Нов български университет

Момчил Баджаков
Momtchil Badzhakov

 

(Summary)

 

 

The theoretical problem posed in this paper is discussed analytically and sequentially

the following aspects: non public policy, conspiracy theories, backstage policy.

Under the non-public policy is understood the lack of transparency in policy making. It is closely linked with the notion of hidden unlisted elites who make real backstage politics.

This backstage politics for its part feeds conspiracy theories and the notion of politics as a conspiracy of elites illegitimate. The conclusion is that the lack of information and transparency creates such political myths that are used by them really interested elites who are far from "non-public".

Nonpublic politics, conspiracy theories, backstage politics, unlisted elites, transparency policy

 

 

 

 

В последните месеци публичният дебат в нашето общество се насочи към термина „политическо задкулисие“, чрез който се обясняват случващите се (предимно негативни) политически събития. Излязоха вече и книги, посветени на темата. В тях на базата на обилна първична информация (и дезинформация!) се внушава, простото обяснение, че случващото се в България по време на посткомунизма неизбежно е измама, демагогия, популизъм, което се допълва с представата, че всички лидери и политици на промяната са „маскари“. Но най-вече политическите опоненти на посткомунистическото олигархично статукво (Лаверн 2012; Тодоров 2013). Дори настоящият съветник на премиера по въпросите на националната сигурност разглежда световното развитие като сблъсък на невидими, задкулисни сили, които не могат да бъдат обуздани! (Чуков, 2013).

По този начин в „задкулисието“ се омесват в нечиста амалгама защитниците и противниците на посткомунистическата олигархия, тясно свързана с организираната престъпност и мафията. Оказва се, че главен „враг“ са не тъмните сили от неразобличеното комунистическо минало и тежкото икономическо, политическо и културно наследство на държавния социализъм, а „тъмните страни“ в биографията на минали и дори бъдещи евентуални лидери, предимно в демократичното и най-вече дясното политическо пространство. Оказва се, че от „експертите на прехода“ до „задкулисните играчи“ на прехода – всички са корумпирани, популисти, демагози, престъпници. Изводът е прост – изход от посткомунизма няма, България е предопределена да бъде плячка на задкулисни, невидими или нелегитимни елити.

Особено любопитен е фактът, че като част от „задкулисието“ се оказват и политически личности, които отдавна са публични фигури, т.е. отдавна са в полезрението на медиите. (Папакочев 2013).

В същото време ролята на такива чести „герои“ на задкулисния преход като Любен Гоцев, Димитър Иванов и други офицери на комунистическите (по-точно на съветските) тайни служби, които манипулират прехода чрез подставени „демократични“ политици, организираната от тях престъпност и контролираните от тях медии от 1989 г. насам са обвити в мъглата на конспиративното преклонение пред едва ли не всемогъщи и непреодолими сили.

Всъщност темата за „задкулисието“ е своеобразен ренесанс в по-модерна и развита форма на конспиративните теории, които разглеждат правенето на политика като задкулисна конспиративна и следователно антиобществена дейност на безотговорни световни и местни елити, които се стремят да „поробят“ човечеството и всяка отделно взета страна.

Затова са необходими няколко предварителни терминологични уточнения. Под „политическо задкулисие“ следва да се разбира невидимата за публиката дейност на политическите елити. Такава безспорно има. Политиката е публична дейност, но това не означава, че зад кулисите на публичната политика не съществуват и непублични политически действия, които са оправдани с оглед постигане на определени политически цели. Например тайните преговори са форма за управление и решение на политически и международни конфликти, които просто са незаменими в определени случаи.

Това не означава, че „зад кулисите“ се прави само непублична политика, която винаги остава скрита от публиката! Под непублична политика следва да се разбира само дефицитът на публичност в политиката, липсата на видимост и яснота в нея. Както и прикриването понякога с „димна завеса” на същността дори на публичните политически действия. По силата на своята публична природа в политиката се срещат различни частни ценности, интереси и действия и единственият начин те да бъдат подложени на критичен анализ е това да стане от позицията на публичността. В противен случай те започват да изглеждат за обикновените хора като „заговор“ на елитите против тях. Това става по простата причина, че обикновените хора обикновено са жертва на свята политическа некомпетентност или липса на достатъчно информация за политическите събития, както и на възможността лесно да бъдат манипулирани от медиите на заинтересовани елити.

Разкриването на ролята на т.нар. „задкулисие“ е всъщност „осветяване“ на останали скрити негови мотиви, зависимости, връзки, отношения с други фактори, които се проявяват в публичната политика. В крайна сметка се разбира, че няма никакъв „таен заговор на елитите“, а просто непублични действия, които винаги в края на краищата могат да бъдат „осветени“ и рационално обяснени. Така те стават част от публичния дебат.

Затова е съществено важно да се разбере връзката между три феномена: конспиративизъм, задкулисие и непублична политика.

Конспиративизмът – идеология на примитивите

През годините на прехода в България широко разпространение получиха конспиративните обяснителни теории. Тяхната основа са публикуваните още през 1901 г. от Нилус „Протоколи от събранието на ционските мъдреци“ – доказан фалшификат на руската Охранка с цел „разкриване“ на еврейския заговор за унищожаване на Руската империя и изобщо на християнска цивилизация. Огромен успех имаха книгите на българския емигрант в САЩ, беглец от комунизма, Никола Николов – „Световната конспирация“, „Новият ред“, „Маските на величията“ и др. По-късно неговите теории бяха обогатени с приноса на физика и философ Божидар Палюшев („Световната конспирация 2“, „Информационното общество“ и „Физика на Бога“). Появи се книгата на св. Никола Иванов „Масони, евреи, революции“. След това в цялата си прелест ни се разкри националсоциалистическата интерпретация за световна ционистка конспирация в книгите на д-р Емил Антонов „Тяхната борба“ или как евреите завладяха света“, „Краят на света и новият глобален ред на третия Израел“, „Фюрерът“, „Как ционистите убиха Сталин“ и др. Тук виждаме и процеса на приближаване на националсоциализма до националболшевизма, т.е. до новия „невъзможен и необясним” червено-кафяв политически синтез, описан за първи път от френския политически мислител Тиери Волтон (Wolton 1999).

По-късно се появиха книгите на Георги Ифандиев и на Волен Сидеров, които обясняват всичко, което се случва под слънцето, с вездесъщата и непобедима еврейско-масонска конспирация. Широко разпространение в България получиха и книгите на редица съвременни руски националболшевишки, националкомунистически, националсоциалистически, антисемитски, православно-фундаменталистки и славяно-расистки автори. Тук ще споменем само Григорий Климов („Княз мира сего“, „Протоколите на съветските мъдреци“, „Легион на сатаната“ и др.) и скандалния лидер на националболшевиците Едуард Лимонов, които са все пак по-интелигентни и начетени автори.

* * *

Конспиративните теории обясняват социално-политическите промени и реалната политика като поредица от заговори и преврати на неявни и недосегаеми елити, които контролират света поне от Френската революция насам. Конспиративната парадигма достига до обяснението на историята като световен заговор и... спира дотук. С други думи самата тя се нуждае от обяснение. Никога не става ясно защо „световният заговор“ се оказва винаги успешен. Конспиративистите никога не посочват нито пътищата за предотвратяване на „заговора“, нито за победа над странно защо винаги невидимите и непобедимите заговорници. Оказва се, че те са непобедими, защото са разтворени зад такива мъгляви понятия като „ционистки“ или „еврейско-масонски елити“, които според конспиративистите неизбежно контролират световната политика.

Всъщност в света реално съществуват различни тайни или по-явни легални или полукриминални тайни, заговорнически, олигархични, нихилистични, антидържавни, антикапиталистически и пр. затворени заговорнически общества, които често воюват помежду си, но тяхната борба едва ли може да обясни световното развитие. И ако конспиративните теории реално обслужват нечии интереси, това са именно интересите на тези полукриминални, олигархични и антикапиталистически елити, които чрез тях се опитват да заблудят невежите и чрез това невежество да разрушат правилата и законите на модерната западна цивилизация.

За разлика от историцисткото марксистко (комунистическо) разбиране на историята, конспиративистите виждат своята задача не да изковат „историческите закони на развитието“, а да открият зад всяко (негативно) социално явление неговите носители, които имат таен интерес от неговата поява. Оттук задачата на конспиративните изследователи се свежда до това да проследят как е планирано това събитие и как е осъществен заговор за неговото осъществяване на практика, както и кои са хората, които го ръководят.

Основна грешка на конспиративната парадигма се състои в това, че търси зад всяко социално явление – войната, революцията, нищетата, безработицата, дефицита и пр. (които сами по себе си предизвикват силни негативни реакции у хората, засегнати от тях) целенасочени действия на всесилни лица или групи от хора, заинтересовани от тяхното предизвикване.

От друга страна, конспиративната парадигма наивно приема, че всеки замисъл на „конспираторите“ се реализира така, както е планиран. По този начин (без вероятно да искат това) те изкарват тези конспиратори всесилни и непобедими. И всъщност им оказват огромна услуга с това, защото и не показват пътища за противодействие, тъй като по презумпция те ще се окажат неуспешни, дори ако борбата с тях прерасне в самоунищожителна революция!

Всъщност не всички последствия от човешките действия са предвидими. Когато много хора търсят работа, появата им на пазара на труда води до намаляване на цената на работната сила. Но това не означава, че има „заговор“ на купувачите на работната сила. Или, когато решим да си купим кола, това не означава, че искаме да обогатим автомобилната компания, нито че тя е направила „заговор”, за да ни вземе парите. Рекламата е подтикнала и други хора да купуват това, което сме купили преди това ние. Но това не означава нито че ние сме заговорничели с рекламната компания, нито че сме предвидили, че ще се случат и други купувачи след нашата покупка.

Тези примери показват примитивността на заговорническата обяснителна схема. Тя иска да ни каже, че всички последствия са резултат от преднамерени действия, което очевидно се случва много рядко, най-малкото защото не всичко може да се предвиди.

Всъщност заговорническата парадигма е „типичен резултат от секуларизация на религиозните предразсъдъци“ (Попър 2000: 113). Ако историята на Троянската война е обяснена от Омир чрез заговорите на Боговете, днес, в материалистичния и секуларизиран свят, тяхното място е заето от могъщи заговорнически групи, със зловещите замисли на които е обяснено цялото световно зло, от което страдат обикновените хора. Тези групи могат да бъдат както „ционските мъдреци“ и „еврейско-масонските елити“, така и капиталистите, империалистите и изобщо всички „властимащи“ и „експлоататори“. За такива заговорници след краха на комунизма бяха припознати дори „борещите се за всеобщо щастие“ комунистически главатари на партийната номенклатура и тяхната (казано по класически марксистки начин) „господстваща и експлоататорска класа“.

Теорията на конспирацията е изключително лесен обяснителен модел за господстващото примитивно масово съзнание. Особено у нас това води до нелепи от гледна точка на информирания гражданин заключения. Например: Заговорът на хора от върха на обществената пирамида е довел до фалита на „процъфтяващата“ ни комунистическа държава. Те откраднали милионите и станали капиталисти, защото били част от някакъв „световен заговор“ срещу България! Разпространяват се най-различни хипотези за посткомунистическия грабеж – кой, кога, как, колко куфарчета с пари и т. н. Двама от приближените на Тодор Живков в Политбюро на ЦК на БКП – Йордан Йотов и Григор Стоичков – също в интервюта и на срещи с журналисти подхвърлят темата за куфарчетата с пари.

Например Георги Ифандиев в свои предавания, статии и книги обяснява как Живков е осигурил всичките си наследници от фамилията, имало свидетел – зам.-външен министър, който видял с очите си, че над 1,2 млрд. долара отишли по сметки на Живкови. Всъщност имало борба между двете фамилии – Лукановата и Живковата. В момента Живковата надделявала и т.н.. Според тези конспиративни теории днес страната се управлява от едно тайно политбюро, което седи зад Борисов, в което важна роля играела „внучката-дъщеря“ Жени Живкова… (Бакалов 2010).

„Изчезването“ на „парите на Партията“ се свързва или с перестройчиците (Луканов), или с кохортата на Живков и неговите хора, или изобщо със заговора на „комсомолско-полицейската номенклатура“. Те са имали възможност да присвоят след краха на комунизма определени средства, като са ги раздали на определени от тях хора и т.н. Но дали това е станало като „заговор“ или като непубличен, но легитимен акт, взет от официално оторизирана държавна институция?

Всъщност с теорията на конспирацията си служат хора, които не са запознати с конкретните механизми на политическото управление на парите и собствеността по време на „реалния социализъм“ и след неговия крах.

Конспиративната парадигма служи именно на тези, които реално смятат самото правене на политика като „заговор“, а не на набедените за конспиратори. Очевидно е, че в световната история е пълно с конспирации. Няма как да не е така, след като не само фашистите, комунистите и националистите, но и много „демократични“ политици схващат политиката предимно като заговор, а за повечето хора е свойствено конспиративното мислене и конспиративния манталитет. Открили конспиративната парадигма, те смятат че са разкрили „светая светих“ на световната история и политика.

Всъщност конспиративните теории сами се нуждаят от обяснение. Най-малкото защото те не обясняват как така някои конспирации са успешни, а повечето не са. Освен това какво се крие зад обяснението на заговора? Не цели ли това обяснение да прикрие истинските механизми, които не трябва да се разкрият пред непосветените – нека те си мислят, че има всесилен световен център, който командва, и да не си врат носовете в реалната политическа и стопанска практика. Така конспиративната митология сама внушава пасивност:

„Конспиративният мит внушава, че властта е всемогъща, тя може да нареди всичко по начин, враждебен на хората. Откъдето, от една страна, усещането за обреченост и в този смисъл гарантираното морално спокойствие на параноичния мислител, защото каквото и да предприеме, той няма как да промени фаталната даденост на нещата и в този смисъл може спокойно да продължи да бездейства“ (Дичев 2012).

Разкриването на фактите разобличава веднага спекулативния характер на теорията на заговора. Например разкриването на факта, че са раздадени необезпечени кредити на избрани представители най-вече от комсомолската и полицейската номенклатура разсейва спекулациите за някакъв „заговор“. Когато се разкрият фактите, спекулациите за световен или местен „заговор“ просто изчезват.

Постепенно се изяснява, че определен брой „избрани” от отиващата си комунистическа власт са получили кредити за милиони левове още в самото начало на т.нар. „преход към демокрация и пазарна икономика”. Това признава например един от облагодетелстваните – Иво Недялков, известен още като създател на фалиралата „Ийст Уест Интернешънъл Груп“. През ноември 1989 г. Андрей Луканов събира избраните от него представители на полицейската и комсомолската номенклатура на среща със следното приветствие: „Назначавам ви за милионери!“. Срещата се тълкува като раздаване на куфарчета с пари, но ситуацията не е точно такава, обяснява Недялков:

„Луканов просто огласи решение, според което държавата ще даде възможност на определени фирми да се кредитират от банките. Бяхме кадри, на които се разчиташе, че могат да свършат работа“.

Във времето, в което според комунистическата пропаганда „всички са равни“, на хора като Иво Недялков се разрешава да теглят кредити от 17 милиона лева, равни приблизително на цената на 1000 луксозни петстайни апартаменти, или на 10 000 Трабанта.... Той отрича да са му поставяни условия срещу парите. Какво се случва с останалите – някои от тях попадат в списъка с кредитните милионери, други се възползват от курса на долара и връщат значително по-малки суми. Недялков отказва да спомене конкретни имена на присъстващите на срещата: „Нека да им ги спестим. Те си ги знаят“. Признава обаче, че сред тях са застрахователи и покойни вече криминални босове, за политици „не можел да се сети“. Не чувства срам от цялата ситуация: „За мен не е срамно. Какви скрупули да имам? Аз съм имал най-чисти намерения. Внесъл съм милиарди запалки „бикчета“, стотици контейнери с чадъри“. През 1994 г. парите на над 5500 вложители потънаха във финансовата структура на Недялков, а самият той беше обвинен в присвояването на 140 хиляди евро. (Бакалов) По същата схема в България действа и друга финансова пирамида – „Лайф чойс интернешенъл“, на скандалния руско-еврейски бизнесмен Майкъл Капустин. Грабежът на народни пари с помощта на финансовите пирамиди всъщност спекулира с алчността на много хора да получат бързи печалби като вложат парите си във финансови институции, които им обещават лихви десеторно и повече по-големи от реалните.

От външнотърговските фирми и задграничните фирми, контролирани от комунистическите тайни служби на България, със сигурност е имало много откраднати пари. Защото те са били под разпореждане на титулярите на сметките в чуждите банки – хора от съответните служби на прикритие в различни външнотърговски представителства и фирми. След разпада на социалистическата държава тези капитали попадат в ръцете на тези, които се разпореждат с тях. Тези разпоредители започват да въртят различни сделки, прехвърляния, фиктивни плащания и в края на краищата вероятно успяват да присвоят поне част от парите.

Така са били присвоени десетки, може би стотици милиони долари.

В някои публикации се пресмята, че активите на тези външнотърговски фирми и представителства са за около 200–300 млн. долара. Главатарите на комунистическия режим нямат тайни сметки в чужди банки за милиарди долари. България в онзи момент е една фалирала държава, но тя не е нито Русия, нито арабските петролни просоциалистически режими като тези на Саддам Хусейн и Муамар Кадафи... А да бъдат изнесени милиарди от БНБ или от сметки на държавата, без за това да останат следи и свидетели, е невъзможно. Най-малко, държава в състояние на фалит, няма как да има налични милиарди.

Що се отнася до главатаря на режима Живков и неговата фамилия е смехотворно да се твърди от техните привърженици, че те си отишли „голи и боси от властта“. Както и обратното – че фамилията има милиарди в швейцарски банки. Истината е, че Живков бе подсигурил наследниците си, макар лично за себе си да не бе оставил нищо – то не му и трябваше. Живков, противно на масово разпространеното мнение, бе примитивен, но не бе глупак – да управляваш 33 години и да не подсигуриш семейството си, да се подготвиш за момент, когато ще те свалят от власт съветските ти „другари“ – за всичко това Живков се бе подготвил. Този инстинкт е заложен във всеки среден български селянин, всеки среден българин, какъвто бе и Живков, макар и издигнал се до лидер на държавата. Грижите за родата му приживе, изградената система от привилегии, имоти, прехвърлени сметки и т.н. са нещо обичайно за бивши селяни, сдобили се благодарение на неограничената власт с типичния манталитета на хора, контролиращи и присвояващи огромни финансови активи и чужда собственост.

Привърженици на Живков и социализма години наред баламосват народа чрез контролираните от тях медии, че Живков нямал никакви пари, никакви сметки в чужди банки и т. н., не оставил нищо в наследство. А дали си даваме сметка, че това, което в някаква степен го прави милионер, са законно получените хонорари в български пари от безкрайно излизащите томове на неговите съчинения? Най-малко сметките на Живков в български пари със законно получени хонорари за безкрайните томове на съчиненията си, го правят милионер.

За това свидетелства ревизорът Кирил Лалов, издал книга с резултатите от проверките, възложени му от съда: „Дело №4“ и други дела срещу бившите властници (Лалов, Велева 2007). В тях най-подробно са описани всички хонорари, които е установила ревизията. Само през 80-те години Живков е получил хонорари от 1 230 000 лева за издаване на негови речи и доклади. Оказва се дори, че е получавал хонорари от десетки хиляди левове само с разписка, без да бъдат облагани с данъци. По това време един 3-стаен апартамент в София струва около 15 000 лв. и за него се чака ред до 15–20 години. Следователно по тогавашните критерии и условия в България Живков е бил не просто милионер, а свърхбогат човек. Макар при социализма лично на него това богатство съвсем да не му е било нужно.

При това Живков е събирал в томове всичките си речи и доклади, някои от които писани от други хора. Те са издавани на загуба и за тях той, със специални секретни заповеди, е получавал хонорари, далеч надхвърлящи тогавашните ставки за авторско право. Това разбива мита за „скромния” Живков, който си отишъл гол и бос от властта.

Лалов е ръководил група от ревизори, която в един момент достига 400 души. Те откриват множество документи. Ревизията установила, че през 1985–1989 г. тогавашното Управление “Безопасност и охрана“ (5-о управление на Държавна сигурност, известно като УБО) е доставило на фамилията Живкови 6 автомобила и 2 мотоциклета западни марки на занижени цени и без мито. По онова време вносът на западни коли в България се облага с 200 процента мито, с което на практика е забранен. А за коли руско производство простосмъртните българи (ако нямат връзки) чакат ред за закупуване между 10 и 15 години (Бакалов).

УБО е доставило музикална уредба на внука на Живков – Тодор Славков (син на Иван Славков), плетачна машина (за 18 000 лв.) на Жени Живкова. На сина и внуците на Живков са отпуснати специални парични партиди към УБО и е продадена чужда валута на стойност над 100 000 лв. Като се има предвид тогавашната стойност на лева (официален курс 98 ст. за 1 долар), това са много пари. Общо всичките разходи само за Жени и Владко Живкови са близо един милион лева за периода 1985–1989 г., установил ревизорът Лалов. Двамата са стрували на бюджета съответно по 467 900 лв. и 356 800 лв. за 5 години – за валута при пътувания в чужбина, за строителство на вили (което по онова време е 20 пъти по-евтино отсега), за подаръци, автомобили и др. (Бакалов)

Самият Живков за същия период по специалната си сметка към УБО е използвал за купуване на валута подаръци и др. според ревизионния акт 434 279 лв. При такива представителни разходи той няма как да е похарчил много от спечелените си хонорари, а вероятно и заплатата му е оставала почти цяла… Всичко това съвсем не показва „скромност и аскетизъм“ на бившия държавен глава, който едва ли не ходел с кърпени чорапи.

След промяната парите на Живков не са се изпарили. Семейството му с помощта на  добри съветници и сътрудници е обърнало тези пари навреме във валута и недвижими имоти. Най-вероятно Живков е притежавал и други средства на името на далечни роднини и подставени лица – нещо обичайно за България. Не става дума за откраднато от държавата, а за щедри подаръци от чужбина за различни услуги, каквито може да си позволи да направи само един държавен лидер.

В икономиката на дефицита, така както Янош Корнай точно дефинира социалистическата икономика, фалитът е неизбежен, но може да бъде отложен във времето. (Корнай:2000) Дори необразован достатъчно, но хитър примитив като Живков добре е разбирал това. По свидетелство на очевидци, още от средата на 80-те години той е смразявал своите по-нископоставени съветски гости с въпроса „Кога ще дойде моментът (на фалита на социализма, та като легитимен ръководител да си подаде оставката?)“ В световен мащаб този фалит настъпи когато цените на петрола паднаха през втората половина на 80-те години толкова много, че това доведе СССР до банкрут – политическа причина за това бе, че той загуби „студената война“ и най-вече фатално изостана технологически от модерната капиталистическа цивилизация. В България положението се крепеше на реекспорта на съветски нефт за долари, износ на оръжие на всякакви африкански, арабски и други „просоциалистически“ или откровено диктаторски режими, безпардонно ограбване на българските специалисти (лекари, архитекти, строители, моряци, шофьори), работещи в чужбина, и най-вече на почти безплатния труд на българския народ, който характеризира така парадокса на социалистическата стопанска „справедливост“: „Те ни лъжат, че ни плащат – ние ги лъжем, че им работим“.

Българската държава по официални данни до 1981–1982 г. има около 900 милиона долара външен дълг. В период за седем години (1982–1989), вече в ново състояние на фалит, социалистическата държава увеличава външния дълг от 900 милиона на близо 11 милиарда долари (виж Христов 2009: 158–207).

Сега неокомунистическите идеолози, защитници на социализма твърдят, че до 1989 г. България била на 12 място по кредитен рейтинг и затова била надежден партньор на частните западни кредитори. Всъщност това не е вярно, защото кредитният рейтинг, който ти дават частните банки, за да получат възможност да кредитират при изгодни за тях условия е едно, а съвсем различно е такъв рейтинг да ти дадат държавни западни банки. И вземането на кредити от частни банки бе поредна глупост на българския комунистически режим, който за разлика от режимите в Полша, Чехословакия и Унгария не вземаше държавни заеми, а заробваше България да плаща на частни кредитори, които никога няма да се откажат от своите вземания. За разлика от политиците паметта на финансистите е много по-дълга и докато държавен дълг, т.е. взет от нечие правителство, може да бъде опростен по политически, конюнктурни или други причини, то няма частна финансова институция в света която да опрости финансов дълг. Например дългът на царска Русия, който Ленин и всички след него комунистически главатари, включително Горбачов и Елцин, отказват да признаят, бе изплатен от Русия през втория мандат на президента Владимир Путин, т.е. говорим за финансова памет от порядъка на 85 години).

Митът за „разрушителния план Ран-Ът

Истински бум в последно време предизвиква съзнателно внедреният чрез посткомунистическата пропаганда мит за „разрушителния план“ на Ран-Ът от 1990 г., който целял не преодоляването на комунистическия фалит, а „унищожението на България“. Този мит се основава на един фалшификат, който се разпространява активно из виртуалната мрежа – оказва се, че докладът на ръководния от Ран и Ът българо-американски екип е сътворил не само плана за излизане на България от кризата, но и „тайно приложение“ – което е обратно по смисъл на заявените в доклада мерки.

Обективният анализ показва, че този стратегически план, или по-точно програма, разработен от американски изследователи с помощта на водещи български икономисти, би довел до несравнимо по добри резултати България, ако бе действително изпълнен.

„Факт е, че нито една постановка в него, нито един срок не бе спазен и нито един елемент от този план не бе напълно осъществен. На практика „планът Ран-Ът“ не бе реализиран, а изоставен от правителствата на „прехода“, пише един от малкото социалисти, които разбират и често пишат за какво става дума“ (Борисов 2009).

Причините за това са много ясни – за социалистическия премиер Луканов този план изглежда прекалено капиталистически. Той не би могъл да го приеме, тъй като изпълнението му би попречило на БСП и комунистическата номенклатура за задържи продължително властта по време на „прехода“ и най-вече да приватизира народната собственост изключително в своя изгода. Изпълнението на този план би попречило да се формира днешната посткомунистическа олигархия с ясен червен произход. Затова и Луканов приема само някои от мерките в плана, но тяхното осъществяване се забавя фатално. Фатално за хората, но необходимо – за трансформацията на комунистическата номенклатура в псевдокапиталистическа олигархия.

Правителствата на Димитър Попов и Любен Беров продължават стратегията на Луканов, а Жан Виденов се опитва да върне социализма, което води до поредния фалит страната. Едва по време на правителството на Иван Костов започват да се осъществяват ключови за плана дейности като въвеждането на валутен борд, монетарна реформа и мащабна приватизация. Но това става при много по-сложни обстоятелства, с огромно и вече фатално за развитието на пазарната икономика закъснение. Затова и нашата днешна пазарна икономика е под монополния контрол на различни олигархични групировки, тясно свързани с всяка изпълнителна власт.

Интересна е технологията на разпространение на мита за „разрушителния характер на плана Ран-Ът“. Разбира се фалшификатът „секретно приложение“ е съставен от хора на комунистическите (съветските и руските) служби в България, които действат като опитни конспиратори. Но тъй като нямат достатъчно интелектуален капацитет, те съставят фалшификата, като ползват предупрежденията по време на кръглата маса на видния икономист проф. Георги Петров какво ще се случи с България, ако не се предприемат бързи и радикални икономически реформи, а не какво ще се случи, ако те се предприемат! (Кръглата маса... 1999: 273, 275). С други думи, ако за нормалните икономисти приватизацията няма алтернатива, за неокомунистическите конспиратори тя е „разрушителна“.

После това „секретно приложение“ е подхвърлено на честния, но наивен социалист – известния по това време журналист Георги Тамбуев и той го разпространява като истина от последна инстанция.

Макар и неграмотно съчинен, този „секретен фалшификат“ на програмата Ран-Ът, който ни разкривал „пъкления план за унищожението на България“ от „американските империалисти“, всъщност е отлично нацелена в примитивното съзнание на политически неграмотния българин. Защото ако си достатъчно политически грамотен, веднага би следвало да си зададеш поне три въпроса:

1. Ако това секретно допълнение е било написано от авторите на програмата, защо те изобщо са писали „несекретната част“, посветена наистина на спасението на фалиралата ни икономика?

2. Защо написалите програмата учени, след като са смятали, че тази програма за реформи ще доведе до такива катастрофални последици, не са написали как да се противодейства, ако изпълнението на тяхната програма ще доведе до катастрофални последствия? Защото тук не става дума за случайни учени, а за хора с морал и достойнство, които са си заложили авторитета, а не за „професори“-„калинки“, получили висшето си образование в комунистическите милиционерски академии.

3. Защо ще им е на „американските империалисти“ да унищожават техния бъдещ съюзник в НАТО Република България, след като същите тези фалшификатори и досега твърдят, че всички правителства на прехода са „проамерикански“, че ни управлявала американска, а не примерно руска „колониална администрация“?

Но, разбира се, на масовия политически неграмотен българин тази фалшификация на комунистически ченгета за „американския заговор“ им изглежда като истина от последна инстанция…

Конспиративизмът срещу или заедно с неокомунизма?

Между двете крайни обяснителни схеми на конспиративизма и неокомунизма съществува нещо много общо. Това е техният краен антикапиталистически патос. Самите комунисти поначало мислят в парадигмите на конспиративизма. Още от техните родоначалници Бабьоф („Заговор на равните“) и Огюст Бланки, да не говорим за практици като Владимир Улянов (Ленин) и Йосиф Джугашвили (Сталин).

Проблемът тук дори не е в това, че реално комунистическите номенклатурчици също мислят в категориите на заговора и действат като истински заговорници (макар да се кълнат в „обективния характер на марксистките закони на историята“). Проблемът е, че такова обяснение нищо не обяснява. Т.е. то има извъннаучен характер и служи като откровена манипулация и измама за всекидневното примитивно съзнание...

Разбира се, това не означава, че в историята и политиката не е имало заговори, нито в това да се отрича тяхната политическа роля. Напротив – историята е пълна именно с различни политически заговори, те са масово разпространени и типични. Мащабните утопични проекти в историята при опита за тяхното реализиране по принцип се провалят. Но от това не следва, че те се провалят поради по-успешен „заговор“ на по-силни от тях контра-заговорнически проекти. От времето на идеалисти като Платон и Хилел до епохата на практици като Ленин и Сталин политиците, които искрено си вярват, че знаят как да създадат рая на земята (но практиката е показала, че техните теории са се оказали утопични), обясняват най-лесно своя неуспех, от една страна, със заговора на по-могъщи врагове на техните идеи, а от друга страна, сами заговорничат против несъществуващи заговорници. Например Ленин, макар и марксист, не чака обективните закони на историята да свалят от власт „капиталистите и помещиците“ в Русия, а прави пълномащабен план за преврат и завземане на властта. Вече взел властта и започнал с осъществяването на марксистката идеология за установяване на пролетарския „рай“, той се натъква на „активната и пасивна съпротива“ на работниците и селяните, които, изглежда, не са искали да бъдат „освобождавани“ и „спасявани“ по посочения от марксистите начин и са отговорили със стотици бунтове, стачки и въстания, потушени с изключителна жестокост от тяхната уж собствена власт. И, разбира се, болшевиците виждат в това „империалистически заговор“, а не провал на тяхната собствена марксистка утопия, която води вместо към рая, към ада на земята. Така Русия за пореден път в своята история се оказва „полигон на Сатаната“ (Игор Бунич)...

И 75 години по-късно основната причина за крайния финален банкрут на комунизма, неуспеха на начинанието по построяването на „земния рай“ бившите марксисти виждат в края на краищата не в „обективния ход на историческото развитие“, а в „козните на дявола“, въплътил се в образите на Роналд Рейгън, Маргарет Тачър и папа Йоан Павел ІІ.

Теориите за световен заговор реално обслужват именно тези безотговорни елити, които желаят, особено в ситуация на икономическа криза, да насочат гнева на масите в изгодна за тях посока, да ги отклонят от истинската научна интерпретация, която е трудна, но не и невъзможна. „Който трупа знания, трупа печал“, но, уви, друг, лесен път няма. И това световната история многократно го е показала...

Конспиративизмът и непубличната политика

Конспиративизмът всъщност спекулира с това, което остава скрито от погледа на публиката в политиката. Задкулисният фактор е оставал често встрани от погледа на политолозите по простата причина, че политиката се е разглеждала по презумпция като изцяло публична дейност.

Непубличната, или задкулисната, политика има различни интерпретации, които зависят от начина, по който публичното и политическото се комбинират помежду си. Там, където публичното и частното са ясно разграничени, „публичното намира самостоятелен израз и се интерпретира като органически свързано с политическото“ (Найденов 2009.

Но връзката между публичност и политичност, между публика и политика дълго не е била обект на изследователски интерес, просто защото те са се отъждествявали. Политиката се е разглеждала като изцяло публична дейност, както и всяка публична дейност се е разглеждала като политическа.

Дори в условията на древния деспотизъм, през Средновековието и при самото обособяване на раннобуржоазната публична сфера, политическите институции, независимо от техния характер, обслужващ частни интереси, са били разглеждани като неотменна и неделима част от публичната сфера, като фактор, който я обсебва и интерпретира като елемент от своята собствена дейност. Оттук и проблемът, че публичното качество на политиката се е разглеждал като нейно вътрешно присъщо качество по рождение. „От тази гледна точка политиката никога не може да е непублична, защото на нея е приписана публична непорочност“ (Найденов 2009).

Всъщност на практика в тези условия правенето на политика е било изцяло скрито от погледа на публиката и цялата политика е изглеждала тайнствена и загадъчна професия, в която са посветени само жреци, царе, военачалници и изобщо тези, които са държали цялата власт в ръцете си. В този смисъл в тези общества няма публика, няма и публичност. Няма граждани и гражданско общество, а поданици, чиято социална роля е била само да се подчиняват на властимащите.

Но „правенето на политика“ е преди всичко процес на управление на социалните конфликти във всяко общество. И следователно политиците са били длъжни да действат обществено отговорно, поне доколкото това не засягало техния контрол върху политическата власт. В този смисъл „безотговорни фактори“ са били само действията на поданиците, когато са се съпротивлявали на държавната власт и на властниците. В тези условия е парадоксално, че не може изобщо да се говори за „задкулисни фактори“ просто защото цялото правене на политика е непублична дейност, „задкулисие“ за обикновените хора. Но, от друга страна, действията на политиците са „открити“, доколкото са пряко и непосредствено въздействие върху техните поданици.

Що се отнася до политическата теория, според нея публичните политици носят отговорност за своите думи и действия, а не скрити безотговорни фактори, които им диктуват или ги манипулират. В този смисъл Джовани Сартори в „Теория на демокрацията“ разглежда ролята на науката за политиката само в този аспект, в който тя се изразява „с думи“, т.е. тя не търси скрити зад думите намерения, зависимости или дори действия, които се разминават драстично с думите. Политолозите могат да интерпретират заявените в декларации, манифести, призиви и пр. идейни послания политическите намерения, но не и евентуални скрити цели или изобщо факторите, които по принцип не са открити за погледа на публиката и изследователите. С други думи, анализира се видимо даденото, а не това, което е останало скрито под него и което може драстично да се разминава с декларираните намерения и да има дори коренно различен смисъл. Защото в противен случай политолозите биха вменявали на политиците нещо, което не може да се докаже, просто защото то не е заявено публично като намерение или действие.

Проблемът за публичността в политиката понякога се отъждествява с проблема за видимостта в нея дотолкова, доколкото непубличната политика се разбира като невидима политика. В същото време Сартори развива тезата, че невидимата политика не бива да бъде подценявана. „Но Сартори свързва невидимата политика с делата, а видимата – с думите, от където следва неправилният извод, че науката се занимава с политическите думи“ (Найденов 2009). В действителност и думите, и делата в политиката могат да бъдат видими или невидими.

Политиката като публична дейност, в която се срещат различни частни интереси, поставя въпроса за отношението между публично и частно вътре в нея. Публичното и частното са ясно разграничени само в общества и условия, при които частните интереси на властимащите и изобщо на политическите субекти са заставени да служат на обществения интерес чрез различни правила и процедури. Така например античната демокрация познава това разграничение, но не и другите „неправилни форми на управление“ (по Аристотел). В Римската република също има такова разграничение, което е скрепено от изискванията на римското право. Но в елинските тиранични, олигархични или тимократични политически режими, също както в азиатските деспотии, а по-късно и в Римската империя и по време на цялото Средновековие публично и частно не са разграничени, защото частните интереси на властниците са доминирали над общия и обществения интерес и не е съществувал механизъм за публичен контрол над техните частни интерес. Тъй като и изразът на такъв обществен и публичен контрол – държавата е била превърната в частна собственост на властимащите. По принцип там, където има абсолютна и безконтролна власт на тирани, деспоти, императори, диктатори, комунистически генерални секретари, олигарси – там публичната политика е поставена в услуга на частните интереси на властимащите, които и да са те.

Следователно в общества и държави, в които господстват отношения на лична зависимост, където правото на частна собственост е силно ограничено и където властта е безконтролна, разликата между публично и частно просто изчезва. Поданикът на държавата няма права, а задължения и онова, което се възприема като частно право, е пряко зависимо от личността на по-горе стоящия властник, който е подчинен при отношенията на феодална или бюрократична зависимост на още по-горе стоящия и т.н. Липсата на ясно обособена публична сфера води до разбиране за същността на държавата и на политиката като строго обособени сфери на дейност на определени касти, съсловия или класи, които са наричани най-често господстващи и чиято единствена дейност е била заниманието с политика, – нещо, което по принцип е било забранено за останалите членове на държавната общност.

Не е случайно, че макиевелистко-марксистката интерпретацията на политическото като „представяне на частен интерес като публичен или обществен“ вирее най-силно в общества, които не познават разграничението между публично и частно, между публичен и частен интерес. Или по-точно общества, в които политиците и партиите могат успешно да представят своите частни интереси за интереси на държавата и обществото като цяло, без това да среща съпротивата на управляваните.

Всъщност действително липсата на ясно обособена публична сфера води до дефицит, който деформира конституирането на политическото именно като ефективно средство за управление на социални конфликти.

Но тъй като социалните конфликти са най-често продукт от сблъсък на частни интереси, възниква въпросът как е възможно политизирането или опубличаването на този сблъсък. Става ясно, че частните интереси, за да бъдат представени политически, трябва да имат публично измерение, да бъдат по повод на публичната власт или собственост, за да придобият съответно публичен, респективно политически характер. С други думи частните интереси се превръщат в публични, когато засягат елементи от публичната сфера. Но това не означава, че те са непублични. „Непублична политика не означава частна политика“ (Найденов 2009). Частна политика няма, защото частните политически действия няма как да не придобият рано или късно публичен характер.

Според Николай Найденов преобразуването на публичния частен интерес в политически частен интерес е процес на легитимиране на неговата битка с други частни интереси в публичната сфера или с обществения интерес като цяло.

Но това пък не означава, че в политиката не може да не се представят и защитават частни егоистични интереси като обществени алтруистични! Напротив – това се случва по-често, отколкото частни интереси да съвпадат с обществения интерес. Политиката може да служи на общото благо само когато сблъсъкът на частни интереси в нея е подчинен на правила и закони, така щото никой частен интерес да не е привилегирован, т.е. когато имаме върховенство на закона.

Впрочем задължително самият частен интерес в политиката трябва да се преоблече като публичен – в противен случай той няма да има политически смисъл.

И все пак задача на политологията е да разкрива действителните мотиви за това преобличане на частния интерес като публичен. А също и да разкрива факторите в непубличните политики, които остават сякаш невидими. Такива непублични фактори в политиката като корупцията, непотизмът, непокизмът, политическата престъпност, нелегитимното лобиране или нелегитимната роля на скрити, непублични групи за натиск могат да подчинят обществения интерес на частни интереси, които делегитимират политическото, публичните политическите елити и превръщат изобщо правенето на политика в „мръсна работа“.

* * *

Подценяването на ролята на непубличния фактор в политиката, особено в преходни политически епохи, означава в края на краищата оставането на повърхността на политическата събитийност, неразкриване на дълбоките вътрешни политически пластове, неразбиране на смисъла на политическите действия или бездействия. Не е възможно всичко в политическата дейност да е видимо, „прозрачно“ по простата причина, че в политиката винаги е имало и ще има скрити егоистични мотиви, неизказани помисли и цели, невидими за публиката преговори, съглашения и раздели.

Както казва един класик „Хората винаги са били и ще си останат глупави жертви на измамата и самоизмамата в политиката, докато не се научат да търсят зад всевъзможните нравствени, религиозни, политически, социални фрази, заявления, обещания интересите на тези или онези класи.“ Но това съвсем не е достатъчно – хората трябва да изповядват и определени ценности, и да имат дълбоки познания, за да се ориентират в политическите събития. Ако имат само „класови интереси”, това ще ги води директно до самозаблуди и неверни заключения. Скритите цели, намерения и действия на политиците и политическите елити ще си станат скрити, докато в политическата наука коментира само думите и видимите действия, но не се разкрива техния смисъл заедно със скритите им цели и намерения.

 

 

 

 

ЛИТЕРАТУРА

Бакалов, Иван. 2010, Парите на фамилията Живков; http://e-vestnik.bg/12621)

Борисов, Юрий. 2009. Проваленият преход. // Дума, 10. 11. 2009 г.

Варзоновцев, Димитрий. 2005. Автобиография на българския преход (опит за феноменологическа реконструкция на българския посткомунизъм). София: Институт за модерността; http://formulata.hit.bg/kniga.html, посетен на 13.02.2009.

Дичев, Ивайло. 2012. Митът за конспирацията: теория и практика;

http://www.librev.com/index.php/--/1638-2012-06-12-08-11-

Йорданов, Александър. 2006. Да нарушим сценария. София: изд. „Д-р И. Богоров“.

Кожухаров, Кънчо, 2009 „Кой какъв е в българската корупция:  Лингея

Кръглата маса. Сборник документи. 1999. София: Фондация „Желю Желев“.

Лаверн, Достена. 2012. Експертите на прехода. София: Изток-Запад.

Лалов, Кирил, Велева, Валерия. 2007. Власт, пари, комунизъм. София: Труд.

Найденов, Николай. 2009; http://politology-univ.blogspot.com/2009/08/blog-post.html; Найденов, Николай. 2008. Публика и политика. София: УИ „Св.Кл. Охридски“.

Папакочев, Георги. 2013. Митът за „задкулисието“ http://www.dw.de/%D0%BC%D0%B8%D1%82%D1%8A%D1%82-%D0%B7%D0%B0-%D0%B7%D0%B0%D0%B4%D0%BA%D1%83%D0%BB%D0%B8%D1%81%D0%B8%D0%B5%D1%82%D0%BE/a-16912854

Попър, Карл. 2000. Отвореното общество и неговите врагове. Т. 2. София: Изд. Отворено общество

Проданов, Васил. 2009. Теория на българския преход. София: Изд. „Захарий Стоянов“.

Сартори, Джовани. 1992. Теория на демокрацията. Т. 1. Съвременната дискусия (прев. Венелин Й. Ганев). София: Център за изследване на демокрацията.

Тодоров, Антон. 2013. Задкулисието на прехода. София: Изток-Запад

Христов, Христо. 2009. Тайните фалити на комунизма. София: Сиела

Чуков, Боян. 213. Невидима сила променя хора, съдби и бъдеще на цели региони в света; http://lubamanolova.info/analizi/2013/2737-nevidima-sila-promenya-hora-sadbi-i-badeshte-na-tseli-regioni-v-sveta

Wolton, Thierry. 1999. Rouge-brun. Le mal du siècle. Paris: Jean-Claude Lattès.

 

обратно нагоре