Лекция 9. Речник и енциклопедия: модел за текстуален анализ, предложен от Умберто Еко (р. 1932)
Продължаваме разглеждането на основния семиотичен принцип, който в предишната лекция въведохме като Денотация и конотация. Ековата хипотеза е доста по-глобална от примерите, които бяха дадени с Барт и засяга строежа на цялата култура. Ефективността на моделът е най-очевидна при анализирането на текстове. Там се крие един от основните семиотични спорове. Когато въвеждахме понятието “текст” (лекция 4) казахме, че става реч за съвкупност от знаци, имаща самостойна комуникативна функция. Най-важното бе, че тази съвкупност не е прост смислов сбор от съставящите я елементи, а нещо изцяло различно. Това означава, че ако текстът е от думи, крайният му смисъл не е сбор от значенията на съставящите го думи, а нещо качествено ново. Горе-долу от такава изходна позиция се е развила структуралната семиотика, според която компоненциалният (лексикалният, т. е. на отделните съставни елементи) анализ на текста не води до никъде (Греймас) и за това се е концентрирала върху дълбоките нива на генериране на смисъла, игнорирайки комуникативната повърхност.
Еко, развивайки една идея на френския лингвист Емил Бенвенист (1902 – 1976), нарича теориите с такава насоченост семиотики от първо поколение, като им противопоставя онези, от второ поколение, също ориентирани към текста, но претендиращи, че при едно добро ниво на институционализираност на даден език в елементите му виртуално се съдържат всички възможни значения, с които участват в смисловата амалгама на текста. Казано по-просто: Еко е съгласен, че текстът е със самостоятелен смисъл, но последният е производен на начина, по който езиковата общност, с говоренето си, потвърждава статистически определени значения на съставящите го думи.
Ако погледнем на езика от подобна гледна точка ще видим, че освен буквалното, речниково значение, думите разполагат и с цяла съвкупност “неясни” значения, само част от които се реализират, когато думата участва в даден текст. Авторът не използва в случая термина “конотативни значения”, защото същият би ограничил означителния потенциал на думите, а избира модела на енциклопедия, по-добре противопоставящ се на речник. Ако се върнем на първоначалния проблем ще видим, че действително една семантика (дисциплина, която се занимава със значенията на знаците) под формата на речник не ни осигурява достатъчно пространство за анализ, тъй като буквалните значения често отстъпват място на останалите, които са трудно класифицируеми. Именно това са имали предвид семиотиците от първо поколение, които се отказват от лексикалния анализ.
Но нека видим какво по-точно е семантика под формата на речник.
Още от времето на Аристотел, в зараждането на Западната култура, се е опитвало да се постигне ред в изучаването на света. Този ред се изразявал в намерението да се подредят в йерархии понятията, съставляващи познанието за реалността. Когато дадено понятие е класифицирано на определена позиция в тези йерархии, то е едновременно обяснено и служи за обяснение на стоящите под него. Опити в посоченото отношение са правени непрекъснато през вековете, тъй като се приемало, че само по такъв начин може да се гарантира абсолютното познание за света.
Идеалните речници имат вида на безкрайни дървовидни разклонения, които от по-абстрактните категории отиват към все по-конкретни родове, видове, типове и т.н., та чак до индивиди. Ето пример (измислен) за такова дърво:
Оттук нататък разклоненията стават безкрайни. Естествените науки са възприели този тип модел и това им е помогнало да се развият достатъчно богато. Например ако се продължи “клонът” на животните ще трябва да се добавят милиони позиции. Те са строго йерархирани, благодарение на което двама учени от различни краища на света безпроблемно споделят постиженията си в изследванията за определен вид. От семантична гледна точка значението е функция на позицията. Щом едно понятие е включено във въпросните структури, то автоматично бива натоварено със смисъл. Така речниковото значение на “човек” от горния пример е “рационално смъртно същество”, а на “животно” – “нерационално смъртно същество” и т.н. Целта на философите през вековете е била да се направи такава универсална подредба на понятията, че тя да включва всичко мислимо и по такъв начин да се постигне окончателната картина на света (в онези времена идеята, че светът се променя исторически не била много разпространена). Горе-долу това намерение, но с доста по-скромни амбиции, днес представлява семантиката под формата на речник.
Еко дава следния пример: ако посред нощ жена събуди съпруга си и му каже “Мъжо, в двора май има някой!” и ние се опитаме да направим лексикален анализ на използваните думи, ще видим, че “някой” предполага човек. Но ако заменим “човек” с неговото речниково значение (рационално смъртно същество), резултатът едва ли може да ни задоволи. Жената съвсем не я интересува смъртността и рационалността на въпросното същество. Това се има предвид, когато се казва, че речниковото значение на знаците (думите) не може да се отъждествява със смисъла им в текста. В случая под “човек”, говорещата разбира “индивид, който застрашава по някакъв начин тях или къщата им, намирайки се по никое време и неканен в такава близост”. Според Еко е възможна семантика, в която отделните знаци са организирани в нейерархиран ред и значенията им не се определят по речниковия принцип, а зависят от конкретно осъществилите се употреби до съответния исторически момент. Моделът е известен като “енциклопедия” и според него значението на “човек” не се изчерпва с “рационално смъртно същество”, а включва безброй възможни значения, които статистически са се утвърдили в употребата на понятието и са станали част от културата. Едно от тези безброй значения е дадено в стереотипната, многократно осъществявала се ситуация, при която всеки принадлежащ към нашата култура усеща понятна тревога (т. е. щом непознат човек се върти нощем около къщата, вече е налице повод за безпокойство).
Когато жената изрича своята фраза, тя всъщност реализира в своеобразния вербален текст едно единствено от многобройните значения. Другите значения остават в латентно състояние. Но всички са обект на семантиката под форма на енциклопедия. Затова Еко е убеден, че културата е гигантска енциклопедия, чиито знаци са натоварени със смисъл, който конкретната и статистически повторима практика им е придала. Част от енциклопедията е съставена от правилата за тяхната употреба. Както жената от примера се позовава на обективно регистрирания колективен опит относно една страна от значението на “човек”, така съдържателят на киносалон, когато попита касиерката “Има ли хора тази вечер?”, се позовава на друга страна от същото сумарно енциклопедично значение, носеща друг смисъл (платили билета си зрители). И собственикът на киносалон не се интересува от смъртността и рационалността на посетителите, нито от това, че те са гръбначни и бозайници.
В други исторически ситуации практиката е добавила в енциклопедичното значение на “човек” “единица жива бойна сила”, “мярка за всички неща”, “вълк за другите хора” или, да речем, “вкусно месо”. Езиковият знак “човек” означава посоченото и много още подобни. Но той не може да означава всичко. За да означава нещо е необходима междуличностна конвенция относно значението. Именно тя представлява глобалния човешки опит. Това, което се е случило обективно с хората и имащо някакво практическо значение за тях (или просто ги интересува) негласно се превръща в конвенция, то вече се знае. В комуникацията можем да се позоваваме на него и ще бъдем разбрани. Но “човек” не може да означава например “небесно тяло, излъчващо светлина” или “математически знак за събиране”. Щом не се е случило в обективния опит, то не се е превърнало и в култура. Няма го в енциклопедията.
Според очертания модел реализирането на смисъла на текста е преди всичко процес на неутрализиране на голяма част от потенциалното значение на знаците, които го образуват. Ситуацията и контекстът подсещат интерпретиращия коя част от значението на знаците да актуализира и коя – не. Но наистина новото тук е приемането, че ситуацията и контекстът са вписани в енциклопедичното значение за знаците. Семиотиците от първото поколение са убедени, че само благодарение на ситуацията и контекста текстът е в състояние да означава. Еко пък отстоява позицията, че когато възприемем текста дори извън конкретен контекст, ние сме в състояние, благодарение на енциклопедичното значение на знаците, да предположим възможните смисли, а освен тях и възможните контексти и ситуации, съпровождащи показаните смисли. Той дава следния пример: ако имаме две фрази от типа на:
“Да върнем Гошко в зоопарка!” и
“Да върнем лъва в зоопарка!”
интуитивно лесно правим разлика в смислите. Не е нужно да ги възприемем в реална ситуация, за да се досетим, че в първия случай “върнем” актуализира най-вероятно намерението на някакви родители да заведат отново детето си в зоопарка, а във втория става въпрос за група звероукротители (или служители на зоопарка), които с безпокойство се надяват час по-скоро да хванат избягал от клетката си лъв и отново да го настанят на мястото му.
Със сигурност тези два нюанса на значението “да върнем” са немислими от семантика под формата на речник. Но енциклопедичният модел ни обяснява защо сме в състояние да предположим ситуацията, вместо да чакаме тя да ни помогне да схванем смисъла. Ако мобилизираме фантазията и опита си, ще сме в състояние да предположим и други, освен изброените ситуации. Това ще е интерпретативна работа, чиято граница опира в общоприетото. Тези ситуации, както биха си ги представили повечето хора, са културно обосновани, докато онези, които са собствени фантазии, можем да ги окачествим като употреба на текста вместо негова интерпретация (вж. лекция 4).
Посочената особеност ни навежда и на друга основна черта в енциклопедичния модел. Еко я нарича енциклопедична компетентност. Хората, макар и членове на една и съща културна общност, не са “равнопоставени” пред актуализацията на смисъла на даден текст. Огромното количество информация, което е предполагаемата Глобална енциклопедия, не е по силите на никой отделен индивид. Тя е сбор от енциклопедичните компетентности на цялата общност. Който създава текст, за да комуникира, съзнателно или не, се обръща единствено към част от общността. Всъщност само към притежаващите необходимата “порция енциклопедия” за да актуализират предложения от него смисъл. Затова понятието речник отново става актуално. Ако текстът, който се предлага, е вербален, първата “селекция” на потенциалните му читатели ще се отнася до способността им да разбират езика, на който той е реализиран. Но тук става реч единствено за предпоставката, от където тръгват най-важните за интерпретацията процеси. Следващата селекция предполага именно енциклопедичната компетентност. Текстът остава разбираем само за индивидите, чиято култура съдържа използваната от автора му “порция енциклопедия”.
Нека си представим ескимос, който по странно стечение на обстоятелствата решава да научи български език. Има на разположение единствено българско-ескимоски и ескимоско-български речници. След много труд успява да научи всички думи и така неговата компетентност почва да “съвпада” с българския словесен фонд. На теория всеки текст на български език би следвало да е разбираем за него, тъй като той знае отлично значенията на съставящите го думи.
Нека си представим сега, че пред ескимосът се отваря възможността да слуша типична българска радиостанция. По нея чува нещо, което ние, “българите от България”, бихме разпознали като поп-хит от 1995 г., известен като “Пирамиди”. За ескимоса обаче е невъзможна подобна идентификация. Идващото до него е информация, която звучи по следния начин: първо се чува телефонно позвъняване и после фразата “Ало, България... Варна, какво става при вас?”
Такова начало би окуражило ескимоса и би го накарало да се заслуша в любимия език. Следващата фраза обаче непременно ще породи съмнението, че с българския му нещо не е наред: “О-о-о велики фараоне, човека взе парите и...”, след което започва музика. За какво става въпрос, би се замислил човекът от севера: за българското Черноморие или за Древния Египет?! Първите думи от песента са “Пирамиди, Фараони и балъци за милиони”. Ако се приеме, че “балък” е нещо от рода на роб, той ще скалъпи някакъв що-годе приемлив смисъл и ще отдъхне с надеждата, че темата за Древния Египет все пак се е утвърдила.
Това обаче не ще трае дълго, тъй като следващата фраза би попарила радикално интерпретативния му ентусиазъм: “Куче влачи рейс. Диря няма, няма хей”. Как така? В Древния Египет ли? Може би при ескимосите кучета влачат средствата на градския транспорт, но първо оставят дири и второ, като как така се пренасяме чак на другия край на света.
На базата на речниковите (буквални) значения не може да се направи абсолютно никаква смислова връзка между въпросните теми. Ако ескимосът потърси интерпретативно спасение в по-нататъшното съдържание на текста, едва ли ще сполучи: “Човека взе парите, каза “Чакай малко!”, Хвана самолета, Дръжте му петите!” - ?!; “Я подай ми мале тенката пушка!” - ??!!; “Кукувица кука от зелена бука, няма да ни стигнат още сто години.” - ???!!!; “Нагоре е високо, надолу е дълбоко, в София е тесно, няма вече лесно” - ????!!!!
В този момент ескимосът ще приеме за вярна последната фраза и ще реши или да се откаже от изучаването на българския или да кандидатства за неколкомесечен стаж в България, за да се запознае на място с културата, родила такъв “смислов” шедьовър-енигма. Или в най-лошия случай ще му се наложи да се абонира за в. “24 часа” (лекция 8), от където ще разбере за живота в България такъв, какъвто е, и когато в бъдеще чуе “Тигре, тигре” или “Радка пиратка” I и II, само ще се наслаждава, а няма да се губи в смислови лабиринти. Защото за семиотиците е ясно, че интерпретацията на тези текстове е напълно възможна за всеки зрял (но не и прекалено) представител на съвременната българска култура, който владее не само речниковото (денотативно) значение на думите, но и енциклопедичната (конотативна) компетентност, даваща му сценариите за тяхната употреба. Именно защото езикът носи в себе си освен буквалните значения на думите, още и тяхната енциклопедична смислова надстройка, която е актуална за дадения исторически момент. Все едно дали тя е атрибут на истинската култура, псевдокултурата, антикултурата или попфолккултурата :-).
