Приложение 1. Семиотиката и основният въпрос на философията. Понятие за културна единица

      Маркс формулира като основен въпрос на философията противопоставянето на идеалистическия и материалистическия възглед за света. С чиста съвест можем да кажем, че въпросният проблем вече е преодолян, но нищо не ни пречи за момент да се докоснем до него заради по-доброто позициониране на семиотичния подход. Още повече, щото отговорът, който дава известният философ изглежда наистина непоклатим, ако човек не се захване сериозно с философия. Това пък довежда до ситуацията, при която съвременната философия отдавна е станала привилегия само на добре подготвени теоретици, с които никога не бихме се разбрали, когато говорим по специалността им. Ето защо предварително им се извиняваме, че тук за философия минават неща, които в действителност са само “упражнение по мислене”.

      Но все пак, какво точно имаме предвид?

      Ще започнем от един въпрос, който може да бъде задаван по много начини. Например: кое е по-важното – духът или материята? Онова, което ни заобикаля и можем да го пипнем, помиришем или преместим, наистина ли съществува независимо от нас или само, когато човек го възприема то притежава тези качества? Съществуват ли истинските, реалните неща, с които всекидневно се сблъскваме или те са резултат от това, че нервни импулси с неизяснен произход създават образи в нашия мозък? Т. нар. човешки дух от къде идва: от Бога, и съответно предхожда физическата (материалната) поява на човека или се е появил вследствие еволюцията и е просто ефект от функционирането на най-високо организираната материя - човешкият мозък?

      В крайна сметка: битието предопределено ли е от съзнание (ние сме това, което си мислим, че сме, т.е. светът е функция на нещо вътрешно за нашето съзнание и познавателен апарат) или съзнанието е детерминирано от битието (ние сме онова, което действително сме, т. е. нашето мислене е такова и не може да бъде друго, тъй като то отразява обективно съществуващата материя, сиреч света, част, от които сме).

      Посочените две крайни позиции в мисленето предполагат и два различни вида истина. Тази, на идеалистите, е в познавателния ни апарат. Там има такива същности, които са универсални (обективни) за всички хора. Ще рече: философът може да изкаже общовалидни истини само когато говори за това, как е устроена способността ни да възприемаме света, а не отнасяйки се директно към външната реалност. Истината, според идеалистите, е в самите нас.

      За материалиста обаче тя стои извън нас. Общовалидното за всички хора е обективно съществуващата материя, която опознаваме все по-добре и съответно подчиняваме на нашите нужди. Природно-математическите науки, доколкото носители на истината, според материалистите, са най-висшето потвърждение на тяхната идея.

      Нека си зададем сега и основния семиотичен въпрос (което е всъщност целта ни): къде стои семиотиката по отношение на двете основни философски направления? Отговорът е: над тях. По същия начин, по който там се разполагат и наложилите се съвременни философски доктрини. Любознателният студент би попитал: защо тогава не се занимаем с положението на семиотиката в контекста на съвременните течения на философията, вместо да си говорим за Маркс? Въпросът е твърде уместен, но разглеждането му би надхвърлило значително амбициите на уводния курс, а и би ни затруднило в моментите, когато тихомълком приписваме на семиотиката идеи, които принадлежат на други автори. Както вече предупредихме, философската част на нашето експозе има за цел преди всичко да провокира определен вид мислене, необходимо за по-доброто разбиране и позициониране на семиотиката.

      И така, заявихме че семиотиката стои над идеализма и материализма. В какъв смисъл? В този, че тръгвайки от проблемите на семиозиса (процесите на означаване, вж. лекция 1) семиотиката поставя знаците и знаковите системи (културата) между субекта (човека) и света. И съответно концентрира интереса си върху очертаната междинна зона. Съвременната семиотика предпочита да се откаже от поставянето на неразрешими проблеми, загърбвайки всячески метафизиката (част от философията, която има намерение да разреши философските проблеми един път и завинаги), а предпочита да види в понятията Материализъм и Идеализъм (както и във всички подобни) просто думи, принадлежащи на нашата културна традиция, в които няма нищо универсално и общочовешко.

      Но не винаги нещата са стояли така. Когато се е налагала като дисциплина, семиотиката прибягвала до опростени схеми, за да демонстрира основните си идеи. По време на първите лекции, всички примери, с които онагледявахме понятието знак предвиждаха предмет, който чрез знака е представен в съзнанието на субекта. Твърдяхме, че знаците заместват “нещата”. Въпросното виждане произтича от идеята за семиотичния триъгълник “предмет - знак – значение” (обект - знак - интерпретанта, вж. лекция 3), а той е сред най-важните постижения на ранната семиотика. Очертаният модел (в най-опростения си вид) предполага материалистично схващане за света, и е съпричастен на съответната страна от философската дилема.

      Посоката на идеалистическото схващане пък следва текстуалната семиотика. Текстът, заместващ знака като централен семиотичен проблем, е съвкупност (поредица) от знаци, чийто смисъл е качествено различен от простия сбор на съставящите го елементи. Една картина, на която има леко усмихната жена и зад нея скалист пейзаж, не се отъждествява със сбора жена + усмивка + скали, а може да предизвика безброй интерпретации и многословни описания на смисъла й. Това именно е текст. И текстуалните семиотици дотолкова са се съсредоточили върху факта как точно от прости елементи се получава “сложен” резултат, че изобщо забравят съществуването на реалния свят. Те мислят, че ние просто сме “обречени” на смисъла и истината се заключава в това как е структуриран този смисъл. Обективното, вярното, е именно универсалността на структурата на всеки възможен смисъл, на който бихме могли да се натъкнем (вж. лекция 7). Според тях съществува универсална граматика на смисъла. Най-крайните отричат съществуването на общоприетото положение, че нещо може да е абсолютно вярно, а друго – не; тоест съществува само ефективност на означаването. С други думи: което ни се струва вярно, просто функционира като текст по-добре от изглеждащото невярно. То просто се свързва смислово по-добре с досегашния ни опит, който също е културно обоснован и съответно структуриран като текст (лекция 7).

      И тук, както и в други лекции, на помощ ще призовем Умберто Еко. Неговата хипотеза е оптимално балансирана спрямо основния въпрос на философията. Той упреква семиотиците-текстуалисти, че позицията им е зле прикрита метафизика и се връща на темата за знака. Последният е фундаментът на семиотиката. Той съдържа в себе си потенциално всичко, което текстът може да го “застави да означава” (темата се анализира на много места в курса, най-вече лекция 9). Съществено за нас тук е да видим как Еко разрешава проблема със семиотичния триъгълник. С някои уговорки той заменя предмета (обекта) с понятието културна единица. И наистина е трудно да си представим за всяка дума по един точно определен обект. Нека вземем най-прост пример: казваме “книга” и се опитваме да си представим съответния обект. Първо ни идва на ум най-близко стоящата книга. Но тя съвсем не покрива цялата “реалност”, която може да бъде редуцирана до този знак. За да се доближим към реалното значение на “книга”, трябва да си представим всички съществуващи книги. А то е доста трудно, но теоретично не и невъзможно. Ала с “книга” може да бъде означен и обект, който вече не съществува, за разлика от преди 500 години. Явно в границите на посочения знак трябва да включим и всички някога съществували книги, което вече прави теоретически невъзможно идентифицирането на порцията “реалност”, стояща под знака “книга”. С това се избягва неудобният въпрос “как ни е даден светът”. Защото, както е описано в лекция 2, ние не можем да осмисляме нещата извън знаковите системи, предоставени ни от културата. Ще се убедим, че не съществуват “универсалии” извън езика, които да ни дават света и смисъла на думите (език-номенклатура), а напротив, той е изцяло “вътрешна работа” на въпросните системи. Знаците, по немотивиран от нищо априорно начин артикулират (нарязват) заобикалящата ни реалност. Битието (животът) на всяка човешка общност се самоорганизира на базата на историческите условия и заобикалящата я среда. В този процес случайност и необходимост постоянно се преплитат. Ескимосите, например, имат 30 думи само за едно явление (сняг), докато индианците в Амазония дори не предполагат, че то съществува. Езикът и всички останали знакови системи, с които хората осъществяват колективния си живот, са изцяло социални, т. е. Общовалидни (тоест валидни за общността, но не универсални). Малкото дете, когато “проглежда” света, го прави единствено, защото абсорбира културата на общността, към която принадлежи. Т. е. нещо социално обосновано му отваря очите. Детето “проглежда” (т. е. опознава света), когато започне да влага смисъл в нещата, които начева да осмисля в заобикалящата го среда. Те остават мъгляви и подвижни до момента, в който майката (най-често) не му помогне да ги фиксира в думи. В началото тези думи са малко и още по-лесно се забелязва тяхната организираност в система. Детето може да посочи котката и да каже “бау-бау”, но е поправено, че това не е “бау-бау” а “мяу-мяу”. Така то почва да отличава два вида движещи се обекти с мека козина, благодарение знаците от принадлежащата на цялата общност езикова система. Светът на детето се обогатява в степента, в която то е способно да отличава повече обекти. Всеки нов предмет бива назоваван първоначално с притежаваните до момента понятия, след което корекцията на възрастния вкарва в системата нов елемент, чиято същност е именно във факта, че се отличава от другите, без задължително сам по себе си да съобщава нещо на детето. Просто регистрира нова разлика, която го подготвя да е адекватно, веднага щом конкретното му развитие го постави отново в контакт с обекта. Именно на базата на думите и езика (т. е. културата като социално обосновано множество от всички знакови системи) постепенно се изгражда светът, в който заживява индивидът. И тъкмо затова този свят не е нито негов личен, нито е и единственият възможен за всички хора и култури, определен от обективното съществуване на материята. И когато обсъждаме всички тези неща в ролята на семиотици, не трябва да се заблуждаваме, че сме способни да излезем от клопката на културната си принадлежност и да посочим как точно стоят нещата в универсален план.

      Както всички останали знакови системи и семиотиката е начин за “дешифриране” на света, принадлежащ на дадена общност, в която не сме нищо повече от проговарящи деца.

към приложение 2

начало съдържание начало съдържание