Иван Газдов

Цветан Марангозов. „Травматургия”, поеми, рисунки Николай Майсторов, „Колибри”, С., 2011, 80 с.

В историята на книгоиздаването има известни серии от рисунки, които са толкова единни с текста, че вече са впечатляващи емблеми и качествени примери за интелектуална неделимост, като различията диктувани от естетиката на епохата, в която се появяват са допълнително интригуващи обстоятелства. Примерно „Ад” от Данте с гравюрите на дърво от Гюстав Доре или „Швейк” от Чапек с тушовите „чертежи” на Йозер Лазар тежат от едната страна на везната и балансират буквалните масови „картинки” и т.н. илюстрации.

Авторските задоволявания (художник и писател) са мощни художествени симбиози. С естетски, и не до там поглед, с философски и не дотам поглед, със семиотично и не дотам отношение, може да се отбележи, че такива тандеми, въпреки че са рядкост сред масовите поръчкови „разкрасявания”, са искреното постижение в този обикновено съмнителен поради търговските доминанти дял в културата/книгоиздаването.

Съвпадението между концептуалните вибрации на автори, ползващи различни, дори бих казал крайно противоположни изразни средства, са деликатно събитие. Нагледали сме се на кръчмарски единения на слово и образ по спиртен признак, особено перверзни с фълшивото артистичнене и крайна претенциозност наречени с помпозното „кундурдисване” и т.н. свобода на изображението уж по текст, но задължително в рамките на гилдийската колективна посредственост. На другия полюс е събирането под една корица на поет и художник с пориви на естетика, индивидуално изживявана и безкопромисно заявена с всяка дума и щрих. Ефектът от такова материализирано единение върху читателя/зрител е заковаването на сетивата в задължителния ступор, предхождащ избора на качествена книга от шарената препълнена витрина.

Това е събитие за посветени без принадения телешки възторг от „комплиментната” идейна критика. В добрата стара (вече) традиция на истинските художници дарбата е водещото, с порив към нови формални светове, където с деликатното душевно приличие се създават ореоли от „разяснения”, всъщност малки „патерици” за „лесно” разбиране на съдържанието, без което, каквото и да си говорим изкуството няма смисъл. Художникът Майсторов използва „библията” както смокиновото листо от ренесансовите майстори. Но ето нов етап. Обикновено смутните хомофобски рисунки (спорят епидермалните критици) в книгата на Марангозов призовават дългите ментални поеми на поета да се титулуват „библия”, разбира се, с цялата условност на обърнатата пирамида асоциативното пост-прочитане.

Майсторов е велик и целенасочен художник. Неговата гениалност на рисувач е такава, че основният му проблем е във въздържането на стихията на бликналия дуктус, отколкото мъката на постигането му. Всякакви квалификации на неговите метеорни щрихи ще бъдат погрешни и неточни. В стиховете на поета и в рисунките най-малкото значение е на сюжета. Изправени сме пред изкуство и нищо друго.

И всичко това ни е поднесено във великолепното издание на Анго Боянов, поет и издател, културен феномен без който родното ни битие на книгоиздаването щеше да е бедно и нещастно, потопено в кореоративните паяжини на съобразяващите се „издатели”. Да се възхитим на Майсторов за неговия нов отскок от великолепното слово на Марангозов, макар че карането на велосипед с блеснал светъл син поглед е далеч по-ценна житейска колизия, ако питате многознайкото „Гугъл”, ама недейте.

* Дуктус – ударен ритъм, акцент при писането с перо.

обратно нагоре