Нов български университет


Борислав Георгиев




Borislav Gueorguiev

John Austin’s speculations on the performative utterance begin from statements that don’t describe anything, don’t say anything, don’t claim anything, that are neither “true”, nor “false”  and  in which, as he says, exists an ordinary verb in present tense, first person, singular, active, indicative mood. And which represent realization of an action, or some part of it, which cannot be described in natural way as speech.

The “How to do things with words” project in some intellectual circles becomes as famous as, let’s say, Aristotle’s “Poetics” and “Rhetorics”, or at least Ferdinand de Saussure’s “Cours de linguistique générale”.

John Austin’s lectures publisher, John Urmson, is a prominent Aristotle’s expert and an active figure in the Aristotle Society. And, as it’s known, John Austin himself is an English logician, professor in Moral Philosophy in Oxford during the period of 1952–1960, who, while he is alive, publishes only a few articles and becomes famous after his death as a founder of the Oxford school, which worked on the philosophy through analysis of the everyday language (so called “Analytical Philosophy”).

 All these facts eloquently lead to the thought that John Austin – being a British, a philosopher and logician, – and his publisher couldn’t be unfamiliar with the Holy Scripture of Jewish and Christians, and not to be aware of the fact that the beginning of the Old Testament contains circumstantial description of the performative theory (for which, by consensus, John Austin is being considered a founder,) but not the anonymous observer and narrator in the book of Genesis.

What do I mean? Through the whole First and in the beginning of the Second chapter of the book of Genesis somebody describes how God, using performatives, has created the life on the Earth (and not in the Universe, as it is wrongly stated) because for its creation is said:

In the beginning God created the heavens and the earth.

In both Bulgarian and  English texts of the Holy Scripture the performative verb  is in the Past Tense and according to Austin’s theory for true performative utterance it is only possible when the statement is in present tense, 1p., sg., active, indicative mood (or at least concerning Bulgarian grammar).

Why do I say “describe”, but not “report in CNN style” how God creates the life on Earth?

Then God said, "Let there be light"; and there was light.

Why do I say “full synopsis”?

Then God said,” Let there be light"; and there was light. And God saw the light that it was good; and God divided the light from the darkness.

According to the original Austin’s theory about the performative it can’t be either “true” or “untrue” but can instead be deemed "felicitous" or "infelicitous" according to a set of conditions. In this case apparently felicity performatives have been described because the positive result has been demonstrated. Therefore all the conditions for felicity of the performative utterance one of which (in this case) is too important, are fulfilled: concrete persons and circumstances must be eligible for implementation of the concrete procedure, which we use through the performative. Apparently in this case the eligible one to create a new world through performative statements is God himself.

In the first chapter of Genesis ideas are also contained which we can compare not only to John Austin’s ideas. Thus for example in it we could find the idea of constitutional rules as rules which create [and also regulate] activity which existence is logically dependent on these rules, and I shall remind the following statement of Searle: the language semantics could be seen as systematical series of constitutional rules:

In “The great code” Northrop Frye points on this occasion that the myth of the Creation in the Bible is a myth about artificial creation in which the world is being made by one heavenly father in opposition of the sexual myths about the Creation where the life is created (more often) by a mother-earth; in Genesis the forms of life are being talked into existence so that while they were being made or created they have not been made of something else.

Out of the range of the speech act theorists not only the Holy Scripture remains but also the religion perceived as a certain kind of discourse (in this case through the term “discourse” we name a reality which is created by the language or through another sign system existing in parallel with the daily one, i.e. discourse is equal to possible world). Thus for example nowhere in the Standard Theory of the Speech Acts is mentioned the fact that the Eucharist sacrament during the Devine Liturgy  is  performed without excesses through a special kind of speech act which according to  John Searle’s classification we are able to define as a “declaration” (and which from another point of view we are able to define as a manifestation of this which Roman Jacobson calls “magical function of the language” understood as a conversion of the absent or the inanimate third person towards a receiver of a conative message), reproducing the words of the Savior during the Last Supper (when he inaugurates the Eucharist) and from this moment on truly religious people do believe that the bread and the wine are transformed into the body and the blood of Christ (according to what Searle has written a single criteria for successness of the declaration).

The institution of the Lord's Supper is recorded in the three Synoptic Gospels and in St. Paul's first epistle to the Corinthians. The words of institution differ slightly in each account, reflecting a Marcan tradition (upon which Matthew is based) and a Pauline tradition (upon which Luke is based). In addition, Luke 22:19b-20 is a disputed text, which does not appear in some of the early manuscripts of Luke.

A comparison of the accounts given in the Gospels and 1 Corinthians is shown in the table below. The performative declarations are in italic:




And as they were eating, he took bread, and when he had blessed, he brake it, and gave to them, and said, ‘Take ye: this is my body.’

And he took a cup, and when he had given thanks, he gave to them: and they all drank of it. And he said unto them, ‘This is my blood of the covenant, which is poured out for many.’

Matthew 26:26-28

And as they were eating, Jesus took bread, and blessed, and brake it; and he gave to the disciples, and said, ‘Take, eat; this is my body.’

And he took a cup, and gave thanks, and gave to them, saying, ‘Drink ye all of it; for this is my blood of the covenant, which is poured out for many unto remission of sins.’




For I received of the Lord that which also I delivered unto you, that the Lord Jesus in the night in which he was betrayed took bread; and when he had given thanks, he brake it, and said, ‘This is my body, which is for you: this do in remembrance of me.’

In like manner also the cup, after supper, saying, ‘This cup is the new covenant in my blood: this do, as often as ye drink it, in remembrance of me.’



And he took bread, and when he had given thanks, he brake it, and gave to them, saying, ‘This is my body which is given for you: this do in remembrance of me.’

And the cup in like manner after supper, saying, ‘This cup is the new covenant in my blood, even that which is poured out for you.’


In the explanatory notes of the John Chrysostom’s Devine Liturgy on this occasion is said: in the holy Eucharist therefore the Son of God becomes Son of Man and the sons of men uniting with Holy Sacrament gain the opportunity to become sons of God. And in the quality of being “sons of God” after completing the Sacrament  the people (this way in the liturgical “scenario” are called the laity participating in the Diving Service) kneeling pronounce the following series of explicit performatives:

We praise thee, O God:
    we acknowledge thee to be the Lord.

The more interesting question is why so consciously the creators of the Theory of the Speech Act ignore texts which are founding for the human race.

Now I am going to make a confession – the idea of the parallel which I have been making until now came to me when I was reading “Logic and Conversation” by Herbert Paul Grice). The Cooperative Principle and its maxims sounded so much like The Ten Commandments that the analogy was just too obvious. After that Geoffrey Leech’ statement came that the linguistic semantics is ruled by rules and his pragmatics is ruled by principles. The key word in this case is of course “ruled”. Finally comes a philosophical essay “The Aquarius Conspiracy” by Marilyn Ferguson (1991) in which the idea of the old and new paradigms in the world amazingly reminds of an Old and New Testament made between God and men.

Of course it is impossible to give away non-mentioning such as this to ignorance. For my part the reasons are of a totally different kind and the things actually are deeper than it looks at first sight.

In one of Isac Isimov’s stories a computer engineer proudly declares: “We’ve managed to create such a positron brain which can make decisions, can rule, and so on.” His interlocutor ironically corrects him:” You are the second ones. First has been God.”

What has been happening in the human society since the Renaissance usually is being  described through the following standard clichés: during the Renaissance human becomes the center of the attention – not God; since the Renaissance man begins to align himself with God, look for example at the Statue of David by Michelangelo and so on. The statements of course are true but in my opinion they don’t represent an adequate point of view over the things. When we are talking about the Statue of David we must have in mind that it represents the optimistic view over this development of the things. The pessimistic view appears later and perhaps the strongest antonym of the Michelangelo’s David is Mary Shelley’s Frankenstein, which actually is in Michelangelo’s position and not in David’s (the monster created by Dr. Frankenstein is the grotesque analogue of David).

Since the beginning of the history, until nowadays, the intellectuals have been working over one giant project to repeat what God (whatever may be hiding behind this name) has once managed to do according to the different Holy Scripts: to create a world alternative to the already existing one (i.e. to the one which has been created by God) with all its characteristics: with its own cosmogony, cosmology, theogony, theology and eschatology. Expressions like “Newton’s picture of the world”, “Einstein’s picture of the world” and so on and so on; the scientific figure of the psychoanalytic who duplicates the trust spent figure of the confessor; the scientific figure of the doctor who duplicates the mythical and sometimes terrifying figure of the quack, of the fortune teller (e.g. the late Vanga created respect and through her terrifying appearance).

The idea of the science as secular religion of the 20th century has of course many supporters. But is important for us to realize that we are talking about religion but not faith. Or in other words we are talking about secular institutionalized faith presented as institutionalized knowledge. In George Lucas’ and Steven Spielberg’s Indiana Jones (archeology professor) Saga this view is presented through the two hypostasis in which this most charming archeologist of all times is presented to the public: once as a university professor who claims that 90% of the archeologist’s work is being done in the library and secondly as working archeologist whose actions completely deny his academic thesis about the essence of the archeologist profession. It is remarkable that exactly in his second hypostasis Indiana Jones finds the Lost Arc, the Holy Grail but with the purpose of these artifacts becoming elements of the religious world of science.

Because of the sense of the science as a kind of religion and the dangers which result from it, truly qualified scientists (such as the French linguist André Martinet) in the beginning of their important treatises agree on that the science must have only descriptive and not prescriptive function. The conclusion of André Martinet in most cases sadly remains only a beautiful wish. The intellectuals creating and developing special and ‘for special purposes’ languages have always strived for the approbation of their theories in practice including the management of the society.

The statement about the resemblance between the mathematical model of the Big Bang and the beginning of the Genesis is not new. It is far more interesting to point that one and the same, in its essence, cosmogony is being described with the tools of two languages –of the universal through the use of a number of performative utterances and of a ‘language for special purposes’ containing a lot of terms. In order to understand the second description one must have specific knowledge. For the first one – this knowledge is not needed: it is understandable by itself.

Of course there were times when even the Old Scripture’s description was esoteric: in those times when the official Biblical languages (Hebrew, Greek, Latin, Old-Bulgarian) were strictly defined and non-understandable for those who don’t have the knowledge how to use them.

An so once more we get to the primary Old Scripture performative, an analogy of the Big Bang theory that created everything that follows and which we described from a certain point of view.

This is the moment to answer the question why did I take John Austin and “How to do things with words” as a symbol of all that I lay down here. In my opinion, as an artifact, John Austin’s lectures in Harvard conjoined under this title have a foundational meaning but not in the sense which usually is being put in such statement. According to me the Austin’s theory is the bottom which the profanation that began about 200 years ago could reach, because it reveals the main mechanism of the Creation throughout the words inherent according to the tradition in God and God’s Son.

Of course we could measure the time of the profanation from a significantly earlier starting point: from the moment when the profanated Brahmanism emerges – Buddhism; or from the time when different profanated variants of Judaism emerge: the Christianity, the Islam. If we take for example the Christianity as a kind of profanated Judaism we will find out that the Christianity itself could be subjected to further profanation: Orthodoxy and Catholicism, Protestantism and why not Rationalism. The worldly intellectual is a profanated cleric. The university institution is organized as the religious one i. e. it is secularized and self-profaning. The names “rector”, “dean”, “cathedra” and so on and so on, are primary names which serve the religious establishment.

Meanwhile “How to do things with words” is also a little light at the end of the tunnel because it has for its object the daily universal language which according to Charles Morris is “contradictory” and “inconvenient” for certain “specific purposes”. And the daily language is the natural human language: the language of him who has been created by God’s image and likeness.

Usually the researches on linguistic pragmatics are presented as an antithesis of the systematic, structural approaches to language, as an antithesis of the Chomsky’s theory (who proved the anarchistic essence of the science, declaring himself as a political anarchist). Our statement about the essence of the “How to do things with words” contradicts to a statement such as this because the two trends are originated and developed in one and the same macro frame. It is also interesting to point the limits which the two theories reach in their development reach. The performative theory – pre-mystic and locative power of utterance which highly reminds of the mystical power which the Jedis own in the George Lucas’ epos “Star Wars” and the generatic-transformative linguistics – up to the idea of the innatism according to the English tradition or the inneism – according to the French tradition (and in Bulgarian) – the innatism – as mystical in its essence.

The fact that the this project exactly made it possible for the postmodern situation (as Lyotard says) to be explained, that he let the knowledge to be explained as a kind of discourse and to perceive the things around us which are artifacts as certain discourses, says that “How to do things with words” is the end of one and the beginning of another stage in the rational thinking. The offered point of view on the essence of science actually comes down to one of the many discourses as the relations between these discourses are in no way hierarchized.

What can a man who has decided to devote himself to science do in this case i.e. decided to study, to use and to control the reality through the scientific discourses, through the ‘meta-languages of control and innovations’ (Basil Bernstein)? Unified recipe for this does not exist. But the man who has devoted himself to the Semiotics, to the discourse analysis, to the linguistics can begin to study the different scientific discourses by emphasizing on the fact that the argumentation used in these discourses is mainly pragmatical and not logical, i. e. that the purpose of these discourses is to form a certain opinion, because after Kuhn and Popper is obvious that the idea of authentic knowledge doesn’t stand criticism.

Actually the big challenge for the science has just began.

* * *

Разсъжденията на Джон Остин върху перформатива започват от изказвания, в които, както се изразява той, присъства банален глагол в първо лице, единствено число, деятелен залог, сегашно време, изявително наклонение, които нищо не описват, нищо не казват (they do not 'report' anything at all), не констатират, не са 'истинни' или 'неистинни' и които представляват осъществяване на действие или на някаква част от него, което не може да бъде описано по естествен начин като говорене:

(1) I do (take this woman to be my lawful wedded wife) — произнесено в хода на брачна церемония;

(2) I name this ship the Queen Elizabeth — произнесено, докато се разбива в носа на новопостроен кораб бутилка вино;

 (3) I bet you sixpence it will rain tomorrow — обзалагам се на 6 пенса, че утре ще вали.

По-нататък, поради факта, че в някои случаи не може да се прокара рязка граница между перформатива и констатива, Остин създава категорията 'речев акт' (speech act) като единство от локутивен, иллокутивен и перлокутивен акт. How To Do Things With Words на Джон Остин заедно с по-късните разработки на Джон Сърл (1965 [1990]; 1969; 1979) и на Питър Стросън (1964) според добрата американска традиция на чомскианската лингвистика се обединяват в единен научен кодекс, известен като 'Стандартна теория за речевите актове' ('Standart Speech Act Theory'), 3a да може след това този проект да бъде разграничен от приложните разработки, създадени в неговата макрорамка. Иначе казано, създадена е нова теория, която има свои основополагащи канонични текстове, въз основа на които след това се създават други, приложни по характер разработки, използващи метаезика и методологията на Остин, Сърл и Стросън.

Проектът How To Do Things With Words в някои интелектуални среди става толкова известен, колкото, да кажем, са известни Поетиката и Реториката на Аристотел,или най-малкото — курсът по обща лингвистика на Сосюр.

Впрочем издателят на Остиновите лекции Джон Ърмсън (John Urmson) е виден специалист по Аристотел и активна фигура в Аристотеловото общество (Aristotle Society). А самият Джон Остин, както е известно, е английски логик, професор по морална философия в Оксфорд през периода 1952— 1960 г., който, докато е жив, публикува само няколко статии и става известен чак след смъртта си като основател на Оксфордската школа, работила върху философията чрез анализ на всекидневния език (т. нар. „аналитична философия”).

Всички тези факти красноречиво навеждат на мисълта, че Джон Остин, бидейки англичанин, философ и логик, а така също и неговият издател е нямало как да не бъдат запознати със свещеното писание на християните[1] и да не си дават сметка, че в началото на Стария завет се съдържа подробно описание на перформативната теория, за чийто родоначалник по консенсус се определя Джон Остин, а не анонимният наблюдател и разказвач в книгата Битие[2].

Какво имам предвид? В цялата Първа и в началото на Втора глава от книгата „Битие" някой описва как Бог чрез перформативи е създал живота върху Земята (а не, както погрешно се твърди — Вселената), защото за нейното създаване е казано:

В начало Бог сътвори небето и земята.

Защо казвам „описва", а не предава в CNN стил как Бог създава живота върху Земята?

Peче Бог: да бъде светлина. И биде светлина

Перформативният глагол е в минало време, а според теорията на Остин за истинско перформативно изказване може да става дума тогава, и само тогава, когато изказването е в 1 лице, eд. ч., сег. време, действителен залог, изявително наклонение (поне що се отнася до българската граматика).

Защо казвам „подробно описание"?

Рече Бог: да бъде светлина. И биде светлина. Видя Бог, че светлината е добро нещо и отдели Бог светлината от тъмата

Според първоначалната хипотеза на Остин за перформатива той не може да бъде нито истинен, нито неистинен, но за сметка на това той може да бъде успешен или неуспешен. В случая явно са описани успешни перформативи, защото е показан успешният резултат от тях. Следователно, изпълнени са всички условия за успешност на перформативното изказване, едно от които (в случая) е твърде важно: конкретните лица и обстоятелства трябва да бъдат пригодни за изпълнение на конкретната процедура, с която си служим чрез перформатива. Очевидно в случая пригодният да създаде нов свят чрез перформативни изказвания е самият Бог.

В Първа глава от Битие се съдържат и идеи, които можем да оприличим не само с идеите на Джон Остин.Така например в нея бихме могли да открием идеята за конститутивните правила, описана от Джон Сърл в What is a speech act (ще припомня, че Сърл описва конститутивните правила като правила, които създават [а така също и регулират] дейност, чието съществуване е логически зависимо от тези правила, и ще припомня следното твърдение на Сърл — семантиката на езика може да се разглежда като системна поредица от конститутивни правила):

Рече Бог: да бъде светлина. И биде светлина. Видя Бог, че светлината е добро нещо и отдели Бог светлината от тъмата. Светлината Бог нарече ден, а тъмнината нощ.

Нортръп Фрай във „Великият код" (1993) отбелязва по този повод, че митът за сътворението в Библията е мит за изкуствено сътворение, в който светът се прави от един небесен баща, в противоположност на сексуалните митове за сътворението, където животът се извежда на бял свят (по-често) от майка - земя; в Битие формите на живот са изговорени за съществуване, така че докато са правени или сътворявани, те не са направени от нещо друго.

Извън полезрението на теоретиците на речевия акт остава не само Свещеното писание, но и религията, възприемана като определен вид дискурс (в случая чрез термина 'дискурс' обозначаваме 'създадена чрез езика или чрез друга знакова система действителност, паралелно съществуваща с всекидневната, т. е. дискурс е равно на възможен свят). Така например никъде в Стандартната теория на речевите актове не се коментира фактът, че тайнството Евхаристия по време на Божествената литургия се извършва по същество чрез особен вид речев акт, който според класификацията на Джон Сърл можем да определим като „декларация” (и който от друга гледна точка можем да определим като проява на това, което Роман Якобсон (1960 [1963]) нарича „магическа функция на езика", разбирана като конверсия на отсъстващото или неодушевеното трето лице в посока към получател на конативно послание), пресъздаващ думите на Спасителя по време на Тайната вечеря и от този момент нататък истински религиозните хора наистина вярват, че хлябът и виното са се превърнали в тялото и кръвта Христови (според написаното от Сърл единствен критерий за успешност на декларацията):

Вземете, яжте — това е Моето тяло, което за вас се преломява, за опрощение на греховете.

Пийте от нея всички — това е Моята кръв на Новия завет, която за вас и за мнозина се пролива за опрощение на греховете.

В обяснителните бележки към Божествената литургия на св. Йоан Златоуст по този повод е казано: В св. Евхаристия, следователно, Син Божий става Син Човечески, а човешките синове, приобщавайки се със св. Тайни, получават възможност да станат синове Божии. И в качеството си вече на „синове Божии" след извършване на тайнството народът (така в „сценария" на литургията са назовани миряните, участващи в богослужението), коленичил, произнася следната поредица от перформативи:

Тебе възпявате, Тебе благославяме, на Тебе благодарим, Господи, и ти се молим, Боже наш.[3]

Излишно е да утежняваме изложението с повече примери - те са безброй.

По-интересният въпрос е защо така съзнателно се игнорират от създателите на Теорията за речевия акт текстове, основополагащи за човешката цивилизация.

Сега ще направя едно признание — идеята за паралела, който правих досега, ми хрумна, когато четях руския превод на Logic and Conversation на Хърбърт Пол Грайс (1975 [1985]: 217237). Принципът за сътрудничеството и максимите към него в превод на руски звучаха по толкова еднакъв начин с Десетте Божи заповеди, че аналогията просто се набиваше на очи. След това дойде твърдението на Джофри Лийч в Principles of Pragmatics (1983), че семантиката на езика е управлявана от правила, а неговата прагматика е контролирана от принципи. Ключовата дума в случая, разбира се, е „контролирана". Най-накрая дойде и едно философско есе — „Съзаклятието Водолей” от Мерилин Фъргюсън (1991), в което идеята за старите и за новите парадигми в света удивително напомня на идеята за стар и за нов завет, сключен между Бог и хората.

Разбира се, изключено е да отдадем подобно премълчаване на невежество. Според мен, причините са от съвсем друг характер и нещата всъщност са доста по-дълбоки, отколкото изглеждат на пръв поглед.

В един разказ на Айзък Азимов компютърен инженер с гордост заявява: „Ние успяхме да създадем такъв позитронен мозък, който може да взима решения, да управлява и т.н." Неговият събеседник иронично го поправя: „Вие сте втори. Пръв е бил Бог".

Какво се случва в човешкото общество от Ренесанса насам, обикновено се описва чрез следните стандартни клишета: през Ренесанса център на вниманието става човекът, а не Бог; от Ренесанса насам човек започва да се съизмерва с Бога, вижте например статуята на Давид от Микеланджело, и т. н. Констатациите, разбира се, са верни, но според мен не представят адекватната гледна точка върху нещата.

Когато говорим за статуята на Давид от Микеланджело, трябва да имаме предвид, че тя представлява оптимистичният възглед върху този развой на нещата. Песимистичният възглед се появява по-късно и може би най-яркият антоним на Микеланджеловия Давид е Мери-Шелиният Франкенщайн, който всъщност е в позицията на Микеланджело, а не на Давид (чудовището, създадено от д-р Франкенщайн, е гротесковият аналог на Давид).

От началото на историята до наши дни интелектуалците работят върху един гигантски проект да повторят това, което веднъж вече Бог (каквото и да се крие зад това наименование) е успял да направи, според различните свещени писания: да създадат свят, алтернативен на съществуващия (т. е. на създадения от Бога) с всичките му характеристики: със своя космогония, космология, теогония, теология и есхатология. Изрази като „Нютонова картина на света", „Айнщайнова картина на света" и пр., и пр.; научната фигура на психоаналитика, който напълно дублира изчерпаната от доверие религиозна фигура на изповедника; научната фигура на лекаря, който дублира митичната и понякога зловеща фигура на знахаря, на врачката (покойната баба Ванга всяваше респект и чрез зловещия си вид); разсъждения от типа на следното в труда на Чарлз Морис Foundations of the Theory of Signs (1938 [1983])

Такива естествени езици като английски, френски, немски и др. принадлежат в този смисъл към най-богатите езици и са получили наименованието универсални езици, тъй като с тяхна помощ може да бъде изразено всичко. Обаче при решаването на определени задачи това богатство може да се окаже пречка. В универсалните езици понякога е много трудно да се разбере в рамките на кое измерение един или друг знак преимуществено функционира, не се посочват отчетливо различните равнища на символна референция. Такива езици, следователно, се нееднозначни, което довежда до явни противоречия — обстоятелство, което в някои отношения (но не във всички) е безкрайно неудобно. Ето защо не е учудващо, че хората са създали някои специални и ограничени езици за по-успешното осъществяване на някои цели: математиката, формалната логика, емпиричната наука, изобразителното и приложното изкуство. Особено слабо в обичайния език са представени средствата, необходими за това да се говори за езика, и задачата на семиотиката се състои в това да се създаде език, който ще удовлетвори тази потребност.

(Категоричността на твърдението, съдържащо се в последното изречение, ще бъде обект за анализ в друга наша работа. Но така или иначе, изразът „естествен метаезик" все повече и повече намиращ място в днешните изследвания, красноречиво говори в полза на нашата теза.)

От тази гледна точка не може да не се съгласим с някои тези на Паул Файерабенд, изложени в книгата му Against Method (1975 [1996]):

Науката в същината си е едно анархистично начинание. Нито една теория никога не е в съгласие с всички факти от нейната област, но въпреки това невсякога теорията е тази, която трябва да бъде укорена. Фактите са изградени от по-стари идеологии. Науката стои много по-близо до мита, отколкото е готова да допусне научната философия. Тя е една от многото форми на мисълта, които са били разработени от човека, и не е по необходимост най-добрата. Тя е фрапантна, шумна, суетна и безсрамна, но притежава някакво превъзходство само за онези, които предварително са взели решение в полза на една определена идеология, или за онези, които са я приели, без някога да са проучвали предимствата и границите й. И тъй като приемането и отхвърлянето на идеологиите трябва да бъде лична работа, от това следва, че отделянето на държавата от църквата трябва да бъде допълнено с отделянето на държавата от науката — тази най-нова, най-агресивна и най-догматична религиозна институция. Това отделяне е може би единственият ни шанс да станем човечни.

В този смисъл забележително е например как се легитимира пред научната общественост някакъв нов или възроден стар клон от дадена наука. За пример ще си послужа с цитат от програмна статия на финския езиковед Нилс Ерик Енквист (1988) по въпросите на стилистиката:

В края на 50-те и в началото на 60-те години стилистиката придобива всички атрибути на научна респектабилност: започват да се организират конференции, посветени на проблемите на стилистиката, на лингвистичните конгреси започват да се появяват секции по стилистика, започват да излизат специални периодични издания, а така също и многобройни книги и статии по тази проблематика, в университетските учебни програми започват да се включват факултативни курсове по стилистика.

Идеята за науката като секуларизираната религия на XX век, разбира се, има много поддръжници. Но важното е да си дадем сметка, че става въпрос за религия, а не за вяра. Или казано иначе, става въпрос за секуларизирана институционализирана вяра, представяна като институционализирано знание. В сагата на Джордж Лукас и Стивън Спилбърг за Индиана Джоунс (професор по археология) този възглед е представен чрез двете хипостази, в които се представя на зрителя този най-очарователен археолог на всички времена: веднъж като университетски преподавател, който твърди, че 70 % от работата на археолога се върши в библиотеката, и втори път — като действащ археолог, чиито действия напълно отричат академичните му тези за това какво представлява професията на археолога. Забележително е, че именно във втората си хипостаза Индиана Джоунс открива кивота, Св. Граал, но, забележете, с цел тези артефакти да станат елементи от религиозния свят на науката.

Поради усещането за науката като вид религия и опасностите, които произтичат от това, наистина качествените учени (какъвто, например, е френският лингвист Андре Мартине) в началото на своите важни трактати специално уговарят, че науката има само описваща, но не и предписваща функция:

Лингвистиката е научно изучаване на човешкия език. Изучаването е научно тогава, когато се основава върху наблюдението на факти и когато се въздържа да предлага избор между тези факти в името на определени естетически или морални принципи. „Научно" следователно се противопоставя на „предписващо" (Мартине 1970: 6).

Заключението на Андре Мартине, за съжаление, в повечето случаи остава красиво пожелание. Интелектуалците, създаващи и развиващи специалните и ограничените езици (ако трябва да си послужим с израза на Чарлз Морис), винаги са се стремели да апробират своите теории в практиката, включително и в управлението на обществото. Tози стремеж кара Пол Джонсън (1994) в книгата си „Интелектуалците" да напише следното:

През последните двеста години влиянието на интелектуалците непрекъснато нараства. Всъщност появата на светския интелектуалец е основен фактор при оформянето на лицето на съвременния свят. [...] Вярно е, че в предишните си превъплъщения — като духовници, преписвачи и пророци, интелектуалците са имали претенции да играят ръководна роля в обществото. Но като пазители на една религиозна култура (независимо дали примитивна, или развита) те са били ограничавани в своите намерения за морални и идеологически реформи от каноните на външни спрямо авторитети и от унаследените традиции. Тези хора не са били и не биха мигли да бъдат свободни мислители и авантюристи на духа. [...] Конкретната ми цел е да съсредоточа вниманието си върху моралните и личностните основания на интелектуалците да съветват човечеството как да се държи. По какъв начин са направлявали те собствения си живот? Доколко са били изрядни към семейството, приятелите и съратниците си? Дали са били почтени в интимните и финансовите си отношения? Дали са казвали и дали са писали истината? И до каква степен техните системи са издържали проверката на времето и на практиката?

В друга своя книга — „Съвременността: светът от 20-те до 90-те", Пол Джонсън (1983 [1993]), като твърди, че в положителните промени, настъпили в света през 80-те и 90-те години, интелектуалците практически нямат никакво участие, направо казва следното:

Важно е да се разгледа по-подробно неуспехът на интелектуалците да станат лидери на света през ХХ век или по-скоро очебийната им неспособност да предложат ясно и твърдо ръководство на обърканото човечество, тъй като именно този провал или неспособност са в основата на трагедиите на века. През седемте десетилетия след Първата световна война знанието се увеличава по-бързо, отколкото когато и да е било. И все пак в много отношения образованият човек на 90-те години се чувства по-малко уверен от древния египтянин, живял 2550 години преди Христа. Египтянинът от Древното царство е имал ясна космология. През 1915 г. Айнщайн разклаща основите на Нютоновата вселена, а заместилата я космология е чисто умозрителна [...] Математическият модел на Големия взрив... може да бъде демонстриран почти толкова, колкото и юдейско-християнската хипотеза, описана за пръв път в Глава Първа на Книгата Битие, на която той много прилича.

Твърдението за приликата между математическия модел на Големия взрив и началото на книга Битие, разбира се, не е ново. По-интересно е обаче да се отбележи, че една и съща по същество космогония се описва с помощта на два езика — с помощта на универсалния, чрез използването на поредица от перформативни изказвания, и с помощта на специален и ограничен език. За да разбере второто описание, човек трябва да има специални познания. За да разбере — първото — не: то е разбираемо само по себе си.

Разбира се, съществували са времена, когато и старозаветното описание е било езотерично: тогава, когато официалните библейски езици са били строго определени и неразбираеми за тези, които нямат знанието как да си служат с тях.

И така, стигаме отново до първичния старозаветен перформатив, аналог на теорията за Големия взрив, породил всичко, което следва и което описахме от определена гледна точка.

Тук е мястото да отговорим на въпроса защо като символ на всичко, което излагам тук, взех Джон Остин и How To Do Things With Words. Според мен като артефакт Остиновите лекции в Харвард, обединени под това заглавие, имат основополагащо значение, но не в смисъла, който обикновено се влага в подобно твърдение. Според мен Остиновата теория е дъното, до което може да стигне профанацията, започнала преди около 200 години (ако се доверяваме на Пол Джонсън), защото разкрива основния механизъм на съзиданието чрез словото, присъщо, според традицията, на Бог и на Божиите синове.

Разбира се, бихме могли дa измерим времето на профанацията от значително по-ранна отправна точка: от момента, когато възниква профанираният брахманизъм — будизмът; или от времето, когато възникват различни профанирани варианти на юдаизма: християнството, исляма. Ако вземем например християнството като вид профаниран юдаизъм, ще установим, че и самото то подлежи на по-нататъшна профанация: православие, католицизъм, протестантство, а защо не и рационализъм. Светският интелектуалец е профаниран духовник. Университетската институция е организирана по подобие на религиозната, т. е. тя е секуларизирана и профанираща се. Наименованията „ректор”, „декан”, „катедра” и др. са първоначално наименования, обслужващи религиозния establishment.

Същевременно How To Do Things With Words е и малка светлина в дъното на тунела, защото има за свой обект всекидневния, универсалния език, който, според Морис, е „противоречив" и „неудобен" за някои „специфични цели". А всекидневният език е естественият човешки език: езикът на този, който е създаден по Божи образ и подобие.

Обикновено изследванията върху прагматиката на езика се представят като антитеза на системно-структурните изследвания на езика, като антитеза на теорията на Чомски (който впрочем най-ярко доказа анархистичната същност на науката, обявявайки сам себе си за политически анархист). Нашето твърдение за същността на How To Do Things With Words противоречи на подобно схващане, тъй като и двете направления са се породили и развили в една и съща макрорамка. Впрочем, интересно е да се отбележи и пределът, до който стигат в развитието си двете теории. Перформативната теория — до мистичната иллокутивна сила на изказването, която твърде много напомня на мистичната сила, която джедаите притежават в епоса на Джордж Лукас Star Wars, а генеративно- трансформационната лингвистика — до идеята за инатизма, според английската традиция, или инеизма, според френската традиция, а на български -  вродеността, също толкова мистична по своята същност.

Че How To Do Things With Words е краят на един и началото на нов етап в рационалното мислене, говори и фактът, че именно този проект направи възможно да се обясни постмодерната ситуация (както се изразява Лиотар,1979 [1996]), че именно той позволи знанието да се обясни като вид дискурс и да възприемаме нещата около себе си, които са артефакти, като определени дискурси. Предлаганата гледна точка върху същността на науката всъщност се свежда до един от многобройните дискурси, като отношенията между тези дискурси в никакъв случай не са йерархизирани.

Какво остава в такъв случай да прави човек, решил да се посвети на науката, т. е. решил да изучи, да използва и да контролира действителността чрез научните дискурси? Единна рецепта за това, разбира се, няма. Но човекът, посветил се на семиотиката, на дискурсивния анализ, на лингвистиката и т. н., може да започне да изучава различните научни дискурси, като набляга върху факта, че аргументацията, използвана в тези дискурси, е преди всичко прагматическа, а не логическа, т. е. че целта на тези дискурси е да формират определено мнение, защото след Кун и Попър е очевидно, че идеята за достоверно знание не издържа критика.

Всъщност голямото изпитание за науката тепърва започва.


Джонсън, П. (1993) Съвременността: светът от 20-те до 90-те. Университетско издателство „Св. Климент Охридски".

Джонсън, П. (1994) Интелектуалците. София: Анубис.

Фергюсън, М. (1991) Съзаклятието Водолей. В: сп. „Съвременник" (Вл. Зарев, гл. ред.), год. XIX, кн. 3, стр. 304-67.

Фрай, Н. (1993) Великият код (Библията и литературата), София: ГАЛИКО.

Энквист, Н. 3. (1988) 'Стили как стратегия в моделировании текста' В: Известия Академии наук СССР; Серия Литератури и языка, том 47, No. 4, стр. 32939.

Austin, J. L. (1962 [1976]) How to do things with words. Oxford, etc: Oxford University Press (Second edition in paperback).

Bernstein, B. (1990 [1970]) Social Class, Language and Socialization. In& Giglioli, P. P. (ed.), Language and social context, Penguin Books, 1990, pp. 157-178.

Feyerabend, P. (1975) Against Method, VERSO/NLB, London, Great Britain; Български превод, издаден от Наука и изкуство („Философи на XX век").

Grice, Н. Paul (1975 [1985]) 'Logic and Conversation', in Peter Cole & Jerry L. Morgan (eds.) Syntax and Semantics, Vol. 3, 'Speech Acts', Academic Press; Руски превод в H. Д. Арутюнова и Е. В. Падучева (ред.) Лингвистическая прагматика (Новое в зарубежной лингвистике, Вып. XVI), Москва: Прогресс, стр. 217237.

Jakobson, R. (1960 [1963]) 'Closing Statements: Linguistics and Poetics', in T. A. Sebeok (ed.) Style in Language, New York; Reprinted in R. Jakobson, Essais de linguistique gеnerale, Editions de Minuit, pp. 209 48.

Leech, G. N. (1983) Principles of Pragmatics. New York, Longman linguistic library 30.

Lyotard, J.-Fr. (1979 [1996]) La condition postmoderne. Editions de Minuit. Български превод, издаден в Наука и изкуство („Философи на XX век").

Malinowski, В. (1974 [1935]). Les jardins de corail. Paris, Maspero. Martinet, A. (1970) Elements de linguistique generale. Librairie Armand Colin, Paris.

Morris, Ch. W. (1938 [1983]) Foundations of the Theory of Signs. International Encyclopedia of Unified Sciences. Vol. I, Part 2, Chicago (Използван е руският превод, публикуван в Ю. С. Степанов (ред.) Семиотика, Москва: Радуга, стр. 3789.

Searle, J. R. (1965 [1990]) 'What is е speech act', in M. Black (ed.) Philosophy in America, Allen & Unwin and Cornell University Press, pp. 22139; Reprinted in P.P. Giglioli (ed.) Language and social context, Penguin Books, pp. 136154.

Searle, J. R. (1969) Speech act: an essay in the philosophy of language. Cambridge University Press.

Searle, J. R. (1979) Expression and Meaning (Studies in the theory of Speech Acts). Cambridge University Press.

Searle, J. R. (1995) The Construction of Social Reality. The Free Press, New York.

Spence, L. (1921 [1994]) Introduction to Mythology, London: George G. Harrap & Company Ltd; New edition published by Senate, an imprint of Studio Editions Ltd, England.

Strawson, P. F. (1964) 'Intention and Convention in Speech Acts', in Philosophical Review, vol. LXXIII, No. 4, pp. 43960.




[1]Строго погледнато, става въпрос за юдейски космогоничен мит.


[2] Според Lewis Spence (1994 [1921], аналогична митологема се среща в митовете на

Вавилония, на келтите и индианците маякиче.


[3] За първи път тези особености на религиозния дискурс са отбелязани от Бр. Малиновски (1974 [1935]: 293-294: Някои изказвания на християнският меса, например тези, които в съответстващия контекст превръщат хляба и виното в Божия плът и кръв <...> или опрощението, давано чрез изговаряне на изповедника, водят до промяна в един свят, който колкото е мистичен, и въо6ражаем да изглежда в нашите агностични очи продължава да бъде реален за вярващия.


обратно нагоре

Copyright © 2014. All Rights Reserved.
NBU nbu