Приложение 2. Семиотиката – една лесна философия
В съвременната ситуация, която всеки мислител нарича по различен начин, една тенденция се откроява най-ясно: никой не се заема с това да каже кое какво е в заобикалящия ни свят. Най-влиятелните мислители предпочитат да посвещават усилията си за да внушават, че нещата в никой случай не са това, което изглеждат, и че е безсмислено да се опитваме да ги фиксираме в стройни теории, тъй като те не издържат на времето. В хуманитарните науки за този вид нагласа се използва терминът слаба мисъл. В духа на въпросната мисъл обект на философски дискурс обикновено са идеите на предшестващите философи, които биват “разнищвани” до техните основи и разобличавани чрез доказване неправотата на самия принцип, от който са произлезли. Основните понятия, на които се е градила “силната мисъл” като Бог, Човек, Морал, Истина днес са напълно дискредитирани. Въпроси като дали битието определя съзнанието или обратното отдавна са отречени като нямащи смисъл.
Истинският философ в днешно време е специалист (професионалист). В условията на масовото общество е трудно да бъдеш философ от рода на Аристотел. Можем да кажем, че “пазарът” на мисълта вече се е наситил - там има всичко. Съвременните философи наподобяват онези малки фирми, искащи да лансират нов продукт на пазара. Ако фирмата е сериозна, тя изучава много подробно конкурентните продукти и след дълги изследвания лансира стока, която запълва някаква малка, пропусната от “големите” ниша. Тя се специализира и претенциите на такава фирма са несъизмерими с амбициите на лидерите на пазара. Специализацията е в известен смисъл и критика на останалите конкуренти. Има обаче фирми, излизащи на пазара с продукти, можещи да бъдат класифицирани като “пълни боклуци”, чиято единствена надежда за успех са крещящо ниската цена и наивността на клиентите. Подобни продукти не са резултат от изучаване характеристиките на търсенето или слабостите на конкуренцията, а откровена злоупотреба с някаква производствена възможност, гарантираща евтин ефект.
Аналогията на подобни фирми във философията са разни “мислители” от рода на Пако Рабан, различни пара-психолози, окултисти, рефлексивни екстрасенси, сектанти и пр. Всички те говорят за битието и за истината със завидна лекота, игнорирайки напълно какво са казали авторитетите (лидерите на пазара) по този въпрос. Макар амбициите на този род начинания да са грандиозни и да се вписват достойно в проявите на съвременната слаба мисъл, все пак, в контекста на хуманитарното познание, тези господа не са професионалисти, а най-обикновени шарлатани.
За да можем да “позиционираме” семиотиката в маркираната картина, най-добре е да възкресим онази стара метафора, използвана от Умберто Еко в сходна ситуация. Тя гласи, че когато са стъпили на гърба на гиганти, джуджетата виждат по-далеч от тях. Казаното важи естествено за всички професионалисти на слабата мисъл, но това, което прави семиотиците различни от останалите, е отношението на джуджетата спрямо гигантите. Например някои джуджета спъват гигантите, дори тези, на чиито рамене често припълзяват, други сред тях пък се вкопчват в един единствен гигант и не признават нищо друго, освен него.
Семиотиците (които, както ще видим, са свързани със структурализма) със задружни усилия са успели да построят надеждна конструкция, която има за опорна точка много гиганти, но им позволява да се разхождат и над области, незаети от никой такъв. Връщайки се в немeтафоричното измерение, можем да кажем, че семиотичната доктрина покрива много широки пространства в хуманитаристиката и без да е продължение на философията на някой определен авторитет е модерен синтез на цялата западна традиция в мисленето.
Семиотиката, поне така както я виждат най-видните й представители, е алтернатива на философията, нейна наследница. Но как е възможно една съвременна хуманитарна дисциплина с такива амбиции да бъде част от слабата мисъл? И най-беглият поглед върху основните авторитети ще ни насочи към отговора на този въпрос.
В началото стоят двама големи авторитети: Платон и Аристотел. Тъй като не са имали с кого да се съобразяват, като изключим, че са били учител и ученик, те, по най-смелия възможен начин, обяснили как стоят нещата. Направо дефинирали битието. Нещо повече. Аристотел просто уточнил (в неговата “Метафизика”), че то е онова, което се казва по много начини. А в древността работата на философа била наистина да обяснява на другите “как стоят нещата”.
Платон изяснил на непросветените, че това, което те възприемат като свое битие, в действителност е пълна измама, а истината се намира в измерението, до което имат достъп само философите. Въпросното измерение е много по-малко свързано с всекидневната практика, която на някой може да се стори достойна за рефлексия и всъщност има морален характер.
Аристотел, обаче, постъпил по-благородно от Платон. Той се е заел с грандиозната задача да обясни на необразованите какво е битието. Така класифицирал целия съществуващ свят по блестящ начин, “изстисквайки” докрай способностите на човешкия разум (логос). Осъществил го по такъв авторитетен маниер, че сетне векове наред неговите класификации представлявали последната истина за всички.
След Платон и Аристотел идва третият най-голям авторитет - Бог. Чрез своя пратеник и неговите апостоли Той дава нова истина на всички. Бог налага нов вариант за същността на битието и то става казаното. Той не прави разлика между просветени и непросветени, но тя е наложена от самата религиозна практика. Непросветените се нуждаят от просветените за да разберат истината. Така философите отново държат здраво юздите на битието. Най-големият авторитет в посочения смисъл е Св. Августин.
През дългите векове на Средновековието, обаче, се появяват много философи без призвание, бюрократи на философската мисъл, догматици, известни повече като схоластици. Те имат голямата заслуга, че измислят университетската идея и създават първите университети, но довеждат до голяма криза Западната мисъл. Изключение прави Св. Тома Аквински, който към края на Средновековието се заема с колосален по размерите си труд, в който компилира всички идеи на християнската доктрина, заимствайки много от идеите и методите на Аристотел. Сглобявайки тази грандиозна компилация на величия, самият той се превръща в непреходен авторитет.
Следващите мегаавторитети са от навечерието на Просвещението - поредният период, в който те определяли как стоят нещата. Тогава се разбрало, че Бог си е Бог, но че все пак много неща зависят и от самите нас, тук долу. Това става най-вече с Рене Декарт, който се досеща, че много елементи на битието зависят от рационалната способност на индивида. Той изнамира метода на рационалността. За него да съществуваш, означава да мислиш. Идеята открива необятни хоризонти на човешката мисъл. Битието става съизмеримо със степента на просветеност на индивидите. Многобройни адепти се впускат в производство, систематизиране и разпространение на познанието. Раждат се големите енциклопедии, както и теориите на познанието. Този период превъплъщава завиден оптимизъм, който трудно може да се повтори.
На Кант прави впечатление, че просветителите доста са се поувлекли във възвеличаването на човешкото познание и решава да сложи ред в еуфорията. Неговото начинание, което самия той определя като “Коперникански поврат във философията”, е нещо небивало до този момент. Той пише “Критика на чистия разум” и това, което го интересува там не е самото познание, а условията, които го правят възможно. Оказва се, че има определени характеристики на нашия познавателен апарат, които налагат ясни граници на познаваемото и непознаваемото. Ако Кант можеше да познава компютрите вероятно би казал, че просветителите са развили много добър потребителски софтуер и база данни, но че изобщо не са обърнали внимание на операционните системи. А именно те определят характера на софтуера, който върви под тях. Така разумът се явява някаква висша инстанция в индивида, нещо като съд, който е вещ по въпросите на познанието, морала и естетиката, но функционира благодарение на определени категории, наречени априорни, които му позволяват да познава, но именно по тази причина не могат да бъдат познавани от него. Може би Кант е последният велик авторитет, който има философския потенциал да каже как стоят нещата един път и завинаги. Отново битието става това, което някой казва, че е.
Скоро след него идва Хегел, който пък е възмутен от заблудата, която кантианството (пък и всички останали “извънвремеви” доктрини) иска да наложи. Истината, според него, не е нещо дадено, а се съдържа в самия диалектичен процес, водещ до ставането на даденостите. Мисленето може да улови себе си само в процеса, използвайки за целта съществуването на “другото” в него. То не е нищо без “другото”, което мисли. В това се състои феноменологията на духа, сиреч неговото проявление. Хегел е последният абсолютен авторитет, представител на “силната мисъл”, макар от него да са се вдъхновили голям брой съвременни мислители. Той е може би гигантът с най-много джуджета на гърба.
Както казахме, всички тези философи са били толкова авторитетни, че онова, което са казали, действително е послужило за модел на останалите хора и в известен смисъл се е превърнало в тяхно битие.
Ето, че идва времето на Маркс, който не се задоволява да изнесе доктрината си на “пазара” на мисълта и да чака нейното влияние. Неговата философия трябвало насила да промени света, а не просто да го обяснява и доброволно да печели сърцата на непросветените. Не че нещата, които е прозрял са маловажни, но проблемът на доктрината му е, че той я предоставя като могъщо морално оръжие в ръцете на тези, които са неприсъщи на самия процес на мислене за сметка на действието. Ала именно тук се крие една от основните идеи, която ще определи облика на съвременната слаба мисъл. Става реч за идеята, че нещо, което е извън контрола на хората и е обективно съществуващо, определя техния начин на мислене и светоглед. Истината е извън хората, но определена част от тях имат интерес това да не се разбира и съответно те са доминиращите в системата. Последната е устроена така, щото постоянно да обезпечава непросветените (пролетариата) с измамни възгледи, че това е единствения възможен ред на нещата. Лъжливите възгледи са съсредоточени предимно около мита за индивидуалните, вродени способности на индивида, които му гарантират и социалния статус. От разнищването на въпросната идея тръгва модата да се дискредитира отговорността на индивида (субекта) по всякакви начини, докато се намират хиляди валидни причини той да е напълно неавтономен.
Структурализмът (чиято “доведена дъщеря” е семиотиката) е ознаменуването на пълния успех на визираното вековно начинание – човек е онова, което езикът го прави да бъде. В момента, в който се оказва разрушена силната идея за субект се разпадат и самите условията за силната мисъл. Слабата мисъл установява скритите механизми, които пораждат илюзията, че човек е автономно мислещо същество.
Голямото дестабилизиране на мита за субекта, започнато от Маркс, се отдава още по-добре на Ницше. Според него и най-непоклатимите истини, в които никой не би се усъмнил, в действителност са вярвания с измамен характер или метафори. Той открива важността на езика за конструирането на цялата система от измами и това го прави изключително модерен и влиятелен. После идва времето на Фройд, който “дообезглавява” субекта, показвайки, че той не е нещо цялостно, а само съвкупност от най-малко три различни сили, всяка от които дърпа в различна посока. Онова, което си мислим наивно, че е индивидът в неговата идентичност, в действителност е крехкият баланс на силите в него. Естествено цялата теория на Фройд е насочена към подсъзнателното, което е най-интересното в случая и най-открито дискредитира простодушната представа за самоотговорен субект.
После на хоризонта се появяват Хайдегер и Дерида, които направо обвиняват цялата традиция на западната мисъл, че е грешно конституирана и е довела да кризата на Запада и всички останали беди в света. Те, с един замах, събарят на земята всички гиганти. Накрая срещаме Фуко, който обявява, че самото понятие “човек” е измислица, и че както не го е имало едно време (като понятие, не физически), така няма да го има и когато приключи (скоро) актуалната фаза на човешкото познание.
В тази обстановка на екстремно, макар и “слабо” мислене, семиотиката има едно значително предимство: тя не си поставя въпроси, на които да не може да отговори по издържан от теоретична гледна точка начин и самата се вижда като интерпретативна дисциплина. Нейният успех почива на една много стабилна идея. Голямото откритие в науките за човека на XX век, както казахме, е, че езикът определя до голяма степен това как мислим, и че то не е изцяло продукт на духа, както се е мислело през XIX в. Но езикът е феномен, чието съществуване е социално обусловено и се намира извън контрола на който и да било отделен индивид. Той е нещо, което човек получава отвън, но веднъж получено определя и ставащото “отвътре”. Изграден е от обективно съществуващите думи. Както вече видяхме в лекциите, думите (и всички останали знаци) имат материална и нематериална страна. Въпросното обстоятелство позволява езикът да бъде изучаван с научни методи (изхождайки от материалните му проявления) и да се правят множество валидни догадки за нематериалната (неосезаемата) му страна. Като прибавим към казаното и другото голямо откритие в тази сфера, че цялата култура представлява съвкупност от знакови системи, само една от които са естествените езици, пред семиотичния метод се откриват завидно широки хоризонти за теоретизиране. Вместо да се тормози със спорове около битието и съзнанието, семиотиката изхожда от сигурната позиция, че светът, така както го възприемаме и интерпретираме, е производен на културата, през която го съзерцаваме, и вместо да търси вечни истини за духа и материята, тя се ограничава да предлага логически издържани възгледи за функционирането на знаковите системи, от които зависим.
