проф. Мария Попова

Колко е нелепо това, че Атанас почина, преди да сме разбрали напълно кои са изворите на неговия, понякога вулгарен изказ. Всъщност най-нелепото е, че той се помина. Този жилав дълбок и неподатлив на сеч корен на словесната плодовитост във всичките й форми – есеистика, наука, романистика, критика, стихотворчество, етнология, културология, антропология, фантастика...

Странно е, че изворите на неговите стряскащи вулгаризми се крият в неговата лирична, романтична, джентълменска душа. Като противовес, като двете страни на този лист хартия, на който са изписани знаците на неговата противоречиво оценявана личност... Едното иска да прикрие другото, да го стъпче, да го завре там, където никой не може да го открие. Да, но не винаги успешно. Личността Атанас Славов беше противоречиво оценявана от противоречиви хора, но в оценките им за творчеството му малко се препъваха, защото трудно догонваха измеренията на неговите хоризонти, на простора на неговите пространства. Погледът му шареше с разбиране от обикновената делничност на деня с гугукането на гургура, през битовизмите и живота на емигрантите и на циганите, от преклонението пред личности като Дънов и Добри Желязков, до скандалните нощи на Трентън, за които трябва да си сляп, за се правиш, че не съществуват. А ако си писател, ги претворяваш в думи, които така или иначе са в употреба в нормалния говорим език. Независимо дали са за харесване или не. „Щом една дума е в употреба, значи тя живее в българския език”, казваше Атанас.

Запознах се лично с Атанас Славов, ясно къде – в Сливен. Запозна ме с него баща ми. Атанас беше се прибрал от Америка, радваше се на въздуха на любимия си град под Карандила и вече беше запретнал ръкави да прави нещо, което носталгично го е мъчело в годините на изгнание – да опише типично локалните сливенските жаргонни думи, да обясни тяхното значение и да увери себе си и другите в тяхната уникалност, непреводимост и стойностно значение за идентификацията на сливналията. А той беше такъв. Можеше да шари от Нова Зеландия до Филаделфия, от Хонолулу до Сан Диего, да пресича континенти и океани, но сърцето ме беше вперено в бащината му къща в Сливен, където намираше покой, напълно убеден, че „Сливен не е град, а - диагноза”, както казваше той.

Сливенско-българският речник се появи и той е една от находчивите идеи на Атанас. Подобна идея имаше и баща ми, който пишеше сливенски разкази, и в голяма степен познанството му с Атанас се дължеше на общата им любов към Сливен.

Повторният опит на Атанас Славов да види дали ще може да я кара в Америка, беше след някои негови разочарования от развитието на демокрацията в България. Замина при дъщеря си Пенка във Филаделфия и твърдеше, че се чувства добре. Не след дълго обаче чух гласа му по телефона: „Да знаеш – не съм във Филаделфия, ами съм в Сливен. Пенка пак ще ражда, тя се размножава чрез пъпкуване, а аз не мога живея всред тези дечурлиги”. Явно Атанас си беше намерил повод да се подслони отново под Сините камъни.

Много малко хора са така лирично привързани към нещата и местата, които обичат, като Атанас Славов.

Видях се с него при едно от посещенията ми в Сливен. Представях моя книга, за която Атанас беше написал рецензия. Покани ме на обед във „Воденицата” – една мила механа с воденично колело край Сливен, на река Тунджа. Поговорихме си за туй, за онуй. Сподели ми за развода си с последната си съпруга – сливенска булка, към която той хранеше много нежни чувства и която с необикновена стръв измъкна от него много пари. Тежеше му развода, най-вече поради нейната неочаквана за него алчност, неблагодарност и безпардонност.

„Продадох къщата и сега си купих една гарсониерка. Ще ти я покажа да видиш защо я купих. Хайде, хапни си от питката и катъка – само тук в Сливен имат такъв вкус”.

„Не мога, Атанасе, не съм гладна”.

„Що тъй, ма? Нали си сливенка, поне ги кусай!”

На връщане се отбих при него да вида гарсониерата. Беше много малка, но спретната, с богато остъклен хол. Рамката на прозореца очертаваше като панорамен акварел Сините камъни и Карандила в целия им ръст.

„Ето виждаш ли, тук си седя по цял ден и си гледам тази картинка.”

Очевидно тази гарсониерка имаше многократно по-висока стойност от обширната триетажна къща, с която, както каза той, вече нищо не го свързваше.

Някои от книгите на Атанас Славов, особено тези от последния му период, притежавам с автографи. Повечето от тях гласят: „Приятелски дар”. Каква хубава дума е използвал – не „подарък”, а „дар”. Има разлика, нали? Но най-много ми харесва автографа върху „Клуцохорската книга-муска от 1859 г.” Той е: На Мария Попова –тази сливенска книжка – за спомен!

За спомен...

Ще споделя нещо, което не е за вярване. Именно спомен, и то детски:

До 10-годишната си възраст живеех с моите родители в Сливен. След това се преместихме в София. Това са само 10 години, но Сливен е в ума за цял живот, нали е „диагноза”?

Не съм ходила даже още на училище, когато майка ми ме пращаше с една мрежа да купя домати от Славовата зарзаватчийница. И до сега си спомням – собственикът на бостаните, г-н Славов стоеше в сив костюм в магазина и наблюдаваше продавача, а отвън две чевръсти високи момчета разтоварваха щайгите от едно високо място и ги изнасяха навън  пред магазина. Единият от тях беше Стефко – гимназист, а другият беше Атанас – негов приятел,  дошъл от София да помага през лятото на чичо си. Той, всъщност, идвал всяко лято в родния си град.

Стефко (в последствие, фотожурналист) и Атанас бяха и останаха приятели до края на живота си. Отидоха си с разлика от броени месеци. И двамата почиват в Сливен, точно под Сините камъни.

Атанас Славов – един американец от Сливен имаше две идентичности - тази на космополита и тази на сливналията. Той можеше по един и същи начин и с еднакво самоусещане да пие кафето си, както в Манхатън, така и в бозаджийницата на бай Мустан в Сливен.

„Веднаж на Второ авеню, разказва той, в едно италианско кафене се засякохме с Кърт Вонегът. Аз пиех уиски, а той – доматен сок. Сприятелихме се, харесахме се. Дори той първи ми даде пари на заем. Скоро след като взех един хонорар, веднага му върнах парите. А той роптае – „Защо ми ги връщаш, нямаше нужда.” Знае, че всички го ментят, пък аз – нали съм старомоден...”

По-късно световната критика ще приравни по литературни достижения Атанас Славов с Кърт Вонегът, с Милан Кундера, с Пиер Паоло Пазолини, с Василий Аксьонов, с Орхан Памук.

В едно интервю с Атанас Славов от 2008 г., озаглавено с негова реплика „Напсувах Тодор Живков и се гордея с това”, на въпроса на журналиста: „Разбрах, че неотдавна сте се видели досието – тежко колкото чувал с картофи. Какво намерихте там?”, Атанас отговаря: „Видях и запомних това, което най-много ме смрази – заповедта на Държавна сигурност от 1978 г., в която се казва, че аз и Георги Марков трябва да бъдем елиминирани. Ликвидирани като най-големите изменници на Родината.”

– Все пак с Джери се справиха. Вие как успяхте да оцелеете? – пита журналистът.

– Всичко е отразено в американската преса, за разлика от българската. За атентатите срещу мен за първи път разказвам на вас.

Странно е това, че до 2008 година никой от демократичната българска администрация не произнесе дума по този случай. Иначе, и досега излизат досиетата на сътрудниците, на доносниците и на агентите на Държавна сигурност. Добре де, разбрахме кои са те, кои са явочните квартири, но какво са натворили и защо никой не публикува такива скверни деяния, за които трябва да разбираме от случайно оцелелия Атанас Славов? Още няма отговор.

Нерядко в литературните среди кръжи един въпрос: Защо българите си нямат Нобелист. За да се отговори на въпроса, трябва да се види по правилник на Нобеловия комитет кой може да отговори на критериите за наградата.

И така: „Нобеловата награда за литература е една от петте Нобелови награди, учредени през 1895 г. съгласно завещанието на Алфред Нобел. Тя се връчва ежегодно на автор, „създал в областта на литературата най-забележителния труд с висши идеали”. Не се казва какви трябва да са тези висши идеали. Т.е. критериите на оценителите са субективни. Особено когато се отнася до литература.

Тази година Нобеловият комитет е поканил Марин Кадиев от Пловдив, председател на Съюза на независимите български писатели, пише в медиите, да посочи българските номинации за Нобелова награда за литература. Марин Кадиев заявява, че писмото е получено съвсем скоро, а крайният срок е 31 януари 2012 година. „Твърдя, казва той, че в България има добра литература. Атакуват ме, обаче, че нямало добра литература и т.н., въпрос на мнение – всичко е субективно. Половината от нобелистите са на средно ниво. Това е, така решават академиците. Но критерият наистина е висок и съм благодарен за доверието не към мен, а към България и към Съюза на независимите български писатели”, каза Марин Кадиев.

Нещо остава неясно – хем критериите са високи, хем господин Кадиев лично оценява, че „половината от нобелистите са на средно ниво”, хем го атакуват, но кой и защо... Пълна мътилка!

Вестник „Марица” пише, че поканата има шестгодишна история. През 2005 г. Антон Дончев моли Марин Кадиев да го номинира за Нобеловата награда. Тогава не му стигнал един глас и печели британският драматург Харолд Пинтър. Процедурата се повтаря следващата година. Но лауреатът става Ферит Орхан Памук. В годините у нас са номинирани Елисавета Багряна, Йордан Радичков, Антон Дончев и Валери Петров. Марин Кадиев допълва редицата от българи, достойни да бъдат номинирани. Това са Георги Мишев, Любомир Левчев, Марко Ганчев, Никола Инджов, Анжел Вагенщайн, Пелин Пелинов.

Ако се позамислим, дали няма ли да се съгласим с това, че в тази стройна поредица от български автори може да намери място и Атанас Славов като номинация. Та даже и да премери мускули с Орхан Памук. Но не го намираме като номинация. Пък и е излишно да се дискутира, защото по правилник Нобелова награда не се дава посмъртно. Номинират се само живи хора. Само че, той дълго време беше жив и съвременник на Марко Ганчев, Георги Мишев, Анжел Вагенщайн, и на Пелин Пелинов. И става дума поне за номинация. Само че...., нали..., да обяснявам ли?

Трудно ми е и ми е много неприятно да го кажа, че Атанас Славов стана жертва на две неща – на великанския си талант и култура, и на предателството на българи – между които негови приятели и близки.

А той беше добър човек, нежен родолюбец и в края на краищата предпочете да е всред предатели, но българи, вместо да е всред уважаващи го чужденци.

Обръщайки се към небето, Атанас Славов произнася преживе:

„Благодаря ти Господи, че ме обичаш толкова много.

  Благодаря ти, че ми показа ада.

  Благодаря ти, че ми даде щита си да ми бъдеш огледало.

  Благодаря ти, че ми предаде толкова много уроци.”

Още чувам гласа му:

„Тъй шъй тя, и туй шъй то!

16 януари 2012

обратно нагоре