите митове няма нищо рационално – в тях се вярва. Докато в тяхното създаване и разпространение се инвестира – и ресурси, и очаквания.

Може да се твърди, че има общества, в които практиката на създаване и успешно действие на политическите митове е ефективно наложена и в този смисъл съществува своеобразно работещо общностно митологично съзнание. Несъмнено тази ефективна практика е и конюнктурна, и кампанийна, но със сигурност е и гъвкава и търпи развитие. Разбира се наличието на множество съвременни социалнополитически и психологически кризисни моменти като отчуждаване, алиенация, несигурност, социална дезориентация, страх от бедствия, нищета, катаклизми, края на света, фалит, неудовлетвореност, са особено добра почва за превръщане на вярването в политическите митове в спасителен остров за всеки и за всички, в мост към пълния успех и абсолютното щастие.

За социологичния подход на У. Дъглас мита е илюзия и лъжлива пропаганда [4], за Р. Барт чрез мита историята се превръща в идеология [5], за Киара Ботичи той е „нерационален политически дискурс“ [6], но от друга страна за всеки народ това е национално богатство, фундамент и извор на поводи за национална гордост и обединение, основания за самочувствие и устойчивост, а и призма на общностно възприятие и ориентация за място и значение в заобикалящия свят. [7]

1.     Митовете за светлото бъдеще.

Примери:

1)    Златният век, Вечното завръщане.

2)    Обетованата земя, Американската мечта.

3)    Европейският съюз, и др. …

2.     Митът за месията.

Примери:

1)    Христос.

2)    Хитлер.

3)    Симеон II Сакскобургготски, и др. …

3.     Митовете за националните идеали.

Примери:

1)    Панславизъм, панелинизъм.

2)    Велика Албания, Велика Сърбия.

3)    Сблъсъкът на цивилизациите.

4)    Независимостта на Квебек или Каталуня.

5)    Обединението на България, и др. …

Бележки:


[2] Под секуларно тук се потребява термин и практика, при които религиозността и религията нямат място дори и в публичния живот, освен на определените за това места – свещени места, храмове и др. Б.авт.

[3] Тук не може да се пропусне и уточнението, че макар и продиктувани от нуждите на и обременени с религиозни догми, множество политически доктрини и течения са по-скоро идеологически, отколкото религиозни форми, течения или структурирани религиозни вярвания. Б.авт.

[4] Вж Douglas, W., The Meaning of „Myth In Modern Criticism, Modern Philology, 1953, I, http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=27&WorkID=2050&Level=2

[5] Вж Барт, Р., Въображението на знака, Есета, Народна култура, С., 1991 г.

[6] Вж Ботичи, Киара, Политически митове и исторически разкази: теоретична рамка, 2013 г.

[7] Вж още Kasirer, 1972, 1985, From, 1983, Eliade, 1998.

 

 

обратно нагоре