Лекция 14. Семиотика и идентичност II: знаковите механизми на идентичността

       

       Идеите за гъвкавата идентичност не биха стигнали до днешното ниво на теоретична осъзнатост, ако не бе настъпила една коренна промяна в хуманитарната мисъл през XX в. Тази промяна е известна във философските среди с израза Linguistic turn, а семиотиката е най-обширната дисциплина, утвърдила се в следствие на въпросната промяна. Linguistic turn или “езиковият обрат” бележи възприемането на централната позиция на езика (и културата като цяло) за начините, по които осмисляме заобикалящия ни свят.

       Какво стои зад това привидно не много важно схващане?

       След 2500 години главоблъскане на философите от западната традиция никой от тях не успява да открие някакви универсални принципи, които да сложат един път завинаги ред в познанието за света. Какво е човек, какво е вселената, какво е доброто, какво е разумът и мисълта – на тези въпроси са давани какви ли не хитри отговори, но нито един от тях не е успял да издържи проверката на времето. Логиката на всички тези питания е предполагала откриването на Истината за съответното понятие или нещо. Една част от мислителите са били убедени, че истината е в нещата, в заобикалящата ни материална реалност, и нейното откриване е въпрос на правилно отношение и упорита работа. Другата част от философите пък са били убедени, че истината е в нас самите и че ние можем да я открием един път завинаги като си дадем сметка за непреходните положения в нашия разум и душа.

       Езиковият обрат настъпва с осъзнаването, че самата идея да се открива истина е грешна. Истината не е нещо там отвън, което стои и чака да го хванем. Истина има когато някой твърди нещо, тоест когато се употребява езика. Тя е съответствие на твърдението и опита ни с реалността, но както ще видим, именно езикът е отговорен ние въобще да сме способни смислово да артикулираме реалността. Грешката на тези, които са вярвали, че истината е в нас самите, е била в това, че са подценявали ролята на езика за мисленето. Те са го имали за инструмент, който служи за пасивно и прозрачно предаване на мислите ни на другите. Но не са си давали сметка, че именно езикът е единствената среда, в която може да се извършва мислене. И ако сме способни да твърдим нещо за вътрешния ни свят, то това е възможно, както и при външния, единствено защото езикът ни е дал възможност да правим това. А езикът е нещо социално, резултат на много исторически случайности и общо за определена група хора, но в никой случай универсално и дадено един път завинаги. Езикът ни разкрива една обща, но напълно относителна картина на външния и вътрешния свят, като по този начин прави относително (културно предопределено) всичко, което можем да твърдим за тях. В известен смисъл той ни налага граници на мисълта, защото същевременно той е и инструментът, с който се върши мисленето.

       Но от тези обяснения едва ли е станала много по-ясна ролята на езика, затова нека погледнем по-отблизо процеса на артикулация.

      

       Артикулация

       Ние съжителстваме в един безкрайно сложен свят. Докато сме живи постоянно научаваме нови неща за него. В нашето съзнание има огромен обем информация, който ни дава възможност да бъдем в състояние да схващаме постоянните процеси и трансформации в света. И което е най-важното, ние сме в състояние да си представяме този свят, когато не сме в пряк контакт с него, мислено да го манипулираме, да правим хипотези относно това, което предстои да се случи. Но как сме стигнали до това състояние?

       Нашето интелектуално съзряване има знаков характер. Естествено ние трупаме реален, така да се каже, материален опит във всекидневната ни практика. Нашите сетива са в непосредствен контакт със заобикалящата ни реалност и привидно ние асимилираме този опит в натурален и автентичен вид. Но в действителност нашето съзнание, съзнанието на новороденото, дебютира в нещо като неразчленена мъглявина, която няма и елементарни времеви характеристики. Вродените инстинкти предизвикват някакво поведение в резултат на ограничен брой физиологични нужди. По същия начин и почти всички външни дразнения водят до една и съща реакция. В това състояние е много наивно да кажем, че новороденото вижда и чува същите неща, които вижда и чува възрастният, но просто не ги разбира. И причината не е само в това, че сетивата му не са напълно развити. Детето все още няма памет, където да е съхранен някакъв опит, благодарение на който то да идентифицира случващото му се. На този етап то може само да реагира. Но в същото време това е фазата, в която започва най-интензивното развитие на нервната система. Човешките новородени имат несравнимо по-голям потенциал да научават от всеки друг животински вид, както и от всяка следваща фаза на собственото им развитие. И за тази фаза е абсолютно необходим непрекъснатият контакт с възрастен представител на вида – бил той майката или друг. Макар изразът “представител на вида” да звучи малко смешно е от голямо значение да се подчертае, че новороденото човешкото същество е предразположено да абсорбира такъв вид информация, която само социално зрял човек може да му предостави. Ако по някаква причина детето изпусне тази фаза, например отгледано от човекоподобни маймуни или други животни, макар биологически да е в състояние да оцелее, то безвъзвратно ще загуби отличителните си човешки черти, и то по такъв начин, че никога в последствие няма да бъде в състояние да се интегрира в човешка общност. В това отношение другите новородени животни са доста по-гъвкави и непретенциозни :-)

       И така, опитвайки се да обясним какво точно се има предвид с понятието “артикулация” ние фокусираме интереса си към това специфично съдържание, което само човек може да предаде на детето си.

       Дори без да сме особено проницателни наблюдатели не може да не ни направи впечатление че майките постоянно говорят на бебетата си. Нормално е майката да засипва детето си с несравнимо повече думи отколкото с храна, грижи или целувки. И от гледна точка на семиотиката това не е нито случайно, нито наивно. Благодарение на тази езикова атака детето се изгражда като социално същество. Това означава, че то се снабдява с необходимите за социален живот средства. Неговото положение е сходно с това на новозакупения компютър – за да започне да функционира нормално му трябва операционна система. Но аналогията завършва тук, тъй като на детето му е необходимо несравнимо повече време за зареждане на базовия софтуер. И начина на това зареждане е напълно различен.

       Компютърът зарежда в паметта си дадена програма и веднага започва да я изпълнява. Детето научава езика постепенно. Ако някоя амбициозна майка реши, че няма време за губене с възпитанието и започне систематично да чете всички томове на енциклопедията пред новороденото едва ли ще постигне успех. Нейното усърдие няма съществено да се различава от останалите съдържания на извънвремевата мъглявина, характерна за дебютиращото съзнание.

       По-скоро майките повтарят едни и същи съвсем прости думички, с които самите те започват да диференцират отделни моменти в състоянието на новороденото. Такива отделни моменти съвпадат първоначално с физиологичните му нужди. Благодарение на непрестанното повтаряне детето започва така да се каже да регистрира първите различия в съществуването си. Неговият светоглед дебютира с регистрирането на най-изначалните разлики в състоянията си. Именно този процес наричаме “артикулиране”. В мъглявината започват да се оформят елементи, различни един от друг. Но тази разлика става възможна благодарение на факта, че там някъде нещо е запаметено и то контрастира с нещо друго, което е актуално. Запаметяването е станало възможно благодарение настоятелното повтаряне на една и съща дума в сходни ситуации. За детето думата няма нищо общо със смисъла, който тя има за майката. За него тя е единствено носител на разлика – те е “не-другото”. Интересно е, че майката не винаги уцелва идентични състояния, за да ги асоциира с дадена дума, но въпреки това думата започва да действа по идентичен начин за детето, тоест то става способно да я идентифицира. Това положение е безкрайно деликатно, защото процесът на артикулиране, в който е въвлечено новороденото, оказва известно насилие върху естествените му състояния и нужди. Това от своя страна е дебютът на културата, култивирането, чиято цел е да пригоди животното човек за социален живот.

       Процесът на артикулация продължава със завидна интензивност. Той винаги има за основа наличието на някакво различие между вече регистрираните обекти и състояния в паметта на детето и нещо друго, ново, което предстои да получи наименование. Майката се грижи никога тези нови наименования да не липсват. Така лека полека мъглявината започва да се превръща в нещо съдържащо форми, които са идентифицируеми. Те са идентифицируеми, защото са представени в съзнанието от съответните идентифицируеми думички. Не след дълго настъпва фазата, в която майката вече е способна, благодарение на думите, да предизвиква съответни състояния и реакции у детето. Така в неговия свят се настаняват множество играчки Chicco, любимото му одеялце,  “бау-бау”, “леля Кичка”,  и пр. В оформящия се свят на детето всичко е абсолютно относително, защото смисълът на всеки артикулиран елемент е в неговата разлика от останалите. На този принцип се структурира човешката памет, която колкото по-артикулирана става, толкова по-важна роля за субекта придобива.

       От семиотична гледна точка, нашето интелектуално съзряване е абсорбирането на безкрайно сложно артикулирания свят благодарение на огромния брой думи в естествения език, както и на всички останали знакови системи, които заварваме в културата, на която принадлежим. Поради тази причина и нашият светоглед е безкрайно зависим от специфичната ни културна традиция. Големият принос на езиковия обрат в западното мислене се състои в осъзнаването, че светът на всеки зрял индивид е точно толкова относителен, колкото и светът на малкото дете. Единствената разлика е в степента на артикулация. Езиците и другите знакови системи в съществуващите традиции са се образували на доста случаен принцип. Те са производни на напълно случайните условия на живот на предците. Служили са им за организиране на колективния живот. В една постоянна борба за оцеляване първобитните хора са имали нужда от консенсус единствено относно значението на тези неща, които са им служили в практиката. Чисто практически причини са наложили един вид артикулиране на света, вместо друг. Чисто практически е и произходът на това, което наричаме мислене. И условието то да е възможно се състои в наличието на знаково структуриран опит в съзнанието. Затова нека повторим още веднъж, че езикът, като средство за артикулиране на заобикалящия ни свят, е условието и средата на мисленето, а не само негов инструмент за комуникация. Много и неизброими са причините, които преди 2500 години са тласнали известен брой остроумни гърци да се самовлюбят в собственото си мислене и да придадат универсален статут на неговите резултати, напълно игнорирайки факта, че съвсем случайни причини са довели до това те да имат на разположение понятията, с които са се упражнявали и обогатявали. Но това толкова добре им се е отдало, че много векове след тях остроумните хора са преследвали същите цели, по същия начин. Езиковият обрат е краят на тази епоха в западната мисъл.

       Всичко казано до тук ни подготвя за въвеждането на едно от най-важните понятия за настоящото изследване – конструираният характер на идентичността. Но за да сме в състояние да го схванем напълно са ни необходими още няколко теоретични пояснения.

        

       Семиозис

        

       Централно понятие за семиотичната теория е семиозисът. Това е процесът на означаване, който стои зад нашата способност да използваме знаци. Артикулирането на света в нашето съзнание е семиозис, както и мисловните хипотези, които на тази основа постоянно правим за него. Процесът на семиозис освобождава човек от необходимостта да възприема нещо за да бъде то обект на неговото съзнание. В полемика с някои направления на семиотиката (зоо и биосемиотика) тук коренно ще разграничавам човешкия семиозис от привидно знакови явления при други живи организми. По този начин и освобождаването, за което споменах, ще бъде изяснено във функция на неговото противопоставяне с животинската обвързаност със сетивното възприятие.

       За разлика от животните, човек може да ангажира съзнанието си с неща, които не възприема сетивно в това време. Животното, напротив, е обречено на логиката на стимула и реакцията, в която според мен няма място за семиозис. Човек се освобождава от тази логика в момента, в който ангажира смислово структурираните знаци в паметта си за да симулира мисловно възможни стечения на обстоятелствата в заобикалящата го реалност. Благодарение на семиозиса човек регистрира знаково натрупания практически опит  и по този начин “носи” винаги в съзнанието си една картина на света. Тази картина на света го прави способен вместо просто да реагира на стимулите на средата, да може да я осмисли и опирайки се на досегашния си опит да моделира смислово различни варианти на поведение, след което да действа на базата на свободен избор. Някои добре дресирани животни успяват да извършат учудващо сложни поредици от действия, но дори и в тези случай нищо подобно на човешкия семиозис не се случва в техните съзнания. Дресурата се осъществява изцяло с помощта на условните рефлекси, тоест в логиката на стимула и реакцията и животното винаги се нуждае от осезаем стимул (можем да го наречем дори знак, което нищо не променя) за да пусне автоматично в действие заучената програма.

       Без да претендирам, че знам какво става в съзнанието на животното (за разлика от биосемиотиците), мога да бъда сигурен за тези неща, които не стават там. За това и не мога да отделя моята сигурност относно процеса на семиозис от две негови следствия – свободния избор и темпоралността. Философските основания за този ход ще бъдат изложени по-ясно във втората част на изследването, а тук ще разгледам следствията.

        

       Семиозис и време

        

       За да добием колкото се може по-завършена и не абстрактна представа за интересуващите ни аспекти на идентичността ще трябва да включим още едно измерение в описанието й. Това е времето.

       Понятието “време” не бива да ни плаши, поне на този етап. За сега са ни необходими само най-повърхностните му психологически характеристики. Например, никой не може да отрече, че сънят, както и употребата на алкохол или други упойващи вещества деформират нашето усещане за хода на времето, което едновременно е моментна деформация на идентичността ни, а и на нормалното функциониране на паметта.

       Нека вземем за пример алкохола. Много хора го употребяват за да преодолеят разни досадни задръжки в общуването. По-горе казахме, че идентичността е именно нашият интерфейс за социално общуване и определено тя търпи промени у подпийналия. Според мен тези промени засягат следното – алкохолът намалява способността на човек да взема под внимание последиците от действията си и това автоматично се отразява на общуването му. Алкохолът скъсява периметъра на самоконтрола, което е времевият обсег на съзнанието в съответния режим на работа. Това засяга както бъдещето така и миналото. Ако реша да заговоря девойка на публично място ще бъда възпрян най-малко по две причини – първо от спомена за многобройните аналогични случай, когато съм бил “отрязван” (миналото); и второ, от това, че нещата, които ми идват на ум да й кажа могат да прозвучат много глупаво и тя да реагира неблагоприятно, което трайно да компрометира имиджа ми пред околните (предстоящо, бъдеще). Блокиран по този начин, аз се изживявам в социалната роля на срамежлив и сдържан. Но ето, че на помощ ми идват няколко малки алкохолни коректива и картината се променя. Много бързо забравям неприятните спомени от миналите неуспехи, и същевременно говоренето на глупави неща ми става присъщо, защото съпоставката с критериите ми за обмислени (откъм последици) фрази става все по-трудна. Това отприщва комуникативната ми инициативност и ролята “срамежлив и сдържан” отстъпва на непредвидими и фрагментарни реализации на идентичността ми.

       Малко по-горе казахме, че човешкият тип семиозис, от практическа гледна точка, ни дава огромното предимство да можем да действаме стратегически, благодарение на това, че сме в състояние да използваме миналия ни опит за да моделираме мисловно варианти на това, което предстои да ни се случи и впоследствие да избираме между тях. Очевидно алкохолът удря “човешкото в човека”, а то, както видяхме, е обвързано с времевия ни опит. От казаното дотук дори се вижда, че семиозис и времеви опит са едно и също нещо. Усещането ни, че живеем във време се корени именно в специфичната характеристика на съзнанието ни то прагматично да съчетава в един единствен акт минало и бъдеще. Тоест ние си даваме сметка, че съществува такова нещо като време единствено и само защото боравим едновременно с двете му измерения. Това нещо не се случва на едно съзнание, чийто начин да се адаптира към ситуацията е автоматичната реакция на определени стимули и чиято памет е съставена от рефлекси, които единствено могат да бъдат отигравани, и никога представяни. Семиозисният тип настояще предполага определена “дебелина на траене” в зависимост от обхвата на ангажираните минало и бъдеще. Рефлексният тип настояще, напротив, е едноизмерно. При този тип съзнание е много проблематична свързаността на отделните моменти на съществуването. Вместо протичащо от минало към бъдеще време там можем да си представим една повтаряща се последователност от “сега”, тоест безвремие. Може би големите количества алкохол свеждат човешкото съзнание до това състояние и тогава единствен стимул за действие са природните нагони в най-чиста форма.

       В подкрепа на тези наблюдения би могъл да се прибави и още един факт. Специфичната връзка между човешкото съзнание и времето ни дава “предимството” да сме единствените същества способни да осъзнаем, че неминуемо ни предстои смърт. В същото време никое животно не ми е давало повод да подозирам, че са го налегнали подобни мисли. А пък хората, на които по принцип тази идея хич не се харесва, в хода на културната си еволюция са измислили какви ли не хитрини, за да преодолеят поне мислено тази неминуемост.

       Материалът за тази лекция е от книгата на Кристиан Банков Семиотични тетрадки Част II: Семиотика, памет, идентичност, изд. на Нов български университет, София, 2004 г.

        

начало предишен урок съдържание следващ урок начало предишен урок съдържание следващ урок