Лекция 3. Чарлз Сандърс Пърс (1839 - 1914)

      Пърс е вторият велик основоположник на семиотиката, предвиден в нашия уводен курс. Спорът той или Сосюр е по-важен за развитието на тази дисциплина, никога не е бил еднозначно решен. Около доктрините и на двамата са се формирали цели направления, които са в процес на постоянно развитие. Спорът отдавна е престанал да бъде само теоретичен и въпреки привидностите носи голям идеологически заряд. “Студената” война на семиотиката противопоставя най-вече две страни - САЩ и Франция. Резултат от нея е в много случай непознаване на публикациите на едните от страна на другите и обратно, а понякога и откровеното взаимно игнориране. През 60-те и 70-те години превесът е бил на страната на френската школа, изразител на най-значителното интелектуално явление след Втората световна война - структурализмът. Той обаче навлиза в криза и американската школа започва да доминира, най-малкото заради винаги по-добрата си издателска активност. Но истинската победа на Пърсовото начало в семиотиката е заслуга на италианския учен и писател Умберто Еко. Последният е най-авторитетният пърсианец, а и през 80-те години остава единственият жив “гигант” на семиотиката. Успехът на романа му “Името на розата” го превръща в жива легенда и интелектуалец от световно значение. За българската семиотика изглежда доста трудно да вземе страна в конфликта. Не само защото се стремим към европейска интеграция, а и поради факта, че сме франкофони. Освен това имаме две светила в семиотиката, които са сред главните герои на структурализма - Юлия Кръстева и Цветан Тодоров. И все пак семиотиката в България се свързва най-вече с името на Еко и неговите книги са най-четените. Той е удостоен с титлата доктор хонорис кауза от Софийския Университет. Със същата степен е почетен и Томас Сибиък (американският “кръстник” на семиотиката) от Нов български университет, който е и шеф на International Advisory Board на програмите по семиотика там.

      В нашия Увод в семиотиката ще се постараем да не вземаме открито страна в “конфликта”, а що се касае до Сосюр и Пърс, целта ни е да “позиционираме” двамата теоретици спрямо общата логика на курса. Първият е лингвист, а вторият - философ и учен. За разлика от Сосюр, Пърс е заинтересован от когнитивния процес, т. е. от самите механизми на опознаване на нещата, а не толкова от езиковия резултат. Спрямо централната тематика на нашия курс, която гравитира около теориите на културата, Сосюр ни дава идея за абстрактната структура на означаващите системи, а Пърс - за семиотичния характер на мисловния процес в неговата познавателно-логическа същност. Привидно няма нищо общо между двете доктрини, а и на техните съвременници едва ли би хрумнало да ги съпоставят. Били са необходими десетилетия развитие на науките за знака, докато се е стигнало до положението, на което се позоваваме тук.

      Биографията на Пърс е изпълнена с не по-малко противоречия от тази на швейцарския му колега. И той произхожда от семейство с традиции в науката. И при него бащата се е занимавал с формирането на сина. И Пърс е тръгнал в научната си кариера като вундеркинд. На 8 години започва редовни занимания по химия, на 12 се справя умело в собствената си лаборатория. Паралелно се занимава с логика и на 13 години познава из основи най-важните творби в тази област. На 16 се заема с кантовата “Критика на чистия разум”, за времето си със сигурност най-комплексното и задълбочено философско произведение. Не след дълго знае по-важната половина от книгата наизуст (българското издание наброява 850 страници!). Дипломата му за висше образование е по химия, но през кариерата си на учен се занимава почти с всички съществуващи науки. Характерът му е труден и рядко се е задържал за дълго в един университет. Женил се е няколко пъти и брачната вярност не е била най-силната му страна. Не е мразел алкохола и злите езици говорят, че на младини е платил на някакъв специалист, за да го научи да различава добрите вина. Говори се, че е публикувал приживе една единствена книга, по астрономия, и че лекциите му са били слабо посещавани, заради високото им научно-философско ниво. Публикувал е много статии и е основоположник на философското течение прагматизъм. Изчислява се, че за целия си живот е написал не по-малко от 80 000 страници, които се публикуват периодично от 30-те години насам. В 8 томните Collected Papers са събрани най-важните текстове на философа, но все още се очаква завършване издаването на цялостното творчество.

      Както казахме, Пърс е философ и неговата семиотика е част от всеобхватна философска доктрина, насочена да прозре същността на човешкото познание и механизмите на мисълта. Без да употребява понятието култура в смисъла, който се опитваме да му придадем, той е доловил, че знаковостта е основната характеристика на интелекта. Прозрял е, че нищо не е дадено на нашето познание по непосредствен (интуитивен) начин, а винаги е необходимо посредничеството на знаците. Според Пърс и най-простото усещане, за да стане обект на съзнанието, трябва да участва във верига от знакови трансформации. Например възприемането на червен цвят, според него, съвсем не е механично отразяване на светлинни вълни с определена честота от нашите очи (това касае една недефинирана първичност), а ни е дадено като означаваща единица от рода “това е червено”, свързана смислово с останалото ни познание (според категориите на Пърс – третичност). В момента, в който “разбираме” усещането, то вече отдавна е завъртяно от играта на знаковите отношения.

      За да се разбере Пърс е необходимо да разширим максимално идеята си за знак. Ако при Сосюр стигнахме до констатацията, че знакът е неразделен сбор от означаемо (значение, смисъл) и акустичен образ, при Пърс сложността от там започва. Цялата динамика на мисленето е видяна като трансформация на един тип знаци в друг. Същността на това видоизменяне е обогатяването на познанието. Всеки преход, чрез който нашето познание напредва в неговия нормален ход, Пърс нарича интерпретация. Резултатът от интерпретацията е интерпретантът, който става изходна точка за следващата интерпретация, и така може да продължи до безкрай. Този характерен за мисленето процес той нарича безкраен семиозис. В такъв смисъл знакът е “нещо, което представя нещо друго за някого, в някакво отношение”. Интерпретантът става изходен знак за следващата интерпретация докато има мислене.

      Ако човек се е ориентирал сред тези обяснения, които доста точно отразяват стила на Пърс, е редно да се запита: “Добре, ние мислим чрез знаци, важното във въпросният процес е нивото значение (смисъл), което се обогатява постоянно с напредването на безкрайния семиозис. Но какъв е практическият смисъл от него? Каква е ролята на културата във всичко казано?”

      Както вече посочихме, Пърс е “измислил” прагматизма - философията с най-практичната възможна насоченост. Особено известна страна на въпросната доктрина е теорията за вярата и съмнението, която, както ще видим, е пряко свързана с проблемите на знака.

      Основният мотор на нашето мислене, според учения, е естествената необходимост на човешкия интелект да излиза от положението на съмнение (нестабилно и потискащо) и да търси вярата, която представлява обратното. Става въпрос за вярата в широкия смисъл на понятието, обхващащо и илюзията за неоспорима истина. Тя се отъждествява с чувството за сигурност. Именно това чувство, според Пърс, е най-търсеното състояние на нашето битие. Неговият универсален характер е потвърден от факта, че в тези термини може да се опише по еднакво убедителен начин състоянието на изследователя в неговата експериментална дейност и това на домакинята, с нейните всекидневни проблеми.

      Ето и един елементарен пример: при учения състоянието на постоянно съмнение е нормално. Той изгражда хипотези и търси потвърждение експериментално. Науката е безкрайна (поне според Пърс), но тя се развива благодарение на факта, че постоянно стига до състояние на сигурност по проблеми, за които предварително е била в съмнение.

      Терзанията на домакинята се разгръщат по подобен начин, макар и в по-малки мащаби. Нейното съмнение се изразява в това, дали ястието ще се хареса на семейството, дали ще се изперат петната от покривката, дали прическата й вече не се е развалила и т.н. Цялото й ежедневие е подчинено на мисловна и практическа работа по отстраняване на въпросните съмнения. Тя често експериментира нови рецепти, нов прах за пране, нови прически, преследвайки непостижимата цел един път за винаги всичко да й е О. К., т. е. да е в състояние на сигурност за всяка своя активност. Защото именно, когато постигнем когнитивна сигурност, ние сме готови за действие. Пърс обобщава по следния начин тази идея: действащата мисъл се движи от познавателна, психологическа и практическа необходимост при борбата със съмнението. Постигнатата вяра е сигурност за духа, теория за интелектуалното разбиране и системно насочване за действието. Именно това е двигателят на безкрайния семиозис, който е същността на културата.

      Пърс дава следните примери как през вековете, преди въвеждането на научния метод, човечеството се е борило със състоянието на съмнение. Става реч за метода на упоритостта (твърдоглавието), на авторитета и на априорния разум. И трите подхода, за разлика от научния, клонят към запазване на статуквото. Чрез първия човек просто не приема нищо ново, затваряйки се в една елементарна система. Такива са примитивната религиозност (близка до суеверието) и крайният скептицизъм. При втория се приема някой авторитет, който да мисли вместо нас и ни дава “сигурните положения” наготово. Такава първо е била църквата, после партията, напоследък (а на Запад от доста време) - мас медийната култура на потреблението. Третият метод принадлежи на идеалистите утописти, които си имат априорно изградени системи и догматично свеждат до тях всичко реално, без да са склонни към адаптации и промени.

      Научният метод, единственият, който според Пърс е насочен към постигане степени на истина и най-вече към обективността на нещата, най-добре съвпада със семиотичната същност на културата. Той ни дава идеята за културата като натрупване на общовалидно познание, благодарение на което се осъществява социалният живот на хората, както и понятие за важността на означаващите системи, които са условието за нарастването на общовалидно познание.

      От тук ще тръгне една от най-силните теории на културата - Умберто Ековия модел на културата като енциклопедия (лекция 9). От Пърс идва идеята, че материята на мисълта е знаково (културно) обоснована, че субектът се движи в галактика от знаци, чиито интерпретационен процес акумулира личното знание. На Пърс принадлежи и идеята, че знаците дават границите на нашата мисъл и интелект, че сме онова, което те ни позволяват да бъдем, че в крайна сметка не толкова ние мислим знаците, колкото те мислят нас.

      Цялата доктрина за знаковата същност на мисленето е съпроводена от доста сложна система на класифициране на различните типове и видове знаци. Споменахме в лекция 1, че никой не е успял да се справи задоволително с въпросното начинание, а при Пърс такива психологически нюанси са използвани за тъкмо тази цел, щото с чиста съвест тук се отказваме от излагане на цялата система (при един от подходите нещата отиват натам, че потенциалният брой на възможните знаци клони към 310!). Но не можем да се откажем поне от една нейна минимална част, която обаче се е превърнала в семиотична класика.

      На Пърс грешно се приписва въвеждането на семиотичния триъгълник в неговата наивна форма “предмет - знак – интерпретант”, който е сред най-ясните и дидактични схеми в семиотиката. Той е формулиран от Огдън и Ричардс. При Пърс предметът е нещо безкрайно сложно, от рода на “непознаваем сам по себе си динамичен обект”, който ни се представя при всеки опит да го опознаем като определен непосредствен обект, отразяващ само частично това, което предметът е, във функция на теоретичната рамка или културата, от която изхождаме.

     Така въпросната Пърсова типология на знаците касае отношението на знака и обозначавания обект. По този критерии всички възможни знаци могат да бъдат подредени в три основни категории: икони, символи и индекси.

      Иконичният знак има видима и лесно установима прилика с означавания обект. Иконичните знаци, най-грубо казано, са картинки, макети, диаграми. Отиваме на гости, например, и там виждаме на една от вратите картинка или релеф с уриниращо дете. Веднага разбираме какво е означаваното по този начин помещение. Влизаме в обществена библиотека и съзираме две табелки: на едната е изобразена книга, на другата - четящ човек. Явно на първото място се получават книгите, а на другото може да се чете. При иконичния знак сме в състояние, когато го възприемаме, непосредствено да разгадаем какво означава. Не е нужно предварително да сме се разбрали с другите хора как точно следва да изглежда. Най-много да е необходима конвенция за това, че по принцип е възможно по този начин да се разбираме. Защото представителите на далечни на нашата култури, макар и да разпознаят уриниращото дете, едва ли ще се сетят, че помещението е тоалетна, най-малкото защото в тяхната енциклопедия не присъства сродно понятие.

      А символните знаци са чиста конвенция и относно тяхното значение. Те самите нямат никаква пряка връзка с означавания обект. Възприемането им, самo по себе си, не е достатъчно, както при иконите, за разбиране на техния смисъла. В предишната лекция споменахме, че думите на естествените езици са нещо от този род, напълно произволни спрямо означаваните същности. Друг пример за символ ще имаме ако срещнем горд човек с червена значка, на която са изобразени сърп и чук. Ако не сме подготвени първоначално можем да се подведем иконично и го помислим - примерно - за ковач на сърпове, но не ще познаем. Става реч за графичния символ на комунизма, който е чиста конвенция, установена един път завинаги. Просто група хора са се разбрали предварително, че от сега нататък “сърп и чук” е равнозначно на “комунизъм”. Шестолъчката, по същия начин, е символ на евреите, полумесецът - на мюсюлманите, белият гълъб - на мира, кръстът на християнството (когато е червен - на бърза помощ) и т.н.

      Индексалните знаци носят причинно-следствена връзка с означаваните обекти. Индекс значи показалец. В някои случаи обектите могат да бъдат абстрактни понятия. Там и при най-добро желание не може да се използва икона, тъй като въпросните понятия “никой не ги е виждал”. Те не представляват нещо, което би могло да бъде иконично наподобено (Как изглежда “наляво”, “натам” или “център”?). За да бъдат означени споменатите понятия се избират символи, които обаче съдържат непроизволни елементи. Така стрелките действително отразяват указваната посока (Ековите вектори). Логическата връзка между индекса и обекта може да бъде и истинска, осезаема. В този смисъл Пърс казва, че пушекът е индексален знак на огъня, а отпечатъкът или следата от стъпките е такъв знак на индивида. Между двете неща съществува причинно-следствена връзка, която също е обект на логиката. До неотдавна в България бяха доста популярни автентични индекси. Например малки, деформирани уши с остриган врат по средата бе индексален знак на притежаващия ги субект. Съществуваше взаимообусловеност между въпросните белези и значението, което носещият ги може да има за интерпретиращия, изразено в очакване за фронтално действие.