Нов Български Университет

Департамент „Нова българистика”
БЪЛГАРИСТИКА NUOVA
Годишник 2010/2011
Усещането за края: Тони Джуд и Франк Кърмоуд
Йордан Ефтимов

 

Тони Джуд

(2 януари 1948 – 6 август 2010)

Франк Кърмоуд

(29 ноември 1919 – 17 август 2010)

 

 

През август 2010 г.  починаха двама английски интелектуалци, между които не съществува очевидна връзка. На 90 години от рак на гърлото литературоведът Франк Кърмоуд и на 62 години от синдрома на Лу Гериг историкът Тони Джуд. Споменавам възрастта, защото преди години един приятел, също литературен историк, разви в разговор тезата, че по-консервативните сред нашите герои в западната хуманитаристика, онези, които откриват твърди ценности, живеят по-дълго. Току-що беше починал Ханс-Георг Гадамер – на 102. На фона на радикалиста Мишел Фуко, починал на 58, или на изтънчения самотник Ролан Барт, починал на 65, херменевтикът Гадамер можеше да ни се привиди като съвременен Матусал. По-важното е, че шегата за здравословния консерватизъм в хуманитаристиката нагарчаше. Ние имахме пред себе си не Гадамер или Фуко, имахме безпомощни консерватори, за които трудно можеше да се каже, че са учени, и заслепени от западните моди либерали, които сякаш не живееха изобщо тук – поне такова беше писането им.

В пролога към книгата си „За скритостта на здравето”[1] Гадамер пише: „Здравето не е нещо, което може просто да бъде създадено или произведено.” В есето „Проблемът на разсъдъка” пък показва, че на душевните болести може да се гледа като единствено на загуба на човешкия баланс. За него душевната болест – дори в най-мрачните й форми на упадък на болния до животинско-вегетативни състояния – само потвърждава, че „личността не е интелигентно животно, а тъкмо човешко същество”. А в есето „Опита на смъртта”, все в същата книга, обсъждайки командното дишане и изкуственото сърце, обезболяващите наркотици, поддържащи терминално болните в полусън, заявява: „Удължаването на живота в крайна сметка се превръща в удължаване на смъртта и изгубване на опита на аза.”

Критична към вярата в технологиите, херменевтиката изглежда като доверяване на живота. Когато си здрав, винаги би се съгласил с този добре темпериран възглед. Но болният, точно защото е същество, загубило баланса, губи това доверие. Болните от рак търсят спасение навсякъде и с всички средства, в най-новите и все още експериментални научни терапии и в паганистични ритуали и врачки. Те стават мнителни и доверчиви едновременно.

 

През август си отидоха двама големи демистификатори.

Тони Джуд е историк на социализма и го познавам далеч по-слабо. Преводите на негови текстове в „Култура” обикновено не са ме привличали заради избора да се превеждат статии с публицистичен нерв, но по актуални политически проблеми като бъдещето на бившия комунистически блок. Или една статия от 2003 г., в която твърди, че е крайно време да се сложи край на „анахронизма” Израел като еврейска държава, нарушаваща системно резолюциите на ООН, което го превърна в широко обсъждан и оплюван политически коментатор. Никога исторически етюди, нормално за един вестник. Но от 2010 г. и на български може да се намери издадената му в САЩ още през 2005 г. 900-странична история на Европа след 1945 г. Здравомислеща история, в която симпатизиращият на социалистическите идеи автор без разхищение разказва колко незначително е мястото на малките източноевропейски посткомунистически държавици, но отделя достатъчно внимание на западноевропейските терористи левичари. „След войната” е също и апология на дисидентите в Чехословакия, Унгария и Полша.

Преводачката на това мащабно платно, в което историята на Европа изглежда като история на социализма и противниците му на Изток и на Запад, Зорница Христова, публикува в „Култура” и едно от есетата му от тази година в The New York Review of Books – „Думи”[2]. „Думи” е част от книгата, която прикованият към болничното легло, омотан в системи и с тръбичките за кислород в носа Джуд диктува с трудност през последната половин година от живота си. В това есе, както и в другите от поредицата, Джуд показва какво може да бъде един историк – чувствителен към нагласите, обществените промени, които не се проявяват в едри събития, невидими са, но пък се разразяват в тоталността на общностното съществуване. И особено – историк, който знае за влиянието на езика и дори на литературата. И който може да произнася практическа критика към професията:

“Професионализацията” на академичното писане – и съзнателното вкопчване на хуманитаристите в сигурността на “теорията” и “методологията”, насърчава обскурантизма, неяснотата. Това от своя страна подпомогна разпространението на фалшивата монета на лъскавото “популярно” красноречие: в областта на историята пример за него е появата на “телевизионния дон”, чиято атрактивност се крие тъкмо в претенциите му да привлича масовата публика във време, когато колегите му са загубили интерес към общуването. Но докато едно по-ранно поколение учени-популяризатори дестилираха авторитета на авторите в прост текст, днешните “достъпни” писатели се протягат тромаво към съзнанието на публиката. Нейното внимание е насочено към изпълнителя, а не към темата.”

И онзи ужас, че това, което губи от болестта – амиотропична латерална склероза, която парализира и те лишава от контрол дори над преглъщането и говоренето – съвременният свят също губи. Сякаш светът страда от някаква социална форма на същото заболяване:

„В “Политиката и английският език” Оруел кори съвременниците си, че използват езика, за да объркват, вместо да информират. Критиките му са насочени към недобросъвестните писачи: тези, които пишат лошо, защото се опитват да кажат нещо неясно или нарочно да извъртат нещата. Струва ми се, че нашият проблем е различен. Калпавата проза днес говори за интелектуална несигурност: ние говорим и пишем лошо, защото не се чувстваме уверени в онова, което мислим, и не смеем да го заявим еднозначно. (“Това е само мое мнение...”). Вместо да страдаме от “newspeak”, Оруеловия “новоговор”, ние рискуваме да бъдем залети от “nospeak”, “неговор”.”

 

Умирането му е потресаващо. Научава за болестта си през септември 2008 г. и скоро се превръща в затворник на тялото си. И понеже живеем във времената на електронните медии – видеоматериали на агонизиращия Джуд, който с всички сили се опитва да запази връзката си със света, да говори на хората, могат да се видят в Youtube и на страниците на вестниците, които са го интервюирали.

В есето „Нощта”, първото от поредицата в The New York Review of Books, на един съвсем медицински език той разказва за причините на страданията си и с подробности описва усещанията си[3]. За това как нощем, оставайки сам в затвора на мислите си, може с огромна трудност да изнесе китките си извън одеялото и така да изпита за кратко илюзията, че може да ги движи, а скоро само за да изпита вледеняващия студ. Но по-важното: как подобно на героя от „Метаморфозата” на Кафка води съществуване на хлебарка. „Смисълът на новелата е както в неразбирането на семейството му, така и в разчета на собствените му усещания. Ужасно трудно е да понесеш мисълта, че дори най-добронамерените и най-благородни приятели или роднини не могат да разберат това усещане за изолация и плененост, което тази болест налага на жертвите си.”

В началото на тази година в интервюта направо говори за евтаназията като за решение и отново преосмисля радикалистки една пълна с противоречия тема.

 

Студент през бунтовната 1968 г., след това дори член на кибуц, отведен в Израел заради младежкия си ентусиазъм като лявоориентиран ционист, участник в Шестдневната война, преди смъртта си Джуд е сред най-зрелите коментатори на революционерството. Отново в The New York Review of Books в есето „Революционери” пише:

„Израснах във времена на благоденствие, сигурност и удобство – и вероятно по тази причина, когато станах на двадесет през 1968, аз започнах да се бунтувам. Като толкова много други бейби-бумъри, аз конформистки се придържах към нонконформизма си.”

Но тази самоиронична игра на думи е последвана от ясна и чиста представа за Европа, каквато малцина могат да видят така цялостно:

„Гледайки назад, не мога да не изпитвам усещането, че сме пропуснали влака. Марксисти? Но защо тогава не бяхме във Варшава, за да дебатираме последните парчета от комунистическия ревизионизъм заедно с великия Лешек Колаковски и неговите студенти? Бунтовници? За каква кауза? Дори онези малцина смели души сред познатите ми, които бяха достатъчно късметлии, за да прекарат по някоя и друга вечер в ареста, обикновено се връщаха навреме за обяд. Какво знаехме ние за куража, който се е искал, за да може човек да издържи на седмиците разпити във варшавските затвори, последвани от затворнически присъди от по една, две или три години за студенти, които бяха се осмелили да искат нещата, които за нас изглеждаха напълно естествени?”[4]

До край вярващ в социалдемокрацията и вълнуващ се от дебатите вътре в марксизма, Джуд понякога е определян направо като представител на „дясното, антитоталитарно крило на либерализма”[5]. Той действително е изследовател на социализма и социалистическите идеи, който изцяло поддържа Лешек Колаковски, че социалистическата идея е изцяло корумпирана от болшевиките и че социализмът е възможен само в западните демокрации. Когато анализира тоталитаризма, той се позовава дори на такъв класически язвител на лявата магия като Реймон Арон. Арон е сред четиримата мислители, които Джуд посочва като оказали му най-силно влияние, наред с Хобсбом, Камю и Лихтхайм (на когото специално дължал представата за историята на ХХ век като „история на модерните мислители”).[6]

От друга страна, Джуд е потресен от консумизма като единствена могъща идеология на съвременността. И дори в най-последните си текстове не може да скрие, че живее в противно му време, когато дори знанието е само търговия.

С парите от наследството на Ерих Мария Ремарк, завещани от вдовицата му Полет Годар, през 1995 г. той основава Института Ремарк към университета на Ню Йорк. Свидетелство за неспокойния му дух, защото се впуска в това начинание след работа в Кеймбридж, Бъркли и Оксфорд, където не намира очаквания отзвук на научните си проекти.

Вече в последния стадий на болестта си, само заради желанието да бъде верен на паметта си, разказва за следването си в École Normale Supérieure в края на 60-те в едно есе, посветено на величието на френските интелектуалци[7]. Но дори този твърде личен спомен предизвиква скандал, защото ръководството на френския университет е възмутено от образа си в него. Всъщност Джуд е горд с френската си закваска и единствено чувството му за едностранчивост и прекалено теоретично левичарство във френските университети някога го е накарало да демонстрира малко ирония.[8]

Около издаването на „След войната” Джуд дава интервю за едно от водещите англоезични електронни списания – Historically Speaking, където твърди, че историците имат задължение, по-голямо от това на моралистите: „Задачата на историка не е да подрива властта за собствено удоволствие, а да разказва винаги едва ли не най-неудобната история и да обяснява защо дискомфортът е част от истината, от която се нуждаем, за да живеем добре и правилно.”

 

В началото на 70-те години Джуд пише дисертацията си върху възстановяването на френската социалистическа партия след Първата световна война в King’s College, Кеймбридж, където по това време са ангажирани също Ерик Хобсбом и Франк Кърмоуд. Дори е член на някакъв съвет с Кърмоуд – пише го в есето си „Меритократите”, в което съжалява за времената на консервативните английски университети отпреди 40 години.[9]

Една от първите книги, които си купих като студент, излязъл за първи път на Запад, беше на Кърмоуд. Знаех малко за него, горе-долу само че е сред значимите изследователи на Шекспир, славата на „Усещането за край” (1967) също беше достигнала и до мен, но причината от книжарница във Верона през октомври 1992 г. да си купя неговия сборник „Употреби на грешката” (1991) бяха заглавията на някои от есетата. Например „Баскервилския кон” – за „Името на розата” на Умберто Еко. Започваше така: „Семиотиката е модна тема, но обикновено книгите на семиотиците не се превръщат в международни бестселъри...” Или есето, озаглавено „Sic Transit Marshall McLuhan”, започващо с изречението „Славата на Маршал Маклуън в края на 60-те, време много по-благоразположено към гуруизъм в сравнение с днешното, минаваше отвъд мечтите и на най-амбициозния преподавател в Оксфорд или Кеймбридж.” Есето беше портрет на един млад литературовед, който в началото издава малка книжка върху Елиът и дори е вдъхновен да поддържа кореспонденция с Езра Паунд, но постепенно се преориентира към масовата култура и се трансформира в успешна медийна влъхва.

Уникалността на есетата на Кърмоуд в тази книга, както и още няколко подобни негови сборника, се състои в това, че те са едновременно разгърнати рецензии на по няколко книги едновременно и портрети на значими писатели или мислители, които му дават възможност да постави и голям теоретичен проблем. Есето за преходната слава на Маклуън например показва героя си като съвсем органична личност, тъй като дори заниманията му с отвлечена поезия са свързани с по-късните му интереси. Кърмоуд цитира, да речем, това: „Поезията на символистите, от Бодлер та до ден днешен, е масивно и експлицитно свидетелство за промяна на сетивата.”[10]

На фона на релативизма, към който сме склонни всички, Кърмоуд звучи трезвомислещо категорично. Например когато засяга темата за антисемитските статии на Пол де Ман в белгийския вестник „Льо Соар” в началото на 40-те години. „Занимава се доста и с превеждане – включително на фламандската версия на „Моби Дик” – което няма никаква връзка с войната или политиката.” След което ни разказва съдбата на един типичен европейски хуманитарий, имал злощастието да бъде млад (амбициозен и наивен) в епохата на нацисткия поход в Европа.[11] Само че есето „Бездната на Де Ман” е посветено на деконструкцията като висша форма на Теорията, затова към края му се натъкваме на изречения като: „Те (последователите на Де Ман) тъжат за човека (mourn the man), но се радват на неговите „нечовешки” уроци (but rejoice in his ‘inhuman’ teachings).” А самият финал ясно показва, че за Кърмоуд истински интерес предизвиква не съмнението в моралните устои на Пол де Ман, който на младини е писал антисемитски статии, колкото мястото му в промяната на заниманията с езика и литературата: „Теорията, че теорията е самоподкопаваща се (is self-defeating), че тя няма възможност да контролира или разбира произведенията на фигуралния език, е част от заклинанието на маестрото”.[12] Защото онези, които са вътре в деконструктивисткия култ, може и да могат да повторят упражнението по диалектика (Де Ман за него е „велик импресарио на реторическата сляпа улица”), но не и за хората извън. И следва примерът със студентите на Трилинг, които като чули лекцията на Де Ман за бездната на Модернизма, зацъкали „Я, колко интересно!” и си продължили по своя път.

 

Кърмоуд има щастливо-нещастна съдба на български терен – засега само с един превод[13], но цитиран нерядко и от всякакви чешити литературоведи. Винаги във връзка с наратологичните му проникновения от „Усещането за край” или във връзка с работите му върху канона от „История и ценност” и „Класиката”. Никола Георгиев го споменава в лекциите си неведнъж – по повод архетипа за края (в този план го цитира и в статията си „Как е съшит „Шинел” на Гогол”[14]) или като наследник на Елиът по повод ангажимента с понятието „класика”. Заради обсъждането на „класика” и „канон” на него се позовава и Александър Кьосев[15]. Светлозар Игов в статия за „Бай Ганьо” не може да мине без аналогията: „За книгата и героя на Алеко е валидно онова, което Франк Кърмоуд нарича “търпението на Шекспир”, имайки предвид способността на Шекспировото творчество да понася всякакви интерпретации.”[16] Цитира го и Огнян Ковачев в доклада си за конференцията в чест на Волфганг Изер – когато обяснява, че „Франкенщайн” на Мери Шели е типичният разказ за мислещата машина като потенциална опасност винаги, той подмята, че засега няма „съгласувана фикция” („concord fiction в термините на Франк Кърмоуд”) за щастлив край на проекта за машини, равни на хората.[17]

 

Първият му успех е и до днес най-критическото издание на „Бурята” на Шекспир (1954) – постижение, за което може би знаят само англицистите у нас. Във въведението си към него той споделя идеи, които ще бъдат негово кредо до края: „изкуството не е само благотворна магия, в контраст с някаква зла черна нейна посестрима, то е ръкополагане в цивилизоваността с контрол над апетита, преобразуване на природата чрез дишане и учене; дори средство на Божията милост”.

Следва „Романтическият образ” (1957). Книга, в която между Колридж и Елиът навсякъде се прокрадва сянката на Йейтс, а Танцьорът и Дървото са разгледани като централни архетипи на Романтиката и последователното й чедо – Модернизмът.

Следват няколко книги върху Шекспир, централният автор в живота му на учен, и монография върху най-големият поет на ХХ век според него – Уолъс Стивънс (1961). Заниманията с Ренесанса се съчетават с тези върху модерните автори без всякакъв конфликт – обединява ги нещо, което Кърмоуд в един момент ще нарече „апетит за поезия”[18].

И ето, идва ред на най-често цитираната му книга – „Усещането за край” (1967). Заедно с „Раждането на тайната” (1979) и „Изкуството на разказването” (1983) тя образува корпуса от задължителни университетски помагала по наратология в много програми на британските университети. „Усещането за край” е противоотрова срещу нарцисистичните вайкания, защото в нея се прави анализ на една перманентна ситуация в човешката история – че живеем в епоха на криза. „Кризата е начин на мислене в даден момент, а не нещо вътрешноприсъщо на самия момент”, пише Кърмоуд. При това кризата е само една парадигма на придаване на смисъл на света, на придаване на разбираем ред – заедно с „прехода” и „безредиците”. Ние непрекъснато измисляме фикции, за да си обясним света и дори по-скоро – за да не се тревожим от него. Така литературата се оказва само вид фикционализиране, който в общата си структура не е уникален. Ние не можем да живеем без фикции. Книгата дава една дълбока, антропологическа обосновка на необходимостта от създаването на разкази, нещо като пред-наратология, и не е случайно, че и късният Волфганг Изер неколкократно се позовава на нея. И все пак – усещането за края. За Кърмоуд модерните фикционални парадигми представляват нови, софистицирани версии на разказа за Апокалипсиса.

„Усещането за край” е резултат от серия лекции в колежа Bryn Mawr през 1965 г. и този начин на раждане на книгата му се оказва модел, по който той написва още няколко. И макар да се опира на свое тълкуване на гръцки понятия като „кайрос”, „хронос”, „евум” (aevum) и „апокалипсис” (по което си прилича с такива шедьоври като „Анатомия на критиката” и „Страхът от влияние”), идеите му се оказват толкова лесно възпроизводими, че „Усещането за край” започва свой живот, в който не присъстват нито те, нито изобщо традицията на историзиране, базирана на преживяното време, в която учител на Кърмоуд е френският историк на изкуството Анри Фосийон.

И да не забравяме момента на появата й – кубинската „ракетна” криза и изобилието от апокалиптични романи и филми, в които Третата световна война унищожава Земята или я докарва до състоянието на Планета на маймуните.

 

През 1982 г. Франк Кърмоуд подава оставката си и замества Кеймбридж с Ню Йорк. Причината е застъпничеството за младия колега, „структуралиста” Колин Маккейб, на когото традиционалистите в университета отказват професорска катедра. При това Кърмоуд просто защитава талантлив колега, с чиито възгледи невинаги е съгласен. В мемоарите си много по-късно ще напише, че най-щастливата от осемте му години в Кеймбридж е онази, която прекарва като гостуващ професор в Харвард. (Точно лекциите в Харвард му послужват за основа на „Раждането на тайната”.)

Това не е първата му постъпка като етически безкомпромисен човек. Когато през 1967 г. научава, че „Encounter” – списанието за общественокултурни дебати, на което е станал съредактор, замествайки през 1965 г. Стивън Спендър, се финансира не от някаква фондация с идеална цел, а направо от ЦРУ, без бавене го напуска.

И решителността му, когато трябва да защитава на живо позициите си, и текстовете му – открити, но аргументирани, фини, но иронични – са причина Джон Съдърланд в „Гардиън” да напише непосредствено след смъртта му: „Не съществуват кермодианци. Всъщност той не е и искал да има ученици: не повече от Тайгър Уудс, на върха на играта му. Позволявам си аналогията, защото Кърмоуд обичаше спорта – особено виртуозните умения, показвани на състезания от най-висока класа. За него това беше форма на красота.”[19]

 

Големите срещи на Кърмоуд с Теорията са две. Първата е когато инициира поредица от книги за съвременните водачи на хуманитаристиката (Fontana Modern Masters series), в която излизат книгите на Кристофър Норис за Дерида, на Джонатан Калър за Сосюр, а след това и за Ролан Барт, на Едмънд Лийч за Леви-Строс, на Джон Лайнс за Чомски, на Стивън Спендър за Елиът, на Джордж Стайнър за Хайдегер, на Реймънд Уилямс за Оруел, на Артър Данто за Сартр, на Роджър Шатък за Пруст... (В интервю миналата година: „Казах им, че живеем в епохата на гурутата и че ни трябват книги за гурута”.[20]) Самият Кърмоуд, освен че е главен редактор на поредицата, участва в нея и със собствена книга – за Д.Х. Лоурънс.

Втората е неговият семинар по теория на литературата, провеждан в Юнивърсити Колидж, Лондон, от края на 60-те до средата на 70-те, когато Кърмоуд се мести в Кеймбридж. В семинара участват Джонатан Калър, Джаклин Роуз, Кристофър Норис и дори спорадично Ролан Барт и Умберто Еко.

В сборника с интервюта с четирима авторитети на литературната теория, в страниците, представляващи рамка на интервюто с Кърмоуд[21], Майкъл Пейн обаче отбелязва, че за среща с теорията може да се говори още когато през 1952 г. той пише в предговора към „Английска пасторална поезия”: „първото условие за пасторала е, че той е градски продукт”. Всъщност този предговор е действителният му дебют в литературознанието.

В интервюто, което следва в книгата и което всъщност е запис на беседа пред студенти и преподаватели на университета в Лакбъроу, Лейчестършир, Кърмоуд разказва как работата по поредицата Modern Masters на издателство Фонтана все пак му е доставяла по-малко удоволствие от писането на статии и писма-отговори на текстове на колеги за London Review of Books, защото тук той продължавал завета на Трилинг „да се държи пътят отворен”, т.е. да се съхрани контактът между институционализираните специалисти и хората отвън.

Затова ще е съвсем вярно, ако се каже, че е както първопроходец при въвеждането на френската теория в англицистиката, така е и поборник в атаката срещу неяснотата и самовлюбеността й. В „Угаждайки си” (2001)[22] се съгласява с Уилям Емпсън, който дарява Дерида с прякора Нерида, а за Новия историзъм, наричан галено от него „Новия напев”, изсипва серия от остроти, назовавайки членовете на направлението „антилитературни технократи”, за които Шекспировите пиеси са само „серия от семиотични събития” и „мобилизация на политически репрезентации”. А във Въведението към „Изкуството на разказването” (1985) пише: „Деконструктивизмът, до известна степен, е катастрофична теория, тъй като застава зад убеждението, че цялата западна метафизична традиция може да бъде обърната нагоре с краката.”[23]

Цялата работа е, че за Кърмоуд на „теоретиците” просто не им достига „апетит за поезия”. Така нарича и една от книгите си.[24] И както пише в некролога си за „Ню Йорк Таймс” Кристофър Леман-Хаупт, неговите текстове с радост нищят цялата словесност – „от Беоулф до Филип Рот, от Омир до Йън Макюън и от Библията до Дон Делило”. Той е дотам ангажиран с писане, което да връща изгубеното паство не само на литературата, но и на хуманитаристиката, че написва „Езикът на Шекспир” (2000) – книга, която реализира потенциала си да стане истински бестселър. А миналата година в интервю за Робърт Маккръм Филип Рот обяснява, че четенето на рецензии не си струва труда, но въпреки това – „ако Франк Кърмоуд напише рецензия за моя книга, ще я прочета”.

 

И все пак, коя е най-значимата му книга? Мнозина посочват „Усещането за край”, това е ясно. Колин Маккейб, професор в Питсбърг по филмова теория и автор на една от най-цитираните книги върху Джойс: „През 1988 г. в „История и ценност” той създаде единствения по мое мнение значим принос към литературната теория, написан на английски. Първата половина на този труд изследва с поразителна тънкост и изящество какво е „епохата” и опитва да разбере в цялата им комплексност интелектуалните конструкции на периодизирането, а втората дава необорим аргумент за значимостта на канона, който, доколкото е постоянно отворен за нови прочити, е абсолютно необходима търсачка, ако не искаме да бъдем затрупани от безкрайната библиотека на миналото.”[25] Самият Кърмоуд в интервю за Кристофър Тейлър от „Гардиън” преди година казва: „Форми на внимание” е работата ми най в духа на института Warburg; мисля, че е най-добрата ми книга”[26].

Истината е, че Кърмоуд, загриженият за спасяването на любовта към литературата преподавател, хвърля огромни усилия, за да защити класическите произведения. На това посвещава и „Класиката”, и „Форми на внимание”, и „История и ценност”, и дори „Изкуството на разказването” (където е включено есето му „Институционалният контрол на интерпретацията”) и „Апетит за поезия” (с есето „Разсъждение за каноните”), та чак до една от последните му книги – „Удоволствие и промяна: Естетиката на канона” (2004). И постепенно се превръща във водещия литературен теоретик, който нанася язвителни удари в сатиричен стил по литературните теоретици, „които са загубили напълно интереса си към самата литература”. Отбелязват го и в некролога в най-силно съхранилия мястото на литературата британски всекидневник.[27] А Колин Маккейб споделя в спомен за него в питсбъргски вестник: „Ние споделяхме погнусата си от егоцентричната биография на Шекспир, написана от Стивън Грийнблат. Кърмоуд беше благовъзпитан и благ човек, но да се каже, че е имал меланхолично виждане за света, е да бъде подценен.”

 

Как изглежда най-опростено идеята му за класиката?

„Той написа „Класиката” (1975), окончателното отхвърляне на Бартовото свръхопростителско характеризиране на класичното и модерното, и „Раждането на тайната” (1979), теорията за това как са формирани интерпретативните традиции и как те са винаги задължително изключващи се”, пише Колин Маккейб. „Не знам коя е най-добрата му книга, но най-кърмоудовската е „Класиката”, твърди Джон Съдърланд. Изнесена за първи път като поредица от Елиътови лекции в Кент, книгата съвсем не се съгласява с Елиътовото определение за класиката от лекцията му пред Виргиловото общество през 1944 г.: зрял културен продукт на зряла цивилизация. „Ако Шекспир е класика, защо всяка епоха го интерпретира различно? Интерпретацията на доктор Джонсън по-малко вярна ли е от тази на Колридж, тази на Колридж – от онази на Уилям Емпсън, и Емпсъновата – от интерпретацията на Стивън Грийнблат?”, пита Кърмоуд. И заявява, че тъкмо тази гъвкавост е същината на класиката. „Класиката е търпелива на интерпретиране.” Класиката е толерантна към всякакви интерпретации.

Второто от трите есета във „Форми на внимание” е посветено на реторичните модели в „Хамлет”, но всъщност е за начина, по който класическите творби непрекъснато раждат нови значения – това Кърмоуд нарича „всеозначаемост” (omnisignificance).

 

Обобщението на Колин Маккейб:

„Много от некролозите говорят за Кърмоуд като за най-големия литературовед след Ливис. Обаче никой, освен учените няма да чете за в бъдеще отблъскващата и гневна проза на Ливис. Трябва да се отиде назад до Матю Арнолд или Колридж, за да се открие английски литературовед, с който може да се сравни Кърмоуд.

Но Кърмоуд беше не просто английски литературовед. Той се чувстваше като у дома си в Харвард или Колумбия, също както преди това в Кеймбридж или Лондон. А в Америка неговият най-близък и явен предшественик е Лайънъл Трилинг, с фигурата на Т. С. Елиът зад гърба си.”

Какъв друг да е? Член на журито на наградата „Букър” в първата година от съществуванието й, съосновател на London Review of Books през 1979 г., преподавател последователно в шест британски университета, автор на близо 50 книги и безчислени рецензии. И – нека това прозвучи смешно на някого – обявен за рицар от британската кралица през 1991 г.

 

Има и още едно общо нещо между Тони Джуд и Франк Кърмоуд.

През октомври 2009 г. Тони Джуд изнася последната си публична лекция – в университета на Ню Йорк, пред около 700 души, на стол на колелца, загърнат с одеяло и с тръбички за кислород в носа. Темата е критика на социалдемокрацията, а резултатът – малката книжка “Ill Fares the Land,” излязла през март 2010.

Последната публична лекция на Франк Кърмоуд е в Британската национална библиотека, през февруари, въпреки че развиващият се рак на гърлото вече му пречи да диша и говори. Пред повече от 600 души той говори за способността на литературата да предизвиква полазване на тръпки. „Лекцията беше защита на онова, което той нарече „свирепо четене” (fierce reading)”, пише Джон Съдърланд. И предлага Кърмоуд да бъде определян не като „голям литературен критик”, а като „свиреп читател”.

[1] Hans-Georg Gadamer. Über die Verborgenheit der Gesundheit, Frankfurt a. M., Suhrkamp, 1993, 213 S.

[2] Тони Джуд, „Думи”. – Култура, бр. 25 (2598), 2 юли 2010 <http://www.kultura.bg/bg/article/view/17206>. Ориг. – Tony Judt, “Words”. – The New York Review of Books, July 15, 2010, vol. 57, No 12 .

[3] Tony Judt, “Night”. – The New York Review of Books, January 14, 2010, vol. 57, No 1 <http://www.nybooks.com/articles/archives/2010/jan/14/night/>.

[4] Tony Judt, “Revolutionaries”. – The New York Review of Books, February 25, 2010, Vol. 57, Nо 3. <http://www.nybooks.com/articles/archives/2010/feb/25/revolutionaries/>. Български превод в електронното списание „Либерален преглед”: Тони Джад, „Революционери”. – 3 Април 2010 <http://www.librev.com/index.php/bg/component/content/article/870>.

[5] Например в блога Lenin’s Tomb, 7 декември 2006 .

[6] Donald A. Yerxa, “Postwar: An Interview with Tony Judt”. – Historically Speaking: The Bulletin of the Historical Society, January/February 2006, Vol. VII, No 3 < http://www.bu.edu/historic/hs/judt.html>.

[7] Tony Judt, “Paris Was Yesterday”. – The New York Review of Books, March 11, 2010, vol. 57, No 4 .

[8] Monique Canto-Sperber, reply by Tony Judt, “Cheers for the École Normale”. – The New York Review of Books, April 29, 2010, vol. 57, No 7 .

[9] Tony Judt, “Meritocrats”. – The New York Review of Books, August 19, 2010, vol. 57, No 13 .

[10] Frank Kermode. The Uses of Error. Harvard University Press, 1991, p.90.

[11] Там, pp.102-118.

[12] Там, p.118.

[13] Франк Кърмоуд, „Канон и период” (превод от английски Биляна Курташева). – Литературата, бр. 1 (11), 2001, с.122-144 . Преводът е част от блок за канона, подбран от Галин Тиханов.

[14] Никола Георгиев, „Как е съшит "Шинел" на Гогол” (опит за реконструктивистки анализ). – сп. "Руски език и литература", 1992, кн. 6 <http://liternet.bg/publish/ngeorgiev/m_s/shinel1.htm>.

[15] Но не непременно – напр. Alexander Kiossev, „The oxymoron of normality”. – Eurozine, 4 January 2008 .

[16] Светлозар Игов, „Конфликт на интерпретациите: Бай Ганю, Чардафон и Боримечката”. – в. „Литературен форум”, бр. 3 (444), 23.01. - 30.01.2001 г. .

[17] Огнян Ковачев, „Готицизирането на електронната паяжина. Сменящите се кадри на възвишеното”. – сп. "Литературна мисъл", 2000, бр. 1 <http://liternet.bg/publish/okovachev/web.htm>.

[18] Ани Илков ми предложи друг български превод: „ищах за поезия”. С акцент върху простотата, първичността на желанието за поезия.

[19] John Sutherland, „Fierce reading”. – The Guardian, 21 August 2010 .

[20] “I suppose it would be better if one were aggressive, contentious and so on. But there's rarely any occasion to be savage”: Frank Kermode interviewed by Christopher Tayler. – The Guardian, 5 December 2009 .

[21] Michael Payne, „Value after Theory: Frank Kermode”. – In: Life.after.Theory (eds. Michael Payne, John Schad), Continuum International Publishing Group, 2004, pp.52-77.

[22] Frank Kermode. Pleasing Myself: From Beowulf to Phillip Roth. Allen Lane, 2001, 288 p.

[23] Frank Kermode. The Art of Telling, Harvard University Press, 1985, p.7.

[24] Frank Kermode. An appetite for poetry. Harvard University Press, 1989, 242 p.

[25] Colin MacCabe, „The Next Page: Frank Kermode, brave literary lion”. – Pittsburgh Post Gazette, August 29, 2010 .

[26] “I suppose it would be better if one were aggressive, contentious and so on. But there's rarely any occasion to be savage”: Frank Kermode interviewed by Christopher Tayler. – The Guardian, 5 December 2009. .

[27] John Mullan, „Sir Frank Kermode obituary”. – The Guardian, 18 August 2010 .

 

 

обратно нагоре