НПО, доброволчество, благотворителност – има ли и трябва ли да има про-боно ПР в България
Веселина Стефанова, НБУ
В своето научно съобщение ще се опитам да представя един малко по-различен поглед върху доброволния труд в България, като ще съпоставя личната си представа за доброволеца с дефиницията, която дава Законът за защита при бедствия. Ще разгледам функцията на НПО, като дам примери за добри практики и ще се опитам да дам отговор на въпроса: Какво е мястото на доброволците в неправителствените организации.
Личната ми представа за доброволец е, че това е човек, който предоставя доброволно и безвъзмездно стоки и/или услуги, като под „стоки” имам предвид даряването на книжки, дрешки, играчки и др. материални блага на нуждаещи се. Тук бих прибавила и кръводаряването. Тази ми представа бе много бързо разрушена от идеята, която нашите управляващи имат за понятието „доброволец”. Оказа се, че то е много ясно дефинирано в Закон за защита при бедствия. Ето какво гласи той: „Доброволец е лице, което участва в доброволно формирование за предотвратяване или овладяване на бедствия, пожари и извънредни ситуации и отстраняване на последиците от тях. Доброволец може да е всяко дееспособно физическо лице, навършило 18 години, (…), което не е осъждано за умишлено престъпление от общ характер, освен ако е реабилитирано.”
Сблъсках се с няколко неща, които влезнаха в разрив с моите разбирания за доброволеца: защо „доброволец“ се дефинира само в Закона за защита при бедствия? Защо доброволецът трябва да има навършени 18 години? Защо доброволецът да не може да бъде осъждано лице – все пак всички сме гледали американските филми, според които една от най-разпространените форми на наказание за леко престъпление е полагането на общественополезен труд. И на последно място, но не и по значимост: Защо изобщо доброволната дейност трябва да бъде „вкарвана” в някакви рамки, закони и административни правила?
Абсурдите (според мен) в Закона продължават, като според текста: „Доброволецът трябва да сключи договор с кмета на общината, в която живее”, „Кметът трябва да застрахова доброволеца срещу злополука.”, „Кметът се задължава да осигури за доброволните формирования безвъзмездно ползване на помещения, специализирана техника и оборудване.”, а по време на изпълнение на доброволните услуги „(…) доброволецът се смята в неплатен отпуск за изпълнение на граждански и обществени задължения, който му се признава за служебен или трудов стаж”, като „(…) лицето получава възнаграждение за сметка на републиканския бюджет”. (1)
Тук възникнаха още няколко проблема за мен. Естествено, най-стряскащо за мен беше твърдението, че доброволецът трябва да получава заплащане и има право на застраховка, като положеният труд му се зачита за трудов стаж. Няма как да не си поставим въпроса: По какво се различава този „доброволен” труд от онзи, който всички ние полагаме, отивайки сутрин на работа – аз не намирам съществени разлики. Другото, което ме впечатли е какви изисквания се поставят пред кметовете на общините и ще успеят ли те да ги задоволят? Всички тези въпроси остават без отговор за мен, поне на този етап.
Всъщност причината, поради която се спирам толкова подробно на доброволния труд е защото ми се ще да развенчая един мит за доброволците и неправителствените организации, а именно, че в НПО-тата работят задължително доброволци и, че доброволците са задължително „прикрепени” към някоя неправителствена организация. За целта ще разгледам дейността на Национално сдружение за борба с хепатита – „Хепасист”, неправителствена организация, чиито цели са: защита интересите и правата на пациентите с чернодробни заболявания, осигуряване на достъпна информация и развиване на благотворителна дейност. За да не бъда голословна давам примери за осъществяване на горепосочените цели: През 2012 г. Сдружението реализира кампания „Не е нужно да си жълт, за да си заразен с хепатит”. Кампанията се изразява в поставяне на боядисани в жълто манекени в коридорите на софийските молове. Отзивите са изключително добри, тъй като тази кампания успява да достигне до една по-млада публика, която традиционно неглижира здравните проблеми, а същевременно попада в рискова група от заразяване с хепатит.
През 2006 г. „Хепасист” организира мирен протест пред НЗОК, по време на който на служителите на Касата се подаряват развалени праскови, оставени в прозрачни пликове, с надпис „Това се случва с черния ми дроб докато чакам за лечение”. Днес вече лечението на всички пациенти с хепатит се реимбурсира от НЗОК и смея да твърдя, че част от заслугата може да се припише и на неправителствения сектор, който упорито се бореше за тази кауза. Преди само три седмици, на 8-9 юни 2013 г. Сдружението организира безплатни и анонимни скринингови изследвания за хепатит B и C, в рамките на кампанията за отбелязване на Световния ден за борба с хепатит. По време на двудневната акция биват изследвани близо 400 души, като са отчетени шест положителни резултата за хепатит B и C. Хората, чиито тестове са отчели положителен резултат не са знаели за своето състояние. (3) Това са само няколко примера от дейността на само една организация, но всички те сочат, че НПО-тата имат своето място в нашето общество, че то може да бъде много значимо и да дава забележителни резултати.
За да бъдат изпълнени тези резултати обаче, са необходими някои (на пръв поглед) елементарни неща: офис, служители, сайт, достъп до интернет и телефон. Изброявам всички тези неща, тъй като това са все неща, които изискват ежемесечно финансиране. Така стигам и до въпроса с финансирането на НПО-тата. Обикновено когато кажа „НПО” респондентите ми откликват „ааа, те взимат някакви държавни субсидии, нали”. Ами, не!
Интересно е, че през 2013 г. държавата отпуска над 10 млн. лв. за неправителствения сектор. Тази прилична сума за възможностите на България се разпределя обаче доста неравномерно - само между 25 неправителствени организации, като 3 млн. лв. се дават на БЧК, около 1 млн. лв. - на Института за стандартизация, който е по-скоро държавна организация, за музея на Рилския манастир за поредна година са заделени близо 600 хил. лв., около 200 хил.лв. са заделени за Регионалния център за опазване на нематериалното културно наследство в Югоизточна Европа и т.н., като тенденцията явно е чрез тези пари държавата да финансира дейности, които и без това би трябвало да финансира. По-неприятното в случая е това, че средствата не са разпределени на конкурсен принцип и няма предвидени такива, а това е в противоречие с приетата м.г. Стратегия за подкрепа за развитието на гражданските организации в България за периода 2012-2015, която предвижда 10% от общия размер на субсидията, или около 1 млн. лв., да се разпределят между гражданските организации чрез конкурс, като това би дало възможност и на по-малките НПО да развиват дейност. (2)
И така, след като в България само двайсетина организации имат честта да получат държавни пари, то на всички други не им остава нищо друго, освен да търсят частни партньори.
Частното финансиране обаче си има някои негативи, които не мога да пропусна. На първо място, за мен стои въпросът за независимостта на НПО. Когато НПО получава частно финансиране, то е защото частникът очаква някакви конкретни резултати, ако те обаче са в разрез с политиката на НПО, то има две възможности: или НПО остава без финансиране или погазва своите принципи, за да може да продължи за функционира.
Продължавам с негативите на частното финансиране, като се връщам на ролята на доброволеца в НПО. Когато финансирането идва от частник, той изисква минималните качество, бързина, ефективност, конкретни резултати. Въпросът е: Може ли един доброволец да предостави тези резултати? Моят отговор е: Категорично не! Тук е моментът да развенчая мита, че в НПО-тата работят само и предимно доброволци. Лошото при доброволците е, че те се характеризират с това, че не получават заплащане, нямат право на осигуровки, стаж за пенсия и др. социални облаги, поради което често се отнасят несериозно към поставените им задачи и обикновено правят своя жест еднократно.
Поради гореизброените характеристики, които може да не се отнасят до всеки доброволец, но със сигурност се отнасят до една голяма част от тях, аз считам, че работата на една неправителствена организация, особено такава, която получава предимно частно финансиране, не може да се извършва от доброволци.
Всъщност, по мои наблюдения, доброволците в България са силно ограничен брой. Малко са структурите, които имат членска маса от доброволци, още по-малко са тези, които могат да се похвалят с доброволци, които се отзовават повече от един път. Като казвам „малко” аз се сещам единствено за МБЧК, но предполагам, че може и да има някъде още някоя организация, която да разполага с такива. И като казвам „доброволец” аз се отнасям към онази моя представа за доброволеца, в която той не иска нищо в замяна на своя труд. Лошото е обаче, че тази тенденция също се изразява все по-рядко. Личните ми наблюдения са, че днешните „доброволци” искат все по-често да им бъде заплатен трудът, да им бъдат осигурени храни и напитки, а на младите да бъдат отпечатани сертификати, които да приложат при кандидатстване в елитни университети или да използват за получаване на Специална награда от ЕСФ, която е в размер на 200 лв.
И така, след като местата в НПО-тата не се заемат от доброволци е редно да се запитаме кой работи там. Няма да правя профил на хората, които са заети в неправителствения сектор, но ще посоча някои от най-големите (според мен) предимства на работата в този сектор: непринудена обстановка, контакти, разнообразие на работата, чувстваш се полезен, тъй като работиш за кауза и всички тези плюсове ти позволяват работата да ти доставя удовлетворение.
След като изброих всички тези предимства се замислих, че това са именно нещата, които младите хора все по-често посочват като липсващи при търсене на работа и поради липсата на тези плюсове те остават незаети. Вярвам, че във време, в което темата за младежката безработица става все по-актуална и болезнена не само за България, но и за цяла Европа, не можем да не се замислим за възможността повече млади хора да бъдат насочвани за работа към неправителствения сектор. Той не може да предложи висока заплата, но може да даде един добър старт за развитие, а студентите търсят именно това – възможност за изява, ето защо ми се ще да вярвам, че местата в неправителствения сектор ще бъдат заемани все по-рядко от доброволци (които отиват еднократно) и все по-често от млади хора, наети на трудов договор.
Източници:
http://dv.parliament.bg/DVWeb/showMaterialDV.jsp?idMat=3660 (1)