д-р Йордан Ефтимов

Не отричам възможността на литературата и в частност на поезията да се гледа като на територия, решаваща за живота на едно общество. Но примерите, които ми идват наум, са все от общества, които безпогрешно наричаме домодерни. Модерната литература по презумпция е социална дейност, разчитаща на рефлексията на рефлектиращите, тоест не е търсеща пряка промяна на обществото, а оттам не е и значим директен лост. Но ние бързо приемаме, че съществува някаква граница, след която светът е станал модерен. Забравяме, че да бъдеш модерен е модус на поведение и когато говорим за модерността, правим го защото обществото като цяло е приело този модус за свое лице. Но отделният човек е ту модерен, ту не. Обществото е модерно в едни свои отношения, но още не е или вече не е – в други.

Например българското общество между 1945 и 1990 г. – кой ще се наеме да твърди, че властта на литературата има по-голямо значение за обществото като цяло например от контрола над медиите – радио и вестници, а от 60-те години и телевизия? Не ми се иска да намесвам такива мощни исторически структури като жителството или динамиката на ограничаването/поощряването на частната икономическа инициатива, като доносничеството и различните форми на селски практики като фаворизирането на роднини, земляци, комшии, приятели от казармата. Те засягат всички членове на обществото, дори и онези, за които еснафското благополучие е пренебрежима мечта. Кой изобщо би говорил за власт на литературата в този смисъл?

От общоисторическа перспектива съществува вероятност литературата да бъде видяна като пренебрежимо поле. Но това, което наричам тук „общоисторическа перспектива“ не е ли само перспективата на един тип историография? Например със своите три режима на историята Фернан Бродел не показва ли гледна точка, според която тъкмо политическата история е най-късокрака, докато изкуството е един от изворите за среднодългото време? Пренебрегването на т.нар. „художествени текстове“ като исторически извор е една от все още бетонираните задънености на историографията у нас. Защото малкото изключителни анализи на българския социалистически начин на живот не могат без позоваване на онова, което наричаме литература – книгите на Улф Брунбауер [1], Георги Фотев [2], Ивайло Знеполски [3].

И все пак – литературата е антропологически значим фокус и за социалистическото общество. Когато ще говорим за литературата и нейните възможности да прави неща, трябва да се съобразяваме не само с реалните й възможности да бъде социално значим фактор, а и със спецификата й на конкретен пластичен продукт, който се среща с подготвена публика. Публика, която има нужда от литературата и затова полага усилия да усвои компетенциите, необходими за разчитането й. Литературата освен потенция да се превърне в и да работи като социален инструмент понякога дори директно насочен към проблема за властта, е и поле на осъществяване на индивидуалните старания за мир със себе си, каквито са полагали различни групи.

Оттук и необходимостта чрез анализ на принадлежащи към литературата и по-точно към високата литература текстове да погледнем към този опит за реализация на етическите императиви в едно общество, което поставя на пиедестал именно определени етически императиви, но в отношенията между хората ги зачерква и превръща не толкова в неосъществена или неосъществима, но и в нежелана действителност. Анализ, който тръгва и се връща непрекъснато към поетиката.

В този смисъл настоящата монография си поставя като основна цел да проследи как работят поетическите и белетристичните текстове, мислени като критични спрямо обществената система през периода 1945-1990 г. „Как работят“ е почти невъзможна за осъществяване задача, за чиято реализация тук се разчита не само на поетологическия разбор и историческия контекст, но и на разкриването на нивата на взаимодействие на творбата с читателя – потенциални и актуални. По този начин най-сетне бихме могли да отидем отвъд картината на чернобяло противопоставяне на две литератури (казионна и алтернативна), които в действителност са споени, преливащи, не просто скачени съдове, а сиамски близнаци или дори едно и също трептящо тяло.

Разбира се, по възможност все по-конкретният исторически детайлен анализ на институциите на литературата – издателски съвети, решения на партийни организации, взаимоотношения с политическата власт, оперативна критика – могат да ни дадат много за реалното функциониране на литературата като съзнателно производство, в което авторите вмъкват както своите идиосинкратични митове, така и тези на обществото, както своите опити да бъдат свободни, така и опитите да съвместят свободата си с възможната свобода при тази обществена структурираност. Пламен Дойнов [4], Наталия Христова [5] и Михаил Неделчев [6] направиха много в тази посока. Но вглеждането в детайла е продуктивно не само като вглеждане в документите, чрез заявената позиция, в ясно идеологическите текстове (дори когато това не са решения, а манифестни стихотворения), но и в „странични“ художествени прояви.

При това работата с литературата от периода 1944-1989 г. е минирана от своята свързаност с нашето собствено настояще. Не мога да спестя малка анекдотична история pro domo sua. Малозначителна, наглед дори нищожна. В края на 90-те години една бакалавърска работа във Факултета по славянски филологии на Софийския университет предизвика интереса на жълтата преса, а оттам и трус в администрацията. И то не защото студентката Вероника Бикова бе направила фин разрез на феномен от епохата на социализма, а защото бе фалшифицирала пасаж от статия на Стефан Цанев. Безспорно изследователска недобросъвестност, бе констатирано бързо. Но би трябвало да се добави – и пример за това как работата с полето е предварително затруднена, понякога дори блокирана от потенциалната политическа употреба на изследванията. За своята съвсем не научна цел студентката е можела да използва какви ли не свидетелства от епохата – Стефан Цанев съвсем не е сред онези автори, оставили малко следи за прокламирано на висок глас верноподаничество към политическата система (при необходимостта за добросъвестния историк да се разгледа поведението на един толкова представителен за епохата автор в хода на неговите конкретни действия – публикации, но и професионално развитие и политическо участие). Но бе вкарала в употреба фалшификат, създаден сякаш за да удовлетвори нагона й към морализиране на полето. Провокациите в науката са толкова чести при хора, които прекалено лесно искат да докажат тезите си – като „откритието“ на Пилтдаунския човек от Чарлс Доусън през 1912 г. (скелет менте, който трябвало да бъде „липсващата връзка“ между приматите и хомо сапиенс), или пък постмодерните социални изследователи (на първо място литературния теоретик Стенли Фиш), станали жертва на грубиянската шега на физика Алан Сокал, твърдящ в предизвикалата си скандал статия „Престъпвайки през границите: Към една трансформативна херменевтика на квантовата гравитация“, публикувана в списание „Social Text“ през 1996 г., че именно схващанията на Жак Дерида най-добре обясняват истинността на теорията на относителността на Айнщайн. Нашият малък случай с бакалавърската работа за Стефан Цанев е пример за желанието литературната история да бъде съд с ефективни присъди. И понеже и работата с пожълтелите й страници е пипкава, а и поетологичният разбор не изисква точно касапски нож, се стига до чисто преправяне на фактите. [7]

Но това е необходимо само на онези занимаващи се с литературна история, които търсят бърза слава или реванш на личната си историческа съдба. В действителност да се гледа на поетическите заявления като на активно поддържащи системата е смешно. Литературата се самоподкопава, срещата й с идеологията никога не може да бъде наивна. Защото самият текст е съпротивляващо се тяло. Но и защото разгледан в историческия му сос, текстът никога не е еднозначен агент. За един изследовател е недопустимо да праща Христо Радевски на подсъдимата скамейка, защото бил написал през 30-те години на ХХ век, че Партията е права дори когато греши. И тук още не сме навлезли в контекста на самото стихотворение, поанта на което са тези стихове. Нито Недялко Йорданов, който трийсет години по-късно, при друг политически режим заявява, че е пò комунист от партийните членове, защото носи Партията в сърцето си [8], е укрепил комунизма, хората са повярвали именно на неговото стихотворение.

В първия случай е от изключително значение моментът, в който са написани стиховете. Защото Радевски все пак има преди всичко конкретна насоченост към събития от живота на компартията, а след това е насочен към дългото време. Основната грешка в прочита се състои тъкмо в презумпцията, че поезията, лириката е насочена винаги към едно монументално време. Е, цели масиви от текстове (сред тях множество текстове на Вапцаров) са насочени към конкретния исторически миг, мислени са като публицистика в стихове. Като естетическа процедура става дума за онова, което Бенямин нарича политизиране на изкуството. [9] Може би стихотворенията на Вапцаров успяват да иронизират и едновременно с това да трансцендират конкретния исторически момент, докато тези на Радевски – не, общото обаче е тази свръхзасиленост в събитията на деня, присъствието им в текста (при Вапцаров много повече). Политизирането на изкуството при това е феномен, който функционира по един начин при Маяковски, по друг – при Вапцаров, и по съвсем трети – при българските „априлски“ поети. Но ако се върнем към Радевски и изобщо към конкретния акт на публикуване на поезия, нека бъдем по-скромни и признаем, че той не е изрекъл веднъж завинаги едни и същи стихове, които винаги имат един и същ смисъл.

Стиховете на Недялко Йорданов от 1960-те пък ни изправят пред друга дилема. Те поставят акцент върху критичността си, хвалят се с нея. В тях, в съвсем различен исторически момент, се твърди противоположното на написаното от Радевски – че членовете на Партията не са непременно най-чистите и безгрешните, че някои от тях използват членството си за личен интерес. Днес обаче първо би се обърнало внимание на онова място, в което лирическият аз търси институционална опора за думите си, търси им „гръб“ в клетвеното твърдение, че носи комунизма в кръвта си. Иначе като какъв би имал право да критикува. И би трябвало се види това като общо място за епохата. Поетологическо общо място, което обаче е и симптом за промяна в социални настроения.

От друга страна, както се отбелязва във всеки некролог на писател дисидент, съответният автор е бил критичен глас, но е станал и експерт към Държавния съвет (Йордан Радичков [10]), или е имал периоди, в които не е могъл да публикува десетилетие, а понякога и повече, лежал е в затвор дори, но е получавал и държавни награди и звания, а критичните му книги са отпечатвани в добри тиражи (Радой Ралин [11]). Българската културна история има много работа по справянето с разказа за инакомислещите при една политическа диктатура, която сменя своите средства за овладяване на интелигенцията, а с това променят своята позиция и членовете й.

Не по-малко куриозен е случаят с текстовете на културолозите Цветан Тодоров и Юлия Кръстева преди емиграцията им и в онзи много по-късен момент, който ще си позволя да нарека „дълбока емиграция“, времето, когато вече никой не си спомня за тях като за имигранти във Франция. И двамата преди емиграцията си правят възможното за издигането си в комунистическото общество, а Тодоров, разбира се, се ползва от привилегиите на син на комунистически интелектуалец със социалистически убеждения още от 20-те години. В началото на 1960-те Кръстева има дори брошура срещу западния следвоенен роман, а Тодоров е сред авторите на днес хваления с неортодоксалната си редакционна политика вестник „Литературни новини“, където при това пише за литературата на комунистите затворници преди 9 септември. В анкетата, направена му в началото на новото хилядолетие от Катрин Портвен, Тодоров споделя: „Въпреки че всички се приспособяваха, разликата между „минимално служене“ и „прекалено усърдие“ за нас беше твърде голяма.“ [12]. И това е значимо наблюдение с антропологическа внимателност. Но ако говорим за текстове, нещата изискват съвсем друга сериозност.

Тодоров ни въвлича и буквално в един анекдот, в който сам е участник. На същото място в анкетата той разказва, как по покана на изключително талантливия си съученик Андрей Луканов изкарва ваканция в правителствена резиденция „близо до Варна“ – точно след матурата им, през лятото на 1956 г. [13]. В предпоследния ден от престоя си участва в мач по плажен волейбол. И когато в един момент трябва да подаде топката на премиера, той го прави нескопосно. И остава с чувството, че е разсърдил първия човек в държавата – затова избягва по-нататъшни срещи с него до края на почивката си.

Антропологическата честност изисква да признаем невъзможността, така да се каже, да изскубнем отделното растение, без да повлечем с неговите корени много пръст и още други растения и насекоми. Както пише Клифърд Гийрц:

“Модерната антропология е „твърда в убеждението си, че хора, неповлияни от обичаите на конкретните места, всъщност не съществуват, никога не са съществували и, най-важното, не могат в пълния смисъл на думата да съществуват. (...) На практика това предполага, че прокарването на подобна линия означава да се фалшифицира човешката ситуация или най-малкото да бъде съществено изопачена.“ [14]

Нека изхождаме от тази перспектива и по отношение на поетите. Време е за внимателно, но не затворено четене. Време е за „плътно описание“ (thick description) и този израз на Гиърц може единствен да фокусира по необходимия начин. По-плътен поетологичен анализ, но и по-плътен исторически контекст – като дори „контекст“ не е точно, защото е необходим анализ на функционирането на текста в реалния му исторически живот.

Да вземем мястото и ролята на литературната критика. В една свръхидеологизирана културна парадигма литературната критика е мощна институция, която предопределя професионалния път на творците така, както критиката до 1944 г. не е могла никога да влияе на литературния процес. Но това се нуждае от уточнения. Епохата на НРБ е време, когато съществува и се вихри на страниците на „Литературен фронт“ колективният псевдоним Бойко Петров, но и когато в българското литературознание се развива структурализмът на Мирослав Янакиев и Цанко Младенов. Нито Бойко Петров е еднозначен палач, нито структурализмът избягва от идеологическите чекръци на диалектическия материализъм.

Голям дефект е да се смята, че „идеологически“ са стиховете за Вожда, а невинни и „неидеологични“ са стиховете за родното село, лисичетата, гераните, Юмрукчал и прабългарската кръв. А прекрасните студии на Никола Георгиев и Валери Стефанов за образите на вождовете и пантеона на семействата им успяха да подведат мнозина, че главно авторите, писали оди за Тодор Живков и баба Маруца, са праволинейни войни на партията.

Наблюденията над литературата на социализма страдат от ограниченост в нашето си и само типологическото съпоставяне, вглеждането в по-голяма историческа перспектива може да ни извади от трапа на това недостатъчно описание.

„През тези 20 години поезията на Монтале и на други автори от групата Ерметичи беше реакция на предвзетия стил на режима, но на тях беше разрешено да развиват литературния си протест от своята, така да се каже, кула от слонова кост. Настроението на поетите от Ерметичи беше точно обратното на фашисткия култ към оптимизма и героизма. Режимът търпеше тяхното крещящо, макар и обществено незабележимо неодобрение, защото фашистите просто не обръщаха внимание на такъв изтънчен до непонятност език.“ [15],

пише Умберто Еко за италианските модернисти в епохата на Мусолини.

Типологически случаят с Любомир Левчев е точно такъв. Модернист, чийто елитаризъм обижда. Модернист, който експлоатира образите на колективното, но в поезия, чиито форми изглеждат недостъпни. При това ако искаме да докоснем отношението на литературата с проблемите на човека или властта, трябва да си позволим сравнение дори с Вергилий. Затова и намесвам типологията.

Най-големият ни проблем при изследването на литературата на социализма е, че ние неизбежно морализираме. На първо място, когато се обръщаме към текстовете от епохата, ние имаме предубеждението, че са написани от двуличници, че авторите им не са вярвали в това, което пишат. Т.е. ние имаме предубеждението, че пред нас е една епоха напълно лишена от благородство. И причината не е в близката историческа дистанция.

обратно нагоре