Христо Карастоянов

Атанас Славов можеше да състави песнопойка със стари тарикатски песни и това да се превърне в същински труд по народопсихология – нищо че кипваше само като чуе тая дума. Състави я и после покани маса народ на премиерата й, но инак мечтаеше за „Нощите на Трентън” и веднаж като ми разказваше в едно ямболско кафене за тая книга, изведнаж свирна хулигански на сервитьорката. Кафенето онемя, а сервитьорката – една невероятна простачка инак – се възмути и каза: „Как може такова нещо!” Можеше. Той го можеше. Можеше почти всичко. Можеше например да кандардиса един тираджия да го вземе със себе си и тъй обиколи с ТИР-а половин Европа, а после ми писа как като прекосявали границите, и нали ТИР-ът има право само на шофьор и помощник шофьор, пък те – трима – та той слизал и минавал пеш с онзи американски паспорт на гражданин на света, и чакал Николайчо и помощника му от другата страна на капепето...

После „Нощите на Трентън” излезе в „Изток-Запад”, а онова кафене вече го няма, отвориха банка на негово място, пък сервитьорката повече не съм я виждал. Може пак да е сервитьорка, обаче не знам къде. А той просто умираше да живее! В едно друго кафене ми каза, че сред градовете, които най обичал, бил и Истанбул, защото Истанбул шуптял, както шуптяло лайното. Нямах представа как шупти лайното, той ми обясни, но аз нищо не разбрах, така че и сега нямам представа. И въобще години наред идваше през ден в Ямбол, защото тук в кафенетата имало по-хубави петифури от сливенските.

По онова време с Любомир Котев издавахме шашкънския вестник „Не-делник” и Атанас Славов много го харесваше и юнашки ни сътрудничеше. От „Не-делник” тръгнаха и текстовете, които след това се превърнаха в книга. Казваше се „Въведение в пропедевтиката”, страница по страница повтаряше точното оформление на главите в „Не-делник”-а, заедно с картинките, които Славов рисуваше направо с мишката. От въведението в пропедевтиката човек може да научи, че през Възраждането главите на статуите са ги дялали несъразмерно големи, понеже Микеланджело и там другите скулптори знаели, че по тази начин, гледани отдолу, главите ще изглеждат точно каквито трябва да са, а така също се казваше, че във Франция няма министерство на културата, но има култура. Страшна работа! Самото пък правене на „Въведение в пропедевтиката” си беше истинско забавление, но това вече е една друга история; впрочем „Въведение в пропедевтиката” я има възпроизведена в един от томовете му и слава Богу, понеже в първото си издание тя беше в тираж от точно сто номерирани бройки. Както и да е.

Няколко години преди да си отиде, реши, че трябва най-сетне да довърши онова, което баща му не можал да започне, и тръгна по маршрута, който той си бил изписал в тефтерчето – сиреч мечтата му да обиколи планетата. Тъй обиколи света, на запад и на запад, според както щеше след туй да озаглави книгата си за това обикаляне, уестъринг му викаше, тоест да пердашиш на запад, и накрая ми я посвети. Така и така, „С благодарност към Христо Карастоянов, без когото тази книга нямаше да я има”. Не вярвам да е точно така, „На Запад и на Запад” сто на сто щеше и без мен да я има, но работата е там, че ми пишеше от всяко място, където се намира; писмата му пристигаха с точността на едно обещание и марките върху пликовете можеха да хвърлят в трепет дори и заклет домосед като мене, та затуй преди да отворя плика – първо вземах атласа...

Той наистина обикаляше света, тоя човек!

Е, тези писма са в книгата.

А записката за завръщането му в България гласеше:

„ЛЕТИЩЕ СОФИЯ

О, Боже!”

И толкоз.

Преди това се бяхме скарали люто и не си говорихме година и три месеца. После се появи и каза: „Не знам какво ти казвам, но да знаеш, че е точно така, както ти го казвам!” По-безпардонно преобръщане на онова капризно изречение на Сократ, че знаел, че нищо не знае, не съм чувал, но не е там работата. Обаче сигурно е бил прав, защото когато написа първия том от биографията на Дънов (написа я впрочем затворен в една хотелска стая в Ямбол, много ви моля!), та като излезе първият том половината дъновисти го помислиха и него за дъновист и го критикуваха, че не знам кое точно в биографията не било баш както го е написал, а другата половина скочиха отгоре му, че работа ли му е да пише за техния Дънов. Въобще не го бяха разбрали.

Веднаж седнал да убеждава Веселина Седларска да инсценират смъртта му. Така и така, той щял да се скрие някъде, тя щяла да напише некролога му и така щял да преброи с точност колцина са му приятелите на тоя свят. Веселина, разбира се, не приела да участва в жестоката му игра, което вероятно никак не е било игра, защото точно по това време получих най-странното писмо. В събджекта пишеше: „Старостта дóди!”, а писмото – празно. Само „Старостта дòди!” и нищо друго.

Не знам какво ми е казвал с това, но вече знам, че е точно така, както ми го е казвал.

През юни в годината, когато Атанас Славов след месец щеше да стане на 80, сливенската регионална библиотека „Сава Доброплодни”, където вече имаше фонд „Атанас Славов” и където по онова време директорката Росица Петрова му беше отделила самостоятелен кабинет в библиотеката, организира (ако така се казва) честване на юбилея му. Беше чудесно намислено и чудесно подготвено. Камерната зала на тамошния театър беше претъпкана, ще прощавате за тъпото клише, но точно така беше. Тоз говори, онзи говори, аз говорих, а накрая Насо каза, така и така, тука съм написал нещо и ще го прочета, а вие ще ме слушате, щот нали за тва сте тука. В залата не знам защо беше тъмно, предполагам че е било заради мултимедията или както там му викат, пуснаха малко светлина, но пак си беше тъмно, обаче той четеше с точността на прилепите...

Онова, което беше написал и което прочете, си беше чисто теглене на чертата. Прочете го и каза това, което винаги казваше след добре свършена работа: „Ай готово!”...

С Любо Котев трябваше да се връщаме веднага в Ямбол, та си тръгнахме, когато към Насо се виеше ли виеше безкрайната опашка от хора с букети и подаръци, бизнесмени, писатели, тираджии, пенсионери, художници, артисти и дори един рейнджър, Янко, дето беше ходил в Камбоджа, а Атанас Славов стърчеше над всички, както винаги е стърчал.

Повече не го видях.

обратно нагоре