Лекция 8. Денотация и конотация. Ролан Барт (1915-1980) и понятието “Мит”
С тази лекция навлизаме в нова фаза от курса. Предстои да се запознаем с един от основните принципи на функциониране на културата, първоначално формулиран от великия датски лингвист Луис Йелмслеу, но получил в последствие различни формулировки от много семиотични авторитети. Този принцип касае това, как на базата на основната семиотична система, с която разполагаме, естествения език, се изгражда множество от повече или по-малко конвенционални системи, даващи необходимата структурност на цялостния социален опит и по този начин превръщащи го в култура. Свързаната с него проблематика е от комуникативно естество и съответно отново се връщаме в интерпретативната семиотика, която изоставихме, докато се занимавахме с идеята за структура (вж. лекция 5, 6 и 7).
Едно твърде просто наблюдение лежи в основата на интересуващия ни семиотичен принцип. Думите в езика достатъчно често биват употребявани не с буквалния си, а с друг смисъл. В определен етап на всяка езикова общност старите думи придобиват нови значения, които са по-адекватни за актуалната социална ситуация. Те също са обект на конвенция и са структурирани като система, но е много по-трудно да се направи за тях нещо като речник, тъй като са безкрайно разнообразни и развиващи се (вж. Приложение към лекция 2). С други думи, бихме могли да формулираме несъответствието и така: културата и светът се променят далеч по-забележимо, отколкото езиковата система, на която се базират. Означаващото на думите представлява завидно консервативна система – думичките в речника отпреди 100 години и сега не са се променили бог знае колко, ала социалната ситуация и заобикалящата ни реалност са се видоизменили из основи. Как е възможно, след като досега многократно настоявахме, че именно езикът ни разгръща света, доколкото смислово артикулиран? За дешифрирането на това противоречие ни помага принципът на денотацията и конотацията.
Опростявайки максимално нещата, можем най-грубо да окачествим тези новосъздаващи се означаващи системи като жаргони. Естествено в най-широкия смисъл на думата. Има политически жаргон, журналистически жаргон, многобройни професионални жаргони, истински жаргон, артистичен жаргон и т.н. Дори употребите на езика от един единствен велик майстор на словото, неговите метафори и словосъчетания, функционират чрез същия принцип на жаргона. Това, с което се отличават жаргоните, е тяхната динамичност и комуникативна ефективност. Семиотичният принцип, който ни интересува, касае повече жаргоните, използващи вече съществуващи думи и знаци, макар че и жаргоните, включващи новосъздадени термини не са в състояние да предотвратят появата на конотативни значения.
Примерите за това двойно значене на думите са безброй. Ако чуем израз от рода на: “Отидохме там, но видяхме мутри и си тръгнахме”, можем да го интерпретираме по два начина. Единият е буквалният (взет от тълковния речник) и той би имал вида на “Отидохме там, но видяхме /грозни, неприятни лица (ликове)/ и си тръгнахме”, което навява на мисълта, че говорещият е очаквал да открие на уреченото място красиви и приятни лица, ала надеждите му не са се сбъднали и той си е тръгнал. Ако изразът се интерпретира с преносното и актуално за сега в България значение на думата “мутра”, резултатът ще е различен и доста по разбираем за всеки член на тази езикова общност. Говорещият е попаднал на място, където е имало /едри, физически силни и ниско интелигентни индивиди, изпълнители на бойни задачи в престъпни организации, враждебно настроени и склонни към насилие спрямо обикновените хора/ и тъй като явно не си пада по този тип люде, нито принадлежи към тяхната категория, набързо се е изнесъл.
Денотация е буквалното значение на думата, а конотация - преносното. Истинският двигател на културата са конотативните системи на означаване, въпреки, че те съществуват единствено и само защото са базирани на денотативните системи, които са по-трайни и по-добре структурирани. Конотативното значение отразява по-конкретни реалности, с тяхната поява става видимо и самото то. В горния пример конотативното значение на понятието “мутра” е актуално от няколко години насам. Преди това същите обекти може би са спадали към категорията “олимпийски надежди”, но с промяната на тяхното битие се ражда и ново понятие, което е конотация на вече съществуваща дума. Тази дума пък си я има в българския език открай време и тя винаги е означавала “грозен, неприятен лик”. Семиотичният спор се върти около обстоятелството, къде точно минава границата между денотацията и конотацията, дали на практика тя изобщо съществува, дали принципът за произволност е валиден и при прехода от едното към другото ниво и т.н. За нас е рано да си задаваме тези въпроси и ще се ограничим да се запознаем с три известни модела, третиращи по три различни начина въпросния семиотичен принцип.
Днешната лекция е посветена на Ролан Барт и понятието за мит, а следващите две съответно са за Юрий Лотман и вторичните моделиращи системи, както още за Умберто Еко и моделът енциклопедия.
Преди да се запознаем с най-известното понятие на френския семиолог, ще разгледаме едно опростено описание на конотацията, предложено от У. Еко в “Трактат по обща семиотика” (вж. Еко 1993а), което, наред със “случая мутра”, ще ни помогне да осмислим по-дълбоко проблема.
Примерът на Еко, за разлика от предишния, е изчистен от всякакви емоционални или естетически усложнения и набляга върху конвенционалността на феномена.
Нека си представим язовир, под чиято стена има населено място. За да се избегнат евентуални бедствия, хората поставят датчик, който отчита нивото на водата. Той има четири светлини, означаващи съответно четири различни положения на водата:
Ако интерпретираме семиотично ситуацията ще установим, че за пазача на язовира има четири знака (по дефиницията на Сосюр), чиито означаващи са светлините, а означаемите, съответно нивата на водата.
Процесът на означаване обаче не спира до тук. Нужна е допълнителна конвенция, която да осмисли тези знаци. Втората би имала приблизително следния вид:
По такъв начин означаващата система е завършена. Ако се опитаме да дефинираме кое на втория вид знаци е означаемо и кое – означаващо, ще забележим една особеност. Евакуация се налага, когато се достигне критично ниво. Но последното е означаемо, а не означаващо. Значи то е неосезаемо и за да почне да означава, има нужда от своето означаващо, което е червената светлина. Следвайки Сосюр, означаващото и означаемото са неделими, като двете страни на медала. Излиза, че означаващото на втората система е целият знак от първата, а не само една от неговите страни. Означаемото ЕВАКУАЦИЯ е означено от червената светлина, когато тя от своя страна е означаващо на “критично ниво”. Иначе не би функционирала цялата система. Някой би се запитал защо направо не се приеме конвенция: червена светлина = ЕВАКУАЦИЯ и т.н., без да се усложняват нещата. Подобна нова система обаче не би работила, защото смисълът ЕВАКУАЦИЯ изчезва, когато не е предшестван от критично ниво на водата в язовира. Тя би имала смисъл само по време на учение по Гражданска защита, където някой фалшив пазач се захване да включва безразборно светлините, за да разбере доколко народът е подготвен да реагира. Само в този случай е налице директната връзка червено = ЕВАКУАЦИЯ, жълто = ТРЕВОГА и т. н.
Много показателен е случаят с думата “лига”. В речника виждаме, че тя има две буквални и едно преносно значение. Буквалните са “гъста и обилна плюнка” и “дружество, съюз с обществено-политически или културни цели”, а преносното е “лигав човек, лигльо”. При двата буквални знака означаващото е едно и също, а означаемото е различно. Ако преносното значение (конотативното ниво на означаване) вземаше само означаващото от буквалните (денотативно) знаци (какъвто би бил случаят на директно означаване червено = ЕВАКУАЦИЯ), то не бихме могли да кажем “лигльо” от “гъста и обилна...” ли идва или от “дружество, съюз...”. В действителност обаче е напълно ясно, че преносното значение няма нищо общо с “лига” в качеството си на “дружество, съюз...”, а е произлязло от серията “лигавене ® лигав ® лигльо”. Следователно, преносният знак се образува от целия буквален знак, който има функцията на означаващо и от преносното значение като означаемо.
Обобщавайки ще кажем, че денотативният знак е съставен от едно означаващо и едно означаемо, а конотативният има на мястото на означаващото цял денотативен знак. Нагледно това би имало следния вид:
Ето и цялостния вид на конотативния знак:
Според Еко няма качествена разлика между двете нива на означаване. Всичко е въпрос на степени в конвенционалността. В горния пример системите са прости и степента на конвенционалност е максимална и за двата случая. При “мутра” нещата обаче не стоят така. Там денотативното (буквалното) значение е по-стабилно и по-конвенционално от конотативното, по-затворено за интерпретации и – по тази причина - по-бедно на смисъл. Общо взето това, което отличава различните жаргони от добре кодираните конотативни системи, е степента на конвенционалност. Всички тези феномени са обединени от един общ семиотичен принцип.
Барт се занимава със същия принцип, но от друга гледна точка. При него вниманието е съсредоточено върху случаите на скрита идеология, които се разпространяват под маската на принципа на конотацията. В една от първите си и най-известни книги, “Митологии” (преведена на български, но включена на части в двете сборни издания на Барт), френският семиолог се занимава с изследването на съвременната буржоазна култура. Т. нар. митове са конотативни образувания, чиято отличителна черта е, че заличават същността си на конструкти и минават за нещо съвсем естествено. Според Барт, тази култура претендира по такъв начин да бъде смятана за някакво естествено състояние на нещата, поставящо всички на нормалното им място, неподвластно на каквато и да било идеология. Обект на изследванията на Барт са най-различни текстове от ежедневието: реклами, статии, филми, театрални постановки, стриптийз, предизборни кампании, кеч и тн. Критиката на тези текстове са публикувани първоначално като отделни статии в един ежеседмичник в продължение на година, след което са издадени в самостоятелен сборник, придружени от теоретично есе, онагледяващо интересуващия ни семиотичен принцип. Барт му дава следното графично изображение:
Примерът, който Барт използва за илюстрация на теоретичното есе, е фотография, публикувана на първа страница на един от френски официози. Става въпрос за 50-те години, когато Франция все още има колонии. На тази фотография млад негър във френска униформа отдава чест, гледайки нагоре, във френското знаме. Снимката е без коментар, но според Барт тя носи много по-задълбочен смисъл, отколкото изглежда. Това, което иска да внуши е (буквално, по думите на Барт): “Франция е империя, под чието знаме служат вярно всичките й синове, без разлика в цвета на кожата, и за тези, които я обвиняват в колониализъм, няма по-добър отговор от усърдието на младия негър в подчинението на неговите мними “потисници”.
Резултат от семиотичната функция на този знак/мит е, че възприемащият снимката продуцира сам втория смисъл, макар привидно да не е насочен по никакъв начин към такъв прочит. И действително, ако се абстрахираме от направения анализ, няма абсолютно нищо странно и необичайно подобна снимка да се появи във вестник. Не е сложена там нарочно от някой, който пропагандира колониализма. Тя е част от всекидневието. Критиката на Барт е към буржоазната култура, изградена по начин, осмислящ като натурално онова, което в действителност е подчинено на строго определени принципи, а от тях са облагодетелствани носителите именно на тази култура, за сметка на други, които пък са ощетени.
Нека видим сега по-конкретно как е изграден митът. Означаващо (1 на схемата) е материалният носител на снимка с усърден чернокож. Означаемо (2) е самото значение /усърден чернокож, който поздравява.../. Денотативният знак (3) е фотография с усърден чернокож, който поздравява френското знаме. Тази снимка или по точно целият този знак, означаващ “усърден чернокож...” е означаващото (I) на конотативния знак, или мита. Митът (III) е образуван от означаващото (I) и означаемото (II), което звучи така: “Франция е империя, под чието знаме служат...” и т. н.
В нашите условия също можем да си представим как функционира принципът на мита. За да спазим епохата нека се върнем към 50-те години. Не би било трудно да се намери на първа страница на “Земеделско знаме” или на “Работническо дело” снимка на селянин, предал земята си на ТКЗС и радостен поздравяващ тракториста, подкарал последен модел съветски трактор, който я обработва. Денотативният знак “снимка на Радостен селянин” (3) би имал конотативно означаемо (II) от рода на: “Само чрез масовизация на земята и с помощта на братския Съветски съюз трудът на българския селянин ще е пълноценен и ефективен”.
Изобщо журналистиката е едно от царствата на конотативните игри. Там те не са толкова доловими на ниво знак, каквито примери разгледахме до сега, колкото на ниво израз. Особено мнимо независимите издания много често прибягват до услугите на конотацията, за да изразят становище, докато на денотативно ниво всичко изглежда безпристрастно. Заглавия от рода: “Доларът продължава да е нестабилен”, “Доларът отново излетя” и “Левът рухна окончателно” на ниво фраза информират за едно и също събитие, ала подборът на думите конотира различни отношения към проблема. Друг типичен пример как медиите създават конотативно значение от вече съществуващи думи е нашумелият израз “кредитен милионер”. Тези личности са съществували и преди, както и думите “кредит” и “милионер”, но откакто бяха свързани по такъв начин, общественото мнение за тях кристализира в новия конотативен и пейоративен (отрицателен) смисъл.
Най-близкият до Барт пример от нашата реалност е вероятно вестник “24 часа” от началния му период. Неговата същност почиваше на непостижимия журналистически мит нещата да се представят “такива, каквито са”. Вестникът се появи с намерението да наруши двуполюсния модел в пресата. Цялата му комуникативна стратегия се градеше на претенцията за максимална обективност, противопоставена на заинтересованите интерпретации на фактите от страна на синята и червената преса. Точно както с илюстрацията на Барт и тук се денотира безпристрастност и преследване на истината, което само по себе си би правило чест на всеки вестник. Но на конотативно ниво се получаваше съвсем друго. Щом истината е по средата значи и от ляво и от дясно идват лъжи. А модерните теории ни учат, че е невъзможно който и да било факт да се представи обективно, такъв какъвто е. Винаги остават недоизказани неща, представя се през погледа на някой и винаги това, което стига до читателя, е във вид на текст, представящ нещата в избран от автора ред по важност.
Именно демонстративната неутралност бе алибито, за въпросната всеизвестна истина да бъде замаскирана върху страниците на вестника. Неговото чисто геометрично позициониране по средата (нито от ляво, нито от дясно) му наложи “обективната истина” като комуникативна стратегия, но не като реална практика (което е невъзможно), а тъкмо като мит. Мит, чиято мощ идва от конотативната му същност.
Естествено, социалната ситуация следваше да откликне на въпросната стратегия. И то стана в точно определен етап от промяната. В нейната начална фаза огромното национално съгласие бе на едната страна и съмнения за “истината” нямаше. Всичко изглеждаше просто и ясно. Когато промените приеха политически измерения и тръгнаха по демократичен път се получи забавяне и се установи двуполюсният модел. Ситуацията стана по-сложна за интерпретиране. Именно в този период, характерен също и с небивала икономическа криза, както и с компрометирането на някои от новите лидери, възникнаха условията за неутралната стратегия.
Вече казахме, че от семиотична гледна точка денотативното ниво на комуникативната стратегия бе “неутралност, истина”. Внушението за тази информационна перфектност бе постигнато с обикновени журналистически похвати. Най-могъщият от тях бе новият стил. Фактите се описваха с езика на обикновения човек. Това рязко се противопоставяше на стила на двата конкурента и недвусмислено конотираше, че само по такъв начин може да се каже истината на хората. Който увърта нещата и използва сложни изрази, крие истината тъкмо защото тя е проста. Думи като “лапам”, “далавера”, “зелено” и пр. станаха редовна част от заглавията на в. “24 часа”. Почти всички всекидневници, включително и онези, с големи претенции, постепенно възприеха този стил.
Другият похват на вестника бе възвръщането на изгубената простота. Както казахме, в определен момент новородената опозиция трябваше да се институционализира. Появиха се много партии, както и съпътстващите ги междуособици. Промяната загуби първоначалния си спонтанен характер, а някой от лидерите се оказаха с нечисто минало. Вестник “24 часа” предложи универсален интерпретативен ключ - парите. Логиката на парите е проста и ясна. Тя идеално се покрива с денотираната истина. Има пари - добре, няма пари - зле. От тук и непрестанната тенденция да се дискредитира политиката изобщо. Именно тази логика на парите конотираше, че “и тия са като ония”, “депутат се става за да се налапаш” и т.н. Всички претенции за идея, за демократична политика са фалшиви и отдолу винаги стои икономическият интерес. По този начин “24 часа” стана вестникът на ощетения човек, обречен винаги да бъде лъган. Само той предлага фактите в тяхната необорима простота.
Тези са двата главни журналистически похвата, които допринесоха за фактическата победа на в. “24 часа” над конкурентите му. Визираното своеобразно майсторство изгради успешно мита за журналистическата истина, като лиши от него двата официоза.
В уводния курс по семиотика ни интересува културата като цяло и не може да не отбележим какви са последиците за нея от въпросния издателски успех. Както казахме, стилът бе възприет от всички и допринесе за общото падане на журналистическото ниво. Мнимата обективност доведе дотам, фактите и събитията да се представят в тяхната груба първичност. “Четирима нерези изнасилват родопчанка”, “Нарязва тъща си с брадва, после пие в кръчмата”, “Заек озверя от любов към котка”, “Бик заклан в апартамент”, “Едноок прилеп изнасилвал занзибарки” и пр. са типични примери за заглавия от първа и последна страница по нашите всекидневници. Да не говорим за снимката на трупа на А. Луканов след аутопсията, направена в моргата и публикувана на първа страница на “Нощен труд”. Естествено, това не е представяне на фактите, “такива каквито са”, а е тяхната версия от гледна точка на човек, лишен от всякаква култивираност и критическо мислене. А журналистическият майсторлък се състои в симулирането на тази версия. Така “фактите” са готови за консумация без каквото и да е интелектуално усилие.
Комуникативната стратегия на “24 часа” институционализира и политическия нихилизъм. Позицията, че “и тия са като ония”, и че всичко е продиктувано от логиката на парите, попречи на читателите му не само да развият каквато и да е политическа култура, но изобщо да следят събитията от някаква различна гледна точка.
Вестникът направи официално схващането на онези, които отричат априорно и безкритично всякаква политическа идея и по такъв начин успя да катализира първоначално незначителна, а сетне - трагична тенденция. Не закъсняха и резултатите от липсата на политическа култура у нас. Сега (10/’96) сме заставени да се справяме с последиците от посочената липса.
