Увод. Семиотиката, науката, нейната истина и образованието.

      В тази малка книжка са събрани няколко уводни лекции по семиотика, изнасяни в Нов български университет от 1996 г. насам. Точно това определя и нейното място в сравнително наситения на семиотични издания пазар – тук текстовете са минали реалния тест на българското студентско възприемане. През всичките тези 5 години те са били актуализирани и адаптирани, ползвайки се от една внушителна обратна връзка – между 100 и 200 студенти на семестър, в края на който всеки от тях предлагаше на вниманието ни неговата версия по въпроса. Става реч за процес, който продължава и затова и предложеният тук материал има отворен характер и не задължава никого да го взема за чистата семиотична Истина.

      Нещо повече: нашият увод в семиотиката е замислен така, че колкото повече се навлиза в материята, толкова повече да се оформя впечатлението, че изобщо е невъзможно да се говори за чиста семиотична Истина. И това не произтича нито от факта, че сме се повлияли от мненията на студентите, нито, че умишлено предлагаме само семиотични неистини. На идеята за вечните и необорими истини противопоставяме понятието за интерпретация. Някои наричат семиотиката “теория на интерпретацията” и като че ли за нас тази квалификация е далеч по-валидна от конвенционалната дефиниция, че семиотиката е “наука за знаците”. Съответно и всяка теория на интерпретацията, която претендира за логичност, няма как да не признае интерпретативния характер на самата себе си. Точно обратното стоят нещата, ако изхождаме от позицията на една наука за знаците. Знаем, че през XX век, след залеза на религията и падането на всички възможни идеологии като единствен монополист на Истината е останала науката и съответно за нея интерпретация е “мръсна дума”. Въпросното разбиране дотолкова дълбоко се е вкоренило в здравия разум на хората, че и до ден днешен се вярва в нещо единствено, ако то е научно потвърдено. Освен това често чуваме политиците да се оплакват, че някой журналист не предава вярно техните идеи и изказвания, а си позволява да прави интерпретации. С увода в семиотиката ще се опитаме да реабилитираме критикувания журналист (стига той междувременно да не е отвърнал на политика, че не интерпретира, а е предал нещата точно такива каквито са) и, освен това, да покажем, че що се касае до т. нар. науки за човека, там по принцип е трудно нещата да се доказват експериментално или лабораторно. Включително и в науката за знаците, на която обаче ще признаем, че в началото на века й е бил жизнено необходим статут на наука, за да може да се утвърди, и че изобщо намерението да се построи такава наука е осигурило безценни методологични постижения, от които системно ще се ползваме.

      Бедата за всички, на които им се иска да има истинска наука за знаците е, че в актуалната фаза на развитие едва ли съществуват и двама авторитети в семиотиката, които да са съгласни по всички въпроси на семиотичния метод. Макар половината от тези авторитети да вярват във възможността за такава наука, крайния резултат е съжителството на много, различни и понякога противоречиви хипотези – все в границите на семиотичното познание.

      А пък наша задача е в процес на уводния курс да превърнем тази привидна слабост на дисциплината в нейната най-силна отличителна черта. И макар, че въпросният ход ни коства доста усилия и сблъскване със старомодни закоравели академични схващания, реалният успех на курса ни насърчава да продължаваме в тази посока.

      Най-вече, когато заставаме зад позицията, че семиотиката не е наука – пред нас се отваря вакуум в предполагаемата мотивация на студентите. Има едно стандартно виждане относно университетската институция, което предполага силни гаранции относно съдържанието на преподаваното познание. Може би виждането се е формирало в рамките на тоталитарния университет, където планираното производство на кадри изискваше обективни критерии за измерване качеството на готовата продукция, но така или иначе то е силно осезаемо и днес, в условията на един напълно свободен университет.

      От позицията на семиотиката проповядваме необходимостта от обратната нагласа и съответно нещо като нова концепция за мисията на висшето образование. Струва ни се нереалистично да се очаква, че в една не планово развиваща се общност може да съществуват такива учебни програми, които да са еднакво актуални от момента на създаването им до последната година на обучението. Изглежда нереалистично, че може да имаме качествено образование, ако се разчита, че студентът е готов, когато в главата му вече са се разквартирували определено количество данни, придружени от набор точно определени умения. И тук не искаме да кажем, че за пет години ще се променят законите на електричеството или историята на Римската империя.

      Това, което времето променя, е значението на нещата, начините на тълкуването им, тежестта, която имат за момента в цялостната обществена система – в случая: на съответните закони и факти. В една непланирана общност времето е новост, а истината е моментният баланс на множество интереси, нещо като крехък консенсус или моментно ниво на пресичане в търсенето и предлагането. Пазарът на работата повече от всичко потвърждава този модел на развитие и ни се струва, че хората днес отиват в университета не от любов към чистата наука, неопорочена от практически цели, а за да повишават потенциалната си реализация в обществото. Ние твърдим, че способността за реализация не е пряко зависима от количеството знания и умения, а от оперирането с тях и оптималното им пласиране на пазара. С други думи: модерният независим и образован човек трябва да съчетава в себе си д-р Компетентност (знанията и уменията) и неговия менажер, г-н Интерпретация, който е незаменим в държавата, в която липсва централизиран план за производство и разпределение на кадри. И така както настояваме, че компетентността без автомениджмънта губи стойността си, не можем да отречем и обратното – само автомениджмънт без компетентност е като въздух под налягане и освен в политиката, другаде той не може да намери реализация.

      Приемайки, че мнозинството от университетските дисциплини по традиция са посветени на повишаване компетентността, била тя знания или ноу-хау, семиотиката вижда своята мисия в развиването на способността за разбиране, т. е. реализирането, първо виртуално, а след това реално на тези знания и умения. В рамките на един свободен Университет, базиран на активността и инициативата на студентите, семиотиката е своего рода “Наръчник на потребителя”, ръководство за участие в един отворен и диалогичен тип дидактика между не-авторитарни преподаватели и еманципирани студенти. Защото, според нас, авторитетът е нещо, което следва да се извоюва всеки път наново в аулата, с интерпретациите и диалога, а не да бъде вид статичен шлем за преподавателя, даден от титлите, марката на институцията, важността на дисциплината и пр.

      Семиотиката, с нейния плуралистичен тип теория, със субективността на избора на авторите в уводния курс и с интерпретативната си същност осигурява всички условия за развиването на този нов тип дидактика.
.