Мария Огойска

Относно нащърбеността на самия израз четвърт, който в нашия език има по-скоро негативна окраска: част, четири пъти по-малка от цялото, според етимологичния речник; за сватба или за годишнина четвърт е някак самотно, понеже му липсват останалите три за да е златно/а или поне още колкото него за да е сребърно... Въобще, недостатъчно.

В първата четвърт на 20. век, «Църковен вестник», официалното издание на «схизматичната» още Българската църква, тогава Екзархия, става на четвърт век. И е повече вгледан в Цариград, в Екзархийския престол в Европейските политически и религиозни процеси, и репортажите и статиите му носят една тъга по топлите проливи на Босфора. 

Пишат се студии, статии, монографии, просто мнения обговарящи темата за анахронизма на претенциите върху особения печат-инсигнията „Втори Рим” и за невъзможноста да се третира отношението между православните църкви през тази, наречена от проф. Ахим. Евтимий  „византийска еластичност” с която Цариградската църква „скача ту върху базата на всемирната държава, ту върху базата на самостоятелна православна държава, - това скачане се разшири до там, че намери за възможно да застане и върху базата: „самостоятелна, макар и нехристянска държава”.

Издадени са в първата четърт на 20. век. такива фундиращи православното каноническо право томове като: „Православно църковно право, действащо в автокефалните църкви” (1904), „Правилата на св. Православна църква с тълкованията им” (1912), също знаменателни исторически документи като „Посланието на патриарх Фотий до княз Борис” с притурка окръжното послание до източните патриарси, преведен от Варненския и Преславски митрополот Симеон (1917), Отговорите на папа Николай I (1922), «История на Охридската архиепископия» - от Иван Снегаров, 1925 г.  и пр. все връщане, препращане към осмисляне на общоправославната историческа древност и българската поместеност там/в нея. Защото стои отворен въпросът: какво се случва в православния свят, когато една майка-църква отказва да признае самостойността на друга православна църква, призната от нея по-преди, когато се е намирала в територия под нейна юрисикция?!  (Обсъжда се, живее се и тук-там се припомня отразеното и в протокола на Екзархийския смесен съвет от 10 ноември 1872 г. свидетелство на Т. Бурмов, какво казал екзарх Антим 1 на Халил паша, как гледат българите на схизмата: „като на една псувня, хвърена върху тях от патрика”. Недвусмислено!) Припомнят се борбите между екзархисти и патриаршисти за църкви и църковни имоти, как патриаршистите преповтаряли вече извършени тайнства от екзархистите свещеници; как в 1907 Патриаршията била „изненадана и смаяна”, че турското правителство позволило на Екзарх Йосиф да се установи „в голямата къща на Осман бей в Шишли, дето наредил работите си като някоя Патриаршия”, докато понеже Турското правителство не удовлетворявало исканията на Ц.П-я  гръцките вестници организирали шествия и митинги против. И така, останал в изолация, през зимата на 1913 г. Екзарх Йосиф I, заедно с всички бългасрки владици от Одринска Тракия и Македония, се премества от Цариград в София. Година по-късно Руската Църква ще се приближи до българската в съслужение по освещаването на храм „св. Николай Мирликийски” при Императорската мисия в София. На посланието-порицание от страна на Царигрската п-я ще бъде сложена резолюция: „За сведение. Да се отговори след свършването на войната”. А после Революцията, болшевишките изстъпления, разделянето на самата руска църква и на Задгранична и на про-Тихоновска и живоцърковническа. В 1925 г.  митополит Антоний, главата на РЗЦ изпраща на българския Синод препис от своето „Скорбное послание” до цариградския п-х Константин VI, в което го моли да отмени решенията на всеправославния конгрес [1] Все теми, които вълнуват редакцията и читателите на българския „Църковен вестник” и около които той кръжи през тази година. Описват се поредни опити за намеса на Цариградския патриарх този път в делата на Руската църква.

 Как именно: Още в бр. 3/1925 г. „Църковен вестник” съобщава, че през декември 1924 този същият Константин VI е получил известие от турските власти, че “по реда за обмяната на населението, подлежи на изпращане в Гърция. Под полицейски стражи е бил отведен в комисията по размяна на населението.”

Редом тече и е във фокуса сюжетът около идеята за свикването на Вселенски събор - на Петдесетница 1925 г, когато се навършвали 1600 години от Първия вселенски събор в Никея. Да се председателства от Вселенския патриарх, ако успее да достигне до Йерусалим, ако не от Александрийския папа и патриарх Фотий, като втори по ред. Разискванията ще бъдат на гръцки, а протоколите и решенията ще се превеждат на руски, румънски и арабски. Йерусалим е определен, защото е „град свещен за целия православен свят и защото се намира далеч от всяко политическо влияние, та разискванията могат да стават в пълна свобода”. Но това са само планове. (ЦВ, бр.3/1925)

Изгонването на Цариградския патриарх става рубрика, по-сетне: „като сравни човек днешното положение на Вселенската патриаршия с онова, което тя занимаваше допреди няколко години, става поразен от настъпилата промяна. Това се дължи не само на политическите и военни събития, които докараха катастрофата на гръцкия народ, но и на грешките, които се извършиха във Фенер, било спрямо местното владетелско племе, било спрямо другите православни църкви.” И тук се описва ролята на изгонения патриарх, който влязъл в „преки сношения с противохристиянската болшевишка власт”, разпореждал се със съдбата на емигрилали руски владици в Цариград, общувал си с така наречените живоцърквоници и пр.

Вестникът (още в бр. 7/14.02.1925) скоро публикува, припомняйки предисторията, статията на Ив. Алтънов „Вселенският патриарх след договора в Лозана”: предложението на д-р Нансен за задължителна размяна на чуждите гръцки и турски населения, като единствено средство, чрез което биха се настанили многобройните бежанци. След упорити разисквания турската делегация се съгласява по принцип да останат в Цариград живещите там гърци, но при известни условия да се намали техния брой. Между тези условия фигурирало и желаното отстранение на Вселенския п-х с всичките му подведомаствени органи и учреждения. Защото Турция приема всички пунктове, на сключените след войната договори, относно покровителството на малцинствата, и следователно дадените преди привилегии на немсюлманските малцинства трябва да изчезнат; турският представител Риза Нур бей, описал дейността на В. п-х по време на последната окупация на Цариград като „подхранване на гръцки иридентизъм”. Авторът припомня, как гр. представител Венизелос изразил защитната теза, че: Вселенския п-х е примат на всички източноправославни църкви, подържа непрестанни връзки с техните управления; той е глава на всичкики митрополити, архиепископи и епископи, които принадлежат на голямата Източна църква в Цариград и е Цариградски архиепископ. Компромисът бил изработен с американско посредничество: [2].

В Бр. 8/1925, с.11, ЦВ: Събитието, което се разигра на Фенер на 30. 01. Изгонването... Срокът за извеждането (на Цариградския патриарх, Константин VI, б.м.) бил толова кратък, че той не успял да си вземе енголпията и епанокалимавката. От Сиркеджи до гръцката граница, той пътувал без було.” По общата административна справка се оказало, че Константин Арапоглу (мирското име на патриарха) бил дошъл в Цариград след октомври 1918 г. и следователно подлежал, по силата на сключената конвенция между Турция и Гърция, за размяна на населенията - онова което било избегнато за предшествениците му Мелетий VI  и Григорий VII, го застигнало.

«Църковен вестник” цитира гръцките вестници и политици, които сравнявали този акт с последната катастрофа на гърците в Мала Азия и Тракия в 1453 г. Роялистката преса намирала първопричината в антинародната политика на Венизелос, „който на много пъти бил заявявал, че елинизмът нямал вече нужда от патриарх в Цариград, защото не били останали достатъчно гърци там” и смятали за гибелен, измисления от него план за размяна на населенията, защото така се изкоренявал елинизмът на места, в които съществувал от векове, както и че се натрупвали безброй бежанци в окаяно положение.

Бр. 34-35/1925 в рубриката Пътни бележки и впечатления, в очерка „За сегашна Турция” на юрист, публицист, нар. представител С.С. Бобчев, когото „страшното злодеяние на Велики четвъртък” отправя сам на път за Истанбул, без студентите му, четем за общуването с турския комисар, който бдял над реда и безопасността на влаковата линия: „С едно сладострастие Мурад бей ми разказа как той е довел, каран от Цариград, п-х Константин VI, изгонен за неговата „девлет хинети” (държавна измяна) и как го е предал в Кулели Бургас, с поръка да не допускат вече неговото връщане в Цариград.”

На 3 февруари, вече от Солун Константин VI изпратил протести до правителствата на Англия, Франция, Италия, Полша, Румъния, Сърбия, Белгия и до САЩ за извършеното над него насилие и посегателството над вековния патриаршески институт, признат за върховен верски център на целия православен свят и в международноотношение.

Брой 10 на ЦВ сплита важните, доминиращите теми за годината, за периода:  терора в държавата, дългоочакваното ново издание на Библията, събитията в Цариград. Въобще вечната триада: града, държавата и книгата.

„Убийство след убийство се ниже... Падат сразени от престъпна ръка хора с видно обществено положение; избива се цветът и гордостта на нацията; падат хора известни далече зад пределите на държавата със своя бистър ум, своето перо; хора, предали се със себеотрицание и без корист на работа за доброто на своя измъчен народ... Едно след друго следват безумни нападения, подклаждани от злоба и завист, поддържани от демона на разрушението и престъпноста, нахвърлил върху си мантията на някакъв странен идеализъм, който върви по окървавен път и по следите на съсипните, на разрушението, за да  царуа над безчислените гробове на своите жертви!... (в уводната статия на 1 стр. от Ст. Пашев)

А на с. 4 четем: „Както се знае, разни комисии при св. Синод превеждаха Библията от 1898 г. Преводът вече е свършен и даден на печат; печатането ще бъде безплатно в Държавната печатница. По всичко изглежда, че и то ще се забави.”

„От 14 души синодални архиереи турските власти са констатирали, че подлежат на размяна 8 души (халкидонски Йоаким, сардински Германос, Силиврийски Евгениос, прийонийски Агатангелос, кизикски Калиникос, деркоски Фотинос, Никейски Василиос) и са поискали от Смесената комисия да им даде паспорти да си заминат за Гърция”. Потърпевшите се събрали да обсъждат, а турските власти „полагат усилия да намерят разрешение на патриаршеския въпрос, преди той да бъде сложен на разглеждане в Обществото на народите в Женева”. А Патриархът от Солун, където той заявявал, че ще си остане, въпреки настояванията на гръцкото правителство, да се отегли в Света Гора, пише: „само йерерхията, като се събере на събор, може да поиска моята оставка; аз съм и си оставам патриарх...”

Още следващия брой 11 съобщава, че гръцките вестниците пишат, че патриарх Константин VI щял да си подаде оставката, а Синодът на Цариградската патриаршия уведомил Турското правителство, че ще пристъпи към избор на нов патриарх, съгласно клаузите на Лозанския мирен договор.

И по другата тема: Гръцкото правителство учредило комисия (а подобни комисии били създадени вече и в Русия, Сърбия, Румъния и пр), която да се произнесе по въпроси, свързани със идеята за свикване на Вселенски събор [3].

Не закъснява и обобщението, което странно но иде откъм сръбската църква, а Църковен вестник споделя този патос: „Щом почне да се говори за Вселенски събор, въпросът за Българската Църква става актуален. Той може да се реши или преди, или на самия събор. По-логично, ако той се реши преди, и главната причина е, че същината на тоя въпрос е от политическо, а не от верско естество. Вселенският събор пък трябва да пощадим от политиката и така да запазим неговото високо достойнство. Нима в предварителната работа по събора, в разните комисии и пр. да не участва и БЦ. Спорът по т.нар. схизма не е обхванал цялата вселенска църква, в тоя локален спор другите православни ц-ви само са „приели за сведение” схизмата, провъзгласена от Фенер над българите, а някои (като сръбската) останали неутрални. „Въпросът да се ликвидира чрез взаимно споразумение и то преди събора.” Ако потрябва - да се правят отсъпки. „Когато човек се вгледа в историята на тоя въпрос, и като изхвърли из него всеки политически интерес, поиска да го разбере, работата се оказва незначителна и безпредметна.” Какво сближение и сътрудничество с двестата западни църкви и секти, докато вътре Православната църква е разединена?  (Бр. 12 /21 март 1925), с автор Охридски епископ Николай (първа публикация във в. „Вестник”, издание на Свещеническото сдружение, бр. 7 /1925 г., Белград).

От Белград отново в Цариград (ЦВ, бр. 14/1925), този път фокусът е върху реакцията на турските вестници (напр.в. Акшам”/вечер) на проблема около т.нар. „ендемуса синод” и обглеждането на възможните кандидати за нов п-х.

Единият Амвросий бил заявил, че докато св. София  е джамия, гърците ще продължават да са врагове на турците.

Никейският Василий бил отправил молебствие за победата на гръцката армия.

Халкидонския Йоаким е автор на  т.нар „Черна книга”, където се излагат зверствата на турците над гърците в Мала Азия.

И принкипонският Агатангелос също бил известен със своята противотурска дейност.

Тоест „по-добре би било, ако това огнище на клевети и интриги, наречено Фенерска патриаршия да се премести другаде, понеже не се вижда нито едно лице, подходящо за Вселенски патриарх”.

Вестникът подържа и огъня по темата с новия превод на Библията: в Бр. 15/  11 април 1925 г., с. 10:  „Целият текст на синодалния превод на Библията вече е нареден. След Великден усилено ще върви отпечатването на неотпечатаните коли, както и отпечатване на Новия завет (в половин формат). За цялата Библия и за отделните й отпечатъци е купено 13 вагона хартия.”

И в същия брой в Нова фаза в развоя на патриаршеския въпрос. Нова, понеже насред полупостигнатите компромиси между Турското и Гръцкото правителства пристига покана от Руския Синод (февруари 1925 г.), с която моли  Гръцкото правителство да позволи на вселенския патриарх да гостува в Съветска Русия [4].

Едновременно с това, Константин VI получил телеграма-покана и от комисаря за външните работи на Съветското правителство (Явно там се е родила идеята!).

Финалът на дописката в ЦВ гласи: „Кой знае още какви изненади може да преживее този въпрос до окончателното си разрешение”.

Следват едни особени скачени броеве - юбилейни и траурни - все през април 1925 г.  16-17-18 - троен юбилеен, тържествен, съсредоточен около 25 годишнината на изданието [5]

Следва 19-20 бр. (2 май 1925), траурен - след атентата на Велики четвъртък в църквата „Св. Крал” - поместил Послание до православния български народ, от св. Сион на БЦ, с дата 26 април; текст на Видински митрополит Неофит „Злодеянието в Софийската катедрала (с подзаглавие „за кого да плачем?, което е реч, произнесена в „Св. Александър Невски”, преди панихидата за погиналите в Софийската катедрала); Софийски митрополит Стефан - „Дето царува Христос, царството на Сатаната е изпразнено”; „Из миналото на храма „Св. Неделя” в София”.

Бр. 21. - отново траурен. На първа страница вестникът помества снимка, некролог и текст за изключителната личност, знаменития патриарх на Русия - Тихон, след неколкократни заточения в Донския манастир; отровен от съветската власт... А ние сега ще добавим - в 1989 г. обявен за светец.

„Високият духовен сан не избави патриарха от терора на „черезвичайката” [6]. Разгромява и цифрата 5 200 000 (трупа) за първите няколко години на двадесетте (в статия препечатана от издавания на руски в Берлин в. „Дни”).

***

Отбелязва се активността и ангажираността на сръбските и румънските православни , като ЦВ информира читателите си, че и едните и другите са

за свикване на Вселенския събор в Йерусалим, за целта е устроена обширна пропаганда. За същото се агитирало (пишат гръцките вестници) като се събират големи групи поклоници от Сърбия и Румъния в Йерусалим по случай великданските празници,  „за да се види грамадното множество на православния негръцки свят”. Това движение било насърчавано с благосклонност от английското правителство.  Въобще Англиканската църква е пре-активна в тези години и тук се включва изземвайки инициативата, като сама организира в Лондон знаменателната годишнина от 1 Вселенски събор. (бр.21)  Вестникът съобщава, че Йерусалимския патриарх Дамян е поканен от Кентръбърийския епископ на тържествата Бр. 29/11 юли.

„Църковен вестник” своевремено отбелязва българското участие и въобще „Никейските тържества в Лондон” [7].

Вестникът не спира да следи и сагата с оставката на Константин VI и изборът на нов Цариградски патриарх. И в бр. 31. пише: че на 13 юли, празникът на 12 апостоли, в Цариградската патриаршия се е произвел така отлаганият избор -„тихо и безшумно”. Бил избран Никейският митрополитт Василий, „добре известен на българското общество”... в битността си на Анхиалски митрополит, до 6 август 1906, „когато избяга с гемия от Анхиало в Цариград и минаваше дълго време за мъченик на българското варварство”.

В бр. 32, както се изисква ЦВ публикува биография на новия патриарх: роден в Скутари (на азиатския бряг на Цариград)  в 1855 г.; завършил емблематичното за православните Халкидонско богословско училище, Богословския факултет на Атинския университетт; преподавал в Халки; правел изследователски проучвания из Светогорските библиотеки, като и из европейските университети.

Това което тогава още не е известно на Църковен вестник, е че същият Василий  III (заемал катедрата между 1925—1929), публично ще се обяви за поддръжник на болшевишката политика в Русия.

***

Ако днес четете „Църковен вестник” от 1924, 1925, 1926 г. наистина усещането е, че българските йерарси не са заразени с елинофобия, а по-скоро нескрита стои една печал по Цариградското православно битие на Българската църква; съжаление, че диалогът е възможен с по-далечните, но е невъзможен с Гръцката църква. И това намира непрестанни потвърждения. През ноември 1925 г. Видинският митрополит Неофит, определен от Св. Синод като официален представител на БЦ при интронизацията на румънския патриарх Мирон. (Тържествата по замисъл трябвало да послужат като помирение между Българската църква и Цариградската патриаршия, мислело се да бъде извършено съслужение на всички архиереи-гости, обаче гръцките владици отказали да служат с българския „схизматик” [8]).

БЦ в междуцърковните си общения се е отнася сдържано, великодушно и наистина братски, което разбира се е съответно на духовния и интелектуален ръст на личностите, на българските архиереи в този период.

«Духовна култура» - тримесечно списание за религия, изкуство и наука, притурката на «Църковен вестник», в броевете си за 1925 и 1926 г. не пише за новия превод на Библията. Писано и обсъждано е много в предните години.

Синодът, още преди четвърт век, препоръчва преводът да е разбираем, тоест върви се последователно в традицията по демократизиране на текста на превода. А през огромният тираж, разбира се, се формира езиков вкус.

Ив. Марковски (тогава доцент), в студията си «История на българския синоден превод на Библията, в ГБФ 26-27 г., определя  превода като «синкретичен».

Отново в ЦВ  - За дългоочакваното издание - новият превод. По думите на проф. Глубоковски с превода е постъпено, според както призовава св. ап. Павел „Всичко изпитвайте, о доброто се дръжте!” (1 Сол. 5:21) тоест не се е възпроизвеждало механически, а мисионерски са подходили, така че органично да бъде пресъздаден текстът на Библията. При Стария Завет - оригиналът е бил руския текст, като за спорни места е сравняван с гръцкия превод, а Новия Завет е сравняван със Славянската Библия (Елизаветинската Библия). „Българският превод се отличава със строга обмисленост на тълкуванията и достъпност на редакцията” - допълва екзегетът проф. Глубоковски.

Работата по превода (организирана в множество комисии с редактори- преводачи) тече същия този четвърт век. Особената трудност е в едновременното свеждане на сакралния текст, какъвто е библейския корпус до една почти ежедневна езикова ситуация. Сега езиковедите го определят така: „В сравнение с възрожденските преводи езиковите средства са значително усъвършенствани. Постигната е стабилност и равновесие на нормата на всички езикови равнища. Лексикалното богатство е очевидно - традиционната и терминологична религиозна лексика се съчетава с думи от общоупотребимия, както и от обработения вече поетичен фонд.” (цит. по Д. И.)

И понеже стиловата редакция на окончателния вариант е направена от проф. Беньо Цонев, радетел за „словотворното благозвучие”: „благозвучие в синтаксиса, благозвучие в думи, благозвучие в отделни звукове, навсякъде има нужда от благозвучие.”

Тук би следвало да си припомним, за да не се съгласим с него, Пенчо Славейков: „Преводът на Библията тури край на езиковата безредица, на боричкането на разни наречия за първенство и установява литературен език. След появата на Библията (1871 г.) източно-българския става общ за всички ратници на мисълта и националното съзнание.” - (в Увод към кн. 1 от „Избрани съчинения” на П.Р. Славейков). Всъщност това е по-скоро желана действителност, а не реалната.

50 години след Цариградската Библия изправени един срещу друг са Омарчевския правопис (фонетитично-морфологичен принцип), срещу Дриновско-Иванчевски(я).

Понеже и Б. Цонев (стиловият редактор) и колективът (преводачи и редактори), все набюдаващи,  са освен другото и в околовоенна „езикова” ситуация: „Езиковедец” срещу „еробранници”.

 „Ще дойде време, когато сичко туй, що пиша в защита на български език и правопис, ще се вижда тъй естествено, че сички ще се чудят, как е било възможно да става изобщо препирня за таквиз явни истини...” - проф.Б. Цонев (Изд. „Бълг. художник”, 1925 г. ) по повод „правописния речник на Милетич” и езиковата  реформа на Стамболийски.

И все пак, клирът на БЦ е успокоен. Тази книга - «новата, голямата»  Библия ще се подарява за кръщенета, сватби, юбилейни тържества, тя ще присъства в българския дом, в сиропиталищата, военни поделения, библиотеки, за учебни цели, справки и пр. Доминиращи са мненията, че преводът се е справил с поставената задача и дава правилна, пълна и точна представа за оригинала, което ограничава индивидуалната намеса на преводачите [9]; че езикът на превода съответства на актуалните езикови норми; звучи на съвременния жив език и е издържан в съответната стилистика, съотнесена към библейския текст.

Тъй че фактически дебат всъщност няма, той е заменен от историческа хроника и от удовлетвореност, макар и четвъртвековна.

обратно нагоре