Лекция 4. Комуникация. Понятие за текст. Интерпретация на текст

      Нека се опитаме отново да разгледаме комуникацията. В най-простата си формулировка тя е обмен на информация. Но нас такова определение не ни задоволява, защото целта ни е да усвоим новите термини от гледна точка на теорията на културата. И в такъв аспект понятието за комуникация е наистина фундаментално. По обхват то е съизмеримо със самата идея за култура. В този дух някои твърдят, че култура е онова, което подлежи на интерсубективна комуникация, т. е. представлява знакова същност. С други думи, когато непосредственият ни опит стане обект на комуникация, ние превръщаме нещо от натура (природно, дадено) в култура (знаково, създадено).

      Културата не може да съществува без процесите на комуникация, неин източник на жизненост и развитие, а пък комуникацията е немислима извън условията на дадена култура, тъй като извън конвенционалните правила информационният обмен е невъзможен. Но с въпросната констатация ни най-малко не се изчерпва интересът ни към комуникацията. Характерна особеност на съвременната култура е, че тя е силно комуникативна. За разлика от всички предшестващи епохи, в които материалното съществуване на хората е било наистина трудно и съответно вниманието насочено към осигуряване на минималните природни ресурси за оцеляване, днес, когато това вече не е проблем, социалният интерес изцяло е доминиран от информационния обмен. Педантите в именуването на епохите отразяват въпросното развитие като преход първо – от доиндустриална към индустриална ера, а сетне – от индустриална към информационна такава. Ерата на информацията съвпада с появяването и развитието на средствата за масова комуникация, но тя тоталното обсебва обществото в неговите инфраструктури (ако държим да използваме марксисткия термин) едва с появата на компютърните технологии. Днес никаква обществена дейност не може да бъде осъществена без да се ползва подкрепата на някакво средство за трансфер на информация. Дори в производствения процес все по-малко хора вършат физическа работа, тъй като именно информационната революция е повишила до такава степен ефективността на материалната дейност, че в едно производствено предприятие има повече оператори на информация, отколкото физически работници. Да не говорим за сферата на услугите, финансите например, където отдавна контактът с реалния свят е чисто “символичен”.

      От гледна точка на потребителите нещата изглеждат по същия начин. Ако се замислим върху същността на потреблението, става ясно, че консумираме много повече нематериалната страна на продуктите, техния имидж, това, което рекламата ги прави да бъдат, отколкото материалната им същност и т.н. Примери доколко комуникативно (информационно) е нашето всекидневие могат да бъдат давани в изобилие. Вероятно е далеч по-лесно да си дадем сметка кои моменти от ежедневието не са пряко зависими от определен вид институционализирана комуникация, но то е тема на друг разговор. Важното е да видим с какво семиотиката може да ни помогне да се ориентираме в тази (пост)модерна обстановка, как би могла да ни помогне да “разбираме” всекидневието по-добре.

      Ще опитаме да въведем едно понятие в трасираната насока, улесняващо връзката между вече казаното в лекциите за културата като знаковост (семиозис) и примерите за конкретна комуникация, в които ежедневно участваме. Става реч за понятието текст. Много по-лесно е да си представим процесите на комуникация като обмен на текстове, отколкото като обмен на знаци. Едно от компактните определения за текст изглежда по следния начин: “Всяка подредена съвкупност от знаци, образуващи цялостно единство със самостойна знакова и комуникативна функция.”. Същата дефиниция продължава така: “Според семиотичната си основа текстовете се делят на езикови /роман, писмо, устен разказ и пр./, неезикови - например визуални /картина, карта на пътищата, ням филм, танц и пр./, акустични /звуков сигнал, музикална пиеса и пр./ и т.н. и смесени /комикси, звуков филм, песен, опера и пр./.” (Справочник на семиотичните термини, Д. Добрев, Е. Добрева, София, 1992-1994, с. 147-148). Не може да не направи впечатление, че някои неща, които в първите лекции минаваха за знаци, тук ги откриваме в списъка на текстовете. Това не трябва да ни безпокои, тъй като и за най-видните семиотици въпросът не е еднозначно решим.

      Нека направим сега съпоставка между знак и текст. За тази цел следва да разграничим две понятия, които използвахме почти като синоними. Става въпрос за смисъл и значение. Когато говорихме за Сосюровата теория на знака (лекция 2) ни направи впечатление, че швейцарският лингвист не се интересува много от конкретната употреба на езика, а отдава по-голямо значение на абстрактната система, гарантираща неговото функциониране. Ключовото понятие бе идентификация. Всеки знак (дума) идентифицираме на базата на разликата му с останалите символи от същата знакова система – както на базата на означаващото, така и на основата на означаемото. Благодарение на въпросната особеност сме способни навреме да схванем, че събеседникът ни е имал предвид “куче”, а не “куме”, “суче” или “каче” (на ниво означаващо) и “котка”, “канарче” или “вълк” (на ниво означаемо). Идентифицирането на знака е първият сред всички семиотични процеси. Чак след като го идентифицираме, ние се оказваме в състояние да търсим някакъв негов смисъл. Смисълът се появява с конкретната употреба на знака, докато неговото значение служи за идентифицирането му преди това. Чак след като сме установили, че звуците, стигнали до ушите ни са “к-у-ч-е” (идентификация), ние преминаваме към осмисляне на факта – все едно дали той е част от фразата “Ние си имаме куче”, “Защитникът на ЦСКА се нахвърли като куче” или просто “Куче!”.

      При текста могат да се открият аналогични елементи, макар там всичко да е по-сложно. Както отбелязахме, текстът притежава “самостойна знакова и комуникативна функция”, което означава, че съставящите го знаци престават да функционират автономно и се сливат в по-обща цялост. На нас продължава да ни се налага да ги идентифицираме, но това е преходна фаза, защото в крайна сметка целта е да идентифицираме значението на целия текст. То не е образувано от простия аритметичен сбор на съставящите го елементи и за разбирането му се натъкваме на темата за структура на текста. Последната е аналогична на онова, което е значението при знака. На тази тема са посветени следващите три лекции. А аналогът на смисъла на знака е интерпретацията на текста. Чрез интерпретативния акт ние “натоварваме” структурата с конкретен смисъл. Интерпретацията е конкретната употреба на текста (аналогично на Сосюровия Parole), докато неговата структура е просто абстрактен механизъм, гарантиращ по принцип смисловото му функциониране (като Langue). Както казва Еко, текстът е една мързелива семиотична машина, която има нужда от читателя (интерпретатора), за да започне да функционира.

      Сега вече знаем малко повече за текста и бихме могли да се върнем на проблема за текстовата комуникация. Става въпрос за една от характеристиките на текста от гледна точка на неговата интерпретация. Текстовете биват отворени и затворени. Сред наивните виждания за комуникативните процеси е и това, да се смята, че стига информационният сигнал да се приеме от получателя успешно, сиреч да е идентичен на съдържанието, което изпращачът е излъчил, комуникацията е перфектна. Ако обаче бе така, нямаше да има потребност от семиотика. Задачата на тази дисциплина започва именно оттам. Когато е налице изпратения текст, комуникацията все още не е приключила. Тепърва се налага той да бъде интерпретиран. Това означава, че от множеството знаци трябва да възпроизведем вписания смисъл, който, както видяхме, не е прост сбор от съставящите го елементи. Не можем да вземем всяка дума поотделно, да установим значението й и да сме постигнали адекватния смисъл на текста. Налага се да извършим сложен интерпретативен процес. Над него ще се спрем в една от бъдещите лекции, посветена на ролята на читателя (лекция 11). Тук ни интересуват само резултатите от интерпретацията.

      Следователно затворени са тези текстове, които предразполагат към една единствена възможна интерпретация. Целта на създаващия ги е те да бъдат максимално изчистени от неясноти. Такива са научните текстове, където авторът е длъжен да описва нещата така, че всеки член на дадената научна общност да може по възможно най-точния начин да разбере написаното. Такива са и служебните комуникации. По гаровата радиоуредба се съобщава възможно най-недвусмислено на кой точно коловоз и в колко часа пристига или тръгва даден влак. Всички закони се пишат по начин, максимално ограничаващ свободните интерпретации.

      Отворените текстове не подлежат на еднозначна интерпретация. Изглежда светът би бил доста по-скучен, ако всички текстове бяха затворени. Царството на отворените текстове е изкуството. Произведенията на изкуството предразполагат към многобройни интерпретации. Не малка част от хората се дразнят от възможността даден текст да бъде отворен, т. е. да не може да се каже с точност какво той означава. Те смятат, че изкуството е еднозначно и налагат една от възможните интерпретации за вярна. Имаме пресен пример с идеология, която виждаше в класово-партийния подход уникален ключ за интерпретация. За да си осигури спокойно интерпретативно бъдеще, тя въведе и единствения официален естетически метод в изкуството – т. нар. социалистически реализъм. Тук се разграничаваме от въприосната тенденция и в духа на плуралистичния модел на истината, за който вече говорихме в първите лекции, приемаме полисемията (многозначността) на произведението на изкуството, за негова най-съществена реалност, та дори и самият елемент, който го прави изобщо изкуство.

      Гледаме примерно филм като “Криминале”. Какво иска да ни каже авторът? Привържениците на реализма са категорични – нищо особено. За кинофилите той е страшно идеен филм. Според безпристрастните - филм за маловажни гангстери. За най-авторитетните критици - произведение, за което сюжетът е от второстепенно значение; основното е, че авторът ни показва по принцип как се прави кино. И все пак, става дума само за възможни интерпретации. Всеки може да избере или да направи своята. Но като теоретици на културата трябва да приемем, че филмът, заедно с всички негови възможни интерпретации, е културен факт. Въпросът за истината в ”Криминале” изобщо не се поставя. Текстът е отворен и оставя пространство за размисъл. Всеки има право, но… до известна степен.

      Отворени текстове съществуват и извън изкуството. Много от журналистите претендират, че представят фактите такива, каквито са. Остават коментара (интерпретацията) на читателя. Народните поговорки, взети като самостоятелни текстове, също са многозначни и дават възможност всеки, на основата на собствения си опит, да ги интерпретира. Да не говорим за Библията, където и до днес на са стихнали споровете около възможните значения.

      И все пак, макар и достатъчно либерална, интерпретацията на отворените текстове не е “слободия”. Еко постулира граница на интерпретацията. Не можем да не се съгласим с него. Колкото и да е отворен като текст, филмът “Криминале” не може да бъде интерпретиран – примерно – като “социална драма за аграрната реформа в Китай”. Всеки текст притежава степен на отвореност. Еко дава пример с възможно най-отворения текст в западната култура - Евангелието. Джек Изкормвача твърдял, че върши любимото си дело, защото бил прочел, че трябва да прави така, в Евангелието. Колкото и да насилваме споменатия текст, в него не ще открием подстрекателство към подобен тип зверство. За случаите, когато е премината границата на интерпретацията, Еко въвежда понятието употреба. В тези случаи ние (като Джек) използваме текста, вместо да го интерпретираме. Но къде се “намира” границата е трудно да се (по)каже. Затова сега не ще се занимаваме с този проблем.

      По скоро, за да затвърдим нововъведените понятия, ще се запитаме към кой точно вид текстове да причислим рекламата, тъй като спорът около нейния статут е и семиотичен. Критично настроените биха казали, че рекламните текстове, колкото и разнообразно да изглеждат, всъщност са напълно затворени: в крайна сметка всеки от тях винаги настоява: “Купете продукта (услугата) X!”. Даже биха отправили обвинение към рекламните дейци, че тенденциозно се опитват да заблудят потребителите, че става въпрос за начин на живот, изтъкан от естетически стойности и социално ангажиране, прикривайки една чисто комерсиална същност.

      Защитниците на рекламата биха отговорили, че благодарение на тази дейност обществото се развива, тъй като потреблението е основополагащият фактор на икономическия растеж и именно той е най-характерната черта в развитите държави. Давайки пример със сивотата на живота в социалистическите държави, където нямаше реклама и култура на потреблението, те биха оправдали всякакви средства за стимулиране на пазара. Ако техните рекламни текстове са затворени, то е само от гледна точка на който ги финансира. Той наистина казва единствено и само “Купете това!”. Но нищо не пречи (а и действително става така) потребителят да приеме рекламния текст за отворен, благодарение на което да припише на продукта значения, надвишаващи функционалното му предназначение и поради този факт да стане по-щастлив.

      Нима са малко хората, за които земното щастие се отъждествява с притежаването на определена марка автомобил, стереоуредба или микровълнова фурна?! Накратко казано: рекламните текстове са отворени за потребителя и колкото по-добре са направени, с толкоз повече възможности разполагат те да станат причина за щастието на хората. Критиците биха отговорили, че по този начин т. нар. потребители се освобождават от необходимостта за познаване на автентичните отворени текстове (изкуството, мъдростта, непосредственият човешки контакт), заменяйки ги с повърхностния свят на рекламата, водещ до затъпяване, отчуждаване на индивидите един от друг и т.н. Тук спорът би загрубял и за това лекцията свършва (не скривайки претенцията си самата тя да бъде отворен текст :-)

начало предишен урок съдържание следващ урок начало предишен урок съдържание следващ урок