„Аз съм...”
Ивелина Балабанова, F50192
Аз потокът мисли съм в тебе лъкатушещ
и съм звукът от неизреченото „сбогом“.
Вкусът съм на избягалото утре
и дъхът съм на умиращите рози.
Аз съм мостът рушащ се под нозете
и съм брегът направен от въздишки.
Краят съм на твойта радост
и съм мигът на отприщената обич.
Аз съм...
Аз съм клише. От ония, дето ги използват постоянно, за се мислят за по-умни... Не искам да бъда клише – искам да съм различна, провокативна, еднократна, силна и запомняща се.
Чакай! Това не го ли казва всяко клише? Това май ме прави от онези, жалките клишета, които на всеки му е писнало да слуша. Поне да бях истински устойчив израз – да стоях на мястото си гордо, като исполин или някой древен аристократ, макар и бездушен и понякога лишен от смисъл, поне щяха да ме търсят, а не да се чудят как да се отърват от мен.
Аз съм клише. Може би, ако се примиря със съдбата си и започна да бъда едно послушно и усмихнато клише, показващо се иззад всеки ъгъл... Въздишам... ех, да можех да се превърна в жаргон – да ме споменават с трепет, с радост, понякога със страст; да съм символ на младост, на лудост и дори на нагон!
Жаргоните обаче умират бързо – славата им кратка е, уви! Те са смели, борят се за свойто място, застават пред смъртта с високо вдигнати глави – чувала съм даже, че са се убивали сами, за да не загубят свойта чест. За жалост аз съм просто някакво си клише.
Клише, което иска да е друго; клише романтично и наивно; клише понякога сълзливо. Ще ми се да бях от тия, с които древните книги са пълни; от тези, които се четат трудно, а още по-трудно се произнасят; от тези в магическите книги. Да си мислят, че с мойта помощ ще извикат дух на някой стар другар или помощ ще получат от езическите богове. Да благоговеят, щом умът им ме извика, мед да капе от устните им, щом там се появя.
Иска ми се да съм страшна, да треперят, щом за мен стане дума. Въздухът да се сгъстява, щом ме чуят и с болка дъх да си поемат. Искам с горчивина да ме преглъщат, щом спомен за мен ги навести мигом да заплачат. Сега си мисля, че го искам, но щом сълзите им се търкулнат и се превърнат в порой – тогава се размеквам... Иска ми се да ги пречистя, да успокоя, да дам надежда.
Трагикомична съм, това го знам. Не ме осъждай с този поглед! Клише съм, а не искам да съм там, не искам да съм общия в харема – на евнусите им липсва страст. Не искам пламакът ми да загасва, не искам да изстива този плам. Не искам и на Ахил победите, не искам да ме помнят с векове – това го могат само героите.
Аз съм простичка и сложна там отвътре, огънят ме пари и умирам пак от студ; искам от всичките да съм различна, но не и да приема на останите неприязънта. Искам да съм „част от колектива“, но да изпъквам всеки ден! Как това да го постигна без да съм клише?
Аз съм клише. Често хората ме ползват – понякога със гордост, че ме знаят; понякога нещастни, че за друго не могат да се сетят. Аз съм клише, а искам да съм повече. Клише съм и понякога изпитвам срам... От рамките не мога да избягам – не мога или ме е страх – не знам. Знам само, че да съм клише никога няма да ми бъде достатъчно.