Лекция 2. Фердинанд дьо Сосюр (1857-1913)
Ето и първия основоположник на семиотиката, с чиито идеи ще се запознаем в настоящия увод.
Това, с което швейцарският лингвист заслужава нашето внимание, са десетина понятия, приложени в науката за езика за пръв път от него. Те бележат така дълбоко бъдещето развитие на лингвистиката и семиотиката, че днес е почти толкова невъзможно да си представим тези науки без тях, колкото физиката и химията без понятия като молекула, квант, притегляне, електрон, реакция. Благодарение на Сосюр, науката за езика преодолява старомодното си увлечение да изчерпва интересите си със сравнителното изучаване на възможно най-голям брой естествени езици и (без да се отказва от постиженията в посочената област) насочва вниманието си към условията за самото функциониране на езика като такъв и към структурната взаимозависимост на съставящите го елементи.
Сосюр не е създал семиотиката, но 1) дефинира с голяма точност с какво тя трябва да се занимава и 2) определя метода й на изследване. За нас важното е да разберем от къде тръгва въпросната характерна и отличителна черта на семиотиката, която я прави толкова модерна, интердисциплинарна и обхващаща целя спектър на хуманитарните дисциплини през последните десетилетия.
Ще започна с няколко общоизвестни биографични факта, с които ученият е познат дори на хора, които са чужди на семиотиката. Произхожда от женевско семейство с многовековни традиции в науката. Баща му се занимава с природни науки и лично наблюдава образованието на сина си. На 17 годишна възраст, когато се захваща с изучаването на гръцки, той вече знае френски, немски, английски и латински. На 21 години, преди още да се е дипломирал, публикува труда си “Наблюдения върху примитивната система на гласните в индоевропейските езици”, който му носи международна слава. През следващата година, на един изпит, професорът добронамерено го попитал дали случайно не е роднина на големия лингвист, написал “Наблюдения...”. На 24 години преподава в Сорбоната, като му е предоставена специална катедра и е натоварен със задачата да въведе лингвистиката в Парижкия университет.
След това нещата се променят коренно. Сосюр се изгубва напълно от научния живот. Дълги години не се чува нищо за него. Занимава се с преподаване, като лекциите му са слабо посещавани. Между 1907 и 1911 г. води три курса по обща лингвистика в Женевския университет. Не е останало почти нищо написано от неговата ръка, но благодарение на подробните записки на част от студентите му, през 1916 г., посмъртно, се издава “Курс по обща лингвистика” (преведен и на български). В тази книга се съдържат наистина всички най-важни идеи на Сосюр, узрели през целия му живот на учен. Именно там са изложени понятията, които ни интересуват.
Всичко тръгва от следното наблюдение: в конкретната ни речева дейност нашето изразяване е винаги персонално и неповторимо. Било от гледна точка на смисъла, който влагаме в думите, било с оглед на звуците, които издаваме. Привидно си служим с едни и същи думи, казани по един и същ начин, но веднага щом погледнем следния пример, това се оспорва. Ако някой, в своето изказване се изрази, да речем, така: “Войната, казвам ви, войната!”, смисълът на първото “войната” не е същият като на второто. Повторението добавя нещо, подчертава друго, което касае ситуацията на изказване и т.н. И това става в съзнанието на един единствен човек. А колко по-разнообразни са значенията на същата дума в представите на различните хора! За някои войната значи мъка и загуба на близки, за други - слава и героизъм, за трети - начин за забогатяване.
Пред същото разнообразие сме и що се касае до звука, необходим за произвеждане на думата. При гореспоменатия оратор е логично интонацията коренно да се смени между началото и края на фразата. Освен това се знае, че всеки човек има уникален глас и следователно е невъзможно различни хора да артикулират звуците по идентичен начин, за да изрекат една и съща дума. А и не всички говорят правилно и не всички могат да произнасят всички звуци.
Въпреки тези факти, все пак никой няма проблем с идентифицирането на думата “война”, когато я чуе. Независимо, че тя може да изрази цяла “вселена” от смисли, дори противоположни един на друг, и без оглед на това, че може да представлява безброй видове звуци и интонации, има нещо обединяващо, което ни кара да сме сигурни, че става въпрос точно за тази дума и никоя друга. Става реч за нещо, което е в съзнанието ни, когато говорим, което знаем (или по-скоро, с което сме “програмирани”), а не, което правим по време на говора. Това, което осъществяваме говорейки, е уникално и като смисъл, и като звук; то зависи от нас, от психичните и биологичните условия, които ни го налагат, от никога неповтарящото се конкретно “тук и сега” на всеки наш акт. Но онова, което ни е в главите, за да сме способни да идентифицираме думите, е общо за всички и е строго определено [1]. Ако определим речевата ни дейност като конкретна, то въпросното познание (програма) е абстрактно. Въпросното абстрактно познание Сосюр нарича език (langue). Или по-скоро обратното. Той определя езика като абстрактна система, която за да бъде изучавана научно, трябва да бъде отделена от конкретната речева дейност. Наблягам на понятието “абстрактно”. Езикът като абстрактна система не съществува някъде, няма дадено място, където да се намира (освен ако за такова не се приемат главите на всички хора). Той няма физическа проява за сметка на речевата дейност, която е осезаема. Тя се случва и във времето, и в пространството. Ученият я нарича “parole” (а ние реч-дейност). Езикът прави възможна речта-дейност, регулира я, представлява правилата за нейното функциониране. Но двете неща са качествено нееднакви. Те са от различни категории. Той нарича езика форма, а речта-дейност субстанция. Това фундаментално разделяне на езиковата ни способност (langage) на абстрактна система и конкретна дейност бележи началото на модерната научна лингвистика и впоследствие, на семиотиката. Сосюр постулира последната като семиология , тоест наука, занимаваща се с всички видове знакови системи, една от които е естественият език. Другите примери за езикови системи са азбуката на глухонемите, символните ритуали, светския етикет, военните сигнали и т.н.
На Сосюр принадлежи класическото определение за знак. Като определение, последният се причислява към абстрактната система. Той е съставен от две неразделни части, подобно страните на монета. От едната е понятието, означаемо (психичен образ), а от другата - акустичен образ или означаващо.
Знакът “война”, например, носи от едната страна абстрактното понятие или означаващо, което не е нито Първата или Втората световна война, нито която и да е война, а нещо като самата идея за война, доколкото е обратното на мир, различното от битка и подобното на продължителен конфликт. От другата страна е акустичният образ, който също е абстрактен, тъй като не съвпада с нито едно конкретно изказване на думата война, а напротив, служи като отличителен белег, обединяващ безброй различни случаи. Въпросният образ е нещо като абстрактна “матрица”, която ни помага да разчленим възприетите звуци в думи. Същите разсъждения важат и за графичните форми на изразяване, производни на акустичните. Когато не притежаваме абстрактната система от тези матрици за даден език, изобщо не сме способни да разчленим на отделни думи разговора на двама нормално бързо говорещи събеседници. Начинът, по който арабският благородник (превъплътен от Антонио Бандерас) във филма ‘13-ят войн’ научи езика на викингите беше по-недостоверен дори от баталните сцени в същата кинотворба. Там той слушайки езика започна не само да разчленява отделните думи, но успя да възстанови и системата от смисли, които стоят зад тях.
И все пак, човек би могъл да се запита дали като говорим за знак, не трябва да имаме предвид и евентуалните предмети, който биват означавани с него. За какво са ни знаците, ако не ни дават някаква картина на заобикалящия ни свят?
По този начин навлизаме в най-важната страна на сосюровата теория. За да я разберем, следва да съпоставим две виждания относно организацията на езика. Според някои езикът е номенклатура, или по-точно, набор от знаци (думи), които отразяват реално съществуващи неща. Всеки различен естествен език представлява различен по звучене набор от думи, изразяващ едни и същи неща. Другото виждане за езика усложнява нещата. Според него езикът е система. Това ще рече: при всеки естествен език реалният свят е произволно “нарязан” от думите и те взаимно си влияят върху означаващата територия, която покриват. Ситуацията може да бъде обяснена само с примери. Най-удобният ни идва при съпоставяне на европейските с различни “примитивни” езици. Улеснението тръгва от факта, че първите са устроени приблизително по един и същ начин и притежават съизмерим брой думи. И действително, т. нар. “нарязване” на реалния свят е станало в твърде сходни условия на съществуване. Съпоставката на еднотипни езици засилва идеята, че те са номенклатурно устроени. Но ако сравним един език, в който са различими 900 понятия с друг, наброяващ десетки хиляди, нещата значително се променят. В по-простия език много по-големи “късове” реалност (от гледна точка на по-сложния) се означават от една и съща дума. Нека вземем за пример думите, касаещи брака и всички подробности свързани с него. В нашия език те са най-малко хиляда. А в някои племена, където със сигурност също има такъв тип бракове, изобщо всички възможни думи са толкова. Но там една единствена дума би могла да означава любов, ухажване, полово сношение и излизане на бебето през влагалището. В същия икономичен дух е артикулирано цялото битие на тези хора. Когато казваме, че езикът е система, имаме предвид, че простият език не е част от сложния, както би било, ако езикът е набор от думи, а именно, че цялата реалност е артикулирана по различен начин. Няма пряко съответствие между думите на двата езика. И в двата смисълът на думите е определен от положението им една спрямо друга. В гореспоменатия друга дума би могла да покрива значенията на сватба, зестра и дефлорация. При всички положения покрива нови страни от събитието, които традиционната практика на общността е артикулирала като реални и които ние можем да гадаем и само условно да превеждаме. Точно толкова, колкото и един представител на въпросната общност, след посещение в България, би могъл да обясни на своите съплеменници необходимостта от Мерцедес за младоженците, словото на кума и поздравите чрез DJ-я (освен ако някои тук не му е обяснил енциклопедично безценното и всепокриващо за случая понятие “селения”). Така щото спокойно можем да приемем, че значението е “вътрешна работа” на езика (езиковата общност) и че зависи от значението на близките нему по смисъл думи, както и обратното. Това е идеята за езика като система – взаимосвързаност.
“Ами предметите?” - би напомнил някой. След като приемаме, че реалният свят е произволно артикулиран от езика, той престава да ни интересува в качеството ни на сосюрианци. Припомняйки си философския “диспут” (вж. Приложение 1), ще кажем, че светът не ни е даден нито от това, което обективно присъстващата материя ни налага, нито от онова, което обективно съществуващите условия на познанието ни определят, а от това, как дадената езикова общност, по естествен и произволен начин, ще стигне до своя конвенция на артикулиране (“нарязване”) на реалния свят, за да може да осъществява пълноценно социалния си живот. Дали предметите съществуват или не остава на заден план. Сигурно са факт. Но едва ли си струва да си блъскаме главите върху тяхната битииност, поне в тази лекция.
Ако всичко до тук е ясно не ни остава друго, освен да определим още два термина преди края на лекцията.
Това са термините синхронизъм и диахронизъм. Понятието за езика като система не би имало смисъл, ако не уточним, че става въпрос за определен момент във времето. За да се ползваме от идеята за взаимозависимост на значенията на думите е логично да става въпрос за фаза, в която езикът реално функционира. Той се развива видимо и значенията на думите от преди 100 години почти не съвпадат със сегашните им значения. Преди 100 години сме имали една система, сега - друга. Значи тя може да бъде изучавана само синхронно, т. е. за всеки един момент на взаимообуславяне на значенията. При синхронното изследване значенията от преди 100 години не могат да се смесват със сегашните. По същия начин, по който, ако искаме да изследваме хорото в едно село, разполагаме с две възможности: да ни интересува вътрешната динамика, тоест да изследваме какви са йерархиите или любовните връзки и кой до коя “се бута” да се хване; или да анализираме как се променя съставът на играещите хорото с всяка изминала година. В първия случай интересът ни е синхронен и изследването би имало смисъл само ако се занимаваме с едно конкретно изпълнение в определен момент от историята на селото. Във втория интересът ни е диахронен и ние просто сравняваме конфигурацията на отделните хорa/системи във времето.
[1] По същия начин, по който идентифицираме влака за Пловдив в 20 часа като идентично повтарящ се всеки ден, макар между днешния и утрешния да няма никаква обща материална част: нито самия влак, нито хората в него, машинистите и пр. Освен този пример (с влака Женева – Париж в оригинала) Сосюр дава и още един, също толкова показателен: понякога градоустройството налага да се разруши и след това да се построи наново дадена улица. Макар в новата да няма използвано и едно паве от старата, никой не се колебае да идентифицира същата улица, със същото име.
