Нов Български Университет

Департамент „Нова българистика”
БЪЛГАРИСТИКА NUOVA
Годишник 2010/2011
„Сянката на Балкана” – (не)възможната антология. Фолклор и антология
Биляна Курташева

 

Открай време критиката говори за „двете антологии на Пенчо Славейков”. Едноименната статия на Васил Пундев от 1927 г. регистрира и затвърждава тази нагласа чрез внимателен паралелен прочит на „На Острова на блажените” и „Немски поети”.[1] Основанията за това са много - сходства в замислите, близост по време на създаването и на излизането им и пр. Но така забравяме, че има и една трета - тоест първа по време - Славейкова сборна книга (въпросът доколко е антология засега остава отворен), която някак стои в сянката на другите две.

Става дума за сборника „Сянката на Балкана”, издаден от Пенчо Славейков и Henry Bernard[2] на английски език през 1904 г. Пълното му заглавие - “The Shade of the Balkans: being a collection of folksongs and proverbs, here for the first time rendered into English, together with an essay on Bulgarian popular poetry and another on the origin of the Bulgars. Published by David Nutt at the Sign of the Phoenix, Long Acre, London” – със своята пространност и обяснителност звучи анахронично, по-скоро в стила на изданията от времето на Просвещението, а не на модернизма. Но както ще видим, един специфичен анахронизъм е вписан в самия замисъл на тази книга.

„Сянката на Балкана” има следното съдържание: 101 народни песни и 101 пословици, цитираното по-горе въведение от английския съставител, предговор от Славейков, озаглавен „The folksong of the Bulgars” (известен на български извън този си контекст, като самостоятелната статия „Българската народна песен”[3]), и обширната студия „The Origin and Language of the Primitive Bulgars” („Произходът и езикът на прабългарите”) от Е.Дж. Дилън (главен кореспондент на вестника London Daily Telegraph). Сред народните песни под номер 100 е включена Ботевата балада „Хаджи Димитър”.[4]

Става дума за представяне на българска словесност, на България, пред чуждестранна, английска публика, преди да е налична каквато и да било антология на българската литература у нас. За да си дадем сметка какъв рядък и значителен пробив е това, да напомним, че до 1944 г. има само три литературни издания, преведени от български на английски и публикувани като книга в британско издателство – „Под игото” в две издания, от 1893 (1894) г. и 1912 г., „Сянката на Балкана” (десет години след първото издание на Вазовия роман) и адаптиран превод на „Записки по българските въстания” - „Pages from the Autobiography of a Bulgarian Insurgent”, 1913 г. (Holman 1981: 506-507).[5]

В своето въведение към „Сянката на Балкана” английският писател и журналист Хенри Бърнард описва първоначалното хрумване за съвместното им начинание със Славейков в един анекдотичен маниер:

 

„Доктор Дилън и аз възнамерявахме да се върнем в Испания и да се потопим в средновековието на слънчева Мурсия. Но не щеш ли, въстанаха македонците, и това промени нашите планове. Извикаха ни в София, близо до границата, и докато бяхме в тази нелепа малка столица – в очакване на военни действия – един ден се отбих в Народната библиотека, където се запознах с Пенчо Славейков и за десетина минути се оформи идеята за тази книга.” (Slaveikoff, Bernard 1904: II)

 

По-нататък текстът съдържа един от най-изразителните портрети на Славейков – опит да се предаде неговия авторитет и харизма пред английския читател, започващ с изречението: “Slaveikoff is the caged lion of Sofia” („Славейков е софийският лъв в клетка”), а след това - подробно описание на процеса на подбор и превод на народните песни.

Версията на Х. Бърнард звучи почти като извадена от приказка - „Сянката на Балкана” изниква сякаш по магически начин от една случайна, но знаменателна среща[6]. Но както отбелязва М. Холман, ако не беше Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г., този сборник никога не би се осъществил. Това, че едно политическо събитие се оказва косвен повод за литературен превод в чужбина, не е изключение, а по-скоро закономерност – най-много преводни селекции на българска литература ще се появят около Първата световна война[7]. При екстремни обстоятелства външният интерес се повишава.

В заглавието книгата се заявява като сборник или сбирка (collection), но когато я споменава по-късно, Славейков я нарича „антология”.[8] Доколко има основание за това? Действително „Сянката на Балкана” не е обикновен фолклорен сборник, резултат от първично събиране и записване на народни песни, а вторичен естетически жест. От вече наличните фолклорни сборници – в своя предговор Славейков им прави бърз критически преглед - той избира най-добрите и най-представителните песни, за да ги предложи на чуждия читател. Заявява, че подбраните от него песни „са интересни главно от поетическо гледище”, и добавя: „Не материал за фолклористи искаме да дадем ние, а поезията такваз, каквато я имат българите.” (Славейков 1958: V, 94) С това, от една страна, той анахронично, в романтически маниер възлага на фолклора модерните задачи на литературата (девалидизирайки създаденото от „старите” до момента), от друга страна, се опитва да довърши несвършената работа на Българското възраждане. Защото то успява да документира българския фолклор, но не успява, казано на днешен език, да го промотира, да го преведе и представи на европейската публика и да събуди интерес към българите и тяхната култура, така както, да речем, успяват сърбите и румънците още през първата половина на 19 в. Според Славейков представяните по-рано в чужбина български народни песни от K.E. Franzos, Georg Rosen, Aug. Dozon „са случайни работи... имат за цел да запознаят чужденците не с българската народна поезия, а да доставят на фолклористите, които не знаят български език, материал за халосни разправии” (Славейков 1958: V, 94).

Така Славейков се заема с начинанието да оформи един вид канон на българската народна песен, поради липсата на литературен такъв. Вкарвам в употреба израза „канон на народната песен” с ясното съзнание за неговата оксиморонност. Канонизирането предполага стабилизиране на текста, докато основните характеристики на народното творчество са устност, локалност и вариативност. И тези характеристики донякъде се удържат дори когато песента е записана и публикувана. Неслучайно това, което особено предизвиква раздразнението на Славейков, е, че и съвременните нему фолклористи продължават да публикуват едни и същи песни, само че на различни диалекти, т.е. продължават да третират фолклора като фолклор. Докато неговата политика е да го придърпва към литературата именно чрез тягата към една естетически мотивирана подборка. Това е доловимо не само в реториката на предговора, но и в самата структура на сборника, където дяловете последователно третират народните песни като стихотворения (“The Poems”, последван от „Notes on the Poems”).

Излиза, че в началото на 20 век, 25 години след Освобождението (формалния край на Българското възраждане), все още дори за първия модерен поет и идеолог на българската културна сцена литературата изглежда непредставителна. Фолклорът е лицето, витрината на българската словесна култура. Първото изречение на Славейковия предговор тръгва тъкмо от липсата:

 

„Тия песни са творение на един народ, който почти един век не е имал своя литература, която да го рекламира на пазаря на световната суета.” (Славейков 1958: V, 82) Шест години по-късно в предговора на „На Острова на блажените” той ще бъде още по-категоричен: „Но въпрос е – голям въпрос! – дали е възможна една антология от творения на български поети: защото поети имаме малко, а още по-малко поезии, от които би могло да се стъкми антология за пред хора.” (Славейков 1958: II, 5)

 

Предвид неочаквано създалата се възможност за излаз, за популяризиране на един от световните езици на малката и затворена българска литература, фактът, че резултатът е фолклорен сборник, не е подразбиращ се и самоочевиден. Не би било немислимо Славейков, идеологът на младите, да предложи за публикуване литературна подборка от свои съвременници на новия си английски приятел и съмишленик. В този смисъл Славейков прави осъзнат идеологически избор по отношение на сдържанието на сборника. Както отбелязва по този повод Галин Тиханов:

 

„В идеологията на кръга "Мисъл" фолклорът е източник на потенциални естетически нововъведения, които биха могли да помогнат на модернистите в борбата срещу непосредствените им предшественици; от друга страна, фолклорът е почитан като основа за здравия баланс между представата за национална уникалност и един по-универсален възглед за човешкото, който да превъзмогне "ограничения" патриотизъм на писатели като Иван Вазов, когото кръгът "Мисъл" смята за твърде вторачен в българската проблематика, за да бъде истински "общочовешки" писател.” (Тиханов 2005)

 

У Славейков по сложен начин се наслагват модернистки и романтически нагласи с присъщото на вторите свръхоценностяване на народната поезия, което в неговата собствена риторика е за сметка на още неродената, незряла българска литература. „Това сурово отрицание на предишната литература е продиктувано от възел от лични и културностроителни мотиви, чието разслояване може да открие съжителствуването на пластове от твърде различни културни епохи в нормативното самосъзнание на Пенчо Славейков”, отбелязва Александър Кьосев (1998: 30).

„Сянката на Балкана” остава специфично, хибридно литературно явление, раздвоено между фолклор и литература, между възрожденско-романтически и модернистки културни нагласи[9]. Четвърт век след Освобождението Славейковият жест изглежда закъснял, демоде, сякаш изваден от предишен културен етап. Разбира се, можем да търсим различни обяснения на този факт. Например, че Славейков е имал под ръка в ръкопис своята сбирка от народни песни „Книга на песните” още от 1900 г. Или че е взел връх рефлексът „баща ми в мен”: един от източниците на материала в „Сянката на Балкана” са непубликуваните фолклорни сбирки на Петко Славейков, така синът дава публична реализация на наследството на бащата. Най-сетне може би в такъв дух е бил формулиран външният интерес: какво би могъл да очаква английският читател от една малка балканска държава с „нелепа столица” освен фолклор. (В скоби казано, не е известно дали Хенри Бърнард е имал предвид издател от самото начало. Но книгата излиза в лондонското издателство „David Nutt”, чийто профил е специално ориентиран към фолклора. Така че тя намира своята „ниша”.)

 

А можеше ли все пак тази книга да бъде друга - при цялата нелегитимност на подобен въпрос. Можем ли да говорим за някакъв потенциален представителен ресурс на българската литература по това време, преди да е прескочен „антологийният праг” на 1910-а? Какво предлага тя за евентуален външен поглед? Нека направим едно отклонение и се спрем на един такъв поглед отвън, който е синхронен със Славейковите грижи около сборника за Англия. Става дума за преглед на българската литература 25 години след Освобождението, публикуван от немския българист Георг Адам в съботната притурка на вестника „Koelnische Zeitung”, бр. 491 от 7 юни 1903 г. Година по-късно текстът е преведен и препечатан в списанието на Балан „Книгописец” (год 1, бр. 4-5, април-май 1904).

Прегледът многозначително е озаглавен „Млада България в литературата”. Написан е сякаш под диктовката на Славейков – с ясно разграничение на „стари” и „млади” (четири години преди знаменитата книга на д-р Кръстев!), с видима симпатия към вторите, което не му пречи да е добросъвестен към първите. Генеалогията на младите е изведена от фолклора и – отчасти – Ботев. В началото е дадена кратка характеристика на доосвобожденската литература, която „носеше белега на борба: тя се поставяше в служба на народното възстание.” От този етап са изредени имената на Петко Славейков, Каравелов, Раковски и Ботев. Следва „периода на първото време след освобождението”, в който според автора доминират „мъже, които още сами бяха преживели последните години на лютите борби, донейде на страната на старите борци за свобода (...) Те образуват днес групата на старите”[10]. Към нея са причислени Вазов, Величков, Михайловски и Михалаки Георгиев. На Вазов е посветен сравнително дълъг пасаж (колона и нещо), който специално отбелязва „Епопея на забравените”, „Под игото” („най-познатото в чужбина творение на българската литература, което от своята поява през 1889 г. биде преведено на дванайсет езика”), сборниците с разкази „Видено и чуто”, „Пъстър свят”, комедиите „Вестникар ли?” и „Службогонци”. Преобладават суперлативите, макар накрая да се казва „ала напразно минува той в спомени от миналото...”

Поколението на „младите” „се вдълбочава в душата на народа”, опирайки се на „същината на народната поезия”. Следват две колони и половина, посветени на Пенчо Славейков – портрет, който по стил и идеология много напомня на негов „самопортрет”. Той е описан като поет „най-близо до немското усещане и схващане... наклонен да размишлява и бленува”, повлиян от Ницше. Обърнато е специално внимание на неговите философски поеми като „творения повече от международен характер”; на поемите „Коледари” и „Кървава песен”, които показват, че „никак не се е отказал от родната почва” (подчертава как и той като Ботев оставя „живота на мощния Балкан да звучи заедно със съдбините на своя народ в нощно пение”); не са пропуснати на лириката му и двата тома „Епически песни”. Сред младите е акцентирано още на Кирил Христов; съвсем бегло са споменати „социалният някога тенденциозен поет, сега декадент” Иван Андрейчин и Яворов - с твърде кратка и мъглява характеристика, настояваща на връзката му с фолклора, без посочени книги или творби. Съществено място е отделено на фигурата на Алеко Константинов и значението на неговото „съвсем особито творение” „Бай Ганю”. По-нататък са отбелязани още Антон Страшимиров, Влайков. Твърде благосклонно, като фигура, отваряща към бъдещето, е представен Петко Тодоров – определен е като новоромантик, показващ българския народ „не в дребния вседневен живот”. Изтъкнат е и като писател с влияние: „особно се упътва в неговите коловози даровитата нувелистка Карима-Сакъзова.” Така Анна Карима е единственото забелязано женско присъствие, макар и в контекст, който може да предизвика само удивление (тя гравитира по-скоро около Вазов). На финала статията посочва списание „Мисъл” като „книжовно средище на млада България” и неговия редактор д-р Кръстев като автор на „студии в съвременен дух” и на „систематична критика”. В самия край е констатирано изоставането в драмата („пащерка[11] на българската литература”), където положителен пример са единствено „Вампир” на Страшимиров и „Зидари” на П. Тодоров.

Целта на това отклонение беше да демонстрираме, че една подборка от произведения на български автори не е невъзможна през 1903-1904 г. При това, както беше споменато, ситуацията е обгледана от Славейковата камбанария - Георг Адам е приятел на Славейков и изобщо е близък до кръга „Мисъл”. Неслучайно „Мисъл” е единственото периодично издание, отбелязано в прегледа. А от своя страна Славейков споменава Г. Адам в предговора си към „Сянката на Балкана” като за момента най-добър преводач на български народни песни на немски (Slaveikoff 1904: 47). Както казахме, текстът повтаря и усилва през фигурата на немския учен, на неговия авторитетен „външен” поглед ред постановки на идеолозите на „Мисъл”. Смекчено е единствено отрицанието на Вазов – неглижирането му би било неубедително за една чужда публика при положение, че той е най-превеждан и най-познат навън. Прегледът на Георг Адам не е само „моментна снимка”, а също стъпка по посока на стабилизирането литературно-историческия наратив (и то изграден персоналистично, през авторските „индивидуалности”), оттам и на каноногенните процеси. Той свидетелства и как делението на „млади и стари”, лансирано от кръга „Мисъл”, всъщност подпомага навлизането на един мощен литературноисторически концепт – периода. Започне ли едно явление да се подлага на периодизация, то вече придобива стабилен исторически, а в този смисъл и ценностен, статут. Така че, негативното отграничаване на „старите” работи - в една по-широка перспектива - за утвърждаването на тяхното място в традицията, за утвърждаването на самата традиция.

 

Следващият логичен въпрос е: успява ли „Сянката на Балкана” – такава, каквато е? За рецепцията на книгата можем да съдим от първото изречение в предговора на „На острова на Блажените”: „Преди шест години печатах на английски с помощта на един англичанин-поет, Хенри Берлайн, антология на българските народни песни – Сянката на Балкана, Лондон, 1904, - за която в Англия има безброй твърде благосклонни отзиви и за които у нас никой от никое кюше не се обади.” (Славейков 1958: ІІ, 5) Действително, изданието не получава подобващ отзвук в България, дори от страна на най-близките Славейкови съмишленици от кръга „Мисъл”. То е оценено и коментирано постфактум в началото на 20-те години на два пъти от Боян Пенев. [12] Изобщо чуждоезичните издания на български автори рядко биват вписани и осмислени в родния контекст. Например приживе на Вазов липсват сериозни критически размишления върху множеството преводи на „Под игото”, те остават по-скоро екзотична подробност. В случая със „Сянката на Балкана” донякъде е бариера и самият английски език, който по това време е по-непопулярен, далечен и недостъпен; немският и френският оглавяват скалата по престижност.

Що се отнася до рецепцията на книгата в Англия, до неотдавна не беше известно нищо.[13] Пък и на сведението за онези „безброй твърде благосклонни отзиви” в Англия сякаш не се е гледало особено сериозно, доколкото е вписано в мистификационната рамка на Островната антология. Пръв Галин Тиханов споменава за хвалебствена рецензия в Times Literary Supplement от 1904 г. (Тиханов 2005).

В хода на настоящото изследване попаднах на още една, неизвестна досега английска рецензия за „Сянката на Балкана” - в лондонското списание Folklore, vol. 16, No. 4 от 29 декември 1905 г., с. 489-491.[14] Списанието е орган на Фолклорното общество (The Folk-Lore Society) и се издава от същото издателство „David Nut”, в което година по-рано излиза и самият сборник. (Да припомним, собственикът на издателството Алфред Нът е член на обществото, а известно време и негов председател.) Но съвсем не става дума просто за „приятелска”, „рекламна” рецензия, както би могло да се очаква. Напротив, тя започва строго, делово и не без известна критическа ирония веднага напипва уязвимото място в книгата – пътя на превода, изложен в предисловието на Х. Бърнард:

 

„Авторите на тази книга, изглежда, са г-н Хенри Бърнард и д-р Е. Дж. Дилън, макар техните имена да не стоят на титулната страница; материалът е бил предоставен от или посредством някой си Пенчо Славейков, „софийския лъв в клетка.” Не установяваме някой от авторите да знае български, нито „лъвът в клетка” да знае английски. Лъвът в клетка рецитирал пред авторите своя материал на немски. Ако те решавали да го включат в книгата, той давал „по-точен превод” на немски и повтарял няколко стиха на български, така че г-н Бърнард да може да спази ритъма; после г-н Бърнард превеждал от немски на английски. Той добавя: „Всеки път щом стигнехме до неразбираем пасаж, го превземахме посредством метафора и илюстративен анекдот и безстрашните полети на въображението.” (...)

Признаваме откровено, че описанието на г-н Бърнард на неговия метод ни изпълва с ужас. Когато се зачитаме, откриваме, че много от нещата са интересни и дори прекрасни; но как можем да определим дали това идва от софийския лъв или от някой безстрашен полет на въображението на г-н Бърнард? Не може да се отрече, че сериозните учени ще трябва да ползват тази книга много внимателно и да не градят на нея хипотезите си, ако не ги проверят и по друг начин.” (р. 489-490)

 

Така думите на Хенри Бърнард, този „наблюдателен и духовит чужденец”[15],  и неговия лек, игрив стил в предисловието, се връщат като бумеранг в собствената му родина. Позитивиският стил на рецензента може да цени иронията (на чужд гръб), но е отявлен враг на метафората не само при превеждането на народните песни. Високият портрет на Пенчо Славейков от предисловието на Бърнард тук се преобръща в карикатура. При това тук Славейков е „понижен” до местен източник, а авторитетът на авторството е изцяло пренесен върху преводачите – Х. Бърнард и Дж. Дилън.[16]

Независимо от това текстът не е лишен от добра воля към книгата. По-нататък ефектът от резкия начален пасаж е смекчен, като се посочва, че Славейков е автор на няколко книги на своя език, както и на есето върху българската народна песен в настоящата книга. От това есе рецензентът намира за нужно да открои следните моменти: че прави преглед на отпечатаните до момента сборници с български народни песни; че приписва на тези песни голяма красота и ценност; че някои от тях съдържат много древни, антични елементи, като историята на Едип; че основният български герой е Крали Марко; че песните са в стихове с неравна дължина и ритъм, каквито са и преводите им.    

 Като цяло финалната оценка е положителна, но все пак с едно наум:

 

„Радваме се да кажем, че голяма част от поетическата образност е впечатляваща и прелестна; но тук отново си припомняме онези безстрашни полети на въображението. Това е книга, която всеки, който има поетически вкус, ще прочете с удоволствие; ще ни се да можехме също да кажем, че ще е от полза и за учените.” (р. 491) 

 

Този прочит на „Сянката на балкана” по свой път улавя междинността на сборника - не е литература и затова не може да бъде съден само чисто естетически, но не му достига нужното ниво на документалност и достоверност, за да е в мярата на научните критерии. По това време фолклористиката е достатъчно стабилизирана като дисциплина със своите канони и не допуска „импровизации”. И още нещо - изгубен в превода се оказва централният символ на сборника – Балкана с цялата му образна и идеологическа натовареност в Славейковия предговор. За рецензента Балкана остава недовидян, несъществен, той изобщо не се занимава с него.

За сметка на това една бдителна читателка не закъснява да улови друго. В писмо, публикувано в следващия брой на списанието, Едит Дърам[17] възразява, че „Кралевич Марко (не Крали) изобщо не е български герой”, изрежда завидни подробности от неговото житие-битие, включително че е живял в края на 14 и началото на 15 век „дълго след като Българската имеперия е била унищожена от сърбите и точно преди турците да унищожат Сръбската империя” и завършва с това, че има цял цикъл от сръбска баладична поезия, чийто герой е той (Durham 1906: 111). Това още веднъж показва цялата несвоевременност на Славейковото начинание. Уроците по балкански фолклор са преподадени от други и са отдавна добре усвоени.

Славейков, разбира се, си дава сметка за това. Ето защо той не предлага само фолклорни текстове, а ги „опакова” в една цялостна визия посредством своята студия „The Folk-Song of the Bulgars” („Българската народна песен”), специално написана за английския сборник. Там той се опитва да парира подобни реакции на внимателни читатели като Едит Дърам, включително по въпроса за българските и сръбските песни и „книжната война” между сърби и българи „кому собствено принадлежат песните за гъмжилото луди гидии, начело с Крали Марка.” И дава разрешение в няколко различни хода.[18] Но пак там стига и до рязкото заключение: „Нашите народни песни, взети изцяло, нямат определен образ.” (Славейков 1959: 117)

Това ни връща отново към ситуацията на избор, в която е поставен Славейков при срещата си с добронамерения и любопитен към България англичанин. Очевидно зад практическия въпрос какво да се преведе стои по-големият въпрос как да се представят пред чуждата публика някакви национални стойности, така че да са хем достатъчно специфични, хем универсални. Пенчо Славейков е от онези културни фигури, които далеч не са само писатели и поети, а създатели на митолигии. Той особено остро осъзнава необходимостта да изобрети отчетлив, запомнящ се образ на българското, да го визуализира, да го снабди, със „запазена марка”, която да го открои пред света, и то на фона на балканските съседи, вече доста по-добре присъстващи на „пазаря на световната суета”. Както подсказва самото заглавие на сборника, той се спира върху образа на Балкана.

В своя текст последователно обяснява за чуждия читател, че „балкан” означава изобщо планина (макар да не споменава, че думата е заемка от турски), но и че Балканът е една много специална, сюблимна българска планина. По различни начини мотивира „интимната връзка на Балкана с историческия живот на българите”. Тук обаче зейва един парадокс. Както убедително демонстрира Благовест Златанов, Балканът като сюблимен български символ всъщност е изобретение на новата ни литература (вж. Златанов 1998). Но той й е необходим и като древен, затова именно е нужно проектирането му върху фолклора. Само че „фолклорът и символът катастрофално се разминават. В тринадесеттомното издание „Българско народно творчество” могат да се открият не повече от седем-осем употреби на лексемата „балкан”. (Златанов 1998: 51-53). Този зев Славейков преодолява с... литература. Така да се каже, хвърля над него два дискурсивни моста – един свой и един Ботев текст. В началото на предговора илюстрира темата за Балкана и българите с „Легендата на Балкана”, откъс от собствената му „Кървава песен” (който не фигурира в българската версия на студията). Поемата е приписана на неназован „поет-историк” (Slaveikoff 1904: 32). А в края на дела с народни песни под номер 100 включва баладата „Хаджи Димитър”, като в бележките мотивира това с довода, че тази песен е толкова популярна, че вече е придобила статута на народна.[19] Така образът на Балкана вторично е вписан в ресурса на фолклорното. При това се получава неподражаем митостроителен трик: фолклорът, който не възпява Балкана, е заглушен/завзет от (литературния) Балкан, който „пее хайдушка песен”.

В крайна сметка обаче конкретните усилия на Славейков да създаде мощен и запомнящ се „експортен” образ на българското отиват напразно, при това без той да го забележи. Отиват напразно не само защото за цитираните по-горе английски прочити „магията на Балкана” не сработва. По някаква ирония на съдбата – и на превода – на английски заглавието на книгата става „The Shade of the Balkans” („Сянката на Балканите”), не „Сянката на Балкана”, както Славейков го е формулирал и както неизменно го цитира. Забелязвайки това разминаване, интерпретацията на Благовест Златанов се разколебава дали да го види като ефект или като дефект, като грешка.[20] По-скоро става дума за своеобразен езиков автоматизъм: уви, на английски The Balkans е плуралия тантум, по подобие на имената на всички планински вериги. Формата Balkan просто не се употребява.[21] Така преводът автоматично заличава сингуларността, уникалността на българския митопоетически топос, и вместо да се открои, българското се потапя отново в общия мъгляв образ на полуострова. Балканът бива засенчен от Балканите.

Славейков няма как да предвиди и друго. По ирония на съдбата много скоро сюблимното име ще се превърне в стигма. Както отбелязва Мария Тодорова, „след по-малко от десет години то вече е пропито с негативен смисъл” (Тодорова 1999: 154). Балкан (а още повече „Сянката на Балкана”) ще звучи твърде близо до пейоративния термин „балканизация”, изкован на Запад към края на Първата световна война.

Има и още нещо, което убягва на Славейков. Неговият късен, но властен жест да се заложи на фолклора „за износ”, а не на литературата, ще тиражира самия него в чужбина повече като съставител, като събирач, отколкото като поет. „Книга на песните” (в различни версии) е преведена до края на 20-те години на трите основни европейски езика - английски, немски и френски и издадена в съответните страни - нещо, с което не може да се похвали друга (собствена) книга на Славейков. 

 

(Текстът е част от докторска дисертация на тема „Антологии и канон: антологийни образи на българската литература, 1910-1944” към департамент „Нова българистика”, НБУ)

 

 

 

 

Ползвана литература:

 

 

Адам 1904: Адам, Георг. Млада България в литературата. // Книгописец,  год 1, бр. 4-5, април-май 1904.

Златанов 1998: Златанов, Благовест. Нация и литература в точката на „Балкана”. // Българският канон? Кризата на литературното наследство. Кьосев, Александър (съст.). София: ИК „Александър Панов”, 1998, с. 50-82.

Кьосев 1998: Кьосев, Александър. Списъци на отсъствуващото. // Българският канон? Кризата на литературното наследство. Кьосев, Александър (съст.). София: ИК „Александър Панов”, 1998, с. 5-49.

Михайлов 1999: Михайлов, Камен. Ботев на английски. Посвещение в тайната на българския космос // Литературна мисъл, кн. 1, 1999, с. 132-142.

Пундев 1927: Пундев, Васил. Двете антологии на Пенчо Славейков. // Златорог, год. VIII, 1927, кн. 5.

Славейков 1921: Славейков, Пенчо. На Острова на Блаженните. Под редакцията на Боян Пенев. София: Хемус, 1921.

Славейков 1922: Славейков, Пенчо. Книга на песните. Български народни песни отбрани от Пенча Славейков под редакцията на Боян Пенев. София: Ал. Паскалев и С-ие, 1922.

Славейков 1958/9: Славейков, Пенчо. Събрани съчинения. Том I-VIII. Под редакцията на Ангел Тодоров. София: Български писател, 1958/9.

Славейков 1986: На Острова на блаженните. Антология. Биографиите на поетите са написани, а стиховете преведени от Пенчо Славейков. Портретите е рисувал Никола Петров. (Фототипно издание, посветено на 120-годишнината от рождението на Пенчо Славейков; със студия от М. Неделчев) София: Бълг. писател, 1986.

Тиханов 2005: Тиханов, Галин. Усвоявания на българската литература на Запад: от Пенчо Славейков до Йовков. // Култура, бр. 12, 1 април 2005.

Тодорова 1999: Тодорова, Мария. Балкани. Балканизъм. София: Фондация „Българска наука и култура”, 1999.

 

 

Angusheva 2004: Angusheva, Adelina. Four Authors and a Traveller: Intercultural Narrative in Balkan Prose of the Second Half of the 20th and the Beginning of the 21st Centuries. // Language and Intercultural Communication, Vol. 4, No 1&2, 2004, pp. 48-59.

Anon. 1905: Review (untitled) about “The Shade of the Balkans”. // Folklore, vol. 16, No. 4, Dec. 29, 1905, pp. 489-491.

Durham 1905: Durham, Edith. Correspondence (Reader’s letter about “The Shade of the Balkans”). //  Folklore. Vol. 17, No. 1 (Mar. 25, 1906), p. 111.

Holman 1983: Holman, M. Bulgarian Literature in English: The First British Translations. // Първи международен конгрес по българистика, София, 23 май-3 юни 1981 г. Доклади. Българската литература и световният литературен процес. Т. 2. : Българската литература в европейския и световен контекст. Съст. Олег Младенов. София: БАН, 1983, с. 506-519.

Slaveikoff, Bernard 1904: The Shade of the Balkans: being a collection of folksongs and proverbs, here for the first time rendered into English, together with an essay on Bulgarian popular poetry and another on the origin of the Bulgars. Slaveikoff, Pencho, and Henry Bernard, eds. Long Acre, London: Published by David Nutt at the Sign of the Phoenix, 1904.

 

[1] Вж. Пундев, Васил. Двете антологии на Пенчо Славейков. // Златорог, VIII, 1927, 5. Формулата на това неизменно сдвояване личи и в съвременни текстове, вж. например: Рачева, Б. „Вечното недоволство” – идеята за родното и чуждото в двете антологии на Пенчо Славейков. // Литературна мисъл, 1991/9; Янакиева, Миряна. „Сън за щастие” и двете антологии на Славейков. // Литературна мисъл, 2007/ 2, с. 63-81. 

[2] Около името на този английски литератор цари известен хаос. Името му е Henry Baerlein, но както отбелязва М. Холман, той често се подписва с псевдонима Henry Bernard (Holman 1983: 518). В своя статия Камен Михайлов (1999: 132) отбелязва, че правилното произношение на това име би трабвало да е Барлийн, но по-нататък в текста си го нарича и Бърлейн или Бернард, както фигурира в „Сянката на Балкана” (което пък, ако трябва да спазим английското произнасяне, би трабвало да е Бърнард). Самият Славейков, когато по-късно се позовава на съвместната им книга, ползва другото име, като го понемчва на Берлайн (вж. напр. Славейков 1958: II, 5). Тук ще ползваме името Бърнард, както фигурира в „Сянката на Балкана”.

[3] Публикувана в сп. „Мисъл”, год. XIV, кн. 1 и 3, 1904. В края на статията в бележка се отбелязва, че тя ще излезе като предговор на сборник народни песни под печат в Англия. (Славейков 1959: 427).

[4] За това виж по-подробно: Михайлов 1999.

[5] Още по-любопитно е, че независимо от тази оскъдност, две от посочените заглавия излизат на книга първо в Англия, преди това да стане в България. До английското си издание „Под игото” е публикуван само на части в сборника „Народни умотворения”. А Славейковият сборник, подготвян под заглавието „Книга на песните” още през 1900 г., е издаден от д-р  Кръстев през 1917 г., пет години след смъртта на поета. Ръкописът на Славейков се изгубва и английският превод се оказва най-близо до първообраза на Славейковите намерения. Така в последствие се налага Боян Пенев да сверява с него материала за новото, поправено издание на „Книга на песните” от 1922 г. (Славейков 1922: 3-6). Показателен е и следният коментар на Б. Пенев за немското издание на „Книга на песните” в превод на Георг Адам: „Г. Адам щеше да се доближи повече до вкуса и представите на Славейков за нашето народно творчество, ако беше взел за основа не изднаието на Кръстева, а английското издание, и ако беше подредил песните според това издание. В такъв случай щеше да бъде оправдано и поставянето на Славейковото име върху сбирката.” (Пенев 1920: 454)

[6] Галин Тиханов изказва предположение (засега недоказано), че посредник за тази среща може да е бил оксфордсият славист Уилям Морфил, на когото Славейков е изпратил подписан екземпляр от библиофилското издание на „Епически песни” (1902). (Тиханов 2005) 

[7] М. Холман отбелязва, че „Записките” и второто издание на „Под игото” (сами по себе си произведения с политически заряд) също дължат появата си в Англия до голяма степен на политически обстоятелства - на двете Балкански войни, които по това време са във фокуса на пресата и общественото мноние. (Holman 1981: 509).  

[8] На най-видно място - в първото изречение от предговора на „На острова на блажените”. В оригиналното издание от 1910 г. се казва, че „Сянака на Балкана” е отпечатана „преди пет години... Лондон, 1906” (срв. фототипното издание: Славейков 1986: 5). Това неволно или умишлено сгрешаване на годината е поправено във второто издание на „Острова” под редакцията на Боян Пенев от 1921 г., където се казва „преди шест години... Лондон, 1904” (Славейков 1921: 5), така е и в Събраните съчинения (1958: 2, 5).

[9] Това впечатление допълнително се усилва от косвения сблъсък на естетската нагласа на Славейков с „антропологическия” поглед на Е.Дж. Дилън в неговия следговор.

[10] Пейоративният оттенък на квалификацията „старите” е туширан от близкото повторение на думата, отнесена първоначално към „борците за свобода”. 

[11] Тоест “завареница”, “заварена дъщеря” или „доведеница” – според речника на Н. Геров.

[12] Вж. Боян Пенев. Нови преводи на български народни песни. // „Златорог”, г. I, кн. 5, 1920 г., както и Боян-Пеневия предговор към новото, поправено издание на „Книга на песните” (Славейков 1922: 3-6).   

[13] В статията си за първите издания на българска литература в Англия М. Холман цитира тамошни отзиви за „Под игото” и за „Записките”, но не и за „Сянката на Балкана”. (Holman 1983). Английски рецензии не се споменават и в анализа на „Сянката на Балкана” на Камен Михайлов (Михайлов 1999).

[14] Folk-lore. A Quarterly Review of Myth, Tradition, Institution, and Custom. Transactions of Folk-lore Society. Vol. XIV, No. 4, 29 Dec., 1905, pp. 489-491 (London: David Nutt) http://www.jstor.org/stable/1254597

Рецензията не е подписана. Повечето от останалите ревюта са подписани, като името на автора се явява накрая, под текста. Възможно е в случая рецензентът да е автор и на следващия материал и затова името му да се появява едва след него. Тогава той е N.W. Thomas, един от одиторите на Фолклорното общество, автор на една Библиография на фолклора за 1905 г., издадена през 1906 г. също от Алфред Нът.   

[15] По думите на Боян Пенев (1920: 453).

[16] На обратния полюс е Боян Пенев който буквално признава авторски (не просто съставителски) прерогативи на Славейков по отношение на народните песни. По повод това, че на места Славейков е поправял фолклорните текстове, Б. Пенев пише: „За тия поправки ние трябва да му благодарим, а не да го осъждаме: те са сторени изцяло в духа на народното творчество. (...) В случая той е вършил същото, което е вършил и неизвестният даровит народен певец, който също си е позволявал да поправя и преработва. Мисля, че един творец като Славейков, един такъв познавач на народната поезия – сам поет – има право да взима участие в колективното народно творчество; без да накърнява неговия дух и неговите форми, той има право да ги създава по-нататък поне толкова, колкото имат право и многобройните  неизвестни народни певци.” (Славейков 1922: 5-6). 

[17] Mary Edith Durham съвсем не е случайна читателка – факт, който дължа на Аделина Ангушева-Тиханова. Дърам е английска пътешественичка и публицистка, посещавала е Балканите, публикувала е пътеписи и др. съчинения върху региона, цитирани от Мария Тодорова във влиятелното й изследване «Балкани и балканизъм» (Тодорова 1999: 536-537). Повече за Дърам и нейната визия върху Балканите в: Angusheva 2004.

[18] “Както не един от изследвачите на българските народни песни бележи, те стоят на равна нога с прославените в Европа сръбски юнашки песни, макар и да не са окършвани и оглаждани, както сръбските, от майсторската ръка на талантливия Вук Караджич” - намек за това, че записаният фолклор е винаги вече литература. По-нататък Славейков, от една страна, омаловажава фигурата на Крали Марко, като казва, че „националното съзнание на българите... в домогването си да създаде свой епически репрезентант, се е спряло само за момент на Крали Марка – и го е отминало. То се е залутало да дири друг образ” предвид бързото си развитие. От друга страна, все пак хитро придърпва Марко към българското с наблюдението, че в сръбските песни „тия юнаци са твърде иделизирани”, тоест са гледани отдалеч, докато „българите са стоели по-близко до юнаците и са ги възсъздали в песните си по-верно с действителността, по-реалистично.” Най-сетне разбива идеята на Крали Марко да се гледа като на национален герой и синтентичен образ на народа: „Нищо по-фалшиво от това. Марко е един ренегат, чужденец на трона, като такъм чувствуван от народа, и възпян като такъв.” (Славейков 1959: 102, 106-108)

[19] За умелата игра с двусмислието на думата „популярен”, означаваща едновременно „народен” и „широко разпространен”, вж. Михайлов 1999: 133.  Вписването на една от най-мощните Ботеви творби сред фолклорната текстовост отразява особеното, амбивалентно отношение към Ботев от страна на ранния ни модернизъм (чийто основен идеолог е Славейков), отношение едновременно на неглижиране и величаене.

[20] Срв. „Славейков е имал огромно влияние върху облика на сборника и вероятно го е използвал, за да лавира перфидно с възможностите, които предоставя корелативната двойка „Балкански полуостров – Балкан(и)” и няколко реда по-долу: „не зная на какво се дължи неправилният превод на заглавието на английския сборник”. (Златанов 1998: 58).

[21] Дължа това наблюдение на М. Николчина.

 

 

обратно нагоре