доц. д-р Пламен Дойнов

 

 

Не е особена изненада, че публичните литературни реакции в НРБ на Унгарското въстание са предимно негативни. Позивът и стихотворението „Зов за свобода“ на Йордан Русков в подкрепа на въстанието се домогват до единствено възможната квазипубличност на конспиративната нелегална акция и само донякъде успяват да попаднат в полувидимата зона на литературно-политическата комуникация. Иззад плътната пропагандна мъгла на 56-а трудно си пробиват път алтернативните гласове, те рядко придобиват по-ясните очертания на реални неанонимни присъствия. Освен отделни данни в разсекретените архиви на тайните служби и мемоарни признания като това на Георги Марков, че „всеки истински българин беше с унгарците“ [[[1]]] заедно с общи картини на неизявена докрай солидарност с въстанието от страна на студенти и интелигенти, почти непосилно е да именуваме – кой, кога и как – проговаря в литературата на езика на споделения бунт.

Все пак достъпните след 1989 г. частни литературни архиви съхраняват отделни реакции, принадлежащи най-вече на маргинализирани писатели – отявлени противници на комунистическия режим. Днес са известни стихотворенията на превантивно изпратения през 1956 г. в концлагер на дунавския остров Персин земеделски опозиционер Йосиф Петров, който продължително време дори не ги записва на хартия, а ги пази в сейфа на паметта си, заедно с още десетки свои творби. За да не ги забрави, концлагеристът си ги преповтаря наум. Едва когато го пускат от лагера, Петров записва стихотворенията си и старателно ги укрива [[[2]]]. Сред тях има и такъв панорамен за 1956-а „източноевропейски“ куплет, продължен от друг куплет с необяснимо мотивирана вяра:

 

Прелива в братска Полша мъката набрана!

От златна Прага идват ропотни слова!

Поробена Унгария със бунт въстана!

В студени тръпки тръпне каменна Москва!

 

Като Бастилията ще се сгромоляса

властта на този кървав Сталинистки свят!

Ще си отдъхне вредом трудовата класа!

Ще се прегърнат с чиста обич брат със брат!

 

Думите явявяват контурите на невидимото братство на онеправданите. Но тези строфи не стават известни дори в най-тесния кръг на избраните слушатели по време на по-късните домашни рецитации на Петров след освобождението му.

Подобен е случаят със стихотворенията от 1956-а (сред тях и „Поздрав до унгарските въстаници“) на Ангел Ников. В началото на 50-те години след завършването на гимназия той се включва в опозиционна младежка група, която претърпява провал и при опит да премине през Родопите в Гърция е разбита и членовете й попадат в затвора. Макар и освободен по-късно, Ников „превантивно“ е прибран по време на Унгарското въстание в ареста на Държавна сигурност в Пловдив, където пише „Поздрав до унгарските въстаници“ [[[3]]].

 

Не, не мога да дойда при вас!

Моят ден е запримчен в окови –

разпорежда се сталинска власт.

 

Поздравете от мене Петьофи!

 

Но съм с вас, па макар и затворен.

Ще разбием стените с главите си…

[…]

Поздравете героя Петьофи!

Оставете в редиците място за мен.

 

В тези стихове отново директно проговарят солидарността с унгарския народ и надеждата на затворените в комунистическите арести и затвори български опозиционери за разпростиране на порива към свобода над всички страни от Източна Европа. Но се долавя и едно своеобразно трагическо ехо, което се завръща към самия пишещ човек. Ако Йордан Русков с позива си все пак стига до публика, сред която обръщението му отеква като акция и пряко (съ)участие, затвореният и пределно личен вик на Ангел Ников по-скоро е насочен към самия него. Символическото заставане в редиците на унгарските революционери функционира като клетва пред себе си – пред лицето на трагическата кървава развръзка в Унгария се дава дума за днешно и утрешно самоустояване.

Година по-късно Ников предохранително заравя в семейната си плевня опасните ръкописни текстове, натрупани през 50-те години, за да ги изрови чак в началото на 80-те, като ги публикува за първи път през 1991 г. [[[4]]]

Гласовете на Йосиф Петров и на Ангел Ников, както вероятно и на други останали неизвестни поети, са затворени в архиви и в късни публикации. Декларативните им строфи регистрират своевременните реакции на морална подкрепа на Унгарското въстание предимно в средите на антикомунистическия ъндърграунд.

За нас обаче по-интригуващ е сюжетът с един стихотворен ръкопис на Атанас Славов, който при това няма толкова пряка огледална връзка с Унгарското въстание, колкото е продукт на общата атмосфера на десталинизация и на пренебрегвани до днес антисъветски нагласи в НРБ през 1955/1956 г. И тъкмо с тези свои характеристики е два пъти по-ценен, защото демонстрира как и сред българските младежи и интелигенти по същото време се разгръщат процеси, сходни с процесите, предизвикали въстанието в Унгария. Тоест става дума не за лирико-публицистична рефлексия на революционния взрив в Будапеща, а за автентични интелектуално-политически настроения и възгледи, представляващи идейна основа на едно неосъществено българско въстание срещу просъветския комунистически режим в НРБ. При това – настроения и възгледи, въплътени в модерна поезия, в търсещ нова изразност език.

 

Произход на ръкописа „Пролет 1956“

 

Около лятото или есента на 1956 г. Атанас Славов подготвя ръкописа „Пролет 1956“. Днес изглежда невероятно, че тогава 26-годишният литератор е имал сериозни намерения относно публикуването му. Острите публицистични квалификации срещу обезличаването в името на „единството на партията“ и срещу политиката на Съюза на българските писатели, както и лирическите филипики за престъпленията на сталинизма и срещу „любовта към СССР“ [[[5]]] по-скоро говорят за спонтанен жест на регистриране на прииждащо през 55-а и 56-а слово на протеста, записвано с нагласата да очаква своето време. Това време реално никога не идва. Потушаването на Унгарското въстание от съветските войски блокира за кратко процесите на десталинизация в Източна Европа, а проектът на „размразяването“ в НРБ периодично зацикля в поредици от непоследователни ходове. Отделни (едва три) стихотворения от ръкописа „Пролет 1956“ се появяват в по-късни ръкописи на А. Славов от началото на 60-те години, но в показателно променен вид. Те също обаче не стигат до публикация тогава. Отпечатани са с огромно закъснение – едва в първия том от избраните произведения на Славов през 2003 г. [[[6]]]

В ситуацията на 56-а думите на младия Атанас Славов стоят прорязани от особен автентичен драматизъм, преобърнал мисленето и възгледите за живота и литературата на новите генерации. Това личи ясно още в кратките предговарящи думи към ръкописа. Ето ги:

„Тези мисли, изяви и отломъци от стихове не са измислени.

Събитията на една година (лятото 1955 – лятото 1956) се нахвърлиха върху ми, както върху много други човешки същества, за да ме разкъсат със вътрешната си противоречивост.

Аз седя лишен от много неща, които съм имал в себе си – може би прочистен за нов живот – може би мъртъв. Около мене се търкалят отломъците на разрухата: - малки, по детски уплашени болки; гнили мисли; покълнали зърна, които не могат да намерят почва.

Без да зная защо точно, аз ги сложих върху примамващата белота на хартията. И ви питам техния неудовлетворен въпрос:

ЩЕ БЪДЕ ЛИ ДЕН?“ [ [[7]]]

Противоречивите събития, които Славов има предвид, очевидно не са свързани само със сътресенията след ХХ конгрес на КПСС и началото на официалното развенчаване на Сталин от февруари 1956-а. Те имат една много лична, но и политическа предистория – започналото две години преди това освобождаване от лагери и затвори на осъдените по т.нар. трайчокостовски процеси. Случаят с Трайчо Костов, който е българският аналог на съдебните преследвания срещу Ласло Райк в Унгария, Рудолф Слански в Чехословакия, Ана Паукер в Румъния, Владислав Гомулка в Полша и пр., дълбоко белязва юношеството и младостта на Славов – той произхожда от семейство, което дава едни от най-видните жертви на серията от процеси срещу „врага с партиен билет“ през 1949/1950 г. Чичото на Атанас Славов – Кирил Славов – умира още по време на следствието, а баща му – Васил Славов – едва оцелява при излежаването на присъдата си. [[[8]]]

Ето защо не е трудно да си обясним последователния, личностно мотивиран антисталинизъм на младия поет. Но тук трябва да търсим корените и на нещо много повече, на едно отношение – вече радикално опозиционно и съвсем неприемливо във всички години на НРБ – насочено не само срещу Сталин, но и срещу целия Съветски съюз, основано върху самосъзнание за семейно-родово потекло и за принадлежност към автентична българска градска (гражданска) култура.

Затова ранният ръкопис на Славов се възправя като уникален литературно-политически документ на българската ситуация от 1956 година. Срещаме се с поезия на действието и на гражданската активност, вкоренени в новия език на града, говорен от млад интелигент, който помни стиховете на поетите декаденти, но и старите градски песни от епохата на Третото българско царство заедно с протестния ляв патос на 30-те и 40-те години и на новата англоезична поезия, удържани в един порив към естественост на съществуването и писането. Този конгломерат от политически и културни нагласи през 1956-а звучи смайващо – и като поетическа реч, и като политическо послание. И тъкмо затова остава обречен на непубликуване в НРБ.

 

Полемиката с литературния сталинизъм

 

Ръкописът започва с едно публицистично есе, датирано юли 56, което пряко реагира на ситуацията в литературния живот от първата половина на годината. Под прицел е политиката на СБП и публикациите в неговия орган „Литературен фронт“. Младият Славов се глуми с нерешителността и пресметливия страх, покрили официозния сектор на литературното поле:

„На събранието на писателите само един глас напомни, че е имало ХХ конгрес на КПСС и всички погледнаха към неговия притежател като към тръбач на дисонанси. […] Същият този глас ми каза преди известно време: „Написал съм стихове с гражданска тематика, но ме е страх да ги предложа за публикуване.“ Когато белоснежният пух вече покрива снагата, когато дивната грация на лебеда се избистря, той надава панически крясък: „Не, не съм лебед! Патка съм аз, патка!!“ – И крие гражданската лирика в чекмеджето под римуваната перушина…“ [[[9]]]

Със стопроцентова увереност можем да приемем, че Атанас Славов репликира отчетно-изборното събрание на СБП от 12-14 март 1956 г. и конкретно – публичното изказване, неофициалните думи и действия на новоизгряващата звезда на литературно-политическия небосклон Георги Джагаров. Ситуацията е достатъчно разделна и двойствена. Писателското събрание се провежда по-малко от месец след ХХ конгрес на КПСС и по-малко от месец преди Априлския пленум на ЦК на БКП, когато българският „двойник“ на Сталин – Вълко Червенков ще бъде свален от министър-председателския пост. В СССР сталинизмът току-що е официално развенчан, но в НРБ червенковизмът си е на власт. Всички български писатели премълчават разтърсващия ефект на конгреса в Москва и предпочитат да цитират речта на Червенков пред комунистите от СБП, произнесена в края на 1955 г. [[[10]]]

Единствен 30-годишният Георги Джагаров в последния ден на събранието констатира, че сякаш изживява ситуация около 1952 или началото на 1953 година и директно заявява: „Като че ли през живота ни не е минал очистителният валяк на ХХ конгрес на КПСС, като че ли не е повял пролетният вятър на неговите исторически решения. […] Виновна е оная атмосфера, която нанесе толкова поражения по всички пътища на нашия живот, атмосферата на култ към личността, на догматизъм, на схоластика, на закостенялост и страх. А това ние не искаме да признаем пред нашия народ и пред нашата Партия.“ [[[11]]]

Същевременно в изказването си Джагаров предвидливо застава на страната на главния секретар на СБП Христо Радевски в острия му спор с директора на Института за литература при БАН Людмил Стоянов, а също и усърдно възразява на предишни статии на Павел Вежинов и на Иван Радоев (срещу тезите им за „творческата свобода“ и за „лозунга на сърцето“), позовавайки се на критиките към тях отправени от самия Червенков [[[12]]]. Може би затова в заключителното си слово Радевски се задоволява само с дежурно, но показателно, отхвърляне: „Неправилно Джагаров например дири нашите несполуки в култа към личността. Така да се поставя въпросът, значи да се дирят причините за нашите несполуки не там, където са.“ [[[13]]]

Младият Славов не се примирява нито с управляващите контрареформаторски сили в СБП, нито с мимикрията на своите литературни приятели, с тяхната половинчата игра между дързък „антисталинизъм“ и компромисно избягване да бъдат назовани причините и причинителите на тоталитарния произвол. Той обобщава с възмущение, че мнозина „в името на „единството на партията“ са сметнали за необходимо да се обезличат“ и че „в името на един висш идеал са се мъчили да подчинят волята и мисълта си на най-некомпетентните личности в нашето общество – сталинските протежета – чиято единствена заслуга е била сляпата лоялност“ [[[14]]]. Да не предложиш за печат гражданската си лирика – това не само е отказ от достойно езиково поведение. Славов вярва, че е дошло време за друг тип активизъм в литературата, за политическо писане, извиращо от самото съществуване, разкъсващо класицистичните рамки на сталинистката версия на социалистическия реализъм.

Но първо трябва да се разчистят клишетата. Затова особено подходяща мишена за ироническия сарказъм на Славов стават „бригадирските стихотворения“ на Людмила Исаева – младата нова съпруга на един от високопоставените в писателската номенклатура Младен Исаев. Първото стихотворение в ръкописа „Пролет 1956“ пародийно коментира публикации на Исаева [[[15]]] – шаблонни отливки по привилегировани теми на соцреализма:

 

„Защото в този век на ревнал, луд прогрес

и на прецизна електроника –

Аз! Люся!! Имам чест

да ходя с панталони, -

да кажа свойто репортьорско „Ку-ку!“

на Гълъбец, на Росстрой и Димитровград,

със една реч,

да бъда двадесетгодишна,

да се изцапам със киреч,

за форма да се скитам неумита

и глупости да пиша!“ [[[16]]]

 

Оголването на нищетата и инфантилизма на производствената и бригадирската литература е задача, през която трябва да се премине преди да се стигне до директния антисталинистки радикализъм в стихотворенията „Статуетки“ и „Вярата“. В първото от тях въобразеният диалогичен партньор – статуетката на Буда е „с коремче пълно със Сталинови брошури, в които в 20 страници и 4 закона е храносмляна не Ана Каренина, а безкрайното, великото учение за диалектическия метод“ [[[17]]]. Във второто стихотворение е представена лична философска рефлексия на цялото сгромолясване на сталинисткия свят през 1956-а:

 

Имаше време за мустаци (чифт),

една схлупена фуражка (да прикрие ниското чело),

да се заучат пет кретенски фрази…

(защото давещия се се лови и за сламка)

 

ЧУЧЕЛОТО ПАДНА.

 

Цъфна сламата под мазната фуражка,

протекоха лозунгите по черните мустаци:

[…]

„ГенералисимусИсус Стомана ни учиДуче зигхайл такалай

донка пристилки дъ войс ъв ъмерика колинг айларипи…“

 

Сега всички сме сами –

Емигранти във родината си;

живи трупове с идеи разпиляни като плява

по вятъра. [[[18]]]

 

Това е усещането за лично пропадане във вакуума на постсталинисткия свят, където Сталин, Мусолини, Хитлер са един и същ кошмар, но изживяван всред единичната килия на опразнения от упование живот.

Стихотворения като „Пролет 1956“, „Да знаеш как те любя!“, „Житно зърно“, „Приятелю“, „Ще попиташ ли“ натежават от питания за съвестта и за индивидуалния избор. Славов свежда гражданските терзания от средата на 50-те до конкретиката на единичното битие. Лирическият герой се възправя срещу ниския хоризонт на всеки човешки живот, безмилостно оеснафен именно под похлупака на тоталитарната диктатура. Хвърля ту възторжени послания, ту саркастични бележки: „Не бойте се от поледицата на страха.“ („Житно зърно“); „Тревожа се дали няма да ми направи тесни ръкавите, - а, Миче?“ (Пролет 1956“); „Градината ще трябва да се чисти. / Ще трябва пиреят да се изскубне от земята, / та жарките лъчи на истината да го изсушат. / Навън е пролет, / - хората са уморени и без вяра, / и няма кой. / Аз зная – / ще боли. / Но трябва!“ („Приятелю“).

Равнищата между политическото, националното и човешкото са изравнени в едно писане, което полемизира с притворството, с терора, но и със страха от терора. Стреми се да активира гражданските енергии, извлечени по целия вертикал на националната традиция:

 

Би ли могъл хлапакът

на Даскал Ботю

да шляпа табланет с Венета

и да купува всеки обед бонбони „кръц-кръц“ на малката Иванка?

И да пресмята вноските си в банката.

И да се моли вечер:

   „О, мой боже,

   мой икономически принципе.“

 

(„Как можем да забравим?“ [[[19]]])

 

Препратката към Ботев създава светло контрастно поле, в което по-ярко се проявява мрачното примирение от 56-а година именно на онези, които според автора са призвани да поведат българите към същностна промяна. Забележително е, че тук младият бунтар Славов визира примирението не на други, а на собствения си баща и неговите приятели и съратници, излезли в средата на 50-те години от сталинско-червенковските затвори. На друго място той разказва тъкмо за това как освободените „трайчокостовисти“ Васил Славов и Спас Задгорски „измъкнаха таблата на масата навън и започнаха да я блъскат с все сила“ [[[20]]], вместо да отвърнат на писмата, очакванията и откритите призиви на множество всекидневни хора, които молят, тръпнат да бъдат организирани и поведени.

Ръкописът на Атанас Славов регистрира тъкмо това обречено на неотзивчивост и на забрава очакване през лятото и есента на 1956-а.

Но неприет от репресираните политически активни личности, бунтът започва да се затваря предимно в мисленето и писането. Докато очаква истинския бунт, Славов работи над почерка си, предписва му нова ефективност:

 

Така трябва да бъде с туй, което съм написал.

Не гьол

   примамващ с обещаващата ласка на свойта тиня

   всеки интелектуален бивол,

а малки стоманени оси, които жилят,

пъргави крясъци, които гъделичкат,

пъстри, пъстри пеперуди трепкащи пред погледа

като дрипав мираж.

 

   („Ще попиташ ли“ [[[21]]])

 

Това е първата поетическа програма на Атанас Славов – по-ранна от познатите ни други подобни програми в стихове, датирани от 1962 година [[[22]]]. Малки стоманени оси, пъргави крясъци, пъстри пеперуди – целият този поетически рояк се е устремил към нов ангажимент в писането и поведението, носи почерк, предвещаващ най-бурните години на българския поетически език в епохата на „размразяването“, но и взрян във времето преди и след това – помнещ образните системи на градската поезия от 30-те и 40-те години и устремен към идеала си за съвпадане между живо говорене и литературна фраза.

Ръкописът „Пролет 1956“ ни дава възможност да проследим, че такава литературна амбиция се основава на неосъществен политически проект. Около 1956 г. Атанас Славов стои близо до една не съвсем явена в НРБ патриотическа версия на комунистическия режим, свързвана най-вече с очакванията към непоследователните прояви на независимост, характерни за Трайчо Костов и неговите вече сломени сподвижници. В част от текстовете на младия литератор прозира сянката на някакъв несбъднат в България „югославски модел“ – мечта по прозападно ориентирано ляво общество, чийто образ от 56-а обаче е меланхолно-трагически проявен в мемоарните думи на вече зрелия Славов от 70-те години: „Унгария беше в пламъци. Полските работници стачкуваха в защита на новото правителство от комунисти, излезли от затворите. […] Българските комунисти, сътрудниците на Трайчо Костов в идеята му да защити независимостта на страната, имаха възможността по това време да избират какво поведение да държат; беше им дадена възможност да вземат решение за многото, които ги бяха чакали да излязат. Те избраха да играят табла.“ [[[23]]]

 

Задочният диалог с Унгарското въстание

 

Автобиографичният герой в ръкописа „Пролет 1956“ не избира да играе табла.

Все пак Атанас Славов окончателно оформя (буквално: преписва на пишеща машина) ръкописа в месеците около Унгарското въстание. Словото му изповядва ангажимент, който може да бъде политически разпознат измежду настроенията сред интелигенцията, младежта и студентите през есента на 56-а. Точно ги изброява един обобщаващ доклад на Държавна сигурност: „Намериха място през този период лозунгите за „демократизиране“, за „пълна свобода на словото и печата“, за „пълна независимост от СССР“, за „решително изменение на линията на Партията“, за „смяна на Правителството“ и пр.“ [[[24]]]

В ръкописа на Славов личат идеи и енергии на словото, които надхвърлят антисталинистките пози от пролетта на 56-а и пряко кореспондират с посланията, излъчени от Унгарската есен – постигане на национална независимост и отърсване от болшевишките практики.

В смисловия център на ръкописа стои стихотворението „Любовта“ [[[25]]], осеяно с такива стихове:

 

Любовта към Съветския съюз не е плондир.

Тя не може да се надува и да се слюняви.

Иначе ще добие вкуса на слама.

 

На пръв поглед тези редове могат да бъдат възприети като критика само към „официалното“ българско отношение на декларативно любовно раболепие към СССР. Но в други редове намеците прорастват в обвинителни образи:

 

Може би има и любов между народите,

- когато единият народ е опора за другия в беда – тъй както брата за сестрата

- или когато единият народ дава щедро на другия, без да очаква отплата – тъй както извора раздава своята вода.

Но каквато и да е любовта – тя е съкровено чувство.

 

Тук младият поет постига имплицитна критика на практиката чрез експликация на образеца – чрез посочването как е възможна „любовта между народите“ Славов всъщност подчертава каква не е любовта между СССР и България. Иззад картината на идеалната любов прозират реалните отношения на зависимост и постоянна историческа задлъжнялост.

И финалът:

 

Ний празнуваме любовта си към Съветския съюз 12 по 12 пъти в един брой на вестника.

Ние помпим.

На митингите скандираме по даден знак.

И помпим, и надуваме, защото смятаме, че любовта е плондир.

И ще надуваме докато стигнеме целта си: -

т.е. –

Когато човекът от народа прочете във вестника „Любов към СССР“, той ще споделя умилението на англичанина, прочел надписа „ФОР ДЖЕНТЪЛМЕН“ на копчетата по всички английски копчалъци.

 

Така словото на принудената любов изминава пътя от календарното казармено скандиране до кинкалерията на просъветската пропаганда. Славов противопоставя на този идеологически кич своята почти екзистенциалистка утопия от финала на стихотворението „Вярата“:

 

Ние сме сами; - съвсем сами,

и въпреки че е безумно страшно,

сме се насочили със свойта оптимистична „Света Ана“

по вълните над потъналата Атлантида

към един Нов Свят.

Свят без божества,

където хората са със свободни ръце и души,

където дробовете дишат – чист въздух.

Идеята за туй пътуване не е Бог.

Но аз ви я представям като Бог,

защото още няма дума, с която да се изрази:

„СВОБОДНОТО ПРИЯТЕЛСТВО МЕЖДУ САМОТНИТЕ ЧОВЕЦИ“

Да. Таз идея не е човешки бог,

и все пак вярвам в нея… [[[26]]]

 

Тук идеите за политическа и национална независимост произхождат от съзнанието за една качествена самотност на свободната личност, взряна във възжеланото братство от мислещи либерални същества. Патосът на независимостта при Славов има фундамент, съвсем различен от плакатния антисъветизъм на традиционните български опозиционери от 56-а. За все още недооформения млад либерален интелектуалец този патос е вкоренен в миналото на рода и семейството. Той носи паметта за лична и родова независимост, подхранвана от чувството за унаследено гражданско достойнство.

Най-показателно е стихотворението „Протоплазма“ [[[27]]], в което пише:

 

Сега зная какво значи „своя кръв“…

…Аз съм по-младото тяло на тати.

Аз съм плътта на дядо си.

Ние –

и ти, и аз, и всички

сме нетленна

    протоплазмена стихия.

 

Тази съдбовна свързаност в поведението на хората с едно и също потекло изгражда съзнание, че достойнството се предава по наследство. По-нататък са представени няколко епизода от семейната и личната история на Атанас Славов – за дядо му, за вуйчо му и за сина на другия му вуйчо, трагически възвеличени в своята честност и в порива към устояване на свободата си. Но още по-лично прозвучават епизодите за чичо му и за баща му. Ето ги:

 

     Искаха от чичо ми да е подлец

     да направи хората нещастни

     да пълзи на четири крака.

Какво можеше да направи той –

        простата издънка от хилядолетна плът?

Може ли прасковата да роди жаби,

дори и със тояга да я биеш?

Прекършиха самозваните Мичуринци китната праскова.

Той е мъртъв.

Не можа да роди жаби.

 

     Искаха от баща ми да е подлец

     да излъже хората

     да захрачи брат си.

Какво можеше да направи той –

   простата издънка?

Може ли белият люляк да роди гущери?

Отнеха му свободата.

Но и там ухаеше той,

защото и там има измъчени хора, които искат свеж мирис.

И там даваше любов и спокойствие,

защото какво друго ражда люляковият храст

  освен благоуханни люляци?

 

Това са доста близки до документалното лирически свидетелства. Славов описва без излишни скрити планове убийството на чичо си в сталинисткото следствие и издевателствата над баща си, за да го принудят да свидетелства срещу собствения си брат. Всички те обаче като че ли населяват друг свят. Там властват свободата на природата и природата на свободата, където не могат да се бъркат самозваните мичуринци. Според младия Славов, съществува една предопределеност в чистотата на човешкото и езиковото поведение, някаква естественост на честността, продължени в самия него:

 

Искат от мене да съм страхлив

Искат да съм зъл и подъл

Искат да те мразя,

да се боя от теб, да лазя…

[…]

Аз не мога друго.

Аз съм чист и не мога друго!

 

При никого друг от дебютантите през втората половина на 50-те политическото не е толкова категорично лично мотивирано и проявено. При Славов политическото е лично и обратното. Политическият избор е направен още в миналото на семейството и този избор има по-скоро морални определители. Видимо е чувството за принадлежност към една по-особена общност, която акумулира антисъветизъм и особен тип ляв антисталинизъм, основани върху дълбоки български традиции, осветени от надкласов морал и хуманизъм.

Всичко това прави писането на Атанас Славов през 56-а да изглежда най-радикалното, но и най-самотното в своята освободеност на фона на успешно пробиващите в публичността негови връстници. В почерка му проговарят уникално и едновременно естественият и политическият човек, избягващ клопката на принудената амбиция да прави кариера на обещаващ млад поет – бъдещ член на априлското поколение. Затова води писането си понякога от името на всички, практикува едно писане без автор, което като че ли се излива от самия живот. Разбира се, тепърва Славов ще уточнява какъв живот ще му позволят да живее и следователно – кой ще бъде автор на собственото му писане. През 1956 г. обаче младият поет стига до нещо уникално за българската поезия от онази епоха – практикува идеи и текстове, които звучат като силна поетическа реплика към литературно-политическите процеси в България и цяла Източна Европа.

 

Проектът на 1956, задраскан от „размразяването“ на 1962

 

Останал като архивиран ръкопис, „Пролет 1956“ частично се превръща в дълбок поетически резерв, към който Атанас Славов се връща съвсем инцидентно. Продължително време авторът не се отказва от идеята да озаглави своя стихотворна книга с политизираното име на сезона Пролет. В архива му има запазен друг, малък по обем ръкопис с работно заглавие „Пролет – 1958“ [[[28]]], а по-късно предлага нов ръкопис в издателство „Български писател“, озаглавен „Пролет 1962“, с който днес не разполагаме. Знаем обаче, че той е депозиран на 9 април 1962-а и анонсиран, според заявката на автора, като съдържащ „поетически есета, скици, фрагменти на съвременна тематика“ [[[29]]].

След като ръкописът преминава от бюрото на Валери Петров в ръцете на заместилата го Блага Димитрова, започва редакторска работа, която внезапно приключва още през ноември – може би по повод скандала с публикуваните в „Литературни новини“ три стихотворения на Славов [[[30]]]. По време на едно от напрегнатите обсъждания на работата на издателство „Български писател“ след речта на Тодор Живков от 15 април 1963 г. Блага Димитрова разказва как книгата е била „дадена за положителна рецензия на Н. Фурнаджиев. Но той не написа рецензия и аз трябваше да отида при него и лично в разговор за книгата на Славов да запиша мнението му. На автора прочетох мнението на Фурнаджиев. Казах му и моето, което беше по-отрицателно от това на Н. Фурнаджиев. Авторът остана доволен и си взе книгата още да поработи.“ [[[31]]] Истината е, че по това време Славов не е сред харесваните от институционализираните литературни авторитети нови поети. Нещо повече – дори често му оспорват номинацията поет.

Така на 15 ноември 1962 г. редакторският съвет на „Български писател“ на практика отхвърля ръкописа на доволния автор и взема решение под формата на конкретно напътствие: „Атанас Славов да понапише още нови работи, да ги публикува във вестници и списания. Да се оформи като поет.“ [[[32]]]

Въпреки че няма как да възстановим цялостно точните текстове на отхвърления ръкопис от 1962 година, частично можем да реконструираме важни промени в почерка на автора и знакови преработки на някои стихотворения. Когато сравняваме с публикуваните варианти със стихотворенията в архива на Славов, установяваме, че проектокнигата „Пролет 1962“ несъмнено е съдържала значителна част от стихотворенията, включени в предишните ръкописи – „Пролет 1956“ и „Пролет – 1958“.

В първия том на избраните си произведения от 2003 г. към цикъла „Стихотворения 1962“ Славов включва три текста от „Пролет 1956“ – емблематичните „Защо стиховете ми потрепват вечер“, „Любовта“ и „Протоплазма“. Промените в тях вероятно са се състояли още през 1962-а, при това – в степен, която значително ги преобразува, изземва част от смисловите им обеми. Например в „Любовта“ изцяло са премахнати тъкмо редовете за „любовта към СССР“. В „Протоплазма“ пък липсват най-оголените откъм автобиографичност пасажи за моралната съпротива, оказана по време на сталинистките репресии от чичото и бащата на Атанас Славов. Появяват се политически коректни номинации (вместо „патриоти“ – „партизани“), а отделни лични казуси се изтеглят в минало време – на мемоарна дистанция („Искаха от мен да се страхувам / Искаха от мен да съм доносчик“).

Навсякъде в новите ръкописи на Славов очевидно са редуцирани онези фрази и стихове, които докосват невралгичните зони на политиката и питат директно за цената на всеки човешки избор в ситуация на диктатура.

На кого и на какво дължим тези промени?

В послеслова към емигрантското мюнхенско издание на част от ръкописа си „Пролет 1962“, но под заглавие на раздела „Стихотворения 1962“, Славов споменава, че предлага текстовете „така както бяха редактирани за печат от Блага Димитрова през 1962 година“ [[[33]]]. Преди ръкописът да бъде отхвърлен, редакторско-цензорската ръка е шлайфала особено проблематичните лирико-идеологически шупли по текста, като по всичко личи е срещала съдействието или поне мълчаливото съгласие на самия автор, който по-късно възприема тези корективни оглаждания.

Но дали това се дължи само на авторски компромис и на склоняване под натиска на цензурата? Едва ли. В началото на 60-те вече са променени възгледите на Атанас Славов за писане на поезия. В цитирания предговор той загатва, че се е опитал да се освободи от „политическите страсти на времето“, от „увлеченията по формалните търсения“, от „публицистичния патос“ и че все повече в поезията на 60-те оценява „една положителна черта: нейната любов към естественото“, че стиховете му оттогава търсят „Естественото“ чрез „скъсване с идеологическите догми от всякакъв вид – и от ляво, и от дясно“ [[[34]]].

Променящият се Славов изтрива цели пластове от предишните и от новите си стихотворения в началото на 60-те. Стартира процес на последователна деидеологизация на своята поезия чрез все по-нарастващо зачертаване на актуалните политически планове. Все повече в текстовете му замлъква политическия човек, за да избуи словото на естествения човек – с трансформациите на социалния ангажимент в чисти деполитизирани екзистенциални модуси, които се опитват езиково да съгласят природата и конкретното човешко съществуване без посредничеството на какъвто и да било активизъм.

Такъв ход би могъл да се окачестви като житейски и социален компромис. Но в границите на литературата това по същество е отказ от политическия радикализъм на унгарската 56-а година за сметка на приемането на меките форми на несъгласие на съветското „размразяване“ и чехословашките пролети през 60-те, за да се осигури универсална (без)адресност на поетическия текст.

Постепенно антисъветският, а в някои аспекти и открито антикомунистически, проект за 1956-а на Атанас Славов се свежда към началото на 60-те години до минималистичната идеологическа реторика на „размразяването“, но и до избор на нов алтернативен литературен език, различим както в неизменно отхвърляните стихотворни ръкописи на Славов, така най-вече в книгата „Стихове“ (1965) на Константин Павлов и в различните му – също алтернативни – версии в писането на Николай Кънчев, Биньо Иванов и още неколцина поети. Оказва се, че откритият и радикален политико-литературен проект на 1956 година, чийто външен за НРБ събитиен образец си остава Унгарското въстание, е задраскан и редактиран от политически по-меката и компромисна линия на „размразяването“ от 60-те, за да се стигне до програмираното разочарование от краха на илюзията за „социализъм с човешко лице“ през 1968-а.

Или както по-късно преценява с мемоарна ирония Славов: „Отдавна съм надживял писаното в края на петдесетте години. Като чета тези стихове сега ми се иска да задрасквам, да редактирам, да хвърлям в коша за отпадъци! Но от друга страна се питам: оня 25-30 годишен Атанас Славов би ли се съгласил с тези поправки? Не, разбира се! Не само не би се съгласил, но би ме набил на това отгоре.“ [[[35]]]

Въпреки опасностите от сбиване, виждаме как старият Славов все пак задрасква и редактира младия. Не знаем дали Атанас Славов от 50-те години би хвърлил бой на Атанас Славов от 60-те и 70-те. (Зрелището би си струвало и признавам, че бих викал за по-младия.) Във всеки случай това би било едно носталгично, но и компенсаторно сбиване – сред малкото възможности да бъде пролята бунтарска българска кръв в името на 1956 година.

Непроливането на кръв обаче води до изливане на мастило. Защото в литературноисторическа перспектива това задраскване и редактиране на проекта от 56-а води до освобождаване от преките политически импликации в поетическите творби, чрез което пък възниква многозначният алегорически лирически език, насочен контраидеологически спрямо социалистическия реализъм и в крайна сметка преобразил цялата българска поезия след 60-те години на ХХ век. Това е един компромисен отказ от пряка политика в текста, за да се набави повече литература, която обаче в следващите десетилетия на НРБ от своя страна отново алегорически се трансформира в алтернативно проявен политически ефект.

 

 

 

 

 

обратно нагоре