Както Бенедикт Андерсън пише в книгата си „Въобразените общности”, печатното дело (по-късно журналистиката) е основата за формиране на общност.
“Една от най-ранните форми на капиталистическо предприемачество – книгоиздаването, изпитва върху себе си характерното за капитализма неспокойно търсене на нови пазари. Първите печатници отварят свои клонове в цяла Европа: “така са създадени истински „международни” издателски къщи, които пренебрегват националните граници. И доколкото 1500-1550 година е период на изключителен просперитет на Европа, книгоиздаването участва в общото оживление. „Повече от когато и да било” то е „голяма индустрия, контролирана от богати капиталисти.”
“Революционният капиталистически тласък на превеждането на всекидневни езици получава допълнително ускорение от три външни фактора, два от които пряко допринасят за появата на национално съзнание. Първият от тях и в крайна сметка най-незначителен е промяната в естеството на самия латински език. Благодарение на усилията на хуманистите за преоткриване на богатата литература на предхристиянската Античност и разпространението и чрез пазара на печатните издания, сред европейската интелигенция се появява ново разбиране за софистицираните стилистични постижения на античните автори. Латинският, на който те вече се стремят да пишат, става все по-близък да езика на Цицерон и освен това все повече и повече се отдалечава от църковния, така и от всекидневния живот. По такъв начин той придобива езотеричност, напълно различна от тази на църковния латински през Средновековието. Защото латинският от онова време е таен не заради съдържанието или заради стила, а просто защото е писмен език, т.е. заради статуса си на текст. Сега той става таен поради това, което е написано, поради езика сам по себе си.
Вторият фактор е влиянието на Реформацията, която същевременно дължи до голяма степен своя успех на капитализма в книгопечатането. Преди епохата на книгопечатането, Рим лесно печели всяка война срещу ересите в Западна Европа, тъй като винаги е разполагал с по-добри вътрешни комуникационни връзки от своите врагове. Но когато през 1517 година Мартин Лутер заковава своите тезиси на портата на параклиса във Витенберг, те са отпечатани в превод на немски език и “за 15 дни достигат до всяко кътче на страната”…
Третият фактор е бавното, географски неравномерно разпространение на отделни всекидневни езици като инструменти за административна централизация от някои овладели солидни позиции бъдещи абсолютни монарси. Тук е важно да си спомним, че универсалността на латинския език в средновековна Западна Европа никога не съответства на универсална политическа система…
И накрая Бенедикт Андерсен заключва “Можем да обобщим всичко до тук, като кажем, че срещата на капитализма и технологията на печатането с предопределеното разнообразие на човешки езици създава възможността за нова форма на въобразена общност, която по своята базова морфология подготвя сцената за поява на модерната нация. Потенциалното разрастване на тези общности е в самата си основа ограничено и същевременно те поддържат само съвсем случайни връзки със съществуващите политически граници (които като цяло са кулминация на династическия експанзионизъм)”.
Често медиите се определят като “четвъртата власт” в държавата, но на практика, те вече са първата власт (водещата власт). Като цяло медиите трябва безпристрастно да публикуват събития и прочее.
Притчата за слугата и Четвъртата власт.
Имало едно време една демократична страна с две големи партии, които господствали в парламента. Всички наричали парламента Първата власт. Мъдреците на партиите излагали своите идеологии в хубави програми като послания за народа. И когато дошло времето, народа избирал най-добрата програма; и тази партия получавала властта за четири години и управлявала така, както е обещала. Правителството се наричало Втората власт, и за да бъде всичко както трябва, като Трета власт е била съдебната, която внимавала за това, да няма никакви измами.
За да може гражданите в градовете и провинциите да научават за управленските дела и да могат да преценят предложенията на опозицията в парламента, е имало преса. Този посредник е служел на политиците за предаването на техните новини и послания. Служещите медии са били своего рода прислужници, наречени и слуги на политиката. Разбира се, те понякога с удоволствие надниквали в кухнята на своите господари, и това било наречено коментар. Но всеки знаел точно, какво е служба, а именно новината, и какво е ракия, а именно мнението. На кратко: Медиите се определяли като хронисти и вестители, като демократични стражи и понякога като дворцовите шутове в това царство. Така те с гордост се наричали Четвъртата власт, въпреки, че това не е било писмено утвърдено в конституцията.
Толкова за хубавата притча от златното време на демокрацията, когато всичко е било така просто. Правителството управлява, опозицията е срещу това, а пресата докладва за “all the news that fit to print” (това гласи прословутото мото, което стои всеки ден на първа страница на New York Times), за да знае публиката, какво е положението. Действителността днес? Не, грешка: дебатите за действителността днес? Партии в криза, правителства инструментализират медиите. Медиите смесват мнението, новината и забавлението; те се интересуват само от своите печалби и рейтинг. Съществува “чеков” журнализъм, политици говорят и за “свински” журнализъм. Медиите докладват само за личности, спектакли и скандали, за това, което се нарича символична политика, но не и за действителния свят. Те поддържат дори някои новинарски редакции, но тези редакции трябва да носят информация. Съдилищата са безсилни пред всичко това, или отсъждат неподходящи присъди. Публиката бива манипулирана и лъгана, от всички страни. Вече не е далече времето, когато не само “Mr. Chance”, както се смята в популярния филм, ще бъде в състояние да “премахне” неприятни ситуации от действителността с едно превключване на дистанционното управление.
“Един от шефовете на “Ню Йорк Таймс", Джон Суентън през 20-те години споделя пред колегите си на един банкет тъжната истина за своя занаят: “Свободна преса няма! Вие скъпи приятели, знаете това и аз - също. Нито един измежду вас не би се осмелил честно и открито да каже своето мнение. Занаятът на журналиста е по-скоро да руши истината, направо да лъже, да обръща нещата, да клевети, да пълзи в краката на Мамона н отново и отново да продава съвестта си, своята родина и раса срещу хляба, който всекидневно печели. Ние сме инструменти, ние сме крепостните на финансово силните зад кулисите. Ние сме марионетките, които подскачат и танцуват, докато ония дърпат конците. Нашите умения, знания и способности дори собственият ни живот принадлежат на тях. Ние не сме нищо друго, освен проститутки...” (цитатът е по Nation Europa – 1968- 11.2).”
По стечение на обстоятелствата, журналистическата работа вече не е в чистия си вид, но все още главната идея е “журналистът е слуга на обществото”. Винаги ще има съмнения и обвинения като по-горното, но това е неизбежно, тъй като силният винаги е критикуван.
ПР-ът от своя страна е слуга на клиентите си. Тоест не можем да говорим за равнопоставеност между двете професии, въпреки че крайната им цел (таргет-групата) е една и съща – обществото.
Но ПР не означава само връзки с медиите, макар че често публичността се възприема като единствена функция на PR вероятно защото е най-явната и много организации на практика използват методите на публичността като основен инструмент за постигане на своите PR-цели.  Дейността Public Relations включва в себе си различни аспекти:

• публичност:

• реклама:

• пресагентство:

• public affairs:

• управление на резултатите и проблемите /Issue management/:

• лобизъм:

Тоест, двете професии са взаимно, но не и тясно свързани по принцип, но едновременно с това могат и да съществуват напълно самостоятелно. Разбира се ПР-ът няма да е в чистия си вид, но теоретично е възможно. За журналистиката, тя може да съществува в чистия си вид без ПР-ът. Те не са равнопоставени, журналистът е с едни гърди пред ПР практикът, но ако говорим за идеалният вариант – те трябва да вървят ръка за ръка.
Друго нещо е това, че журналиста понякога се явява средство на ПР практикът да достигне целевите си публики. В този случай, ПР-ът е с едни гърди напред, но е силно зависим от журналиста. В повечето случаи двамата “играчи се опитват да се надхитрят един друг, но важното е да не е в ущърб на обикновения човек и за сметка на неговата информираност.