Лекция 10. Юрий Лотман (1922-1993): моделиращи системи, типологии на културата и семиосфера
Лотман е най-видният руски семиотик за всички времена. Неговият принос към тази дисциплина е неоспорим. С личността му се отъждествява цяла семиотична школа, известна под името московско-тартуска. Тя наистина е явление в теорията на културата, тъй като за да се утвърди като световно значима е трябвало да преодолее две бариери, с които нито парижката, нито американската семиотика са се съобразявали. Първата бариера е езиковата, а втората - политическата. По странно хрумване на съветските академични структури, семиотиката е била сред нежеланите дисциплини и на Лотман му се наложило да замени “неудобното” име с инженерно звучащото “моделиращи системи”. По такъв начин той успял да отклони вниманието на научните комисари (както се изразява Сибиък) и понеже подходът му е напълно оригинален, нововъведеният термин се утвърдил успешно в официалната терминология като характеристика на споменатата школа.
Нашият интерес към Лотман има отношение към принципа на конотацията и целта ни е да видим каква е неговата “версия” по въпроса. Онова, което Барт нарича език и мит, Еко речник и енциклопедия, за Лотман е първични и вторични моделиращи системи. Както вече видяхме, всяка нова трактовка на принципа го изяснява в различна светлина и случаят с Лотман потвърждава въпросното правило. На базата на подхода семиотичните нива да се разглеждат като моделиращи системи се обособяват две ключови понятия. Едното е типология на културата и представлява основно теоретично направление за дейността на цялата школа. Най-общо казано, Лотман типологизира културите на базата на това, как вторичните системи (изградени върху първичните, т. е. естествените езици, по принципа на конотацията) моделират реалността. Второто понятие е семиосфера. Става реч за глобален модел на културата, отразяващ нейната нематериална, семиотична и комуникативна страна.
И двете понятия представляват интерес за нас и ако трябва да характеризираме по някакъв начин подхода на Лотман, най-точната дума е “глобален”. Тук става въпрос за целите култури, за инвариантни (непроменящи се) принципи на тяхното развитие, за цялостни съпоставки и т.н. Сравним ли лотмановата семиотика с икономическата наука, типологиите на културата и семиосферата ще отговарят на макроикономиката. Културата е видяна по начин, по който макроикономиката очертава рамките на развитие на цялата икономическа система. Тя се интересува от брутния вътрешен продукт и от глобалните тенденции, а не от извеждането на главните пазарни принципи, което е работа на микроикономиката. Именно в последната се моделират абстрактни идеални пазари, за които се извеждат формули, регулиращи взаимоотношенията между търсене и предлагане. В семиотиката "микроикономичен" подход е този, който разглежда знака като част от абстрактна система, изолирана от конкретните означаващи процеси. Двата подхода са взаимно допълващи се. Относно принципа на конотацията, примерът с язовира и схемата на Барт (лекция 8) са “микро” обяснения, а енциклопедията (лекция 9) и типологиите на културата - “макро”.
Но какво точно означава "тип култура"?
Принципите за типологизиране на културите е сходен с принципа за текстуален анализ (лекция 5). Целта е да се изведат ограничен брой инвариантни елементи, които присъстват във всяка култура и определят скелета, върху който се изгражда невероятното разнообразие от съществуващи конкретни случаи. Както при текстовете, така и при културите, сравнителният анализ на голям брой културни ситуации води до по-ясна теоретична обоснованост на проблема. Няма да се впускаме в подробно изследване на всички детайли, които предлагат Лотман и компания в доказателство на легитимността и функционалността на метода, тъй като това би отнело повече от предоставеното ни време, а ще изложим в опростен вид примера, с който той илюстрира понятието в уводната статия.
Според Лотман една от най-подходящите квалификации на културите може да се направи по това, какво е тяхното отношение към проблема "знак". Тук не бива да бъркаме казаното в началните лекции за културата и знаковостта с отношението на една завършена култура спрямо знаците, които я съставят. Става реч за две различни неща. Като два различни типа Лотман предлага Средновековната и Просветителската култури. Той ги разграничава по тяхната степен на семиотичност. Според него Средновековната култура има висока семиотичност. Там на всичко се приписва някакъв допълнителен смисъл, всичко значи нещо повече от онова, което може да се предположи на пръв поглед. Просветителската култура пък е антисемиотична. В нея се гледа на нещата такива, каквито са. За тази култура автентично е това, с което имаме непосредствен контакт и опит, а лъжливото е пресъздаденото от знаците. Думите са лошото, а делата - истинското.
Приемем ли типологичните характеристики на двете култури, не е трудно да забележим пораждащите ги причини. Средновековието е доминирано от една доста догматична религиозност, която постулирала тоталната производност на всичко земно от божията воля. Земният живот е възприеман като нещо преходно и подготвящо небесното съществуване. Доминиращата идеология е внушавала, че Бог вижда всичко и е навсякъде. Всяко човешко действие се извършва в контакт с отвъдното и зад всеки предмет или явление се крие някакъв отговор или напътствие от Него. Нещата следва да се интерпретират, за да се разбере скритият смисъл, който носят. Тази култура по никакъв начин не стимулирала рационалното обяснение на фактите. Сред най-внушителните образи, които цитира Лотман, са обясненията на средновековен автор относно богатия на символичност ритуал на Причастието. Според въпросния автор Божественото е едно безкрайно съдържание, което се предава в цялостен вид чрез всяка част от Причастието, получена от вярващите. По такъв начин всеки залък е натоварен с огромно значение. Авторът не дава рационално обяснение на това, а използва доста сполучливо сравнение. За него въпросното съдържание е като отражение на лице в огледало, еднакво както за цялата му повърхност, така и за всяко негово парче, ако то бъде отчупено. Според Лотман това средновековно отношение към знаковостта засяга и естествения език, където е необходимо отделните думи грижливо да бъдат тълкувани, за да се стигне до истинския смисъл, стоящ зад тях.
В Просвещението отношението към заобикалящия човека свят е противоположно. Цялата негова култура се базира на опозицията естествено - неестествено. Откриването на реалните, земни фактори на човешкото щастие пренасочва фокуса на културата към природните дадености на индивидите. “Физическото щастие, трудът, храната, животът, възприеман като определен биологичен процес” (Лотман 1990, с. 270) са все автентични елементи на битието.
Социалното е фалшиво. Цивилизацията е измамна. Тя заставя индивида да търси щастието в придобити идеи, вместо в естествената му природа. Семиотично погледнато се предпочита самият референт, вместо означаващия го знак. Делегитимира се всеки процес на означаване. Това обаче съвсем не означава, че в Просвещението животът е протичал извън социалната реалност, която наричаме култура. Лотман има предвид, че именно вторичните системи моделират просвещенската култура по този начин. Самата опозиция естествено - неестествено, както и всички нейни производни идейно-аксиологични оси са начин, по който реалността е семиотично организирана (структурирана). Антисемиотичното отношение е резултат (ефект) от чисто семиотичната културна ситуация, която именно е условието да се породи въпросното специфично отношение между първичните и вторичните моделиращи системи. Ако си припомним казаното за Барт (лекция 8), неизбежно ще направим аналогия с прикритото митологизиране на елементите на буржоазното всекидневие. И там, зад ореола на “естествения ред на нещата”, се криеше вторична семиотична система (мит), която бе решаваща за тяхното функциониране.
Лотман дава показателен пример в подкрепа на своята хипотеза. В повестта “Холстомер” на Л. Н. Толстой са изложени предполагаемите мисли на един кон, който има затруднения да разбере значението на думите “мой”, “моя”, “мое” и т.н., с които си служат хората. Той не може да разбере защо еди кой си го нарича с тази думичка след като съвсем други хора го хранят и яздят. Чудно му е изобщо цялото поведение на хората, които се стремят да назоват колкото се може повече неща с думата “мое” и който го прави най-много се смята за най-щастлив. Чудното за коня е, че връзката между човека и нещата, които той нарича “мое” е чисто символична (семиотична), а не реална. Той не ги ползва и дори рядко ги вижда, но черпи щастие от това, да ги нарича “мое” (с. 270-271).
Ако погледнем съвременната ситуация, лесно бихме могли да открием типове култури, противопоставени на същия семиотичен принцип. Можем да кажем, че културата на средния американец е почти толкова семиотична, колкото и тази на европейското Средновековие. В Америка, но общо взето и в повечето развити държави, социалният статус на хората е означен от потребителската им кошница. Човек излиза на социалната сцена с нещата, които притежава, услугите, които ползва, служебното си положение и т.н. Всички изброени елементи изграждат неговия имидж, значат нивото му на успех в обществото. Някой би казал, че е невъзможно без тази страна от живота и че няма алтернативи на едно консуматорско съществуване, което е напълно вярно. Но според вече изложената хипотеза, същественото за семиотичната същност на “потребителската кошница” е критерият на подбор в консуматорската дейност, където съществуват алтернативи. Средният американец не си подменя “потребителската кошница” заради нейната физическа нефункционалност. Той не купува нова кола само когато старата вече не става за нищо. Не си сменя мебелите, защото старите са неупотребими. Да не говорим за дрехите.
В маркетинга се говори освен за физическа, още и за символична (морална) износеност на стоките. Феноменът е много близък до принципите на модата и се възпроизвежда с подобна ускорена цикличност. Говори се, че в Америка е съвсем нормална следната практика: когато повишат служебно главата на фамилията и "издигането" е съпроводено с увеличаване на годишния доход, незабавно се променят всички елементи на “кошницата”. На принципа на кредитната система въпросната личност подменя голяма част от собствеността си, така, че тя да отговаря на новото му положение. Ако повишението е значително, той може да смени дори къщата с друга, в по-добър квартал, обзавеждането, колата (например Форд с Мерцедес), клуба, който посещава и т.н. Интересното е, че всичко се прави веднага след повишаването. Новият доход тепърва ще изплащат всички придобивки, но те са длъжни да засвидетелстват (означат) издигането още в самото начало. При такава мотивировка в потреблението трудно можем да говорим за удовлетворяване на основните нужди (вж. Прочутата схема на Маслоу, която може да се открие във всеки учебник по маркетинг), а е очевидна символичната същност на феномена.
Но нека се върнем в една по-позната обстановка. Какъв тип беше потребителската култура по тоталитарно време у нас? Бих казал диаметрално противоположна на горния. Като оставим настрана Корекомите, потреблението на населението бе обезпечено от плановата икономика. Нуждите на населението бяха планирани и за всяка от тях бе необходимо да има точно определен продукт на пазара, който да я задоволи.
В действителност почти всичко бе дефицитно, а предлаганите стоки - абсолютно некачествени. Потреблението се бе превърнало почти в инженерна дейност. Всеки си правеше онова, от което има нужда, най-често от стоки, чието предназначение няма нищо общо с ефективната им употреба. Никой не се интересуваше от марката на нашенските продукти, нито от символичното им значение. Цялото внимание бе насочено към това, да се прецени за какво на практика стават, какво може да се направи от тях. Следователно на преден план излизаше материалната функционалност на стоките, освободена дори от тази полусимволична значимост, която бе тяхното планово предназначение. Някои варяха ракия в херметически тенджери (естествено с известни допълнителни приспособления). Други си шиеха якета от откраднати от армията парашути. Трети слагаха парче бордюр в багажниците на колите си, за да компенсират липсата на зимни гуми на пазара. По-амбициозни домакини направо практикуваха органична алхимия с цел да синтезират липсващи на пазара продукти, необходими за някоя френска рецепта. Цялата тази технологична дейност бе насочена към стоките, такива каквито са, непосредствено дадени на нашия опит, неподправени от някакъв символичен ореол, бил той заводско предназначение или реклама (колкото и комично да е, имаше и такава). Трудно е да не видим приликата на въпросната култура с просветителския тип, ако следваме посочения критерии за типологизиране.
***
Видяхме как типологиите на културата обогатяват нашата семиотична компетентност и съответно допринасят за по-адекватно ориентиране в различни културни ситуации. Бихме могли и да разширим практическата стойност на Лотмановата хипотеза, като очертаем неин възможен принос към туристическия маркетинг. В тази област, доколкото ми е известно, не са правени изследвания и затова ще се ограничим само с “подхвърляне” на идеята.
В една конкурентна ситуация предлагането на туристически услуги преминава от логиката на най-изгодното към тази на най-качественото. Който предлага такива услуги, престава да влага цялата си енергия в понижаване на “производствените цени” и се насочва към някакви първични проучвания на търсенето. Ако последното се е развило до такава степен, че потребителите не са водени от идеята да отидат максимално далеч за минимални пари, предлагането следва да се адаптира към тази новост. Това означава, че туристическата реклама не може повече да се задоволи със съобщаването на крайната цел на екскурзията (Париж, Кайро, Хавай, Мурманск), а трябва да остойности по специфичен начин предлагането си. Най-често се предлага цяла съвкупност от екскурзии, като маркетинговата цел е да се покрие максимално близък до конкретното търсене сегмент. Именно при избора на този спектър от екскурзии може да помогне идеята за типологизиране на културите. Защото ако искаме да остойностим предлаганите места, така или иначе трябва да се позовем на някакви техни специфични характеристики. А това е твърде сходно с понятието за култура.
Някои западни теоретици използват израза “култура, годна за туристическа консумация”. Следователно в туризма, за да се остойности предлагането по подходящ начин, се използват елементарни модели на местните култури, които са формулирани по максимално опростен начин. За да се привлече западен турист у нас например най-често страната се идентифицира с хубава природа, нестинарки, кукери, Рилският манастир и многовековна история. Всичко посочено се конкурира с други такива модели на второстепенни туристически цели. Ако опростим Лотмановия подход така, както туризмът опростява културите, бихме могли да си помогнем с него при позиционирането именно на различните второстепенни цели. В този случай критерият за типологизиране няма да е отношението на културите към знаковостта, а например цивилизовано - туземно, антично - модерно, рисково - комфортно и пр. С едно задълбочено изследване биха могли да се типологизират всички култури, годни за туристическа консумация и всяка агенция да може на тази основа да изготви “портфейл” на офериране, така че да покрива всички типове и същевременно да не губи излишна енергия в предлагане на дублиращи се в посочения смисъл оферти. Ако агенцията е специализирана и по принцип предлага еднотипни екскурзии, тогава също може да се приложи типологизацията, но с по-висока степен на артикулираност. Типологизацията тук се предлага като универсален метод за позициониране на култури, годни за туристическа консумация.
Когато културата се комерсиализира, какъвто е случаят с туризма, и теорията би могла да го направи. Така се получава "приложна семиотика" :-).
А сега няколко думи и за най-известното понятие, което се свързва с името на Лотман (въпреки, че първоначално идеята за аналогия между културния и биологичния свят е развита от родения в Естония немски биолог Якоб фон Ъкскюл, 1864 – 1944). То разкрива в особено добра светлина глобалния характер на неговата семиотика. Семиосферата е модел на културата, но отразява само нейната комуникативна, нематериална страна. Според Лотман семиотичната теория до определен момент се е занимавала изцяло с проблемите на знака и знаковите системи, като за целта ги е изолирала изкуствено от семиотичната реалност. По такъв начин се е постигнала методологична “чистота”, която била абсолютно необходима в годините, когато дисциплината се утвърждавала сред останалите хуманитарни науки. След тази фаза обаче същият подход се оказал ограничаващ за ефективния потенциал на семиотиката. С модела на семиосферата Лотман предлага да се насочи вниманието върху цялостната семиотична среда, която представлява условието отделните знакови системи да функционират. За Лотман никоя знакова система, взета изолирано от другите, не може да съществува реално. Животът на знаковите системи е детерминиран от динамичен обмен на означаемост между тях, който генерира информация, т. е. култура. Не съществува затворена в себе си знакова система. Дори най-развитата, естественият език, се оказа недостатъчна сама по себе си и, както видяхме, за да бъде функционална, над нея се добавя цяло конотативно, енциклопедично, вторично ниво.
Лотман прави твърде сполучливо сравнение между семиотичния и живия свят. Животът на нашата планета е осигурен от наличието на цяла биосфера. Живите организми не могат да съществуват извън нея. Същото е валидно и за цели екосистеми, макар привидно да са автономни. Една гора например осигурява цялостния цикъл на живот на много видове, които се развиват в динамично равновесие. Но ако изолираме цялата гора от присъщия й климат (което е по-обширно био-екологическо понятие) целият живот в нея ще се промени и тя ще престане да бъде автономната система от преди. Същото е и със знаковите системи. Според Лотман културата съществува благодарение на определена всеобща семиотична среда, семиосфера, която гарантира “живота” на знаците и знаковите системи. Нея е трудно да си представим, но тя е там, където има човешка общност, социум. Предшества появата на знаковите системи, както благоприятните условия предхожда появата на живота. Около човешкия социум започват да “витаят” означаващи същности, които социалната природа на човека го заставя да сподели по някакъв начин. Това се има предвид, когато се казва, че човек е социално същество. В него е закодирана необходимостта да разделя битийните си проблеми със себеподобните. Може би въпросното състояние на перманентна необходимост от комуникация е самата семиосфера. И в нея се самогенерират различните знакови системи, които регулират по максимално добрия начин комуникацията. В най-общия случай тези знакови системи са резултат на спонтанна конвенция. Тяхното развитие води до все по-голяма степен на артикулираност и съответно - до по-висок означителен потенциал. За да се повиши допълнително ефективността им, членовете на използващата ги общност създават граматики, тоест правила за употреба. За семиосферите е типично, че една от всичките знакови системи се налага като доминираща и по неин образец общността започва да регулира и останалите. Въпросната закономерност произлиза от логичния стремеж към по-висока ефективност в комуникативните процеси. Лотман казва, че ядрото на семиосферата е заето от естествения език, който представлява най-висока степен на структурираност. Периферията на семиосферата е заета от това, което най-общо можем да определим като външни културни влияния и вътрешни обществени тенденции. Става реч все за процеси, носещи значение в дадената езикова общност, но със слаба степен на структурираност. За нашата действителност можем да кажем, че е обект едновременно на западно и на източно културно влияние. В същото време вътрешните тенденции са от типа промяна - демократизация, рекомунизация - национализъм, чалга - консумизъм, както и различни комбинации между тях.
В обществото непрекъснато се дебатира за всички тези неща. Отразяват ги най-вече медиите, хората говорят върху казаното от медиите, пишат се книги за тези неща, в университета се анализира това, какво предават медиите и т.н. Всички тези “говорения” са източник на културна информация. Така е “направена” културата. Според Лотмановия модел, когато се прилага естественият език (ядрото на семиосферата) върху периферните явления, за да бъдат те по-добре означени, на тях им се придава по-висока степен на структурираност. Тоест, автоматично се преместват от периферията към центъра.
След като опишат някое влияние или вътрешна тенденция, журналистите формулират с естествения език нещо, което преди тяхната намеса е било само усетено, витаело е във “въздуха”. Формулирането придава структурност на неясното явление. То вече започва да съществува не толкова с това, което е, а с онова, което реално е казано за него. Колкото повече се говори за него, толкова повече се превръща в конкретен културен факт и толкова повече добива формата на естествения език, тъй като все повече започва да съществува в облика на думите и текстовете, с които е говорено за него. Лотман казва, че естественият език е “щамповащо” устройство, което придава своята структурност на слабо семиотизираните факти. Прехвърлянето на структурност е основният източник (генератор) на културна информация. Което придава уникалност на модела на семиосферата. Само той ни дава необходимата перспектива, за да насочим вниманието си върху процесите на динамичен обмен между знаковите системи, вместо върху тяхното изолирано функциониране.
Друг основен момент в модела е понятието за граница на семиосферата. Неговото пълно очертаване също би удължило лекцията прекомерно и затова ще се ограничим само с отбелязването му.
Идеята на Лотман е, че за да функционира културата по вече описания начин, локалните семиосфери имат нужда от добре обособена граница. Нейната функция е да отдели семиотичното пространство от заобикалящия го несемиотичен хаос. Последният е измислен. Само по този начин “нашето” (вътрешността на семиосферата) се противопоставя на “чуждото” (нейната външност), което гарантира усещането за граница. Както някои идеологии имат нуждата от перманентно присъствие на “враг” в общественото съзнание, за да функционират по-ефективно. Примерът, който дава Лотман, е с древно-гръцката култура. За да функционира по присъщия й универсален начин, тя е трябвало да “измисли” обкръжаващото я варварство. А то е било съставено от добре организирани култури, някои дори по-древни от гръцката. Но те били сумарно възприемани като противопоставящ се на вътрешната хармония хаос.
Казахме, че периферията на семиосферата е съставена от културни влияния и вътрешни тенденции. Понятието за граница излиза на преден план, когато говорим за първите. Стане ли дума за вторите, основното понятие там е диалогът. Една семиосфера може да бъде видяна като съставена от много подсфери. Понятието е доста “еластично”. Изкуството например би могло да бъде видяно като семиосфера, съставена от подсферите на отделните видове изкуство, всяко обособено от свой език и правила. От една страна, тези подсфери се разграничават, но от друга имат тенденцията да си влияят, което генерира нова културна информация.
Според Лотман, ако една от тези подсфери в даден момент се характеризира с новаторство и динамизъм, тя “говори”, а другите подсфери, намиращи се в моментен застой, “приемат”. Така, когато се появява киномашината, тя дава идеята за художествен потенциал, но първите, които развиват новото средство, изцяло взаимстват “граматиката” на театъра и вариетето. Заснемат се “фокуси” или театрално изиграни истории. Впоследствие киното набира скорост и изгражда своя собствена граматика (естетика), коренно различна от тази, на театъра. Наричат я “езикът на киното”. През 30-те години киното се утвърждава като доминиращо изкуство. Превръща се в могъща индустрия. На мода е. Тогава неговото влияние се пренася върху театъра, който вече е в упадък. Така вече подсферата кино “говори” на под-сферата театър. Авангардният театър включва кинопрожекции в представленията, Айзенщайн прилага чисто "кинаджииското" понятие монтаж върху театралната теория, театърът се заразява от механичната същност на възпроизвеждането на кинематографичното изображение. В тази фаза може да се каже, че киното дава идейна енергия на театъра.
Няколко десетилетия по-късно киното отстъпва доминиращото си положение на телевизията, която е “хитът” на момента. Хората общо взето престават да ходят на кино и седят в къщи пред телевизорите - гледат филмите по малкия екран. Тогава на киното се налага да се “учи” от новата медия. Започват да се правят филми специално за телевизията. Пак се получава прехвърляне на граматики и естетики. Телевизионните филми са форматирани по най-удобния за съпътстващата ги телевизионна реклама начин. Появяват се “сапунените опери”. Филмите, “останали” по кината, също се адаптират към новата ситуация. Конкуренцията ги заставя да повишат максимално степента на зрелищност. Телевизионни канали като MTV налагат агресивен визуален стил, чиято цел е борбата с дистанционното управление на телевизора (с което се сменя всичко, което не задържа първичното внимание на зрителя) и този стил се пренася на големия екран с филми като “Матрицата”, “Ромео и Жулиета”, “Родени убийци”, “Doors”, “Скалата”, “6-тия ден” и десетки други екшън суперпродукции.
Но и на традиционната
телевизия вече и остават "броени дни". Колкото и да се е развила,
тя запазва непреодолимият дефект, че комуникацията е еднопосочна. Винаги
един излъчва и много гледат, без да имат особено ефективна възможност
за обратна връзка. Липсва т. нар. интерактивност. А интерактивната комуникация
съществува и се развива с шеметна скорост. Нейното “царство” е компютърната
комуникация, най-известната система, за което е Интернет. Там има възможност
много да говорят на много, да си отговарят и т.н., и то в реално време.
Като че ли това е модата на последните години. Интернет заема все по-стабилно
лидерското място и съответно нейната семиосфера започва да предава граматиката
си на телевизията. В телевизорите се появи възможност за компютърен текст
(телетекст), замислят се нови модели с възможност за свързването му с
Интернет и т.н. Правят се експерименти за интерактивна телевизия: зрителят
да може с дистанционното да сменя няколко камери, които снимат едновременно
едно и също нещо и по този начин сам да е режисьор. Примерите могат да
продължат дълго. Същественото е да видим какво на практика е диалогът
между семиосферите и съответно да добавим още една от многото перспективи
на теоретично интерпретиране на процесите в културата.
