Лекция 12. Семиотика и общуване

      В заключение на този уводен курс в семиотиката бих желал да изложа няколко посоки, в които тя би могла да освети най-важния социален процес – общуването. Именно общуването, което в предлаганата от нас терминологична система не съвпада напълно с процеса на комуникация. Общуването е комуникация плюс “още нещо”, което касае отношението към Другия, или както се изразяват някои постмодерни автори – към другостта изобщо.

      Общуването, също като комуникацията, е процес на обмен на информация, но в този случай той е придружен от интензивна “идентификационна” активност. В общуването ние постоянно сме загрижени да актуализираме представата си за този, с който комуникираме. Имаме нужда от постоянно подновяващи се хипотези относно неговата компетентност (вж. лекция 11) и неговите очаквания към самите нас. Колкото повече усилия влагаме за да разбираме по-добре другия в комуникацията, толкова повече тя е общуване и по-малко обмен на информация. И ако въпросните наблюдения ни изглеждат съвсем очевидни сега, в края на уводния курс по семиотика, то това съвсем не е било типично за предходните 25 века Западна цивилизация, както и за спонтанната нагласа в масовата култура.

      Комуникативната чувствителност, грижата за разбирането на Другия, е типична за постмодерния, еманципиран и в повечето случаи образован човек, в чиято култура е синтезиран около 1 век борба с предубежденията. А семиотиката е сред най-активните дисциплини от сферата на науките за човека, дали сериозни основания масово да се осъзнаят именно тези елементи на междучовешките взаимоотношения, които правят разликата между затвореното от предубеждения съзнание и модерния, отворен светоглед.

      От семиотична гледна точка посочения преломен за Западната култура момент настъпва с “откриването” на фундаменталната връзка между културата, в която формираме съзнанието си и света, който ни заобикаля. Това касае и една от централните теми на нашия уводен курс, а именно, че естествените езици и многобройните други знакови системи, с които си служим, за да осъществяваме своя социален живот, не са просто неутрални инструменти, помагащи ни да назоваваме заобикалящия ни свят и да предаваме мислите си на другите, а са самото условие ние да разполагаме със смислово артикулиран свят и да имаме комуникируеми мисли за него.

      Ние видяхме (най-вече в лекции 1, 2 и 3), че езикът и културата предопределят всичко, което можем смислово да осъзнаем и че благодарение на тях сме излезли от логиката на непосредствения контакт със заобикалящата ни среда от типа “стимул-реакция”, за да се пренесем в положението, при което съзнателно можем да симулираме реалността, благодарение знаковите процеси в една логика на интерпретацията.

      Образно казано, модерната осъзнатост на важността на езика и културата пренася акцента в опитите за разбирането на човешката кондиция от хардуера към софтуера. Все по-ясно става, че езикът и културата са операционната система, с която общността ни “зарежда”, за да имаме стандартен интерфейс за комуникация с останалите й членове, както и с периферните устройства (нашите сетива). Само това, което е предварително програмирано като възможен формат данни, може да проникне в паметта на компютъра (в нашето съзнание). И независимо на какъв вид хардуер почива, той подлежи на опознаване сам за себе си пак единствено във функция на софтуера, във функция на това какво е предвидил и предопределил програмистът. А кой е нашият програмист, е сред централните въпроси, които си задават хората от край време и относно който сме чували всякакви версии: Бог, Съдба, Извънземни, Закони на материята, Пазар и пр. В един култов филм напоследък той беше наречен Матрица и там повече от всякъде другаде нашата метафора със софтуера и хардуера бе нагледно реализирана. Разликата между съвременния човек и представителя на предишни епохи е в това, че най-после сме осъзнали ограничеността и частичността на нашето познание (вж. Увод и Приложение 2) и на базата на интерпретативното схващане на истината дори ние, представителите на Западната култура, сме склонни да приемем версиите на другите култури, колкото и необичайни да ни се струват те. Вече не е прието западния човек насила да налага своята вяра и начин на живот на другите култури, макар че на практика тенденцията е той да заразява всички други със собствената си липса на вяра в каквото и да е друго, освен в парите и консумизма като начин на живот. И все пак не можем да отречем, че разлика има.

      Ако от семиотична гледна точка горе-долу така изглежда въпросът за общуването между културите като цяло, то още по интересна е перспективата, засягаща междучовешките отношения. Там “софтуерната” концепция за човека води до още по-директни последствия. До съвсем скоро западния човек официално е предлагал различни варианти за “универсални” класификации на видовете хора. И, интересно как J, резултатът винаги е бил, че той стои най-отгоре в класацията.

      Тази тенденция я има още от времето на Платон и Аристотел и тя продължава до модата на тестовете за интелигентност, тоест до днес. Макар че много е направено като законодателство срещу подобно възприемане на нещата, можем да кажем, че все още този вид предубеждение е дълбоко вкоренено в културата на Западния човек. Ние винаги сме настроени да класифицираме другия, да го причисляваме към определена, вече известна категория. Такива категории са “циганин”, “азиатец”, “комунист”, “жена”, “наш човек”, “богат западняк”, “отрепка” и пр. Винаги зад тези категории стои някаква ценностна система, която ги позиционира. Обикновено такива “универсални” параметри са цивилизованост, богатство, произход, интелект и пр. Спонтанното виждане е, че принадлежащия към тези категории е субстанциално свързан с тях, че неговата човешка същност е тяхна функция. Работим с категориите като с етикети, които ни улесняват безкрайно в социалните контакти, тоест в общуването. Етикетът (щампата) ни освобождава от необходимостта да вникваме по-надълбоко в другия, да хвърляме сили да го възприемем като уникално същество. Нашата култура ни е снабдила с огромна база данни от пред-убеждения, за които вярваме, че отразяват истинската същност на видовете хора, тяхното “качество”, дадено един път и завинаги.

      От семиотична гледна точка подобно отношение и стратегия на общуване са недопустими. Не в смисъла на това, че видите ли, всички хора са добри и ние трябва на всяка цена да ги обичаме поради самия този факт, а от чисто теоретични подбуди. Като знаем, че принадлежим на определена култура и че тя дава границите на нашия свят, как бихме могли да си представим, че е възможно да измислим критерии за класификация на всички възможни хора? Параметрите като цивилизованост, интелект и пр. са наши, взети от вътрешността на собствената ни култура и обременени с един съвсем частичен светоглед. На тези, на които нещата не изглежда така, можем да кажем, че принадлежат идейно на 25 вековната западна метафизика и нейната убеденост, че има възможност мисълта да стане универсална и по този начин да излезе извън времето и историята, и от там да съди “универсално” земните събития.

      По този начин се докосваме и до едно от най-закоравелите предубеждения, което предлага и съответната версия на противопоставянето на старомодното затворено съзнание и постмодерния отворен възглед, който съдържа и семиотичната перспектива. Споменатото предубеждение касае въпроса за това, кое е решаващо за човешките качества: вроденото или придобитото, хардуерът или софтуерът. Такъв дебат се е водил най-често в психологическите среди, но той има отношение към всички науки за човека. Съществуват позиции, които придават цялата важност на вроденото, налице са и такива, които допускат малко влияние на придобитото; присъстват и тези, които ги поставят наравно и други, които дават по-голяма роля на вроденото. Липсва сериозна позиция, която да приписва цялата важност на придобитото и нулева на вроденото.

      Но как се отразяват различните позиции в етиката на общуването? Ако изхождаме от възгледа, че човек е това, което е закодирано в генетичния му материал, можем да разчитаме, че веднъж направената преценка за него ще е валидна завинаги. Нещо повече: логиката на генетичната предопределеност подсилва вярването, че всички човешки качества са взаимосвързани и че така, както е нормално детето на двама руси и синеоки индивида да е русо и синеоко, по същия начин детето на двама “умствено ограничени” индивиди също ще е умствено ограничено, че детето на двама крадци ще е крадец, на комунистите комунистче и пр.

      Всички нагласи, които поставят генетичното над придобитото, както казахме, имат тенденцията да етикетират хората, което създава у нас доста стабилна система от очаквания, която е решаваща в процеса на общуването. Тази логика е насочена към еднаквото между хората.

      Нагласите, изтъкващи придобитото над вроденото пренасят целия проблем за преценката на другия от логиката на идентификацията към логиката на интерпретацията. С тази нагласа ние се отказваме от удобството да правим директна връзка между онова, което е външно забележимо и съответно генетично наследено и човешките качества, които са от значение за духовното общуване. Тази логика изисква усилие и е насочена към разкриване уникалността на другия, а то, според нас, е условието за автентично общуване. И тук нищо не ни пречи да наблюдаваме факта, че децата на дадена категория хора се формират “по образа” на родителите си, но за разлика от генетичния възглед, се приема, че за него са допринесли не гените им, а първите седем години възпитание. И разликата е голяма, тъй като в единия случай не се дава надежда за промяна (гените са неизменни), докато възпитанието, колкото и фундаментално да е до 7 годишната възраст, все пак е нещо, което продължава цял живот.

      Особено показателна в това отношение е историята на тестовете за интелигентност. Алфред Бине, човекът, който ги въвежда (първо във Франция), се надявал чрез тях да бъдат откривани децата, имащи психически проблеми при възприемането на учебния материал. Веднъж открити, на тези деца им се помагало да компенсират недостатъка (става реч за проблеми с концентрацията, употребата на езика и др.) чрез извънучебни занимания с терапевт, така, че скоро да могат да се наредят до другите и да учат равностойно. Идеята, обаче се компрометира тотално, когато попада на американска земя. Там тестовете за интелигентност получават изключително голяма популярност, но служат на намерението да се изгради едно перфектно общество, в което всеки да заема мястото, което заслужава. Там с децата масово се провеждат тестове, но техните резултати служат като атестат за бъдеща реализация. Вместо момчетата и момичетата с по-слаби показатели да бъдат подпомагани те биват етикетирани като по-неспособни и съответно окончателно им се отнема всякаква възможност за развитие. Зад тези две практики с тестовете за интелигентност стоят двете концепции за човека – културната и генетичната.

      В този ред на мисли стигаме и до друга една последица от описаната постмодерна семиотична чувствителност – самоидентичността. Така както отвореното съзнание не може да си позволи да идентифицира Другия по абсолютен и независещ от придобитите му качества начин, то не може да възприема и самo себе си. Отминало е времето на силните идеи, за които хората са убивали и сами са умирали. Повод за такива силни самоидентификации са били вярата, нацията, етносът, класата и пр. Те са изиграли съответната си историческа роля, но днес вече са сред най-могъщите поводи за разпалване на омраза към другите, затваряне на общността и самоизолация. Да приемем подобна силна идентификация означава отново да сведем нещо, което подлежи на развитие и промяна, до някаква извънчовешка субстанция.

      Фанатизмът, който е производен на тези силни самоидентификации, улеснява съществуването, доколкото ни спестява необходимостта сами да търсим някакъв смисъл на живота – той се отъждествява с осъществяването на каузата. Но в същото време, той ни обезличава, слива ни с групата и не приема никаква персонална еволюция. Под закрилата на моралния императив “Да останем верни на себе си (на идеята)!” ние си забраняваме да бъдем повлияни от междучовешкото общуване. Фанатизмът се храни с омразата към “враговете”, което е естествената му защита срещу разбирането на другия, срещу продуктивния диалог, и това, което нарекохме логика на интерпретацията. Той почива върху постулирането и сляпата вяра в една единствена Истина, която приемаме за наша истинска същност, докато напълно противоположна на този възглед е постмодерната осъзнатост. За тази цел Ричард Рорти се позовава на фигурата на ироника – човекът, който не взема себе си много на сериозно, а то означава, че и целият му светоглед няма как да бъде обременен с крайности. Типична за съвременната идентичност е играта на роли. Отвореното съзнание може да си позволи гъвкавост към ситуацията и адаптивност към другия.След важните прозрения на психоанализата вече е прието, че Аз-ът не е някаква унитарна и неделима същност, а комплексна система от противопоставящи се психични сили, за чиито баланс неврозите и кризите на идентичността са напълно в нормата.

      Постмодерният човек има персоналност, която трябва да отстоява, но това става възможно само чрез отношението на разбиране към персоналността на другите. Неговият модел е съдбата на произведението на изкуството, имащо необходимост от винаги подновяващи се интерпретации, за да съхрани максимално дълго своята актуалност.