Нов Български Университет

Департамент „Нова българистика”
БЪЛГАРИСТИКА NUOVA
Годишник 2010/2011
Постструктуралисткият “период”: реторика/литература
Морис Фадел

 

  

Въпреки методологическите и интерпретативни постиженния на формализма и на свързаните с него структуралистки и деконструктивистки тенденции, най-широко прилаганият подход към литературния текст продължава да бъде тематичният. Той се оказа не само изключително устойчив, но и не би било пресилено да се каже, че днес – след като идеите на формализма загубиха привърженици – претърпява разцвет. Разнообразните трансформации на тематичния подход могат да се открият в най-разпространените направления в изучаването на литературата: например, в новия историзъм, в постколониалните, феминистките и постмарксистксите  изследвания.

   Най-очевидната причина за разпространението на този подход е това, че на пръв поглед той изглежда лесен и достъпен. Темата е продукт на значението, свързана е със съдържателната страна на текста. Тя е неговата най-видима част, повърхността му. По-точно булото, което го загръща. Защото темата има свойството да създава впечатление, че изчерпва текста, че го представя изцяло. Тя е връзка между него и извънтекстовата реалност. Чрез нея текстът се превръща в послание и става значим за читателя, превръща във факт за социалния свят. Макар и имаща отношения с лингвистичните структури на текста, тя не е изцяло зависима от тях. Темата възниква в отношението между тези структури и актовете на четене. Тя е следствие от интеракцията между текста и интерпретацията.

   Метафората на булото обаче е подвеждаща. Тя не описва достатъчно изчерпателно спецификата на темата. Темата всъщност е не само външна част на текста. Дори и в най-антитематично настроените анализи на литературни текстове могат да бъдат открити следи от тематичното измерение. Това е знак, че метафизическия стремеж за излизане извън тематичния аспект е неосъществим. Темата се просмуква надълбоко в текста, обхваща и онези нива, които изглеждат най-малко свързани с нея, което води до извода, че разграничението между елементи на формата и елементи на съдържанието в езика не би могло да се направи лесно.  

    Тук ще обърнем внимание на едно явление на речта, прилагано в литературата, което събира в себе си това сложно (може би дори до неразличимост) преплитане между формални и съдържателни структури: реторическите фигури. На пръв поглед те са чисти форми, чрез които се предават смисли и послания. Но това далеч не е така. Реторическите фигури са свързани с интенционалността в езиковата практика. Едва ли има текст, в който символът да присъства случайно. Всяка употреба на реторическа фигура осъществява едно намерение. Тя е резултат от избор между нея и други фигури, както и между възможността (според някои утопична) въобще да не се прибягва до фигури. Изборът е действие на оценностяване, привилигироване. В сферата на езика той се съчетава с означаването и оттам – със семантиката. Избирам определен езиков елемент, понеже той означава за мен нещо. Така аз му придавам смисъл. Сами по себе си реторическите фигури може и да са чисти форми. Но интенционалното измерение, което се въвежда при употребата им, ги изпълва със съдържание.

   Постструктуралистките тенденции в литературознанието поставят силен акцент върху фигурите и върху реториката изобщо. Това те правят като жест на дистанциране от структуралистките нагласи, които отдават приоритет на логиката. Логиката и реториката се различават, както знаем от Аристотел, по това, че първата оценява изказванията според критериите за истинност и погрешност, докато втората се стреми да постигне ефекта на убеждението. Убеждаването е постижимо в интерсубективната среда на комуникацията. То, както и самата комуникация, може да не следва критериите за истинност и погрешност. Бихме могли да се стремим да убедим някого както в нещо истинно, така и в нещо погрешно.

   Реториката е предпочетена от постструктуралистите като възможност за критика на метафизическия тип мислене. Нейната специфика е прагматична. Тя е насочена към реализирането на конкретни цели в конкретни речеви ситуации. Реториката има също перформативен характер. Убеждаването е практика, при която чрез думи се правят неща. Чрез него караме другите да повярват, че нашите изказвания са най-адекватни на онова, за което става въпрос в комуникацията, т. е. опитваме се да представим възможното за реално.

   Повратът към реториката в постструктуралистките нагласи обаче има неголям социален ефект. Той не води например до въвеждането на предмет “Реторика” в средното образование. Освен това – в аспекта на самото литературознание – не се стига до изследвания, които да дадат по-фундаментални приноси към решаването на проблема за отношението между реторика и литература (с изключение може би само на “Алегории на четенето” на Пол де Ман). Пък и не било неправилно да се каже, че постструктуралистите не се занимават с реториката като цяло. Те по-скоро обръщат повече внимание на реторическите фигури.

   Една от тях несъмнено е алегорията. Тя заедно с иронията заема средищно място в пострукталистките дискурси. Особено това се отнася до Пол де Ман и т. нар. “Йейлска школа” през 80-те години на ХХ в. Възгледите върху алегорията в постструктуралистките изследвания водят началото си от разработките на Валтер Бенямин. В тях понятието за алегория е свързано с понятието за история. Интересът пък към историята у Бенямин, както по-късно и у Фуко, е следствие от усилието за определяне на настоящето. Как да бъде реализирано това усилие? Онзи, който се опитва да коментира настоящето, се изправя пред една трудност: всяко определяне е определяне спрямо нещо друго, спрямо обект, който стои вън от определяното. Сблъсъкът с тази трудност насочва Бенямин към историята. Именно там може да бъде открито онова друго, във връзка с което да се мисли съвременността. 

   Бенямин подлага на съмнение илюзията, че времето, в което живеем, е уникално – една илюзия, която се поражда от това, че съществуването ни е единствено и неповторимо. Според неговия късен текст “Върху понятието за историята” връзката между историческите периоди се осъществява от очакването на щастието, на избавлението от злото. Това очакване не е рационалнизирано, а по-скоро остава на нивото на емоцията, на преживяването. То преминава през времената и, без да засяга различията им, ги кара неявно да се проецират едно в друго, да се предчувстват взаимно. Чрез него Бенямин постига визия за историята, която я представя като нещо цялостно, като нашата история, без да следва традиционните модели на историята, които подчиняват цялостността на системното единство. Също чрез очакването в тази визия се внася перспектива. Бенямин разглежда историята не толкова като свързана с миналото, както я мислим обикновено, колкото с бъдещето.

   Периодът, който се проецира в съвременността и я предчувства, според Бенямин е барокът. Неговата специфика, както и тази на настоящето, се разкрива от алегорията. В този смисъл за Бенямин тя не принадлежи само към порядъка на фигурите, не е просто една формална структура, а се намира в дълбоко единство с човека и културата. Чрез нея се представя определена светогледна нагласа и позиция. Тя е обозначена у Бенямин чрез понятието “алегорична интенция”. То трябва да се разбира буквално. “Алегоричната интенция” няма субективен характер. Това не е интенцията на някого, независимо дали е на онзи, който прибягва алегорията, или е на този, който я възприема или чете. “Алегоричната интенция” е обективна. Тя е иманентна на самата алегория като такава.  

   Бенямин определя тази интенция като противопоставя символа на алегорията. Опозицията “символ – алегория” се използува от романтизма. Там актът на оценностяване и привилигироване е свързан със символа. Алегорията е обвинена в схематичност, умозрителност и изкуственост.

   Бенямин запазва романтическата опозиция, но извършва обратния акт на привилигироване. Той се стреми да върне достойнството на алегорията. Това е извършено с деликатност и внимание, които липсват при по-късните, повлияни от Бенямин постструктуралистки разбирания за алегорията. В тях се прокрадва интуицията, че алегорията е по-значима от символа. Бенямин не настоява на това.

   В “Произход на немския трауершпил” Бенямин се позовава на Кройцер, който различава четири признака на символа: мигновеността, целостността, непостижимостта на началото и необходимостта. Ако вземем един конвенционален символ като знамето например, там връзката между цветовете, разположени на него, и държавата, която представя той, се осъществява мигновено. В момента, в който видим знамето, става ясно на коя страна принадлежи то. Материалният елемент и смисълът образуват цялост.  Същевременно този елемент, който е началото, от което тръгва четенето на  символа, сякаш изчезва, губи се в смисъла. Бързо забравяме за цветовете на знамето. Държавата, която обозначават те, ги измества напълно в акта на възприемане. Материалният елемент е като че по необходимост свързан със смисъла. Отношението между цветовете и страната е стабилно, изглежда ненарушимо. Кройцер посочва и още един признак на символа: краткостта. Всъщност той събира другите четири. Символът предполага краткост както като структура, така и като възприемане, понеже включва мигновеността, целостността, непостижимостта на началото и необходимостта. 

   Всички черти на символа водят до извода за неговата недиалектична природа. Символът е сливане, единство. Цялата сила на Беняминовия анализ се съсредоточава върху това да се покаже, че за разлика от него алегорията има диалектична специфика. Тя не оцелостява. При нея изображението и смисълът, ако става въпрос за визуален материал, или буквалното и преносното значение, ако става въпрос за литературно произведение, не се събират. Между тях е налице разлика. Бенямин я обозначава с метафората “бездната на алегорията”. Известното произведение на Албрехт Дюрер “Меланхолия”, към което Бенямин се обръща в текстовете си, включва съвкупност от елементи, между които е трудно да се направи връзка: фигура с венец, вперила поглед някъде извън пространството на изображението, куче, стълба, отломък от скала, везни, камбана, плоча с числа, небе, дъга. Това е само част от елементите. В горния десен ъгъл на гравюрата е изписано “Меланхолия”. Загадъчно е как изображението се отнася към надписа. Защо всички тези елементи трябва да представят меланхолията? Какво е меланхолия според гравюрата?

   Ако “Меланхолия” бе символично произведение, не бихме се сблъскали с такава острота с подобна загадка. Тя би била решена при сливането между плана на образа и на смисъла или на буквалното и на преносното значение. В алегорията съществува несъизмеримост между тези планове. Бенямин я обвързва с диалектическото противоречие между конвенция и израз. Отношението между двата плана е резултат от конвенция, установена от автора или съществуваща предварително в средата, в която се създава и функционира алегорията. Изразът на тази конвенция обаче я надхвърля. В алегорията е налице остатък, нещо вповече, което не се вмества в прехода между образ и смисъл, буквално и преносно значение. Тази особеност прави алегорията неединна. Тя разколебава представата, че двата плана са свързани по необходимост. Поради това и въздействието на алегорията не може да бъде мигновено. Краткостта не е нейна специфика. Тя предполага размисъл. Неслучайно Пол де Ман и постструктуралистката критика по-късно ще съберат проблема за алегорията с проблема за четенето.

   Неединната природа на алегорията поставя по любопитен начин въпроса за паметта. Участието на паметта във фигурите е значимо. Паметта е структуроопределящ елемент в отношенията между двата плана и при символа, и при алегорията. Единят план “помни” за другия. В символа връзката между плановете е стабилна. Не съществува проблем при “запомнянето” им един от друг (макар че на нивото на възприемането си символът създава забрава: ние “забравяме” за неговата материална страна). Не е така обаче при алегорията. Там единят план “забравя” до някаква степен за другия. Освен диалектика между конвенция и израз, алегорията е и диалектика между памет и забрава. Това идва от обстоятелството, че при нея, както подчертава Бенямин, важна роля играе времето. Благодарение на него е възможно да се появи отношението между памет и забрава. Забравяме, защото между факта или събитието и спомена за тях протича време. Диалектиката между памет и забрава представя времето като иманентна характеристика на алегорията. То по-скоро отсъства при символа. В сливането между двата плана, което осъществява той, времето се съкращава. Символът показва мига в неговата единичност.

   В неединността на алегорията Бенямин вижда нейния културно-исторически смисъл. В тази фигура се разкрива една същностна черта на настоящето, която би могла ясно да се забележи още в барока: фрагментарността. Субектът, изграждащ се в институциите на модерността, е фрагментарен както в социален, така и в личностен и ценностен план.

   Различието между образ и смисъл, между буквално и преносно значение бива интерпретирано от постструктуралистката критика като автодеконструктивен елемент в алегорията. Подобна линия на тълкуване се забелязва още при Бенямин. Несъизмеримостта между двата плана показва, че във връзката между тях няма нищо естествено и необходимо, че тя е резултат от волята на онзи, който изгражда тази връзка. Алегорията е фигура, която представя своята артефактичност.

   Тази нейна особеност дава възможност на постструктуралистите да използват алегорията като поле за критична дистанция спрямо идеологията. Последната следва принципа на символа. Създавайки представата за необходимост във връзката между двата плана в своята структура, символът изглежда като нещо, което не е направено от никого, нещо органично, природно. Идеологията извършва именно това. Тя представя културата за природа. Рекламите, основен разпространител на идеологии днес, настояват как едва ли не жизнено ни трябват продуктите, които се предлагат. Подобно на символите те са изградени така, че да въздействат мигновено, да не ни карат да се замисляме. Реакциите, които целят, би трябвало да имат инстинктивен, природен характер. Чрез рекламите стоково-паричните отношения са маскирани като грижа за нас. За да съществуват, те се нуждаят от това. Капитализмът трябва да произвежда идеологии, които да го прикриват. Неслучайно Маркс се обръща към тях в книгата “Немска идеология”. Те скриват пазарния принцип и по този начин му осигуряват съществуване. Ако ги нямаше тях, студеният, дистанциран от природата, ръководен от рационалния интерес към запазване и увеличаване на капиталите стоково-паричен свят, в който живеем, би бил трудно поносим за нас. Би могло да се каже, че именно заради способността й да разкрива своята направеност, неестественост алегорията е неглижирана от романтизма насам. Развитието на капиталистическите отношения все повече се нуждае от символи – фигури, които настояват на природността и органичността, върху чиито механизми да създава идеологиите си.

   В постструктуралистките тенденции критиката на отношението “идеология – символ” е част от по-обширна задача: критиката на тотализирането в новоевропейското мислене и практика (периода от Декарт насам) или в мисленето и практиката на модерния Запад, както е прието да се казва днес. Идеологията се нуждае от оцелостяването, тотализирането. Тя се обляга върху ежедневното разбиране за природата като нещо, което не търпи несъизмеримостта. Тази критика има много посоки. Тя засяга метафизическите философски системи, които претендират, че описват изчерпателно съществуващото, тоталитаризмът, налагащ визия за свят, стабилните идентичности (особено внимание се отделя на стабилните сексуални идентичности). Между всичко това и символа е възможно да се правят паралели. Като основа за тях могат да послужат неговата кохерентност и устойчивостта на връзката между двата плана в структурата му, която като ефект би могла да породи прикриването на това, че той е нещо конструирано, плод на един предварителен замисъл. 

   Критиците-постструтуралисти успоредяват алегорията и езика. Де Ман следва Сосюровия модел на езиковия знак, който включва два елемента: означаващо и означаемо. Отношението между тях е резултат на конвенция, то има произволен характер. Конвенцията е определяща и за връзката между двата плана в алегорията. Приликите между нея и езиковия знак обаче са дотук. Знакът не подчертава своята конвенционалност, с което дава възможност тя да бъде прикривана. Това се извършва от идеологията. Както символа, доминиран от необходимостта, тя създава илюзията за мотивираност на езиковия знак. Така той бива изведен от средата на социалните артефакти и приближен до природното. Идеологията използва едно всекидневно, ненаучно разбиране за природа, според което органичното не търпи контрастите. Подобно нещо няма при алегорията. Несъизмеримостта между плановете в структурата й разкрива нейната конвенционалност. На разликата между алегорията и езиковия знак обръща внимание и Бенямин в “Произход на немския трауершпил”, макар че той няма предвид само езиковия знак, а всеки от нашите знаци.

   По-дълбоката прилика, която установяват посструктуралистите, е не между алегорията и езиковия знак, а между нея и литературата. Подобно на алегорията, литературата е автодеконструктивна. Тя е изпълнена с механизми, напомнящи, че е нищо повече от езиков конструкт, фикция. Чрез това тя извършва две неща: съпротивлява се на идеологиите, налагани в обществото, и подчертава произволния характер на езиковия знак. Тази интуиция, особено характерна за късния Барт и за Де Ман, но срещаща се още у Сартр, оценностява литературата като поле на свободата в индивидуален смисъл, като възможност на човека да излезе от своята социална и институционална детерминираност и да погледне на себе си и света от една вънпоставена позиция. Чрез тази интуиция литературознанието получава политическа насока. То се превръща от академична и публицистична практика, ангажирана със задачата да изследва литературните текстове, в критика на съществуващото положение. 

   Но понятието за литература, което ползва въпросната интуиция, не отчита нейното многообразие. Наистина, често прилаган похват в модерните и постмодерните текстове е разкриването на тяхната артефактичност. От друга страна обаче, масовата литература не само, не прави това, а и както рекламата, е разпространител на идеологии. Т. нар. “висока” или “елитарна” литература също не е изцяло автодеконструктивна. По-скоро в нея автодеконструктивността се преплита с маскирането и утвърждаването на артефактичността и оттук – с обслужването на идеологиите и властовите конюнктури. Литературата е колкото поле на свободата, толкова и механизъм, чрез който се закрепва социално-институционалната детерминираност на човека. Това се диктува от самата й специфика. Романът на Набоков “Лолита” на много места подчертава, че е само роман, фикция, както и иронизира други литературни фикции, включително и тези на масовата литература, но в същото време той продължава да бъде фикционална история. Литературата може и да демаскира своята артефактичност, но не е в състояние да се откаже от нея, защото иначе не била литература, а друго.

   При интерпретацията на алегорията у Бенямин, както и у литературоведите-постструктуралисти се пренебрегва следната немаловажна особеност: алегорията е реторическа фигура. Това е свързано с един по-общ проблем. В литературознанието на ХХ в. не се стига до възраждане на проекта на реториката или до негова нова версия, откъдето, както вече бе казано, и отношението между реторика и литература остава недоизяснено. Там има концентриране върху фигуративните структури, но не и върху реториката като цяло. У Де Ман е налице разбиране за тази ситуация. Той се опитва да оправдае собствената си ориентация към фигурите, тяхното привилигироване с твърдението, че разделянето между реторикатата и фигурите е определящо за реториката като такава: “…Това, което се нарича “реторика”, е точно бездната, която зейва между педагогическата и философската история на термина.” Тук под “педагогическа история” се разбира проектът на реториката (различните теории на аргументацията и композицията), а под “философска история” – интерпретациите на фигурите. Според Де Ман двете истории си противоречат: “Разглеждана като убеждаване, реториката е перформативна, но разглеждана като система от тропи, тя деконструира собствения си пърформанс”.

   Бихме се усъмнили дали е точно така. Автодеконструктивният елемент в алегорията е следствие от  постановяващия, интенционален жест на структурирането на самата алегория. Същото може да се каже за символа, за останалите фигури, както и за литературата като цяло. Онова, което прави възможна автодеконструктивността, символичността, идеологичността, ироничността, самоироничността, свързаността с паметта и забравата, както която и да било друга черта на литературата, е утвърждаващият акт на изграждането на литературния текст. Той е привилигироващ, защото е съчетан с избора между различни възможни специфики на текста.

   Да се твърди това, означава да се твърди, че действието играе решаваща роля за литературата или просто, че литературата е действие. Темпоралната структура на акта е определена от движението от настоящ към бъдещ момент. Тя е противоположна на паметта, която е обвързана с насочеността от настоящето към миналото. Създаването на литературния и на другите видове текстове, както и всеки от актовете ни на конструиране, има интенционална, проективна природа. Същото може да се каже и за четенето. Четящият не толкова възприема зададени значения на текста, колкото ги конструира.

   Писането и четенето на литературно произведение се отнасят по нееднозначен начин спрямо конюнктурите в обществото. От една страна, те са дистанцирани от тях, защото не са подчинени на необходимостта. Нищо не ни кара да пишем литературни текстове или да ги четем. Писането и четенето са персонални практики. Литературата е поле за индивидуалното. То обаче се разкрива по различен начин при писането и четенето. Докато четенето има изцяло персонален характер, писането само по себе си е персонален акт, но е обърнато към публичността. То е публична и в този смисъл политическа (доколкото деление между публично и политическо трудно може да се прокара, а и немалко литературни текстове имат откровена политическа ориентация) изява на индивидуалното.

   Част от критиците-постструктуралисти виждат в тези черти на литературата възможност за противопоставяне на личността на социалната детерминираност. (Друга част от тях оспорват изобщо идеята за персонална автономия. Върху нея упражнява влияние възгледът на Фуко, че индивидуалното е следствие от въздействията на анонимни институционално определени социални сили.) У късния Барт съпротивата срещу социалната детерминираност има естетически характер. Това личи в идеята му за “удоволствието от текста”, удоволствието на четенето и писането, чрез което можем да излезем от ролите и идентичностите, налагани ни от обществото. Много от постструктуралистките нагласи виждат индивидуалната свобода като приоритет и на литературознанието. Логически това се осъществява благодарение на проблематизирането, предприето в тези нагласи, на границите между литературознание и литература. Постструктуралистиките прочити, водени от идеята, че литературата и литературознанието утвърждават автономията на индивида, подкопават разпространените, канонични представи за литературните текстове. Те се стремят да извършват малки, персонални революции, без обаче да отчитат, че писането и четенето са ситуирани в една институционално и идеологически изградена среда, която влияе върху тях. Литературата и литературознанието не могат да бъдат вписани нито в критиката на индивидуалната автономия, нито във фаворизирането на тази автономия. Те са едновременно пространства на свободата на субекта и на зависимостта от властовите структури в обществото. 

   Действието е точката, където се съчетават литературата и проекът на реториката. Практиката на убеждаването, която развива реториката, е езиково действие. Тя разкрива една страна на езика, на която лингвистичните, литературоведски и философски теории, повлияни от Сосюр, не обръщат достатъчно внимание: силата. Благодарение на нея чрез езика се създават светове.

   Онова, което обръща реториката към литературата, е и нейното фикционално измерение. Убеждението е фикция, защото представя не реалното, а възможното. Възможното също събира реторика и литература. Именно с него е свързано едно от най-авторитетните определения на литературата – това от Аристотеловата “Поетика”.

   Фикционалният характер на реториката и литературата ги приближава към природата на езиковия знак. Знакът е фикция на онова, което обозначава. Автодеконструктивните произведения подчертават неговата фикционалност, както и тази на реториката. Те наблягат на езиковото действие само по себе си, а не на ефектите, произтичащи от него. По този начин те оспорват също една базова метафизическа предпоставка, присъща и за класическите, и за модерните реторики: че възможното трябва да бъде представено така, щото да внушава, че е реално.      

 

  

 

 

обратно нагоре