Лекция 11. Ролята на читателя (Lector in Fabula)

      В заключителната фаза на курса ще се запознаем с един обобщаващ модел, предложен от Умберто Еко в книгата му Lector in Fabula (1979), в който са съчетани доста от най-утвърдените постижения на семиотиката, част от които са били обект на наши предишни лекции. Целта е да получим цялостна картина на семиотичните процеси от гледна точка на очертаната теория на културата. В този модел е наблегнато на актуализирането смисъла на наративните (разказвателни) текстове, но това е така, защото те са най-комплексни и на практика съдържат всички по-опростени обекти на интерпретация. Принципите за актуализиране на съдържанието са общовалидни от такава гледна точка. Еко причислява модела към т. нар. прагматика на текста. Това ще рече, че тук са разгледани реалните процеси и стъпки, които извършва нашата мисъл, когато възприемаме, и съответно разбираме или не разбираме, даден текст. Всичко се позовава на нашия реален опит при възприемането на текстове, като се използва семиотичната теория за систематизирането на отделните фази. Въпреки посочената директна връзка с практическите действия, моделът изглежда доста сложен и неразбираем (фиг. 1, схемата е взета от българското издание на “Семиотика и философия на езика”, вж. Еко 1993b). Целта ни тук е, от една страна, да сведем тези понятия до това, което знаем от семиотиката до момента и, от друга, за пореден път да онагледим казаното с примери.

      Както се вижда от пръв поглед, моделът условно е разделен (вертикално) на две основни части. Едната е определена като интенсии, а другата като екстенсии. На тези, които имат по-добра памет, сигурно им прави впечатление, че интенсиите съвпадат с онова, което бе казано за структуралната семиотика (лекции 5, 6, 7). Сиреч, поне половината работа на читателя, когато актуализира смисъла на текста, се състои в структуриране на възприеманото. Но не бива да забравяме, че все пак структурността не е волеви процес. Тоест, ние не структурираме по наше желание. Макар това да е действие, то е, така да се каже, подсъзнателно, автоматично. В момента, в който в съзнанието се генерира смисъл, той е структуриран. Структурността е условието за всеки възможен смисъл.

      Втората част от работата на читателя има отношение към проблемите, свързани с конотацията (лекции 8, 9, 10). Тъй като Еко е автор на изложения модел, тук се оказва привилегирована самата идея за енциклопедия, но дори и при това условие не можем да открием в раздела екстенсии познати понятия. Поради въпросната причина още отсега избързваме да уточним, че понятието възможен свят е функция на енциклопедичната компетентност на автора и читателя.

      Както става ясно от този пръв поглед върху модела, за да актуализираме (схванем) смисъл на даден текст е необходима, от една страна, структура и, от друга, енциклопедия (житейски и текстуален опит), която да бъде осмислена чрез въпросната структура. Не може да има актуализиран смисъл без някои от тези компоненти. Те и без друго са теоретична абстракция на неделим за съзнанието процес.

      Моделът е и хоризонтално разделен. Всяка степен отразява нова фаза в актуализирането на съдържанието. Още преди да сме започнали същинското възприемане на текста (на фиг. 1, т. 3, Израз), ние разполагаме с достатъчно много насочваща интерпретацията информация (т. 1 и 2). Ако е книга, това е нейната корица, ако е филм - заглавието и годината, ако е пиеса - театърът и авторите и т.н. В горната част са отбелязани интерпретативните фази от началните редове или кадри до пълното разбиране на текста.

      Целият модел е доминиран от една основна идея. Тя е предположението. Още от зърването на корицата автоматично правим предположения относно възможното съдържание на текста. После се зачитаме и почваме да търсим потвърждения или отхвърляне на първоначалните ни предположения. Колкото повече се ориентираме в текста, толкова по- достоверни стават нашите предположения и съответно текстът все по-редовно ги потвърждава. Това се случва във фазата, когато той ни “грабне”. Ние постоянно се питаме какво ли ще стане и си представяме различни варианти на развоя, след което не оставяме текста, докато не разберем “истината”. Ето какво се има предвид с термина “предположение". Смисълът е плод на въображението на читателя, а авторът, чрез текста, насочва и контролира този процес. Авторите на “Касандра” добре знаят посочения принцип и са се погрижили да спират всяка серия в момента, генериращ най-много подобни предположения, и така те "мъчат" зрителите до другия ден, когато им предоставят (или пак отлагат) очаквания отговор, грижейки се никога да не оставят въображенията им без работа.

      Именно нея Еко нарича кооперативна. Текстът е “мързелива машина”, имаща потребност от тази работа на читателя, за да започне да изразява нещо, да означава.

      Авторът вписва в текста само насочващи елементи, които читателят, кооперирайки се с автора, следва да реализира с помощта на собствената си енциклопедия. Основният принцип на такова взаимодействие е предположението. И това не се отнася само до наративните текстове. Всяко нещо, имащо смисъл, функционира на този принцип. Например всяко спортно състезание, което ни вълнува, е следено от нас именно чрез въпросния механизъм. Макар и в законния си вариант състезанията да нямат автор (сценарист), те ни стимулират постоянно да очакваме успешно развитие за едната страна, постигнато с конкретни действия, които виждаме, така да се каже, още преди реално да са станали. Ако голът не бъде реализиран, ние се ядосваме, че предположението ни не се е сбъднало и започваме да се надяваме на следващата възможност. В случай, че сме участници в семеен скандал, фазата на изслушване също е доминирана от хиляди предположения за това, какво ще ни бъде казано ("викано"). Смисълът на атаката на партньора се реализира в нашето съзнание толкова по-ясно, колкото по-очаквана и - съответно - предполагана е била тя. Щом на пазара някой се затича към нас, започваме да предполагаме или, I. че сме забравили да платим, и съответно вариант а) цивилно уточняване, б) псуване и разплащане, в) бой; или, II. че сме забравили да си вземем рестото, или III. че това е стар, забравен познат и т.н.

      След като настъпи съприкосновението, една от версиите се реализира и ние интерпретираме (ако все още сме в съзнание) ситуацията по верния начин. Дори когато слушаме лекция в университета, отново извършваме процеси на предположение, чиито успех е пряко свързан с разбирането на материала. Пълноценното присъствие се изразява в това, слушащият да има някаква представа от материята и лекцията да изяснява предварително осъзнати неясноти. Само когато у човек липсва и най-беглата идея за какво се говори, той няма какво да предполага. Както се казва “не е в час”.

      Една от особеностите на модела е, че в него не са предвидени йерархии. Отсъства регламентирана последователност в кооперативните фази. Ситуацията е изразена на схемата с многобройни стрелки във всички посоки. Интерпретирането е трескава дейност и зависи от субективността на интерпретиращия. Единственото условие е той да се задържа в границите на интерпретацията (лекция 4) и да не преминава към употреба на текста. Например като крайна фаза на интерпретацията са дадени идеологическите структури, но те могат да бъдат установени (не само предположени) още от кориците. В други случаи някои детайли, срещнати в напреднала фаза на текста, могат да ни доизяснят изказните обстоятелства за неговото написване. Хубавото на кооперирането е, че и авторът и читателят (с изключение на случаите на окултни автори и перверзни читатели) искат текстът да бъде правилно интерпретиран и постоянно си помагат в тази насока.

      Оттук нататък ще се занимаем с пример на текстуално коопериране, от който ще видим каква е конкретната роля на читателя при актуализирането на сложен текст. Като пример се наложи добре известният на българските читатели от средата на 90-те години вулгарен роман “Нерон вълкът”. Изборът не е случаен, тъй като във въпросното произведение е особено актуален процесът на предположение, който е белязан от неизяснената граница между скритата истина и литературната измислица. Възможният свят на романа е структуриран по начин, изискващ от енциклопедията на читателя информация за реални събития и личности, без която той би изгубил голяма част от смисъла си. Нещо, което неизбежно би се случило на ескимоса българофон от лекция 9, ако се захване с “Нерон вълкът”.

      На фона на посоченото произведение следват основните фази на интерпретацията, предложени от Еко. Както вече казахме, работата по текста започва още преди ефективно да сме го подхванали. Предположения относно неговото съдържание генерират още изказните обстоятелства (фиг. 1, т. 2) и информацията за съответните кодове и подкодове, които ще са ни необходими (т. 1). В нашия случай за изказно обстоятелство може да се приеме фактът, че имаме пред себе си съвременно българско издание, български автор, който комуникира с нас чрез познатата форма "роман". Най-общата идентификация на текста вече определя пътя на бъдещия смисъл, който читателят очаква. Съвсем други очаквания за смисъл бихме имали, ако Христо Калчев беше избрал вербалната комуникация и вместо книгата, самият той (някъде на площад “Славейков“) ни разказваше същата история. Най-малкото такова изказно обстоятелство би изглеждало странно и би деформирало интерпретацията.

      Разделът кодове и подкодове, най-общо казано, касае информацията, която имаме за това, какво ще ни е необходимо като компетентност за актуализиране на смисъла и произтичащите от него предположения. Първото е езикът (a). Романът е на български език. b, c, e, и f засягат опита ни с подобни текстове от гледна точка на формалните правила на тяхното функциониране. В тази предварителна фаза оприличаваме текста на други, които вече познаваме и допълнително очертаваме пътя на смисъла. От голяма важност тук е корицата. “Вулгарен роман” е директна крачка на риторично и стилистично надкодиране (d). Заедно с илюстрацията те ни насочват в правилна посока на предположения, която само заглавието не е в състояние да даде. “Нерон вълкът” спокойно би могъл да бъде безобиден герой от детски приказки. Илюстрацията съдържа и елементи на идеологическо надкодиране (g), които обаче са трудни за дефиниране. Най-очевидно обаче е, че в романа става въпрос за борчески групировки, чиято “глава” е съвсем различна от силовото, изпълнително “тяло”, а фонът вещае смътно нещо като “изкачване към ада”. Ако предварително не ни е казано, бихме могли да се запитаме не е ли това книга за убития на улицата Васко Илиев или някой друг "митичен" герой от нашата нова действителност. Естествено, нещата изцяло остават в сферата на предположенията.

      От тук нататък се захващаме със самия текст. Еко го е нарекъл линеарно текстуално представяне (т. 3). Най-после имаме възможността да започнем да съпоставяме многобройните предположения с конкретния текст и съответно да правим нови, по-реалистични и по-близки до “истината”. Още в началото очертаваме предполагаемите дискурсивни структури (т. 4). След като сме намерили достатъчно потвърждения, че в романа става въпрос за младата българска мафия, на съответното ниво започваме да предполагаме как са представени нещата. Отделяме основните теми (a), около които се върти интригата. Виждаме, че историята е представена от гледната точка именно на един от босовете на тази мафия, както и машинациите, които се извършват зад гърба му. Стесняваме възможните стереотипни ситуации (рамки, b), чрез които очакваме да се развият събитията. Става ясно, че целият роман е структуриран като се описват враждуващите лагери, ударите и контраударите между тях, тактиките, съюзяванията им и т.н. Схемата е доста стереотипна и тя улеснява максимално предположенията ни. Това ще рече, че без да се ангажираме с конкретни очаквания за случки, вече имаме в представите си структурния скелет на романа. Както всичко останало и той подлежи на проверка, потвърждение или опровергаване, но тук ролята му е да ни насочва все по-сигурно в смисъла на текста.

      Паралелно със структурната (интенсионална) част на смисъла, в тази фаза на прочита ние сме ангажирани и със екстенсионални предположения. Те се отнасят до нашата енциклопедична компетентност, тоест, до житейския ни опит, лична култура и т.н. За разлика от структурните предположения, които не винаги са осъзнати и търсени (макар и задължителни), екстенсионалните отговарят на нещо от рода на любопитството. Ние правим първи предварителни отпращания към възможен свят (т. 5), което в тази фаза не може да бъде еднозначно определено. В случая се питаме дали в първите страници наистина се говори за дискотека “Нерон”, която (от опит) знаем, че реално съществува. Ако е така, значи става въпрос и за истински личности. В зависимост от нашата информираност (енциклопедична компетентност), намираме все повече “за” и “против”, които са ни необходими един път и завинаги да определим възможния свят, който ни е представен в романа. Както казахме, това е сред главните козове на “Нерон вълкът”. Съмнението, че може да се говори за истински личности и събития интензифицира максимално процеса на предположения, които изискват бързо потвърждение. Обратната версия е, че става въпрос за литературна измислица, свободно вдъхновена от реални факти и събития. Естеството на съдържанието на “Нерон вълкът” създава предпоставки, че ако наистина се говори за реални неща, читателят може да научи тайни, които иначе никой не би се осмелил да разпространява. Ето защо очакванията на читателя са изцяло за втората от двете основни забавени екстенсии (т. 5). В подобен дух продължава и по-нататъшната интерпретативна работа. От този първоначален смислов тласък преминаваме на още по-конкретно ниво на актуализиране на съдържанието. Еко го нарича прогнози и дедуктивни разходки (т. 7). То покрива на практика по-голямата част от интерпретацията на всеки наративен (разказвателен) текст. Тук вече сме си изяснили възможния свят на романа и вниманието ни е насочено върху това, как са станали нещата. Нашите предположения засягат съвсем възможни стечения на интригата (b, вероятностни дизюнкции и дедукции). Например след като се е появила Оливия, се питаме каква е тя. Предполагаме, че или е елитна проститутка, съпруга на италиански баровец, руски командос, дъщеря на “голяма клечка” и т.н. Задаваме си въпроса дали тримата маджурци наистина могат да избият цялата ни мафия, дали Козела не играе двойна игра, ще се справи ли Валери с Нерон Банк и т.н. Цялото ни четене на книгата е изтъкано от такива запитвания, които правим към текста, предполагаме нашите версии по въпроса и търсим отговор пак там. В очертаната дълга фаза ни се изяснява и фабулата като времева последователност (т. 7, a). Ако има препращания във времето, смесване на епохи, детски спомени и т.н., всичко се изяснява. Нормално е към края на романа да останат за разрешаване най-важните в цялата фабула неща. В случая става дума за живота на “Вълка”.

      Паралелно с тези прогнози все по-точно се очертава и структурната страна на смисъла. Наративните структури (т. 6), които носят съдържанието, в случая имат доста опростен вид. Нашият неволен стремеж е да придадем завършеност на структурата. Предполагаме, че романът ще се развие по някой от познатите начини, например “двама се карат, трети печели (българска мафия, eкс БКП, руска мафия)”, или “Възход и падение на един мафиот” и т.н. Актантните структури (т. 8) пък са самите току-що изброени страни на интригата. Рано или късно читателят установява, че цялата фабула се върти около няколко полюса на интереси, чиито взаимоотношения се свеждат до аспирацията им към едни и същи стойностни обекти (власт, туризмът по Черноморието, ембаргов петрол за Югославия, Оливия и пр. За стойностните обекти и актантите вж. лекция 7). Елементарните идеологически структури (т. 9) и структурите на света (т. 10) очертават цялостната ни оценка за фабулата, която настъпва във фаза на задълбочено разбиране на текста и никак не е задължително читателят да стигне дотам. Тази фаза е теоретически най-неопределена, но от нея зависи начинът, по който всеки нов текст допринася за формирането на компетентностите на читателя и интелектуалната му самореализация.
.