Нов български университет

Екатерина Попниколова
Ekaterina Popnikolova

 

Есе, изградено на базата на лично мнение и възприятие, но и на историческата действителност, с препратка, че престъпленията на комунизма няма да бъдат забравени и от поколението, родено след промените.

 

 

…Ян Палах го няма и така ни се пада -

сега всеки си има своя вътрешна клада,

на която страхлив, разтреперан и ням

се самоизгаря от мъка и срам....

 

Самоизгаряне

Валери Петров

 

 

 

Bulgarian intellectuals during the period 1944 – 1989

 

 

 

(Summary)

 

Bulgarian intellectuals exist today. The real Bulgarian intellectuals, whether they are political, scientific or cultural are everything but mute as they don't stop proclaiming the crimes of communism, making efforts to be heard, to be followed, to be rehabilitated and respected once again. The real Bulgarian intellectuals write books and produce films but few are those who read them, watch them and ultimately believe in them. 22 years after 1989 Bulgaria continues to be ruled by repainted communists, the same have usurped the mass medias. Тhe worst part is not that they continue to teach in schools or in universities as renowned lecturers but that they do so the same way they did back in 1989. The Bulgarian decommunisation shouldn't stop at purging remains from State Security, it must continue and rehabilitate  all the values that were thrashed by this inhumane ideology. Only then modern Bulgarian intellectuals -  the carriers of the truth will be acknowledged and will be able to carry on their mission of an elite driving force that will be responsible for our national success.

 

 

Участието ми в конференцията, именно с тази тема, беше продиктувано от желанието да представя гледната точка на човек, непознаващ този режим лично. Родена през 1990 година,  на гърба си не съм изпитала репресиите на тоталитарната държава. За жалост, обаче все по-често се сблъсквам с нейните последствия. Ще се спра върху възможно най-малко исторически факти, тъй като тях, вие ги знаете – било то, защото сте ги изследвали или за съжаление преживели. Сигурна съм, че ще имам възможността да изследвам тази тема и чисто от научна гледна точка. Формулирайки тази тема в главата ми започна да изниква въпросът: Аз мога ли всъщност да говоря свободно? Мога ли да кажа мнението си за този тип тоталитарна система без да трябва да премълчавам нещо? Не отговорът е важен, по-важно е, че за младите е полезно да не могат да казват всичко. Освен това, щом има и помен от скрупули, то това означава, че нещата не са еднозначни, не са черно – бели.

Множество са критичните изследвания, засягащи съдбата на българската интелигенция в широк исторически контекст, също толкова са и дебатите върху това,  дали днес тя съществува или не, дали тя наистина допринася за случването на исторически, политически, културни процеси или точно обратното – е само един вечно недоволен, пасивен наблюдател. Един от основните фактори за антиинтелектуалните нагласи в модерното българско общество е именно тъмният за България  период 1944 – 1989 г.

Престъпленията на комунизма са една неизчерпаема тема, първенството по най-много убити човешки същества е равностойно на системното духовно унищожаване на тези, които са оставени живи. Тоталитарната система има за цел да проникне във всеки един аспект от живота, за да го промени в своя угода. Тази античовешка доктрина  деформира не само подредбата, структурата на обществото, но и успя да засегне всеки един аспект от живота на всеки един отделен индивид. Интелектуалците - носителите на всичко това, което развива човешкото познание, мъдрост и естествения порив към свобода и истина са едни от най-засегнатите от тоталитаризма. Социализмът за 45 години успя да нанесе дълготрайни последици не само върху икономическия, но и върху нравствения живот на хората – върху възприятията и ценностите им. Този сякаш безкраен преход е белязан от вплетените здраво корени на изкривеното комунистическо общество не само в икономически, но и в нравствен план. Престъпленията на социализма не се изчерпват само и единствено с  тези, извършени преди 89 година, за да бъда определен като най-жестокият тоталитарен режим е нужно да се спрем и върху последствията му.  Много страни имаха своите нежни революции и сложиха край на тоталитарната система, но не знам да има и една от тях, напълно отърсила се от него. “Един призрак броди над Европа -  призракът на комунизма” [1].

 

 Едно от престъпленията, които не трябва  да прощаваме е именно унизяването на интелигенцията. България от 89 -та година още чака реабилитацията на всички онези чисто човешки ценности, бележещи силата на дадено общество.

В самата си същност комунизмът е антиинелектуален и това няма как да не рефлектира върху възприятията на отделния индивид. Освен това -  едно общество, в което сърпът и чукът стоят пред книгата  няма как да изгради уважение към интелектуалците.  Непроменено за българската интелигенция в периода 1944 – 1989 г. остава едно – тя е приоритет на пропагандата и е под непрестанен контрол на Държавна сигурност, нейните мисли са ограничени, нейните думи са непрестанно цензурирани.  От това да служи на реалността – същинският „най-висш дълг”[2] на интелигенцията –  в нейна главна задача ще се превърне  възхваляването на комунистическата идея. На практика от защитник на истината, тя ще бъде принуждавана да действа в полза на лъжата и манипулацията.

Непосредствено след 1944 г. действията за ограничаване свободата на интелигенцията не са предприети толкова рязко, но това ще трае кратко, за да се превърне цензурата бързо в мракобесие. Целта е ясна – не отблъскването, а  спечелването на елита на страна на управляващите и използването им в тяхна  угода - в превръщането им в средство на комунистическата пропаганда.  Съвсем логично е създадено  и едноименното Министерство на Пропагандата. На чело застава „независимият интелектуалец” Димо Казасов, чийто дори и необстоен преглед на биографията му говори за всичко друго, но не и за независимост от комунистическия режим. Започва пословичното финансово подкрепяне на интелигенцията, което ще се превърне действително в опит за нейното купуване.[3] На теория това „подпомагане” би било прекрасно, ако не се оказва, че не практика е подтиквано от всичко друго, но не и от благородство. Няма да бъдат малко тези, които ще продадат на режима собствения си потенциал, достойнство и  интелект. Но не бива да подценяваме, че опитите за каквото и да било опълчване срещу нововъдените норми са строго наказвани. Непосредствено след 9 септември са арестувани около 20 000 души.   Създаденият Народен съд не само напомня на нацисткия Volksgerichtshof, той не само е в разрез с конституцията, но и  в пилен синхрон с тоталитаризма успява да си припише „историческа задача”. [4] С течение на времето ще бъдат издадени десетки хиляди присъди не само на доказали се като „врагове”, но и на хора, позволяващи си да мислят различно – осъдените на смърт са около 2700. Част от тези присъди узаконяват вече извършени престъпления, други са отправени срещу вече избягали от територията на Народната република. В първите месеци и години отнетите човешки живота се повече от 30 000. Възмездието на комунистическата партия очевидно не е подвластни на граници – нито на държавни ( случаят Георги Марков), нито на тази след смъртта. Страшно е, че саморазправата на комунистите не познава и друга граница – тази на времето – тя не приключи нито с нежните революции , нито с разпадането на СССР,  дори след официалното им ликвидиране те продължиха да разчистват враговете си (случаят  Литвинеко през 2006 г. ).

Конференцията на комунистическите партии в Шкларска Поремба през 1947 г. и създаването на Коминформбюро налагат на всички включили се страни доближаването им до модела, случващ се в СССР. [5] Преходът към едно комунистическо общество и в България ще се наложи да  стане не по мирен път, а ще се случи по сталински модел. От поемането на политическия живот в тази посока произхождат и по-нататъшните събития.  Не само партийната опозиция ще бъде забранена, от тази година започва и същинското унищожаване на опозиционното индивидуално мнение. През следващата година то  ще започне да бъде наказвано на места днес наричани концлагери, а тогава „Работнически лагери за превъзпитание”. До съществуване им до началото на 60-те години в тях е отнет животът на 100 000 човешки същества. В това число със сигурност присъстват и  „множество бездельников, пройдох, проституток и сутенеров”,[6] но безспорно мнозинството представлява непримиримата с противоестествения строй българска будна общественост.

На 1 Януари 1948 г. е създаден „Комитет за изкуство, наука и култура”, под чието пряко ръководство трябва да стоят културните институти.  Председателят Вълко Червенков  открито заявява, че предходният период е бил компромисен, проявена е „маневреност” и „известни отстъпки”. От тук насетне единствено БКП ще има изконното право да ръководи, контролира и предопределя  научния и културния живот. Всички други твърдения и теории „нямат право на съществуване”.[7]  Развитието на обществото, неговият естествен порив към знание и свобода вече ще бъде обвързан само и единствено с просперитета на комунистическата идеология. Важно е да се повтори, че плодът на интелектуалците не само трябва да е угоден, той трябва да е в служба на властимащите. Целите на културата и науката трябва да бъдат обединени с целите на социализма -   „възпитание в действителността на комунистическия идеал” – основното средство за превръщането на цялото общество в служещо само и единствено на режима, а не на собствените пориви.  Всякакъв вид частна инициатива е ликвидирана, започва национализацията и поставянето под строг контрол на всичко онова, което оформя човешките ценности. На 5 април е забранено частното производство на филми, на 12 юли е прекратено частното книгопечатане, през септември са приети два закона, ликвидиращи функцията на образованието като път към свобода. Всичко неугодни училища са закрити – било то на чужденци, такива на религиозна основа, на частни лица. Законите не подминават и висшето образование, неговият идеал ще бъде създаването на „класово осъзнати” учени.  Бъдещите поколения и интелигенция ще бъдат лишени от обективно образование – право, нарушавано и до днес в не малко учебни  заведения.

Интересът ми към този въпрос се дължи не само на „изследователските” ми такива ( те още могат да са само в кавички), но най-вече на факта, че комунизмът посегна на най-святото чувство – на свободата, свободата да мислиш, а от там и най-висшата за мен ценност - образованието. Българското средно образование, за жалост и някои български университети още лишават възпитаниците си от това право. Те посегнаха на тази прослойка хора, която за мен е истинският цвят на нацията и носител на прогреса на човечеството - на интелектуалците и интелигенцията.

Както Вълко Червенков на 28 Януари 1949 г. казва  пред Съюза на българските писатели: „Но ако Централният комитет определя политиката във всички други области – защо да не я определя и в областта на литературата?” [8] Истината, че литературата и изкуството не се поддават на единно ръководство се превръща в проява на буржоазното изкуство и неговото бягство от живота и прогреса.  Това желание да се наложи еднополюсност  на интелектуалния труд, а от там да бъде изкривена и представата на обществото за действителност е достатъчен фактор комунистическият режим да бъде осъден не само морално, но и законово.  Разправата с тези, които не са съгласни е жестока ( случаят Александър Жендов). Създаден е Органът за цензура на културния живот – Главлит.  Макар формално неговата дейност да е прекратена през 1956 г., то периодично списъците с вредна литература се подновяват. Обществото трябва да бъде предпазено от тези произведения, които възхваляват буржоазния морал, частната собственост и Господ. История на монархията в Царство България е определена за вредна, правото и правните науки, философията и политическите науки [9] – всичко онова, което дава тласък на човека да изгражда свое собствено мнение. Всичко онова, което може да накара човека да разбере, че социализмът е една лъжа. Освен, че Димитър Димов е принуден да преработи „Тютюн”, то са правени и планове да се забрани Мечо Пух. Може би, заради прословутата реплика: „Колкото повече, толкова повече”, тъй като по време на социализма човек не може да иска каквото и да било, камо ли пък повече.   Българинът е изолиран от световните културни тенденции, обменът на идеи и на възгледи може да бъде осъществен само с други социалистически страни. Създаденият през 1951 г. Комитет за приятелство и културни връзки с чужбина всъщност е едностранчив и няма за цел да внася модерни идеи от Запада, той всъщност подкрепя оксиморонния лозунг: Да живее българо - съветската дружба между народите!

През 1953 г.  Сталин умира и това донася надежди за край на сталинизма, както в СССР, така и в България. От чисто реалистичен план, „десталинизацията” или „размразяването” – случването на някакъв вид промени е наложено от колабиращата съветска икономика на фона на влязла във връхната си точка Студена война. Привидното отхвърляне на „идолопокклонничеството пред един труп” [10], каквото всъщност представлява комунизмът, е поето и от най-верния  последовател на СССР, ръководен от БКП – България.

На теория се  появяват тенденции за минимизиране влиянието на комунистическата партия върху културния, научния живот, без разбира се цензурата да бъде напълно изключена.  През 1952 г. обаче – Турция и Гърция са приети в НАТО,  1953 г. избухва въстанието в Източна Германия, а през 1956 – Унгарската революция. Комунистическата партия не може да допусне вредни влияния отвън.  В отговор към края на 1955 г. Червенков организира три срещи с писатели, за да се „стегнат редиците”, тъй като събитията могат да дадат тласък и на български порив за свобода. През 60-те години – началото на живковизма поривът на интелектуалците към свобода не утихва, но същевременно не изчезва и страхът на управляващите, задълбочени от Пражката пролет през 1968 г. На интелектуалците непрекъснато е припомняно, че да се даде известна свобода в тяхното творчество не означава да им се даде право да се отклонят от целите на социалистическото общество. Един добър пример е проектът за написване на многотомна история на България по повод “100-годишнината от освобождението на България от османско иго”. [11]

Едно изречение в самото начало опорочава тази иначе прекрасна инициатива, целяща всъщност изкривяването на българската история и принизяващи я до една едничка цел – да показва “всичко ценно, героично и революционно в миналото на българския народ, тя ще бъде непресъхващ извор за възпитанието на трудещите се в духа на социалистическия патриотизъм и пролетарски интернационализъм, ще засилва у тях чувството на любов и признателност към руския народ - наш двоен освободител, към народите на великата съветска страна.” [12] Десеттомната история на България трябва да бъде на първо място не отражение на историческата действителност, главното е да бъде “написана и издържана от позициите на марксистко-ленинската методология” [13]. Щеше да е чудесно, ако такъв тип трудове бяха останали заключени в годините до 1989 и днес бяха само и единствено обект на изследванията на този период, трагичното е, че те продължават да присъстват в официалната учебна литература. И това не искам да бъде разглеждано като упрек или директна нападка, а само и единствено като съвет. Именно в посока преработка на историографията би трябвало да се работи и днес, и за напред, за да бъдат изчистени термини като “класови борби” или “феодален строй”, какъвто на практика не само в България, но и в цяла Източна Европа не е съществувал.

През целия период българската интелигенция ще бъде заставена да служи на комунистически лидери, заклеващи се във вярност и любов не към България, а към СССР – същите тези, целящи ликвидирането й като суверенна държава [14]. През 1973 г. в периода от 17-ти до 19-ти юли е свикан пленум на ЦК на БКП, чиито „Основни насоки за развитие на всестранното сътрудничество със Съюза на съветските социалистически републики в етапа на изграждане на развито социалистическо общество в Народна република България” са неопровержимото доказателство за това. Петата глава на документа е озаглавена: „Задачи на БКП за възпитание на трудещите се и младежта в дух на по-нататъшно всестранно сътрудничество на НРБ със СССР”, в нея директно е заявено, че  клетвата за вярност към СССР на властимащите става и такава за българската нация - „любовта и доверието към Съветския съюз да станат една от най-съществените черти, характеризиращи личността на българина”[15] Всичко това се случва в синхрон с конституцията от 1971 г. , където в глава трета, член 39 изрично е записано:  “Възпитанието на младежта в комунистически дух е задължение на цялото общество” , а в член 46 от същата глава: “Творчеството в областта на науката, изкуството и културата служи на народа и се развива в комунистически дух. [16]

Създаденият мит около “изключителната грижа” на Тодор Живков към научните и най-вече културни среди е всъщност нищо по-различно от принуждаване не с “камшик”, а със “захарче” да се следват идейните догми, наложени от комунистическата доктрина. Привидно липсва директно вмешателство на държавата в творческите среди, “ловната дружинка” около Живков ще бъде привлечена към следването на тези начертания чрез предоставянето на  всякакъв вид облаги. “Априлското поколение” ще обхваща хора, напуснали България и открито разобличаващи комунистическите престъпления като Георги Марков, такива като режисьора Христо Христов и неговия филм “Една жена на 30”, в чиито творби се намират препратки към една не до там идеалистична представа за социалистическия реализъм, но и хора на изкуството и научни дейци, следващи ревностно комунистическата догма.

Все по-важна част ще заема българското дисидентсво, чиито представители, както доц. др. Веселин Методиев на конференцията „Съпротива срещу комунистическия режим в България 1944 – 1989 г” отбеляза „дават основание за патриотизъм”. Такива примери са Радой Ралин, чиито „Люти чушки” с илюстрации на Борис Димовски са изгорени през 1968,  поради „клеветнически характер ... насочени към разпалване ту на дребнобуржоазни и сектантски настроения, ту на ревизионистични страсти.”[17]  В последвалото десетилетие все повече ще избират лоялността към партийните идеи срещу уверението, че ще могат да творят, дори и в зададените  рамки. А онези, които открито се противопоставят  ще продължават да бъдат заклеймявани под термина „дисиденти”, а техните творбите, в които се казват истините ще бъдат разпространявани по системата „самиздат”.  Думи, носещо в себе си всъщност един огромен комплимент. Делото на интелектуалците ще продължава да бъде контролирано открито до 89-та година, а след нея истинският интелектуалец ще продължава да усеща натиска на вече бившите комунистически структури.

Поколението, растящо или родено след смъртта на Сталин носи в себе си, както поривът към свободата, заради фактът, че не познава от първо лице репресиите непосредствено след 1944 г., но така и проклятието, че не помнейки животът преди това не може да си представи, че друг строй, освен комунистическия е съществувал, а още по-малко някога в бъдещето ще съществува.

Някои  биха изтъкнали цинично тезата, че по време на тоталитарни режими няма смисъл да се говори за интелигенция, тъй като тя е или част, или подкрепа на политическата такава. В другата крайност - те са  или са подтиснати, или унищожени – съответно нереализирани или накарани да замълчат завинаги. Безспорно науката, литературата, изкуство в по-малка или голяма степен са били в угода на онази другата „интелигенция” в големи кавички – властимащата, политическата. Безспорно е и обаче, че истинската интелигенция физически е съществувала. Съвсем друг е въпросъ до колко нейните ограничени думи, образи, щрихи с четки са били чувани, до колко подтиснатата им воля е можела да достигне широката общественост и съответно да даде своя принос. Истинската интелигенция няма как да защитава една лъжа – тя по природа е независима и търсеща. Тоталитарният режим  потиска  обикновения гражданин, но най-вече именно тази част от обществото, която има най-голямата нужда от свобода, за да съществува, бъдейки себе си.  

Интелектуалците са  разисквала теми, забранени да бъдат обсъждани, те са си задавала въпроси, невъзможни да бъдат задавани в широката общественост, те са намирала и съответните  отговори, разпространили се не официално, а като добре известна обществена тайна.  Не е вярно, че истинската интелигенция не е съществувала, вярно е, че тя не е била чувана.

Отричането на нечутата, тайна интелигенция по време на онези 45 години всъщност е отричане на днешната такава или на нейните преки наследници. Всяко едно твърдение, което я осъжда, всяко едно обобщение, че всички български интелигенти днес са хора с леви убеждения не дава нищо друго освен поредното обобщение. Да, една част е продала себе си на режима, да – друга открито се е борила срещу рамките му и е получила съответните наказания, но реално погледнато мнозинството продължава да съществува, да твори в зададените условия. Разбира се,  неизбежно споменавайки в своите трудове думата „социализъм”.  Творба, в която липсва възхвалата за някой комунистически идол или за бленуваното комунистическо общество като цяло може да бъде разглеждано като своеобразен протест срещу управляващите. [18] Не бива да забравяме и системните изказвания на комунистическите лидери, целящи да омаловажат отделните бунтове на интелектуалците. Властимащите не веднъж ще натякват идеята за “робската психика” на българина, представа, залегнала здраво в нашето общество и днес.   И не е вярно, че истинската интелигенция днес съществува само в малки организации, развива се само в тесни приятелски кръгове. Голяма част от нейните безплътни тогава мисли се превъплъщават в образи след 89-та година – във филмови и литературни герои, в научни трудове. Идеите й създават наука и изкуство, превръщат се в големи политически партии, в  независими учебни заведения.  

 Един наистина важен въпрос е формулиран в конспекта на семинара: от къде произтичат антиинтелектуалните нагласи. Елитът  е  подлаган в цялата човешка история на различен вид репресии, продиктувани от съответния времеви контекст. Днешното отношение към интелигенцията е пряко последствие от двата глобални конфликта на 20 век, сериозно деформирали обществата. Античовешките тоталитарни режими  родиха нови страхове, затвориха истината в нови рамки, днешната политика, наука, философия и тн. е пряко зависима именно от техните последици. За не малка част хора думата „интелектуалец” е негативна, но негативното отношение към същинския елит на нацията е най-силно изразено в страните, засегнати от тоталитаризма. Някои обвиняват за това и самия интелектуалец. По природа той е затворен, творящ, заради собствената си нужда да създава, а не, за да служи на някой друг, той не го прави под натиск, а заради собствената си вътрешна потребност.  За да може да говори, той е склонен на известни компромиси със собствените си разбирания. Интелектуалецът все пак е човек.  Истинската интелигенция след 89-та година може да бъде обвинена във всичко друго, но не и в мълчание. От първите години на прехода до днес тя продължава да крещи истини, продължава да опитва да следва мисията си – да бъде двигателят на обществата, които трябва да наваксват и променят толкова много.

Българският народ сипе обвинения, продължава да е в пълно отрицание. Причините са много, главните, според мен, ще опитам да изброя кратко. За интелектуалец ще се опита да се провъзгласи всеки, незанимаващ се с физически труд, за жалост обаче именно псевдоинтелектуалци по една или друга, ясна или неясна причина достигат до обществена трибуна. Именно тези, появяващи се най-активно в пространството и най-често чувани да словоблудстват  ще се превърнат в представителната извадка. От тук следва и нечуваемостта или последвалото автоматично недоверие към онези, говорещи истини. Така се получава и пропастта между народа и интелектуалците, изразяваща се във взаимно недоверие – изгубената вяра на едните към другите.  Българинът припознава в говоренето на днешните интелектуалци именно онзи езоповски стил от преди 89-та.   Освен, че е лъган 45 години, в отчаяната си нужда от спасение, българският народ продължи да бъде подиграван периодично и в последвалите 20 години. Обществото ни страда на първо място в чисто икономически аспект, за това и тези му терзания заемат централно място в неговото съзнание. Когато тялото е гладно, то последното нещо, за което му остава да мисли е душата.  

Българската интелигенция днес съществува.  Истинската българска интелигенция, било то политическа, научна, културна днес е всичко друго, но не и няма, тя не спира да говори за престъпленията на комунизма, тя прави своите опити да бъде чута, да бъде послушана, да бъде  реабилитирана и отново уважавана. Истинската българска интелигенция пише книги, създава филми, но малко са тези, които я четат, тези, които я гледат и тези, които й вярват. Вече 22 години след 1989 България продължава да е управлявана от пребоядисани комунисти, същите такива са узурпирали и масовите медии, най-страшното обаче е, че те не само продължават да бъдат учители или университетски преподаватели, а че говорят за нещата по същия онзи начин, по който са го правили и преди  1989 г.  Декомунизацията в България не трябва да бъде изчерпана до премахване на всички останки от Държавна сигурност, тя трябва да се превърне в реабилитация на всички онези ценности, потъпкани от тази античовешка идеология. Само така  българската интелигенция – носител на нравствеността ще бъде призната и ще поеме същинската си мисия на елит и движеща сила, отговорна за успеха на държавността.   

 

 

обратно нагоре