доц. д-р Едвин Сугарев

Дълбоката и проникновена обвързаност между човека и природния свят в поезията на Иван Цанев е ясно доловима: за нея става дума в почти всички изследвания, посветени на този автор. Вероятно именно на тази обвързаност, мислена обаче в негативен план, се крепи и понятието “тиха лирика”, изобретено от социалистическата критика, за да разграничи площадната реч на тъй престижното “априлско поколение” от вглъбяването в духовния свят на идващата след тях генерация – и за да акцентира върху предимствата на първите пред вторите.

Като изключим тази ценностна спекулация, разграничението съвсем не е нелогично. Фоничните различия в поезията на априлските поети и идващите подир тях са концептуално изведени и смислово натоварени: изборът между тишината и шума се надгражда от много и различни други избори и характеристики. Един от значещите избори е този между природното и индустриалното, съответно между естественото и произведеното, между органичното и механичното. Природата пребивава в тишина, нейните шумове се вплитат в естествена хармония, която не я оспорва, а я подчертава –   и в контекста на тази хармония поетът може да отгледа своя глас – така, както отглеждаме фиданка или дива роза. Шумът е емблемата на индустриалното – в него можем да разчетем различните пластове на изчерпващото само себе си ставащо, но себе си не можем да разчетем – там няма пространства за такова разчитане; има пространства най-вече за идеологически матрици, в които можем да се вместим – с ограничени шансове да запазим нещичко от своята автентичност. Съответно и емблематичната материализация на априлската лирика е примерно Кремиковци, докато същата при “тихите” лирици се изразява най-вече чрез природните топоси – примерно чрез пчелата или дръвчето на хълма.

Според мен този избор е напълно съзнателен: той не се дължи просто на личностни нагласи или поетичен натюрел. И не се свежда само до набор от метафори и поетични образи: поетите от пост-априлското поколение разработват свой поетичен език, по-гъвкав и изплъзващ се, по-богат на възможности да разкрива процепи към тъй ненавижданата тогава трансцедентална перспектива; те завоюват поетични територии, които не могат да се вместят в черно-белите схеми на тогавашната нормативна естетика – и в които могат да приютят своите усети и интуиции, своето емоционално преживяване и философско осмисляне на битието. Природното и човешкото се разпластяват: те водят диалог на много гласове и с много интонации; топосите на природния свят се превръщат в обективации на духовните преживявания. Но не само – най-добрите стихотворения на тези поети осмислят природното и човешкото, малкото и голямото, песъчинката и вселената като включени в един единен организъм, в който всичко е свързано с всичко – и всичко зависи от всичко.

Тази интуиция универсализира природните топоси, премахва границите между сетивното и духовното. Поетът се оказва способен да общува съвсем непосредствено с вятъра и тревите, с птиците и дърветата, с пръста и водата; и този диалог е интимен – той не бива оскверняван от идеологии  и силом наложени естетически матрици. Говорейки си с природното, поетът се самоизразява – защото е част от този организъм на вселената, включен е в нейния цикъл – и не може да стои срещу нея, да се чувства неин господар – което би унищожило шансовете за подобно себезиразяване. Езикът на този съкровен диалог е език на тишината; поетичното поведение в този случай е смълчаването – това е и единственият рационален смисъл, с който бихме могли да одарим понятието “тиха лирика”. Това са всъщност медитативни стихотворения – те реализират чрез поетичен акт точно това, което прави и медитиращият – заличаване на дуалността, премахване на границите между себе си и света.

От тази гледна точка е важно да се опитаме да разчетем природните топоси, използвани в поезията на Иван Цанев – според мен безспорният майстор на този тип лирика. Това е една до голяма степен обречена задача, тъй като те са дотолкова отворени към универсума, че разчитането им клони към безкрайност. Можем обаче поне да се вгледаме в техните метафорични пластове, да проникнем в мрежата от поетични валенции, която се съдържа в тях. И ако имаме късмет – да вкусим и капка от меда, съхранен във восъчните пити на техния смисъл. Ще се спра, разбира се, само на няколко от тях – като илюстрация за процесите, които обживяват тази поезия, която с изтичането на времето става все по-насъщна и актуална.

Пчелата

Всеки път, когато чета “Епитафия за пчелата”, изпитвам гордост от факта, че на български може да бъде написано нещо толкова съвършено. Причините за това съвършенство навярно се крият във взаимната проникнатост между природния топос и поетичият аз: в това стихотворение пчелата не е само пчела, а и Иван Цанев не е само Иван Цанев. Тук пчелата е природният адекват на поета като такъв, осмисляне на неговата мисия, разголване на трагичното в поетичната съдба, символен израз на благодатта, но и на проклятието да бъдеш поет. Пчелата в това стихотворение е субектът на поетичното битие, тя е въздигането и ласката, обхождането на света по незрими звънки пътеки; в този смисъл обвързването между нейния полет и поетичният поглед е и смислово натовареното съответствие между природното и човешкото:

Завързана със нежна нишка за моя поглед възхитен,

все по-високо се изкачваш, и всеки цвят ти е стъпало.

Връх на безкористната ласка, сбогуваш се с дървото бяло

и по една пътечка звънка обхождаш стихналия ден.

Фигурата на пчелата тук съдържа съкровената сърцевина на поетичното; чрез нея се постига работната дефиниция за мисията на поета, валидна за цялата поезия на Иван Цанев: “частиците съединяваш и вдъхваш слабост на нещата”. Поезията е призвана да съедини разпиления свят, да превърне цветния прашец на сетивното в златистия тежък мед на духовното осмисляне. Това обаче е драматична, а не идилична мисия. Затова пчелата е “черноработник”, затова нейният делник сред лозите е “горчиво пиршество”, а самата тя е кафява капка пот, избила по кехлибарения грозд. Алчната страст да се трупа меда на словото е обречена страст: рано или късно ще дойде пчеларят да извади восъчните пити на душата; този пчелар отново е самият поет – и всъщност неговата фигура е точно там, където се припокриват пчелата и пчеларят; или – иначе казано – същността и мисията на поезията с проклятието на поетичната съдба. До меда се стига през болката, която “струи от впити в мен жила” – и през смъртта на пчелата, която е натрупала меда на съкровеното духовно битие – и е готова да го защитава с цената на всичко и от всичко – включително и от споделянето. Това е всъщност и трагизма на поетичното: то е изхабяващо и пагубно битие, тъй като за да пишеш стихове, трябва да бъдеш неприкрит и раним – и смъртта да бъде част от самото сътворяване. Неговото постигане всъщност не е в самите думи, подредени в стихове – то е в болката, свързана с тяхното правене – защото само тази болка може да ги направи устойчиви – и да бъде коренче за песента:

Посегна ли да те погаля, забиваш жилото си мигом.

А то е коренче на песен за тебе, падаща пчела!

Към казаното дотук би трябвало да добавя, че пчелата е изключително устойчив образ в стиховете на Иван Цанев – като метафоричното използване на този природен топос като дефиниция за същността на поетичната мисия се среща не само тук. Можем да го видим и в “Повторен урок” – част от “Седмодневник на поета” – едно от седемте късчета от счупена поема. Тук тази “формулата на пчелата” е вместена в контекста на повторението – в драматичната ситуация на ненаучения урок, който си призван да подсказваш на ближния, поставен пред изпитанието на поетичната орисия – а не знаеш как и какво. Тази формула е изведена като една от последните истини, които човек трябва да научи, преди смъртта да го ужили – но е и формулата, необходима за да започнеш отново, за да изкажеш докрай своята счупена веднъж поема:

Каква пчела ти беше влязла във главата, бе орисан сякаш и пред училищния двор самотни мигове да трупаш. А най-горчивият урок ти го преподадоха накрая: отнякъде или отникъде, последният звънец удари и счупи твоята поема.

Сега я започни отново. На твоя чин е седнал друг, а ти си тук за да подсказваш. На другия? Или на себе си?Преди смъртта да те ужили, чуй формулата на пчелата: “Частиците съединяваш и вдъхваш сладост на нещата...”

Тук обаче тази формула е оставена отворена, за да бъде дописана в края на “Седмоднев”-а. Заглавието не е случайно – седемте късчета от счупена поема са и седем дни, в които поетът сътворява своята поетична вселена. В хода на това сътворяване и напрежението набъбва – за да стигне своята поанта в шестия ден, когато пътят свършва и поетът прекрачва там, дето още не е прекрачвал никой – при което “Два пътя в полунощ се сливат и краят вече е начало”. Това са точните координати на поезията: там, където краят е начало. Нейното действие обаче, нейната най-длъбинна формула, нейният тетраграмон се появяват на седмия ден – и говорител на общата тяхна поанта е отново пчелата:

“Ела си в топлия живот! Света неделя е, над всеки слънчоглед изгравя златна нимба. Ако до залез преброиш лъчите на слъночгледовите ореоли, пчелата ще ти изжужи в ухото най-желаната поанта: свят светува!”

Тази поанта няма предвид светуването като темпорална безконечност, простираща се назад в миналото, както е в типичния за приказките израз: “откакто свят светува”. Тя има предвид светуването тук и сега, светуването като органично състояние на нещата, като ставане или дори като действие, чрез което универсума се самоосъществява. Светуването е най-абсолютното действие в най-глобалния възможен контекст, адекватен на прословутия принцип в даоизма – за “такъвостта” на нещата, за тяхното осъществено без принуда битие. В този смисъл светуването е адекват и на поезията – в нейния най-дълбинен смисъл.

Дърво на хълма

“Дърво на хълма” е безспорно програмно изведеното от Иван Цанев стихотворение – не случайно това е и заглавието на антологичната му книга. Поетът се оглежда в този природен топос – чрез огледалото на паметта. Само че това е различна памет, простираща се отвъд обичайното помнене на случки и събития. Паметта за дървото на хълма, което е пространствено неопределимо, защото е “където и да е” и “някъде, далече”, е призована заклинателно още в първите редове „Да не забравям никога, че има/ дърво на хълма”. Защо е толкова насъщна паметта за дървото без име? Най-малкото защото то е символично мислено като памет за тайнственото и скритото, като сетиво за онова, което не се вижда с очите, а със сърцето – и което е най-същественото, според Екзюпери. То напомня малките тайнства на битието, които постоянно забравяме, взряни в пъпа на големите си проблеми:

Дърво на хълма.

То ще ми напомня

как будните очи в тревата скитат,

как в дълбините на нощта бездомна

поникват гласовете на щурците.

Тук са видими параметрите на паметта като особен избор: от една страна себе-заклинанието никога да не бъде забравено дървото, а от друга страна – неговите функции като напомнящо – но големият въпрос е - какво е това напомняне, каква памет се призовава чрез този средищен образ, тази особена фигура, която отново, подобно на пчелата, е пресечна точка между материята и духа – и между единичното и общото. Не събития, не истини и закони, важни според човешкия свят – не. Това е паметта за заскитаните в тревата будни очи – и за никненето на щурчовските гласове в бездомната нощ.

Забележете, че те не се дочуват – те никнат. Всъщност природните топоси в тази поезия се допират в свойствата и възможностите си, намират се в състояние на взаимно преливане, отекват помежду си почти по принципа на “Съответствия”-та на Бодлер. Както пчелата изжужава абсолютната формула на светуващия свят – или както песента никне от коренчето на нейното жило, така и гласовете на щурците тук никнат – подобно на фиданката, от която ще израсте дървото на хълма.

Това дърво впрочем не случайно е на хълма, а не в подножието му – то не принадлежи към общността на гората. То е израснало само на голия хълм, напук на вятъра – точно както поетите израстват contra mundum. То може да е анонимно и безименно – и да се намира незнайно къде – но неговата наличност е насъщна; нещо повече – е най-насъщната в градения от Иван Цанев поетичен свят. Защото това дърво умее да обича и умее да не забравя: да не забравя поетичното в нас, нашето най-дълбоко същество – като същевременно е – парадоксално разбира се, но поезията винаги е парадоксална – и символ на това същество, знак за нашият дух, разпънат между корена и короната в небето:

Дърво – тъй стройна

плът на мисълта ми! –

стои на хълма, с облаците слято,

заслушано във приказките тъмни,

които му нашепва вятърът.

Според мен тази метафора, приравняваща дървото с мисълта, съвсем не е случайна или хиперболизираща. Пространството между корена и вятъра, който нашепва “приказките тъмни”, е търсеното от Иван Цанев поетично пространство. И никак не е случаен отговорът, който той дава на въпроса кое е шедьовъра на природата в анкетата по Шишманов тертип: това е дървото на хълма, разбира се. Мога да предположа причината за този отговор: дървото – както и мисълта – е разпростряно между земята и небето. Пак в същия междинен послепис “Въпроси и ответи” той цитира Далчев: “Трябва да се придържаме о конкретните неща. Те ни предпазват от общите места и големите, но празни думи.” И добавя: “Това съм се опитвал да правя няколко десетилетия”.

Дървото всъщност е едно от тези конкретни неща. То е вкоренено, придържа се в конкретността чрез своите корени. В същото време обаче дървото е устремено към небето – то е, тъй да се каже, изопнато на пръсти към небесния свод – и олицетворява усилието да се надмогне тази конкретност на угарите и пръстта – за да може “плътта на мисълта” да докосне с вейките си трансцеденталното. То черпи своите сокове от земята, но умее да се вслушва в тъмните слова на вятъра – то разбира и неговия език.

Всъщност, както подчертава и Светлозар Игов [1], природните топоси в поезията на Иван Цанев са пълноценен адекват на Далчевата предметност. Те имат същите функции – но постигат различни ефекти. Те напомнят, че отвъд застиналия свят на вещите като израз на екзистенциалната обреченост на човека, се простира един друг – безкрайно раздвижен хоризонт, който ни вписва органично в целостта на универсума и ни превръща в част от цялото – въпреки смъртта. Този свят е не само различен – бих казал, че този свят е отвъд-цивилизационен – и тъкмо дръвчето на хълма, въплъщаващо порива и енергията на духа, неговата воля да противостои на ентропията – е неговият пълнокръвен символ.

Щурците

Те са постоянната оркестрация в поетичния свят на Иван Цанев. Въпреки символната си многозначност те също са вкоренени в конкретното: вече ги видяхме как никнат от от дълбините на нощта като омайни треви. Те са носители на песента, която може да прорасте само в утробата на тишината – в природната хармония, която подрежда и осмисля всички свои звуци. Бихме могли да кажем, че щурецът е жрец на тази тишина – неговата песен не нарушава, а подчертава нейното всеобемащо присъствие. Мелодията на тази песен не просто се чува – тя тече, тя обтича летния свят – и нейното време е винаги, а нейната цикличност се превръща в синоним на вечността. В “Към щуреца” това обсвирване на света е изразено по следния начин:

Тече мелодията твоя, тъй както всякога е текла,

и покрай юлски коловози, между изпръхнали треви

пресича жълтите стърнища безименната ти пътека

и кой я знае накъде върви.

Пътят на тази мелодия не случайно е неразгадаем – той отвежда незнайно къде, защото тази неразгадаемост е една от извечните функции на поезията въобще: тя няма крайни цели, нито предначертани маршрути. Песента отваря нови хоризонти, но е неспособна да постави предел на своето бродене – най-малкото защото пределът означава постигане и окръгляне на поетичния акт, означава доволството от това постигане, което за поета е непостижимо, защото за него божият свят е недостатъчен – и всъщност никой свят не е достатъчен.

Унесен в себе си, щурецът свири на лятната трапеза, а неговата лъкатушна песен е стълба към небето – по нея всяка вечер ситата от летни пиршества душа се въздига, “надвесена над някой сън дълбок”. В този смисъл вечерният щурец на Иван Цанев може да бъде мислен и като лодкаря, който ни превежда от брега на реалността на отсрещния бряг – този на бляновете и сънищата, брега на фантазните случвания и на предсказанията, които не можем да разчетем. Щурецът познава тази ни неспособност, познава нашето нехайство към вълшебствата на съня, което може да бъде разчетено и като нехайство към трансцеденталното. Той всъщност пее именно за това – той изпява отвъдсловесното, но ние нямаме сетива, за да го разберем. Тази наша недостатъчност е обричаща – тя е и причината за отречеността на поета, чието име е щурец, в човешкия свят. Именно на това се дължи и горчивината в този разговор между щуреца и поета – който всъщност е и разговор на Иван Цанев със самия себе си:

Среднощ достигаш апогея, щурецо, но защо в гласа ти

безмилостно и беззащитно ирония на юноша скрипти?

Отвъдсловесното изпял и скрит в здрачевината смътна,

все по-неузнаваем ставаш ти.

- Преди с невзрачните си думи изпятото да принизите,

излизам от нощта – и слушам как миговете й звънят.

А всичкото, което виждам през процепите на звездите,

пожънва го със златен сърп денят.

Златният сърп на деня може да бъде тълкуван като делничното, които жъне среднощните видения и съзерцания – и унищожава без остатък визиите на трансцедентното, мернати през процепите на звездите. Това е прекият ефект от битието ни на двойнствени същества, неспособни да намерят пресечната точка между будуването и съня – и между материалното и духовното. Именно на тази неспособност се дължи и иронията в гласа на щуреца – и не случайно тази ирония е изразена “безмилостно и беззащитно” в неговата песен.

Всъщност щурецът е поредният протагонист на поетичното – като тъкмо затова неговата песен звучи едновременно безмилостно и беззащитно. Неговото крехко сезонно битие е въплъщение на куража да живееш въпреки духовната ентропия, въпреки екзистенциалните обречености, въпреки съчетанието на безмилостност с беззащитност. Този кураж е и основното поетично достойнство – Мацуо Башо го е изразил най-точно от всички – и още си спомням колко силно го усетих, когато прочетох първото хайку в живота си – скътано в преведените разкази на Селинджър: “Нищо в гласа на щуреца/ не подсказва кога ще умре.”

Нищо в гласа на поета не подсказва кога ще умре. Той обаче очаква смъртта като върховното ставане, като съкровената нирвана на своя живот – както много ясно личи от “Накрай света” на Иван Цанев – тази разгъната метафора на вътрешната емиграция. Тук поетът не случайно подчертава, че в този живот, стопанисван от лудата съдба, той няма нищо друго освен щурците – но те са и неговите скрити сетива; чрез тях той долавя туптенето на големия живот, оранта на вселенската нива:

Освен щурците, нямах нищо друго,

но през туптенето на тишината дива

дочувах как събития с горещи плугове

орат сред шумната вселенска нива.

Поетът чака: вслушан в света, но без да бъде докоснат от ничие присъствие. Не е трудно да забележим, че това чакане е сродно с призрачното обитаване на Далчевите стаи – само че е вместено в коренно различен контекст. Човекът на Иван Цанев чака като целина, чака идването на високосната година, която ще го засее “с новини от птича поща”; чака, за да подпомогне подземния растеж “с напътствия от древни георгики”. Чака поетичното покълване в себе си – за да бъде след това пожънат, за да раздаде сътвореното – като това отдаване, точно както беше и с отнемането на пчелния мед, е всъщност равнопоставено с края, със смъртта. И тук отново се появяват щурците – вече като посредници между самотната песен и мравуняка – друг важен поетичен топос, идентифициран в случая като общността на другите – или като инвариант на “простия” живот в Далчевия смисъл на думата:

А зазвънят ли класове през юни,

ще заскриптят на жътвен лад щурците

и заточеният накрай града мравуняк

ще ме провиди като своя житница.

Мравунякът

Мравунякът впрочем не случайно е заточен накрай града в стихотворението, знаково назовано “Накрай света”. Същият този мравуняк е метафоричната територия в “Роденият поет” – което много ясно показва колко могъщи са метафоричните сводове, които свързват природните топоси в тази поезия със социалния драматизъм на социалистическото безвремие – или може би с доловимата вече и световен контекст духовна ентропия. Мравунякът е наречен “рай за глухонеми” – и рай, в който поетът щастливо би живял, ако му беше дадена безсловесността на “нищий духом” [2] – както отново Далчев бе определил райското пребиваване в селенията на всекидневното и обикновеното. Само че поетът “не е мравка и за друго е роден” – даден му е благослова, но и проклятието на словото, заточено сред една бездуховна реалност. Това проклятие е изговорено с езика на поетичното битие през 70-те и 80-те години, което – трябва все пак да признаем, беше трудно битие. Тук поетът е ограбван и убиван всеки ден от книжниците и фарисеите, тук сквернословничат зад гърба му и чуруликат доноси на ухо – докато той не разполага с възможности за реакция, няма дори потенциалната възможност да възстанови достойнството си, може само – и нещо повече: длъжен е – да преглъща сълзи и да се прибира неотмъстен. Длъжен е – “защото проговори ли на техния език,/ ще се погуби, няма вече да е същият!”

Това е един от големите поетични уроци на Иван Цанев: на удара не се отговаря с удар, сметките с мерзостта не се разчистват с мерзости, с книжниците и фарисеите просто няма как да спориш, защото това значи да проговориш на техния език – а проговориш ли, скоро с огромно удивление ще усетиш как вече не им противостоиш, как им пригласяш... Реално поетичното несъгласие има само един начин на изразяване – като поетът откаже да приеме езика на мерзостта, способите й, стратегиите й; като избере друго живеене и друг хоризонт на съзнанието – и като пребивава в истината вместо в подхвърляните отвсякъде лъжи. Като откаже отмъщението, като надмогне нагона за мъст. Защото ако битката бъде приета с езика, методите и манталитета на книжниците и фарисеите, това би било предателство спрямо поезията. Предателство, за което ще бъде потърсена сметка – дори и в края на времената, но ще бъде потърсена. И органът, който е овластен да я предяви, е същият този заточен в края на града мравуняк, този хипотетичен “рай за глухонеми”, концентрирал в себе си бездиханното живеене на човешкото гъмжило:

Поеме ли греха да грачи с тях докрай,

подсъдно би живял до някой черен петък,

когато глухонемите от мравешкия рай

ще проговорят и ще му поискат сметка.

Пролетната вода

В “Дърво на хълма” стихотворенията “Все пак” и “Пролетна вода” заемат две съседни страници. Първото е нещо като поетичен опис на природното в преддверието на зимата, второто описва възвърнатия пулс на земята и водата в преддверието на пролетта. “Все пак” започва с почти апокалиптични предчувствия за зимата, с пророкуване на нейната вечност – видяна и като своеобразно свиване на природното в себе си – или като неговото потъване и чезнене в пространството и времето. Това е определено негативно наситен процес: отминаващите ята са сподирени от вълчи арии; жетварският път умира, затрупан от снегове, които “едва ли някога ще се стопят”. Лошите предчувствия пред лицето на зимното безвремие са изразени чрез следните стихове:

Каква огромна зима се надвесва!

Замрежени са всички небеса,

не виждам откъде

      ще дойде вест,

че нейде са напъпили дърветата.

Тази зима, която – забележете – се “надвесва” над природния, но и над човешкия свят, тук е провидяна като бездиханна вечност – която може да бъде разчетена и като метафора на едно бездиханно време. Но тя е и парадоксално прескочена – нейната безконечност не само че не се състои – но и на нейния студ и мъртвота просто не е отделено място в пъстрия и преди всичко жив свят на поета Иван Цанев. Веднага след плашещите визии с надвесената зима и замрежените небеса, някак внезапно и чудодейно се пръква усета за пролет – с рукването на капчука, с хора на приближаващите ята. Заклинанието “все пак” е влязло в действие; пролетта “все пак” е дошла – и то ето как:

...а пролетта избухва с нежен пукот

над всички листопади на света.

Защо точно над листопадите, а не над покълващите треви или над снежните кръпки, останали от отминалата зима? Не е ли логично пролетта да надмогва зимата, а не есента? Няма рационален отговор на този въпрос – ала може би такъв се съдържа в цялостния контекст на Иван Цаневата поезия – която, ако си послужа с прочутата метафора на Дилан Томас, също отказва да приеме, че смъртта има свое собствено царство. Смъртта може да бъде разчетена като зимния сезон в природния кръговрат: период на хибернация и ентропия на човешкото, но и периодът на потъването в себе си – и на избелването на паметта – за да можем отново да започнем живота си на чисто – с невинността на дете или на пролетен вятър. За да можем да бъдем неведоми – така, както започва своето спускане към низините на битието пролетната вода.

Същата тази пролетна вода е един от най-изчистените и най-универсални природни топоси в поезията на Иван Цанев. Тя е символът на началото – на пробуждането на живота, на първичния порив, който не може да бъде спрян от никого, на смътните и неосъзнати още копнежи. Нейното рождение и поемане на път обаче е част от кръговрат, през който водата минава отново и отново. Тя е била във вцепенеността на леда, била е в снегопада на зимата; тя е изживяла други агрегатни състояния, много различни от този начален порив – но милостта на вселената се състои в липсата на памет за тях – и затова водата знае само, “че е най-младата вода”:

Върви вода със цвят черешов,

тя беше облак, беше сняг

и мъртъв лед довчера беше

в пространството

      от бряг до бряг.

Но тя не помни снегопада,

забравила е за леда –

тя знае само, че е млада,

        че е най-младата вода.

Едва ли е наложително да аргументирам символната натовареност на този образ, неговата съотносимост към човешкото. В контекста на това стихотворение мъртвеенето е идентифицирано със зимата, докато пулсът на реките, пробуден от “капчуковия залп”, се осмисля като възкресение, като нов етап в безкрайната верига от преражданията на водата. Същата хипотеза е приложима и спрямо човешкия живот – поне за тези, които вярват, че човекът е нещо повече от материалността на своето тяло. И едва ли е странно, че тъкмо източните философии, за които прераждането и цикличността са закони, полегнали в основата на битието, одаряват водата с универсална символика. В случая имам предвид не митологичните превъплъщения в хиндуизма (например свещените реки като косите на Шива), а идентификацията между водата и съзнанието; или по-точно казано неговите най-дълбинни и универсални проявления. Така е в даоизма например – където дао е метафорично представяно тъкмо като вода, защото е по-ниско от тревата, но прониква навсякъде – и нищо не може да го спре.

Тишината

Тишината не е топос, а вместилище. Тя е утробата на света; тя е и фона, който позволява да израстат гласовете; резонаторната кутия, която усилва поетичната им мощ; шансът думите да бъдат чути и разбрани. Тя е канавата, върху която е изписан поетичния свят на Иван Цанев. И е последното, което ще остане – докато пресъхва духовното дърво, докато се свлича пчелата, оставила с жилото си коренче за песента, докато пролетната вода, поела по своите ручеи, допълзява до своето устие. “Последна тишина” – както е нарекъл поетът едно от най-силните си стихотворения.

Тук всеки куплет започва с “когато”, за да фиксира мига на нейното наставане – който е и миг на поетичното случване. Когато мравката намира път към хляба, когато следобедът журчи, когато гълъбът се връща в миролюбивата ръка – и можем да си спомним за един друг един гълъб, който се завърна в ковчега на Ной с клонка от маслина. Когато се състои съкровеното, когато е отворен прехода между будуването и съня, и най-вече “когато звуците се сливат/ в единодушна тишина”. Това сливане на звуците в тишината е съкровеното тайнство на природното – но то е и поетичен закон, според който поезията разчита колкото на казаното, толкова и на неизказаното – и за да бъде чуто едно поетично послание, е нужно огромно пространство от тази “единодушна тишина”. В тази вътрешна тишина откънтява гласът на поета – това хилядогласно ехо от смълчаното живеене, от което изведнъж, като взрив, избуява викът – затова и последното “когато” вече не е свързано с хармониите на покоя:

когато ехото си спомня

  че вик е първото му “аз”

   и аз като в каменоломна

    кънтя хилядоглас.

Ще използвам тази тишина, в която са потопени и претопени природните топоси в поезията на Иван Цанев, за да направя някои изводи, които ми се струват важни. Според мен особената притихналост на тази поезия и още повече – нейните обети за мълчание, нейните нравствени закони от типа на “по-малко говори, по-малко говори/ и ако можеш – истината само”, нейното преклонение към хармонията и нейния стремеж към органично вписване в природния свят – всичко това не би могло да бъде разбрано, ако разглеждаме тези й характеристики само на равнището на естетиката и поетиката. Тази поезия предлага една друга, различна философия на живота, която е валидна и насъщна именно днес. Своеобразното стихване и вглъбяване в себе си е мислено като алтернатива на шумното живеене в днешния цивилизован свят, който е и свят на консумативни страсти, хаотични движения и повърхностно бърборене.

Тази алтернативност трябва да бъде четена като полемика с тенденциите на нашето днес – и е полемика, водена със страст и стигане до най-драматичните ръбове на обговаряните проблеми. Човек не може да избяга от натрапчивите налудности на консумативното живеене (а не може ли наистина? дали?) – но може да избере в кой хор ще пее и на кого ще приглася. Поетът може да каже “да” или “не” – той е орисан от съдбата да прави своя избор всеки път, когато застане над белия лист – колкото и драматичен да е този избор, колкото и голям да е свързания с него залог. Какво стои срещу хармоничния свят на щурци, пчели и дръвчета на хълма, става видно от стиховете в “Нощен опит за бягство”, например следните:

Падна мракът и колко невинни гласчета премаза,

а шумът оцеля – и гърми, не прибира оръжие!

Оксижени жужат, цвърти изгорено желязо,

сякаш в някакъв адски тиган тишината се пържи.

Никак не е случайно, че тъкмо шумът е метафората на бездуховността в тази поезия – и че пожертваната тишина е и знак за духовно опустошение, а бесовщината на днешната цивилизация е определена като “сива лудница”. “Нямам въздух да пея на бога бетонен осанна” – казва тук Иван Цанев – и с това определя своя избор. Още по-категорично е дефиниран този той в “Екогласно отклонение”: “Аз не съм бедуин за онези пустини,/ дето клаксони цвилят и знойно бълбукат мотори.” Пита се накъде тогава – когато пустините са вече тук, те са настъпили, превзели са живота ни. Само че поетът точно затова е поет – за да живее в повече от едно измерение. Неговият вътрешен свят може да съхрани осквернената тишина – и тя може да бъде глината за сътворяване на нови слова и светове: защото там, където е съхранено истинното слово, винаги може да бъде съграден и нов свят.

Всъщност поезията на Иван Цанев се застъпва за една поетична екология, която отхвърля всичко изкуствено, всичко сглобено, всичко осквернено от лъжи и подмени. Той отказва да приеме конвейрните атрибути и конвейрното мислене на съвременния свят, отказва и да се съобразява с тях. Несъмнено, когато са писани тези стихове, този отказ е имал своите политически и нравствени основания. Той обаче ги надхвърля в една много абсолютна степен – и не бих преувеличил, ако кажа, че този отказ е вече свързан със самата основа на нашата цивилизация – с нейната дълбока сгрешеност, произвеждаща в наше време релативна нравствена мяра и повърхностно, консумативно живеене.

Тази поезия отстоява правото ни на избор – и го отстоява като абсолютно право, принадлежащо на човека при всякакви обстоятелства – точно както го отстояват – но в много различен контекст – и други поети от тези мрачни времена – като Борис Христов и Константин Павлов например. Самият Иван Цанев е направил този избор – и цялата му поезия е негова метафора; тя е горещо и отчаяно приканяне да го направим и ние. Той призовава към едно връщане – връщане “полека назад – към битийния корен”, което е и връщане към истинността и хармонията, към хуманността и съпричастността, връщане към състоянието, в което поетът преживява вселената като своя родина. И връщане в една територия, където са останали неща за правене. Или – както той го казва: “и ще правя шосета за мравки, канали за ручеи”.

обратно нагоре