Нов Български Университет

Департамент „Нова българистика”
БЪЛГАРИСТИКА NUOVA
Годишник 2010/2011
Картите на погрешното четене (за книгата на Морис Фадел)
Мария Липискова

 

 

За: Морис Фадел. Пол де Ман: Опити с невъзможното, С., 2002

 

 

Първото монографично изследване в България върху Пол де Ман още в самото си начало извършва един (най-малкото един стратегически ход). Поставя границата на на четенето на “Де Ман” за българското литературознание - като обявява края на времето за набавяне на контекстите на деконструкцията и постмодернизма чрез “Де Ман”. Бележи края на реториките  на “младите” литературоведи, които чрез понятия като „реторика” и “алегория” създаваха усещането за „съвременност” (с.8).

Текстовете в тази книга бележат края на времето на преводите на Де Ман  като жест за набавяне на “деконструкцията”като знак за “съвременност”. Краят на тези практики – разгърнат като критическо четене/писане в книгата е всъщност жест срещу речниковите употреби, редукционалистките употреби на „Де Ман”. Критическото четене/писане, което тази книга практикува, се явява съпротива срещу теорията, срещу научния канон – с неизбежните му концептуални редукции и тотализации.Тази съпротива срещу теорията – книгата заявява още в самото си начало като я концептуализира - като практика на „деконтекстуализацията”. Деконтекстуализацията „е стратегическият жест, който бележи и практиките на самото четене/писане в “Пол де Ман: Опити с невъзможното”. Книгата се заявява като практика на четене, придържащо се към практиките на четене на “Де Ман” в САЩ. Един символен жест, който заявявя също и непринадлежността на настоящата книга към практиките на употреба на “Де Ман” в полето на българското литературознание.

И така чрез стратегемата на деконтекстуализацията „Де Ман” не се чете в контекста на Йейлската школа - като същевременно монографията заявява желанието си за демитологизация на един от митовете на литературознанието – сдвояването на Де Ман –Дерида – в един (единен) фигуратив.Текстовете на Де Ман  тук се четат като „критически идеолекти” в полето на „абсолютно единичното”.

“Пол Де Ман: Опити с невъзможното„ - се явява алегорията описваща не само четенето в-писано в текстовете на Де Ман , но и критическото писане като практика на тази книга. Монографията в това отношение теоретично плътно се придържа към пред-писанията на Де Ман. Като част от стратегиите за деконтекстуализацията и заявеното нежелание за вписване в българските употреби на “Де Ман ”- в уводната част се цитират част от американския корпус от текстове четящи Де Ман. „Като четем четящия Де Ман” (Reading de Man Reading. Minnesota  Press , 1989) – заглавието на именно този цитиран сборник описва реториката на четене, практикувано от книгата на Морис Фадел. Като същевременно монографията за Де Ман локализира позицията на четящия в ситуацията на “реторика на четенето” или в “алегория на четенето”.Четенето на тази книга задава ситуацията  на “четене на реторични въпроси”- така като те са о-писани от Де Ман в “Алегории на четенето”. Настоящата книга проблематизира четенето (си) и чрез реторичните си механизми на писане – и това е един двоен жест – свързан от една страна със заявената деконтекстуализация – и същевременно жест чрез който се тематизират основните критически идиолекти на Де Ман – като “алегория на четенето”, „реторика на четенето”, “реторика”, “деконструкция”, „литература.” Как тогава да се пише за такова писане?

“Енигми”- това е първата глава от “Пол де Ман: Опити с невъзможното”. Оттук започват и жокерите на погрешното четене. Погрешното впечатление за

“поетизъм ”(с. 30), което се създава и от заглавито “Опити с невъзможното”. Всъщност книгата стриктно реторически се придържа към заявената деконтекстуализация  и режим на реторика на четенето, на погрешното четене. Като “енигми”  всъщност експлицира критическите идеолекти от “Слепота и прозрение” на Пол де Ман. „Енигмата на езика” и литературните текстове като неуловими енигми – това са критически употреби от есето на Де Ман “Лирика и модерност”  в книгата му “Слепота и прозрение”(с.60). „Енигми се явява част от стратегическото транскодиране на “езика”, „литературата” и практиките на “критическото четене”. Понятието “енигма ” в “Пол де Ман: Опити с невъзможното” е концептуализирано като основно за книгата му “Слепота и прозрение”. Езикът като “енигма” определя и само-описва опитите на критическото четене – като “опити с невъзможното”. „Енигмата на езика”, с която е свързана практиката на критическото четене – това се опитва да чете първата част от моногарфията. Стратегическият жест, който е свързан със заявения още в началото

принцип на „деконтекстуализацията” на Де Ман, се осъществява чрез прочита на есето „Реторика на слепотата: Жак Дерида чете Русо”. Четенето на Де Ман – срещу/- положено/  четенето на Дерида  - във връзка с текстовете на Русо (с.41). Това е жесттът на „деконтекстуализацията ”на „Де Ман , който би трябвало да деструктира мита за единния фигуратив „Дерида-Де Ман”.Това срещуполагане на Де Ман срещу Дерида трябва да от-бележи линията на несводимост между четенето/писането у Де Ман и Дерида – или трябва да отбележи  несводимостта на „Де Ман” до „общото поле” на „деконструкцията”.

„Граници на разбирането” – втората част от тази монография извършва също толкова силни реторични ходове. Тази част започва с „Един предговор ”- който жестово бележи съпротивата срещу научния Канон. Съпротивата срещу Канона  на „научното изследване” е от-белязана не само от „Един предговор към средата на книгата, но преди всичко от стереографичността на белите полета.Частите на монографията са оформени като фрагменти, ремарки, процепи  - чиято логическа връзка е отслабена до възможната крайност. Логоцентризмът, телеологията  и дори възможната рецептивна хомология – са радикално деструктирани, деконструирани. Установяването на някаква дори приблизителна хомология – изисква усилие и препрочити от страна на четящия и не предполага достигане до някаква логоцентрична концептуалност. По този начин критическо четене/писане в  книга се за-явява като съпротива срещу научния редукционализъм, логоцентризъм и тотализациите.Това е писането, което практикува съпротива срещу теорията.Тук ще цитираме Де Ман – откъсът който и монографията цитира, за да осъществи рецепцията върху собственото си писане: „поетическото писане е най- усъвършенстваният и рафинираният модел на деконструкцията. Като писане то може да се различава от критическия или изследователския дискурс  по икономията на артикулацията си, но не и по вид”.

Фрагментите в тази монография, отстъпите, празнотите – са тези полета на деконструкцията в книгата, които напълно деструктират логоцентричността и не позволяват достигането до хомологията – като тотализация и редукционалистка практика. Празните полета в тази книга не позволяват „запълване ” със Смисъл - като усилие от страна на читателя. „Граници на разбирането” –  се явява ирония и  апория. Също и като частта от монографията, която се опитва да чете „Алегории на четенето”.

Концептуално тази глава от монографията визира опозицията „херменевтика - четене” – като и трансформирането й в опозицията „херменевтика - реторика” в текстовете на Де Ман. Знаковата опозиция Дерида – Гадамер тук стратегически е подменена и коцептуализирана от опозицията  Де Ман – Гадамер.Този стратегически ход позволява да се очертае най-общо „четенето” като процедура невписваща се в полето на херменевтичното /разбиране/.Така „реториката / и в главата „Граници на разбирането” (така както тя е в-писана в „Алегории на четенето) „радикално отменя логиката и разкрива шеметни перспективи за референциално откронение”.

„Реториката” концептуално е сързана с проблема на „референциалността” на „езика”  - проблем, който тази монография извежда като основен проблем в текстовете на Де Ман. „Реториката” от „Алегории на четенето” тук е концептуализирана като „събитието на езика ” за Де Ман. В „Граници на разбирането” концептуално важно се оказва и четенето на опозицията метафора – метонимия – един фрагмент който чрез „реториката на четенето” ще отбележи отново жеста си на съпротива срещу тотализациите.

Тази част от книгата може да бъде видяна като една деконструктивистка ирония  и като проява на „реторичното ” в езика. Така ”Граници на разбирането” бележи своята апорийност – опитвайки се да чете „алегорията на четеното ”, която „разказва за невъзможносттта за четенето”. „Четенето на алегорията” в/на „Граници на разбирането ” – визира собствената си невъзможност (с.121). В края на тази част „реториката на четенето” (и концептуално , не само реторически) се изравнява по смисъл с „алегория на четенето”.

„История без историчност”  - третата и предпоследна част от тази книга се явява  един мета-код който трябва да пред-пише процедурите на четене на последната част от книгата „Биографично/ теоретично”. „История без историчност”  е частта която на пръв поглед се занимава с това да чете „недовършената книга ” на Де Ман „Естетическа идеология”. Във връзка с процедурите на четене, които тази глава пре-писва спрямо последната част от монографията – стратегически се цитира есето на Де Ман „Автобиографията като обезличаване”. Както и стратегически с оглед на предписанията за четенето на следващата глава от книгата –  пред-полага  концептуализирането на опозицията знак – символ. В един смислов ред са поставени и изравнени: знак, събитие, история, перформатив, материалност –  срещу символа, като историчност, идеология, интерпретация. „История без историчност” е частта от монографията, която стратегически с оглед на следващата част от книгата чете „Естетическа идеология ” на Де Ман. Подемайки проблема за „идеологията” - написаното в тази част е може би частта от монографията, която извършва най- манипулативните и идеологически ходове, с оглед на предписанията за това как трябва да се чете последната глава на книгата.Тук се постулира, че доколкото символът за Де Ман е идеология – то това е в сила и за интерпретацията. Израняването на символ и интерпретация – е свръхзнаковата процедура, която „История без историчност ” пред-полага спрямо „Биографично/теоретично” от края на монографията.

„Биографично/теоретично” започва със „скандала Де Ман”. “Статии на учен от Йейл, намерени в нацистки вестник”. Четенето на историята разиграна в тази последна част от книгата – и нейното четене се пре-определят от стратегическото смислово изравняване от предходната част на книгата на концептите на историчността, интерпретацията и идеологията. Като междувременно на читателя се предлагат и някои от фигурите , които дебатират  (или провокират) „скандала Де Ман”. Писането тук симулантно разиграва и представя  дебатите между проф. Джон Уинър и Хилис Милър – относно историята с ранните публикации на Де Ман в нацистки вестник. Същевременно „случаят Де Ман” е представен като опит за дискредитиране не само на Де Ман, но и на „деконструкцията”. Тук стратегически се цитира Хилис Милър. За деконструкцията, която „работи по разнообразни начини, за да ни освободи от тотализиращото и тоталитарно мислене, мисленето например, което прави от „деконструкцията нещо единно, хомогенно и монолитно” (с. 165). Идеологията вече е фиксирана от предходната част на тази книга в „историчността”, „знака” и „метафората”. Всяка интерпретация на факта, събитието, историята на „скандала Де Ман” – във връзка с ранните му публикации в нацистки издания – е вече  пред-положен, като опит за идеология и за тоталитарност. И като опит за дискредитиране на деконструкцията, която чрез собствените си идеологически жестове се за-явява /като /единствената ни възможност за нетоталитарност, самото ни избавление от тоталитарното мислене. Тук, разбира се, се появява и „Дерида.”

Четенето на събитието „Де Ман ”от Дерида в този негов текст  се за-явява идеалния дубъл на „историята” (на „скандала Де Ман”) без историчност. Появата на фигуратива на „Дерида  - би трябвало да спре дискредитирането на „Де Ман  и „деконтсрукцията” и да прекрати процедурите на интерпретациите на фактите. Дерида се появя в тази последна част като фигуратива, който трябва да спре „деконструирането на декоструктивиста”.

От друга страна стратегическата употреба на „Дерида” в края на книгата демистифицира и дискредитира всякакви опити  за деконтекстуализация, които тази монография заявява ,също  както и опита за разрушаване на мита за сдвоения (единен) фигуратив на „Дерида-Де Ман”.Така са демистифицирани - с появата на фигуратива на „Дерида„ в края на книгата - всички стратегии и страдегически ходове, процедури и подмени, които билежи тази  книга, употребявайки концепта на „деконтекстуализацията” . Дискредитирани са всичките й заявени опити  за „срещупологане” на четенето на „Дерида – Де Ман”, във възка с текстовете на Русо. Така с „употреба на Дерида” в края на тази монографията, биха могли да се видят и възможностите за политически и идеологически употреби на „деконструкцията”. Финалната поява на фигуратива на „Дерида” в книгата бележи „провалът на четенето”  или   „алегорииите на  четенето”.

Тази книга остава до крайност реторична в опитите си на четене на „Де Ман”. Един същински „Опит с невъзможното”.

 

 

обратно нагоре