ас. д-р Росен К. Стоянов

Голяма част от новините се градят на основата на отразяването на различни конфликти. Съставянето на програмната схема в медиите задължително акцентира на отразяването на международната обстановка, която от своя страна, за добро или лошо, много често е изпъстрена с различни по произход и значение конфликти.

Като отразява събитията, медията се намесва в конфликта като го анализира, в опит да отдели верните от неточните или лъжливи данни, и да даде информация за различните мнения и позиции в своите емисии.[1]

Въпросът е дали може да се избегне подобна нехарактерна за медиатора роля. От една страна, и журналистът и медията спомагат за поставянето на дневен ред на въпроси от взаимно значение за конфликтните страни, с което подкрепят осъществяването на връзка между тях и възможността да се чуят една друга. Журналистите обаче не могат да помогнат при практическото разрешаване на несъгласията – те по-често наблягат на различията в двете страни. Докато, от друга страна, медията може да бъде проводник и да окуражи комуникацията между конфликтуващите страни. Например, по време на Войната в залива (1991 г.), президентът на САЩ – Джордж Буш и водачът на Ирак Саддам Хюсеин използват емисиите на СНН, за да следят изявленията и да си отговарят един на друг.[2] По този начин медията играе роля на третата страна в подобни международни конфликти и можем да я определим като “квази-медиатор” – една неофициализирана, но често успешна формула.

Едно от задължителните, но все по-трудно изпълними условия, е в ролята си на посредник, медията да бъде независима и безпристрастна. За да бъде и ефективна като посредник, медията е необходимо и да предугажда бъдещи конфликти, както и нарастването на напрежението. И то – на най-ранен етап. Още един пример: Тед Копел (АBC, 1988 г.) – палестинският говорител г-жа Ханан Ашрауи, получава право на глас, уважение и признание като личност по време на телевизионните дебати между палестинци и израелци. Именно тези дебати поставят началото на бъдещи официални срещи и разговори между двете страни. [3]

Задача на медиите може да бъде както популяризирането на принципите на правата на човека, морални норми, така и създаване на правила за неизлъчване или контролирано излъчване на информация и данни, застрашаващи общественото и лично здраве.

Медиите могат да привлекат вниманието върху възникващи конфликти (ранно предупреждение) или евентуални конфликтни зони и проблематики като по този начин определено могат да упражняват натиск върху зараждащият се или вече фактически разгръщащ се конфликт. Пример в това отношение може да бъде популяризирането и подпомагането на мироопазващи операции. Уолтър Кронкайт посредничи между Ануар Садат и Менахен Бегин като подготвя възможността за бъдещото историческо посещение на Садат в Израел през 1977 г.

Образователната роля на медията по отношение на интереси, идеи, ценности, дори стереотипи, би помогнала за по-доброто разбиране и от двете страни на другата позиция като по този начин се отрича насилието и конфликтността. Медиите могат да сътрудничат за промяна на стереотипни нагласи и да прокламират хуманизма. Те дават и представа за съществуващи методи и обучават в похвати, вече намерени решения и рецепти.

Медията сама по себе си може да зададе рамки и да очертае граници, в които един или друг, поддаващ се на тълкуване конфликт, да бъде разрешен. Може да спомогне за препрограмирането и преподреждането на приоритетите, както и да формулира и да проиграе възможни решения като:

Заедно с това медията определя, създава образ и много често – дори задълбочава конфликта – чрез избора, кое да се отрази и кое не, чрез информацията, която се пропуска, и не на последно място – чрез източниците, които се използват, както и поради собствената си програмна схема, предпочитания или ограничения от друг характер (политическо вмешателство, икономически или други специални интереси). Всичко това поставя проблемът за съществуването на обективност на информацията и за това, не е ли тази обективност едно напълно неоправдано понятие. Защото действителността се представя, а не се отразява.

Медията може да пренебрегне някои екстремистки, популистки и поляризирани тежнения. Тази възможност обаче притежава двойнствен потенциал – ефектът от нея може да има много сериозни последици, ако бъде употребен, без да се съзнава силата на медията или, ако бъде използван недобросъвестно.

Точната представа за собствените възможности и техниките, които трябва да се прилагат, е и гаранция за постигането на максимални резултати. Основните възможности са:

Медията дава и възможност за забавяне на отговорите като по този начин подтиска напрежението и дава възможност за по-добро осмисляне и намиране на адекватните решения.

Особено характерен е примерът с Интернет – по време на конфликти, диаспората (на конкретната националност) по света, в стремежа си да получи допълнителна, обективна или не информация, увеличава многократно интереса си именно към тази комуникационна среда. По време на бомбардировките над Белград например, се съобщава за стотици хиляди посетители на Интернет сайтове, отразяващи конфликта и даващи информация за случващото се.[5]

Може да се твърди с голяма доза увереност, че Интернет е особено ефективно комуникационно пространство по отношение на търсене и намиране на средството за антидържавна, антиинституционална и т.н. пропаганда. В никоя медия преди не е съществувало толкова и такова демократично пространство. В голямата си част предлаганата информация от Интернет сайтовете за събитията в Чечня, Югославия или Албания например е, ако не обективна, то поне по-освободена от институционални, финансови и политически задръжки, цензура или други ограничения.

Освен това онлайн (Интернет) медиите дават възможност т.нар. конфликти от втора ръка да получат по-голяма популярност по света. Тези второстепенни конфликти е особено трудно да бъдат отразявани по вече наложения от CNN метод, най-малкото поради няколко причини. А те са – необходимостта от скъпоструващо техническо осигуряване; създаване на нормална работна обстановка (сигурност за персонала, материална и физическа обезпеченост); и не на последно място – колкото и да е странно – определянето на някои конфликти за неприоритетни за САЩ.

Интернет източниците, особено в частта си, отразяваща определените по-горе като втора ръка международни конфликти, се използват в по-голяма степен от изследователи, международни институции, разузнаване, журналисти и т.н. Тази аудитория определено можем да наречем своеобразен Интернет елит. Въпреки не особено видимата роля, която тези сайтове и тази медия като цяло оказват на засегнатите страни, на местното население (липса на технически достъп, липса на нужните познания и умения и т.н.), публикациите в и употребата на Интернет са в помощ и дават допълнителна информация на хората, които вземат политическите решения (от англ.ез. – decision-makers).

Демократичните идеали и принципите за независимост на медиите се оказват  особено слаби аргументи, когато на дневен ред е поредният конфликт и особено, ако аудиторията, публиката, избирателите, гражданите са разгневени от последната атака и са изпълнени от страх пред опасността от вероятната следваща атака. Превърналата се в световна, в глобална войната срещу тероризма, последната война на човечеството, принуждава всеки и всички да вземат страна. По-обезпокоителното е, че вече не е възможно медиите да не бъдат въвлечени в този процес, а следователно и подложени на огромния натиск на отговорностите, на задълженията и на ограниченията да вземат страна. А това вече не би било нито професионално, нито морално, нито обективно.

Необходимостта от създаване на ясна представа за възможностите и функциите, които могат да предоставят и приемат медиите в процеса на превенция и предотвратяване, както и на разрешаване на конфликтите може да доведе до създаване на точна схема, основана както на теоретични постановки, така и на постигнати вече практически резултати.

Разбира се, и в момента съществуват практики, основани предимно на журналистически похвати – отразяване, коментар, анализ и т.н., които могат да се съотнесат към отношенията комуникация/конфликт или медия/конфликт. Налице е обаче нуждата от допълнително доказване на превантивната им роля, от целенасочени действия в тази насока, от обучение и перспективно аналитично отношение към конфликтите. Необходимо е още създаване не само на представа за състоянието на проблема, но и на визия за неговото развитие. Като основни похвати, техники, дейности и роли на медиите в международните конфликти, могат да се определят следните практически действия:

Това са само част от основните роли, които медиите могат да играят в конфликтното политическо пространство.

В заключение може да се обобщи и несъмнената нужда от установяване на – да я наречем – своеобразна стратегическа практика на говоренето, медиирането на конфликта, като за социална реалност и житейска характеристика, като естествено състояние в човешките и междугрупови отношения. А оттам и за възможността проблемите и конфликтите не само да се регулират, да се превенират и да се разрешават, но дори и да се случват все повече, а защо не и само в полето на средствата за масова комуникация.

От своя страна, комуникацията е и ще бъде и по-нататък запълваща - да го наречем, “междинното поле” в отношенията между конфликтуващите, а защо не и идеалният посредник.

Приоритетното занимание с проблематиката ще доведе и до създаване на специфични институции, чиято единствена насоченост ще бъде медийното конфликтуване и/или комуникационните конфликти.

Използвана литература