Преди всичко искам да изразя дълбоката си удовлетвореност, че Институтът за изследване на близкото минало подкрепи изследването на Пламен Дойнов и обогати поредицата си «Минало несвършено», издавана съвместно с издателство Сиела, с една изключително стойностна книга. Не се съмнявам, че тя ще остави трайна следа в изучаването на този период от българската култура и ще бъде обект на многобройни коментари. Това, което ще кажа днес не е в състояние да обхване цялото богатство на книгата. Ще се огранича с коментирането на някои нейни аспекти, които силно привлякоха вниманието ми.

1. Книгата на Пламен Дойнов «Българският соцреализъм: 1956, 1968, 1989» е първото след 1990 г. цялостно изследване на българския социалистически реализъм. Разбира се, преди това са публикувани множество възхваляващи студии и монографии за соцреализма от неговите апологети, но едва сега се появява текст, който критически, от дистанция, анализира този феномен, подлага на аргументирана критика неговата идеология и практики. Не може да се каже, че книгата днес се появява на празно място. През последните години много се говори и пише за различни аспекти на социалистическия реализъм. Излязоха отделни статии и студии. Част от тях са на самия Пламен Дойнов, а друга част – на неговите колеги от департамент „Нова българистика“ на НБУ. Все пак липсваше подреждане на различните елементи, очертаване на един по-общ контур, цялостно концептуализиране и свързване на политико-литературния процес с теоретичното овладяване на обекта.

С какво разполагахме преди Пламен Дойнов да навлезе в темата? С набор от официални документи, постулиращи доктрината, които се произвеждаха най-вече в СССР. След това – с вторични източници, произведени от българските идеолози на соцреализма, явяващи се в ролята на вторични разпоредители, които свеждат изискванията на доктрината към контекста на местните изпълнители. Оттук нататък Пламен Дойнов прибавя работа в архивите на различни институции (на БКП, на Писателския съюз, на Комсомола и пр.), спомени, преки свидетелства, анализи на конкретни творби, реконструкция на събития – та чак до позоваването на откровени легенди, разказвани за живота и нравите в писателските среди. Книгата очертава широко проблемно поле, разположено между идеалния тип на социалистико-реалистичната литературна творба  и конкретните практики на литературата в протяжността на времето на комунистическия режим.

Идеалният тип във Веберов смисъл изглежда съществува само в теоретичните постулати на доктрината (може би и в мислите на Жданов и Сталин), разбира се, ако не смятаме, че има и някои практики, които все пак се опитват да се доближат до този идеален тип. Спомням си, че един  колега, който в края на 80-те години беше посетил Северна Корея, разказваше как там функционира  писателския съюз: „Представи си един голям блок като в „Младост“ или „Люлин“. Всички писатели работят в него, всеки има самостоятелен кабинет. Отиват на работа сутрин в 8 часа, като всички останали труженици, по стаите минава отговарящото за тях лице и им предава конкретната тема за деня. Темата обикновено бивала някой период от живота на Ким Ир Сен. Имат норматив, който трябва да бъде изпълнен. Вечерта чиновникът минава отново и събира написаното.“  Тази процедура вероятно дава големи гаранции за покриване на официалните очаквания и получените резултати. Но в случая може да приемем, че става дума за изключение, което трябва да потвърди правилото, че практиките никога не покриват идеалния тип.

Практиките и в българската литература много често са различни от предписанията. Голяма е заслугата на книгата на Пламен Дойнов, че разглежда соцреализма като процес и то като процес на изместване по посока на постепенно отдалечаване от принципите на метода. Съществува ясно установена синхронизация между политическите и литературните процеси в страната и това е отразено в самата структура на изследването, маркирана от трите важни години – 1956, 1968 и 1989.

2. Друг важен въпрос, който книгата поставя е следният:  до каква степен съществува покритие между соцреалистическото изкуство и изкуството, създавано през социалистическия период.  Този въпрос възникна и по повод открития през 2010 година Музей на социалистическото изкуство в София. Неговата експозиция показа размиването на понятието социалистически реализъм  на базата на смесването на категориите метод и време.

Какво имам предвид?  Ако по времето на комунистическия натиск върху културата,  „шапката“ на понятието социалистически реализъм понякога е служила за защита и мимикрия на някои неортодоксални творци, то днес (експозицията на Музея показва замисъла по един прозрачен начин) неортодоксалното изкуство от социалистическия период, отклоняващите се автори са призвани да изградят генерализиращо алиби на соцреалистическия период като време на културен плурализъм и разцвет. Защото е известно, че през периода са създавани творби, които не се вместват напълно или частично в каноните на метода. За това свидетелстват непрекъснато тиражираните през годините критики за отклоняващи се автори и „неправилни“ произведения.

Книгата на Пламен Дойнов демонстрира как понятието „соцреализъм“ функционира като наказателна норма. В центъра на вниманието авторът  поставя точно този проблем, въвеждайки дихотомията „соцреалистически канон – алтеранативен канон“, която рамкира изложението. Предложена е в първата глава и повторно се обсъжда в последната глава, буквално – до последните редове на текста, очертаващи своеобразен отворен финал, открит въпрос. Но в книгата тази дихотомия не се разпада на две изключващи се практики. Несъвпадението не означава липсата на контакт. От тази гледна точка се говори за степени на придържане или отклонение и подкопаване на метода, за пълно подчиняване на канона, за частичното му нарушаване, за стратегии за избягване на ограниченията му или за загърбването му. Едва ли обаче бихме могли да говорим за отхвърляне на соцреалистическия канон, защото това би следвало да бъде не само съзнателен, но и открито манифестиран жест. А такива жестове не се появяват в нашата литературна среда. В повечето случаи се работи за разширено тълкуване на метода, за помиряването му с различните практики. За да не бъде дискредитиран, за да остане като формула, той – методът на соцреализма – или по-скоро неговите жреци се примиряват с проблематизирането му. Впрочем аналогична всеядност проявява накрая и самият марксистко-ленински метод. С времето той се разширява и през последните години на режима е готов да защити профила си на многокомпонентен подход, приемайки като свои компоненти дори психоанализата, структурализма и много други „частни“ методи, запазвайки за себе си статута на Метода.

Изхождайки от такава теза, предложих на Пламен Дойнов в един момент от работата над ръкописа му друго заглавие – по аналогия на книгата на Джералд Крийд – „Опитомяване на социалистическия реализъм“. Пламен отказа. После, когато се запознах с окончателния вариант на книгата му, видях, че е имал право. Процесите са много по-сложни, не се свеждат до „опитомяването“. Въпреки това, анализираните алтернативи на канона не изграждат друга литература, защото се пораждат и остават в полето на социалистическото, носят белега на това, от което се отклоняват. Дори нещо повече – получават „принадена стойност“ само по отношение на това, от което се отклоняват и могат да бъдат разбрани през отношението си към официалния канон. Доказателства за това намираме днес. Творбите от алтернативния канон са част от онази история, те нямат собствено активно присъствие днес при изправянето им пред проблематиката, наложена от новите реалности. Тоест остават свързани с периода да социализма и имат стойност предимно в неговия контекст.

3. Книгата на Пламен Дойнов е в известен смисъл и концептуална история на литературата от епохата на социализма. Но това не е хронологична изчерпателна история на практиките и творбите на соцреалистическия и алтернативния канон, а теоретична реконструкция, облегната на три възлови епизода от изключителна важност не само за литературата, но и за самия комунистически режим. Още преди този труд Пламен Дойнов въвежда и активно използва понятието „годините на литературата“. В една година на показателно сгъстяване на събития и текстове се извършва прочит не само на литературата, но и на обществото. 1956, 1968, 1989 са пунктири, които очертават процесите в обществото и литературата и ни помагат по-добре да разберем и едното, и другото.

4. Специално внимание заслужава драматургията на това представяне, начинът на изложение на Пламен Дойнов. Той не остава повече от необходимото на нивото на абстрактния теоретичен дискурс. Целта му не е да илюстрира тезите си, а да покаже как функционира литературата и литературната среда в посочените възлови моменти от историята на режима. Много подходящ за изпълнение на тази задача е изборът на подхода на изследване през „годините на литературата“. Това му позволява да постигне голяма плътност на картината и силно въвличащ ефект. Предлага един изключително увлекателен текст, съдържащ интриги, разследвания, хипотези, разкриване на различни контексти, описание на реални събития и сблъсъци. Всеки по-голям епизод е съставен от множество по-малки сюжети, които съседстват, допълват се или съществуват в конфликт. През 1956 г. такъв е случаят Пеньо Пенев. През 1968 г. – сюжетът Петер Пуйман, т.нар. Българска Палахиада (написаните, но непубликувани стихове на български поети за самозапалването на Ян Палах). Чрез тези сюжети се очертават знакови събития и процеси, при това с една белетристична наситеност.

5. Пламен Дойнов търси характеристиките на явленията не само на съдържателно равнище, но и на нивото на образната система. На времето Янош Кадър, след бруталното потушаване на Унгарската революция от 1956 година, построява своята стратегия за „нормализиране“ на социалистическата система върху лозунга „Който не е против нас, е с нас.“ Ако го отнесем в областта на литературата, този лозунг би звучал така: „Който не говори против социалистическия реализъм, макар да твори по собствени предпочитания и разбирания, не е враждебен на социалистическия реализъм.“ От книгата на Пламен Дойнов разбираме, че алтернативният канон в България не се развива по линията на тематично-сюжетното експониране. Малцина се осмеляват да търсят разграничаване на терена на социалистическата тематика, както например е случаят с филмите на Анджей Вайда „Човекът от мрамор“ и „Човекът от желязо“, разкриващи друга гледна точка към работническата класа, от чието име господства режима, показващи манипулирането и експлоатирането на работническото съсловие. Алтернативността в българската култура се развива по-скоро по линия на изразните средства (нарушаване на свещеното единство между мироглед и метод) и загърбване установената жанрова система на соцреалистичното изкуство.

Същевременно Пламен Дойнов обръща внимание върху друг аспект от литературната среда. В избраните три години на открита конфронтация (1956, 1968, 1989) се забелязва показателно изместване. Изказванията, статиите и писмата или откритите обръщения на писатели соцреалисти подменят активизма на собственото им художествено творчество. Постепенно дори яростни поддържници на режима и статуквото спират да създават борбени белетристични и лирически произведения срещу „ревизионистите“ и „враговете“, а демонстрират борбена позиция най-вече в публицистиката. Този феномен можем да определим така – соцреалистическото поведение като артефакт. В повечето случаи има съвпадение между творчески метод и политическо поведение, но Пламен Дойнов установява, че е възможно и разминаване между „мироглед“ и „метод“, ако използваме едно марксистко клише. Такъв е например случаят с Йордан Радичков, който през 1968 г. подписва писмо в защита на интервенцията в Чехословакия, но в художествените си текстове се опитва да игнорира соцреализма. Това е сфера, която си струва тепърва да бъде изследвана и тълкувана.

6. Накратко за заключение. В книгата на Пламен Дойнов са назовани множество важни неща по стабилен и убедителен начин. Остава и друго, което предстои да бъде казано. Това е плодотворно начало, а не затваряне на темата. Предстои да видим какво става в „паузите“ между трите акцентирани „години на литературата“, как изглежда привидно омиротвореното всекидневие на соцреализма, какви са идеологическите и прагматическите импликации на тематично-жанровата му структура и т.н. Но вече разполагаме с важна и качествена книга, която ни позволява през литературата на НРБ да разберем в интимни детайли връзките между политическото и литературното поле, езиковите стратегии и контрастратегии, прилагани от различните актьори.

Слово, произнесено на премиерата на книгата на 24 ноември 2011 г.

обратно нагоре