Лекция 13. Семиотика и идентичност I: роли и самоопределение

      Какво е идентичността? “Ако никой не ме пита за нея, знам; ако искам да обясня, когато ме питат, не знам”. Този най-известен афоризъм, изказан от Св. Августин по повод времето много добре отразява и ежедневната ни осъзнатост за идентичността. Проблемът е, че повечето хора никой не ги пита нито за времето, нито за идентичността и те никога не си дават сметка за тях, макар, че съществуването на всяко човешко същество е тяхна производна. Това естествено изглежда проблем само за малцината, които са се нагърбили с неблагодарната задача да задължават другите да виждат сложност там където привидно всичко е съвсем просто, или казано с други думи – това е проблем само за занимаващите се с образование. Този проблем се задълбочава и от факта, че колкото повече неща научаваме, толкова повече си даваме сметка, че това, което знаем е нищо в сравнение с това, което не знаем. Също като един сапунен мехур, който колкото повече расте толкова повече се разширяват контактите му с това, което е външно за него и накрая се пръсва, смазан от идеята за нищожността си.

      Това е бремето, с което се натоварва всеки, който е решил да напусне “рая” на простотата, на простата неосъзната идентичност и се е насочил към културата и духовен начин на живот. Само с тази уговорка бих могъл да се впусна в описанията на идентичността, които от първата до последната страница ни убеждават, че съзнанието ни извършва многобройни и комплексни операции там където на пръв поглед не се случва нищо забележително.

      Да вземем за пример общуването. Нашата идентичност е нашият интерфейс за общуване с другите хора. Във всеки междучовешки контакт, който осъществяваме, ние упражняваме нашата идентичност. Ние го правим толкова автоматично, че не си даваме сметка за него, така както в повечето случаи не си даваме смета за сложните процеси, които настъпват в организма ни след всяко поемане на въздух. Нещо повече – исторически, много преди хората да са си обяснили какво е дишането и самоидентичността, те са правили и двете неща със същата лекота, с която го правят и днес. Единствената разлика е в по-голямата степен на осъзнатост днес, която не влияе на нормалната и ежедневна практика, а по-скоро е причина да имаме на разположение специалисти и по дишане и по идентичност, които да ни помагат да възвърнем нормалността си, когато се появят проблеми, вместо да умираме или да полудяваме, както се е случвало едно време. Въпреки, че по същия начин, по който човек е открил какво е дишането е открил и как да направи колосален бизнес с удоволствието от вдишването на цигарения дим и крайната равносметка едва ли е в полза на модерността; да не говорим за паралела между великите открития на психоанализата от началото на XX в., които обаче вместо да подсилят психотерапията станаха предпоставка за все по-задълбочаващи се кризи на идентичността в западната култура.

      И все пак може да се каже нещо положително. В съвременната епоха е необходима една теоретична компетентност за идентичността по чисто обективни причини. Свикнали сме да казваме, че живеем в ерата на информацията и действително тенденциите са да сме все по-обвързани с различни форми на създаване и обмен на информация. Съвременните професии се упражняват във и чрез информацията. Боравенето с много езици е наложително; начините за прекарване на свободното време най-често са форми на консумиране на информация. И което е най-важното – процесите на общуване с другите стават все по-доминиращи. На съвременния човек му се налага постоянно да се интегрира в различни общности, групи, отбори, класове, екипи и пр. Информационната среда ни налага една форма на комуникативна отговорност, която е изискването за членство в клуба на “съвременните хора”.

      Всички тези елементи товарят идентичността ни – нашият интерфейс за социално общуване. Той често прегрява и това се нарича стрес. Наред с комуникативната отговорност, или по-скоро като част от нея, е необходима комуникативна грамотност. Това е цената, която плащаме за прогреса, освобождаващ ни от физическия труд. Теорията на идентичността е част от тази комуникативна грамотност, както са такива и умението да се ползва Интернет, владеенето на чужди езици, способността да се харесаме на работодатели и клиенти, изборът на стил на обличане, преодоляване на изпити в университета и пр. Дори може да се каже, че нашата версия на комуникативната грамотност вижда инстанцията на идентичността като централна и обединяваща всички останали комуникативни компетентности. С две думи може да се каже, че съвременният човек е изцяло зависим от процесите на комуникация и общуване, така както в други епохи е бил зависим от необходимостта и съответно способността да извършва физически труд, и поради тази причина не ми идва на ум по-подходящо предложение за обогатяване на неговата култура от запознаването с една семиотична хипотеза относно функционирането на социалния му интерфейс – неговата идентичност.

      Социални роли в театъра на суетата

      Едно от най-значителните завоевания на западната цивилизация е правото на самоопределение. Дали нуждата от това право е универсална за всички човешки същества или не е, е въпрос, на който трудно може да се отговори и протичащите днес конфликти между различните култури и цивилизации ни убеждават все повече в това. Но без никакво съмнение в културната традиция, на която принадлежим самоопределението е сред най-фундаменталните права и е едно от измеренията на това, което се нарича свобода и демокрация. За това и темата за идентичността е толкова важна – моментът, в който човек е призван да решава сам какво да бъде и към какво да се числи е крайъгълен камък в теорията за идентичността.

      Хората на балканите обаче като че ли имат големи проблеми с упражняването на това право. Въпреки чудовищните междуетнически войни в края на XX в. тук все още се навъртат политици, религиозни лидери и други фанатици, които претендират, че хората са длъжни да се чувстват с дадена етническа или национална принадлежност, и че ако те изберат това да не е така значи са предатели, престъпници или извратени. Проблемът е, че липсата на култура на самоопределението прави подобен вид призиви доста популярни сред същите тези хора и ни принуждава да живеем в един театър на абсурда, в който най-лесното нещо е да убедиш някой, че трябва да ненавижда други заради тяхната принадлежност, както и да възпиташ децата си по същия начин. Този вид социални отношения е възможен само в среда на твърди, или както ще ги наричаме по-нататък – субстанциялни идентификации, които най-добре се виждат в изрази като “братя българи”, “братя сърби”, “братя албанци” и пр., и съответно “майка България”, “майка Сърбия”, “майка Албания” и пр. Така поставени нещата не остават никаква възможност за самоопределение, защото над индивида тегне бремето на генетична предопределеност, която го заставя да бъде “истински” българин, сърбин, албанец и пр.

      Тази тема ще бъде разгледана подробно по-надолу. Еманципирането на балканската култура ще стане когато заменим театъра на абсурда с далеч по-съвременния театър на суетата. Това е преход, настъпил в развитите западни демокрации след двете световни войни. Именно тези войни са апогея на западния вариант на културата на национализма, на твърдите идентификации и фанатизма. Нещо като едра шарка, която е трябвало да се преболедува за да могат западните нации да направят следващата стъпка в цивилизацията. А тя е постигането на така наречения welfare state, нещо като свободно благоденстващо общество, където фокусът на самоидентифицирането се премества в посока стилът на живот, тоест водените от личен интерес потребителски, комуникативни, професионални и граждански практики на хората. Трябва да се уточни, че това е само тенденция, която съвсем не е цялостно реализирана в напредналите държави, и също така не е напълно отсъстваща у нас. Някои би могъл да се противопостави на казаното с марксистката аксиома, че базата определя надстройката, и че съответно ако нещо не ми харесва в актуалната ни културна ситуация, трябва първо да осигуря материалното благоденствие на хората, след което да им обяснявам как трябва да се самоидентифицират – не зная ли, че гладна мечка хоро не играе? Аз съм на мнение, че отношенията между базата и надстройката са малко по-сложни, отколкото изглежда, и че ако възнамеряваме да живеем в една нормална инфраструктура, то това не е въпрос на голям мерак и 800 дни чакане, а на радикална промяна в манталитета на хората в посока на по-голяма самоотговорност и автономност. Икономическите взаимоотношения, водещи до материалното благоденствие могат да виреят само в определена културна среда, доста различна от тази на пост-социалистическия Ганьо, така както зараждането на капитализма е станало възможно в условията на протестантската етика. Културата на самоопределение, включваща и неговото толериране у другите, е една от първите стъпки към новия манталитет и настоящите няколко лекции имат за цел да бъдат теоретичен принос в тази посока. За това и в един единствен модел ще бъдат включени всички степени на гъвкавост на идентичността – от фанатичния до пост-модерния. И все пак най-динамична и стимулираща от теоретична гледна точка остава динамиката на идентичността в това, което нарекохме по-горе информационно общество, където именно стиловете на живот имат централна роля.

      В една модерна и динамична ситуация феноменът на идентичността може да бъде подразделен в няколко различни форми: от една страна ние се самоидентифицираме, така да се каже от първо лице – във всеки съзнателен акт на общуване ние изхождаме от инстанцията на собствения си Аз. Същевременно извършваме и симетричния акт – ние идентифицираме другия, свеждаме го до познати категории или направо до познати личности, което изгражда система от очаквания към неговото поведение и съответно кондиционира общуването. Освен това можем да си представим две други симетрични иднетификационни форми, произтичащи от смесването на двете базови – когато изцяло се самоидентифицираме с идентичността на другия (става често при гледане на филми) и когато идентифицираме другия като идентичен на нас (някои самозабравили се родители го правят).

      Тези гранични форми на идентификация очертават полето на действие на реалните гъвкави идентичности в една нормална съвременна ситуация. Но за да стане ясно точно какво се има предвид е необходимо да се справим с едно много влиятелно предубеждение – наличието на истински Аз.

      Във философията тази нагласа отдавна е преодоляна, главно благодарение приноса на Маркс, Ницше и Фройд. Но в разговорния език и за удобство на социалните комуникации дълбоко е вкоренено убеждението, че зад всеки от нас стои една истинска същност. Най-нормалното нещо е да кажем “аз не съм такъв човек...”, “не ми се прави’ на еди какъв си...”, “добрината (злината) е в неговата същност...” и пр. В този вид убеждение е причината да боравим толкова свободно с етикети, които слагаме на другите и в бъдеще никога не си правим труда да преосмислим преценката си за тях. Това е нормален психологически инстинкт, който ни икономисва мисловно усилие, но е особено дразнещо, когато човек е субект на етикетирането и всичките му усилия да си изгради нов имидж (идентичност) в очите на някой друг се разбиват в бронята на етикета. Културата на самоопределението изисква това допълнително усилие. Толерантността изисква приемането на потенциалната възможност, че другите се променят.

      Но какво стои зад тази промяна на идентичността? Първото нещо, което идва на ум, е че на хората им се налага постоянно да играят роли. Но здравият разум не приема ролите за някаква съществена промяна, а по-скоро за форма на измама. На някой му се налага да се прави на примерен, за да му дадат работа, да се прави умен, за да си вземе изпита, да се прави на интересен, за да свали някоя девойка и пр. Но ние си го знаем що за стока е...

      Теория на ролите

      На мен ми се струва, че проблемът с променящата се, гъвкава идентичност стои по доста по различен начин. Ще се опитам да го обясня в рамките на нещо като теория на ролите.

      Срещу идеята за истинската същност на аз-а ще противопоставя едно виждане, че това което наричаме наша идентичност до голяма степен е функция на социалните ни контакти. Ако в първия случай е логично да си представяме същността на човек като вродена, генетично програмирана (крушата не пада далече от дървото, кръвта вода не става, вълкът си мени кожата, но не и нрава, и пр.), то във втория се настоява, че няма веднъж завинаги дадена същност, а идентичността е резултат от придобитото в процеса на социално израстване на индивида.

      Както вече казахме, осъзнаването на несубстанциялния характер на идентичността става особено важно в съвременната информационна епоха. Сега, повече от всякога човек е подложен на интензивна комуникативна и социална дейност. Това го принуждава постоянно да се адаптира към нови и различни ситуации, във всяка от които той лансира своята идентичност. Както казахме, това е вид много интензивно усилие, което не се упражнява еднократно, а дори и там, където веднъж сме установили дадена идентичност, впоследствие трябва постоянно да я отстояваме и актуализираме. В някои ситуации биваме идентифицирани по начин, който се оказва особено желателен и това ни стимулира за в бъдеще да преследваме този модел. Перманентното усилие за отстояване на дадена желателна идентичност води до затвърдяването на определени поведенчески навици, които ни гарантират този статус. Утвърждаването на тези поведенчески навици ги прави присъщи на нас. Това може да е начин на обличане, начин на изразяване, стил музика, но също така и начин на интерпретиране на даден факт или избор на партньор. Адаптирането към дадена социална среда или група е безкрайно комплексен процес, засягащ почти всички аспекти на личността.

      Ако можем да кажем със сигурност нещо за човешката същност, то това е фактът, че ние сме социални същества. Най-присъщата ни характеристика е способността да се адаптираме в непозната среда и при непредвидими обстоятелства. Това е най-висшата дейност, на която сме способни и социалната среда ни дава далеч по-голяма възможност да я упражняваме, отколкото например природата. За това и на мен ми изглежда, че идентичността ни представлява историята на нашите социални адаптации. Всички роли, които ни се е налагало да възприемем, се отлагат в един комплексен механизъм, който е нашата идентичност. Ролите изместват една друга в хода на нашата лична история, а не прикриват някаква истинска непроменима същност. Структурата на модерната гъвкава идентичност е сходна със структурата на луковата глава. Луковата глава няма костилка или някакво друго, различно от обвивките ядро. Ако вземем една личност и започнем да я “разсъбличаме” от всичките й социални роли, включително и от изначалните й семейни взаимоотношения, няма да стигнем до някаква истинска същност. Нейният характер и идентичност са съвкупността от тези роли, като по-скорошните са по-близо до повърхността и съответно влияят повече на социалното поведение, макар никога да не могат да изолират миналото. Илюзията, че ролите прикриват истинската същност се поражда обикновено когато навици или психологически травми от миналото нарушат логиката на някакво желано поведение. Всяка нова идентичност е изградена в преследването на идеализиран модел за себе си и това неминуемо води до репресия на активни характеристики от предишните. Тази тема ще бъде задълбочена във философската част на есето.

      Основната драма в романа Клетниците на Виктор Юго се разиграва около две концепции за човешката идентичност. Жавер е приел веднъж завинаги, че Жан Вължан е престъпник и никакви обстоятелства не могат да го накарат да повярва, че нещо би могло да промени това положение. Когато на края на романа Жавер е в ръцете на Жан Вължан и той има всички основания да го убие, бившият каторжник му прощава и го пуска. Жавер не може асимилира този акт, тъй като в неговия светоглед един престъпник не би могъл да направи такъв жест и вместо да осъзнае грешката си той се самоубива.

      Материалът за тази лекция е от книгата на Кристиан Банков Семиотични тетрадки Част II: Семиотика, памет, идентичност, изд. на Нов български университет, София, 2004 г.