Нов български университет

Докторант Анета Божилова, СУ- ФЖМК

 

 

Резюме: В дискурса на междукултурната комуникация основните проблеми пред културната глобализация се обуславят от асиметричността на културните обмени. Докато в контекста на културологията тезите за глобализацията, която води или не до унификация и криза на културна идентичност, са от особено значение и крайно благодатни за изследване, от комуникационна гледна точка централна тема за изследване е именно асиметричността на културните потоци.

Annotation: In the discourse of intercultural communication the major issues facing cultural globalization are driven by asymmetric cultural flows. While in the context of cultural globalization the most essential theses which are extremely gracious for survey are those referring to globalization leading or not leading to unification or a crisis of cultural identity, from the perspective of communication the focus of research is precisely the asymmetry of cultural flows.

 

Преходът от традиционно към модерно общество се случи преди повече от столетие. Преходът от модерно към постмодерно съществуване приключи някъде около средата на миналия век. Динамиката на културните, социални и икономически процеси се усилва. Живеем новото хилядолетие в условията на постмодернизъм, някои неусетно, други не. Уместно или не, задавам си въпроса доколко реалиите на постмодернизма все още са валидни и служат за критерии за определяне на ценностната скала, дали вече някъде наоколо не се случва нов преход, защо модерната в международното пространство тема за глобализацията на културата доведе до използването на термина “мултикултурализъм”, все още ли живеем във времето на “традиционните” постмодернистични ценности, или култът към особеното, към различното вече е история? Унифициране на индивидуалността или промяна в отношението към различните - кое от двете е валидно в условията на глобализация на културата в началото на новото хилядолетие?

Все още съществува дискусия относно това, дали терминът глобализация отразява действителен феномен или е по-скоро аналитичен артефакт, изкуствено създаден мит. Въпреки широката му популярност някои автори твърдят, че характерните черти на глобализацията са се появявали и в други исторически моменти, което не я прави уникална за нашето столетие. Според други учени някои от основните тенденции на глобализацията, каквито са например увеличеният обем на международната търговия или нарастващата роля на мултинационалните компании, не са достатъчно необратими и устойчиви. Някои автори предпочитат да използват термина интернационализация като го смятат за по-точен от академична гледна точка. Според теорията за интернационализацията ролята на държавата и националното самосъзнание и самочувствие са по-категорични, докато глобализацията в нейния идеален модел изключва съществуването на национални държави. И тъй като държавните граници на националните държави може и да са отворени, но далеч не са премахнати, то следователно процесът на глобализация все още не се случва и най-вероятно няма да се случи. (5)

Обективността изисква да посочим, че светът постоянно се изправя пред нови проблеми и предизвикателства, които не се ограничават от държавни граници (едно от най-известните е замърсяването на околната среда) и движението, което до скоро бе известно под името антиглобализъм, се трансформира в движение, съставено от движения за глобализация “отдолу”, които се опитват да намерят ефективни форми на социална организация - форми, които да преминат отвъд структурата на националната държава, но да останат с характеристиките на работещата демокрация. И докато дискусията глобализация - интернационализация продължава, самото съществуване на глобално движение безспорно позволява да обсъждаме реалния процес на случване на глобално общество.   

В контекста на културологията тезата за глобализацията, която води до унификация и криза на културна идентичност, е тясно свързана с крайно  тълкуване на постмодернизма, познато от младежките години, когато количествените натрупвания (на уникалност) водеха до качествени изменения. Подобно възприемане на другостта, както и култът към различното, като че ли изместват фокуса от процесите на активно взаимодействие (между различните) върху това кой колко е различен, което изкривява перцепцията и води до преследване на формата, а  не на съдържанието. Този модел може да се приложи успешно за обясняване на взаимодействията както на междуличностно равнище, така и за междукултурните процеси в или между различни общества. Тълкувани по този начин, културните процеси, които протичат в условията на глобализация, са с негативен знак и в по-голяма степен пагубни за съхраняване на идентичността, която е в основата на ценностите на постмодернизма. Не на последно място подобно тълкувание е агресивно a priori, което е извън стилистиката на постмодернизма, а по-скоро се доближава до индивидуализма или свръхчовеците на Ницше.

Противостоящ на гореописаната теза е мултикултурният модел или т. нар. практика на мултикултурализма. Защитниците на тази теория изтъкват като водещ фактор взаимодействието между различията, съвместното им (и продуктивно) съществуване, основаващо се на взаимна толерантност и консенсус. Мултикултурализмът приема различията без да се стреми да ги унифицира или радикализира, той е взаимодействие, а не състояние. В условията на глобализация на културата можем да се отнесем към мултикултурализма така, както Уинстън Чърчил към демокрацията. И още нещо: теоретично мултикултурният модел не би повлиял дори върху маргинални или неприсъщи на средата носители на културния обмен, тъй като за да бъдат крайни, те би трябвало да са с по-силно изразена идентичност и по-висока устойчивост до степен да се изявят и в условията на глобализация на културния обмен.

По повод мултикултурализма ще цитирам кратка част от лекцията на проф. Е. Можейко "Мултикултурализмът – идеал или реалност", прочетена по повод удостояването му с титлата Doctor Honoris Causa на СУ "Св. Климент Охридски" на 22.10.2001 г.

“Струва ми се, че мултикултурализмът е производна на голямата обществено-културно-политическа формация, известна под името    постмодернизъм. Бих отишъл дори по-далеч, определяйки го като някаква разновидност на постмодернизма. Означава ли това, че мултикултурализмът е идеология? Не мисля; идеологията обслужва една обществена група, една класа, докато постмодернизмът има световен обхват, отказва се, отрича и дори воюва срещу всякаква идеология и впрочем затова е обвиняван често в релативизъм. Той представлява явление, така сполучливо определено от немския израз Zeitgeist. Ако се вгледаме по-внимателно в постмодерния култ към различното, особеното, към другостта, граничеща понякога с нарцисизъм, няма да е трудно да разпознаем много от чертите, съответстващи на основните положения на мултикултурализма. Постмодернизмът уважава, признава принципа за полагане на усилие при разбиране на чуждата истина дори тогава, когато не сме съгласни с нея, което очевидно е и отрицание на агресивния тип поведение. За дълъг период от време изложените тук особености на постмодернизма са били разглеждани изключително на нивото на междуличностните отношения. С течение на времето обаче започва очертаването на паралел с осъществяваните на по-високо равнище отношения между отделни общности, между цели нации или етнически групи, а политолозите считат за уместно да се говори за политически постмодернизъм, основаващ се на разлагането на големи политически конгломерати като например Югославия или Съветския съюз и цялата, изградена чрез насилие, негова империя. За съжаление дезинтеграцията на Югославия придоби изключително кървав характер, а съдбата на Чечения ни напомня за трагичните последици от нетолерантността и насилието. Демократичният процес, обхванал също и България, е инспириран и продиктуван от стремежа към възстановяване на идентичността, на пълната субектност и равноправие той спомага за по-нататъшното разширяване на сферата на мултикултурализма, обмена на културни ценности и нови миграционни движения.” (1)

Изследователите на глобализацията на културата предлагат няколко основни модела, всеки от които е изключително ефективен и съответстващ на определени аспекти и тенденции в културната глобализация. Някои от концептуалните модели, представени през 70-те и 80-те години на миналия век, са все още адекватни на дебатите за междукултурната комуникация. Теорията за културния империализъм разглежда културната глобализация като вид културно господство (или доминация), упражнявано от по-силните нации върху по-слабите такива. Популяризирана от Джереми Тънстол, който описва термина „културен империализъм“ като ситуация, в която „автентичната традиционна, местна култура… е изхвърлена от съществуване от безразборното нахлуване на големи количества умели комерсиални и медийни продукти, основно от САЩ“. (4) В последните години тази теория се разви в комуникационен план чрез тезата за медиен империализъм, според която културната глобализация е резултат от факта, че международните медийни конгломерати определят съдържанието и управляват глобалните медийни канали. Теорията за медиен империализъм е своеобразно развитие в комуникационен план на тезата за културния империализъм. Оливър Бойд - Барет я дефинира като „процес, чрез който собствеността, структурата, разпространението на съдържание на медиите във всяка една държава са собствено или съвместно обект на голям външен натиск от страна на медийните интереси на всяка друга страна или страни, без пропорционално обратно влияние от страна на засегнатата държава“. (2)

Мрежовият модел (или теорията за културните потоци) концептуализира културната глобализация като разпространяваща се в мрежи, които нямат дефиниран център или периферия. Концепцията се развива след поредица емпирични проучвания през 70-те и 80-те години на 20 век. Изследванията показват съществуването на небалансирани, еднопосочни потоци на телевизионни програми и чуждестранни новини от "центъра" към "периферията“. (6) Теорията за приемане изследва как публиките в отделни държави и различни региони възприемат и отговарят на културната глобализация. Последният модел - на националните и локални стратегии срещу културната глобализация - е ориентиран към запазване на националните и локални структури, към резистентност срещу проникването на глобалната култура.

В дискурса на междукултурната комуникация основните проблеми пред културната глобализация се обуславят от асиметричността на културните обмени. Докато в контекста на културологията тезите за глобализацията, която води или не до унификация и криза на културна идентичност, са от особено значение и крайно благодатни за изследване, от комуникационна гледна точка централна тема за изследване е именно асиметричността на културните потоци. Увеличените обем и интензивност на международния културен обмен (основна характеристика на глобализацията в културата) предоставят нови възможности за влияние на по-горе споменатите международни медийни конгломерати за сметка на локалните медии, част от които ограничават своята аудитория или се специализират и диверсифицират. Трафикът на културните обмени от центъра към периферията е по-наситен от реципрочния такъв. Глобалната култура разполага с много повече ресурси в комуникационния процес, което според противниците на глобализацията ще доведе до нейна хегемония и криза на локалните културни идентичности. Едно по-умерено тълкуване обаче ще покаже, че технологичното развитие на комуникационните средства и канали улеснява междуличностното общуване и достъпа до информация и до културното разнообразие като по този начин засилва тенденциите на мултикултурализъм в обществото.

Опозицията глобална култура – локална култура не е агресивна a priori. Въпреки реалната възможност за асимилиране на местната култура или за хибридизация, съществува и възможност за взаимодействие, което да не е задължително пагубно за една от двете.  Тук огромна роля играят както комуникационните стратегии, така и качествените натрупвания в обществото. Един от основните проблеми на глобализацията на културата, а именно асиметричността на културните обмени, няма да доведе до негативни изменения, ако количествените различия се компенсират с качествено съдържание.   Освен това различният контекст, в който се реализират идентични медийни събития (респективно комуникационни послания) предполага специфично възприемане и диференциране в перцепцията.

Появата на теорията за транскултурна комуникация (въведена от Волфганг Уелш) до голяма степен обяснява защо въпросът глобална култура vs. локална култура е всъщност неправилно поставен. Транскултурната комуникация не се опитва да обяснява теорията на културата посредством спецификата на хомогенна национална култура като основа на културните обмени, а се основава на обвързаността „през” културите. Транскултурността иска да покаже и двете неща – че ние днес се намираме отвъд класическото разбиране за културата и че новите културни или жизнени форми съвсем естествено преминават през тези стари формации. (8) Опозицията глобална култура – локална култура не е агресивна по презумпция. Съществува възможност за асимилиране на местната култура или за хибридизация. Съществува възможност за взаимодействие.Понятия като култура и културна идентичност вече не са строго фиксирани, а стоят в сложния, противоречив и конфликтен процес на свързаното с глобализирането детериториализиране. Транскултурността е резултат преди всичко от вътрешната диференциация и комплексност на модерните култури, които се преплитат или произтичат една от друга и си влияят. Старото хомогенизиране и сепаратистката идея за културите все повече са неадекватни заради външното премрежване на културите. Културите днес са силно взаимно обвързани. Стилът на живот вече не е определян само от националната култура, отива отвъд нея, среща се с други култури или открива своите особености и в други култури. Новите форми на преплитане водят до взаимодействие, което като резултат създава силно обвързване, взаимно влияние и хибридност на културните потоци.

Асиметричността на културните обмени няма да доведе до негативни изменения, ако количествените различия се компенсират с качествено съдържание. Различният контекст, в който се реализират идентични медийни събития (респективно комуникационни послания), предполага специфично възприемане и диференциране в перцепцията. Чрез глобализирането на медийната комуникация определени, комерсиално произведени семиотични ресурси са достъпни до различни места в света и така могат да бъдат наднационално обхващащи кристализационни материали на културна идентичност. Транскултурността е резултат преди всичко от вътрешната диференциация и комплексност на модерните култури; новите форми на преплитане водят до взаимодействие, което като резултат създава силно обвързване, взаимно влияние и хибридност на културните потоци.

Библиография:

1.     Можейко, Едвард. Мултикултурализмът - идеал или реалност. Мултикултурализъм и постмодернизъм. Брой 36 (477), 6.11. - 12.11.2001 г.

2.     Boyd-Barret, Oliver. Media Imperialism: Towards an International Framework for the Analysis of Media Systems. 1977, p. 117

3.     3. Tomlinson, John. Globalization and Cultural Identity. 2003.

4.     Tunstall, Jeremy. The Media Are American: Anglo-American media in the world. London: Constable. 1977, p.57

5.     Weiss, Linda M. The Myth of the Powerless State. 1998.

6.     Kaarle, Nordnstreng & Tapio Varis. TV Traffic- A One-Way Street: A survey and Analysis of the International Flow of Television Programme Material.  In: Reports and  Papers on Mass Communication, 70. UNESCO. 1974

7.     Moenaert, R. K., Caeldries, F., Lievens, A. and Wauters, E. Communication Flows in International Product Innovation Teams. In: Journal of Product Innovation Management, 17. 2000, p.360–377

8.     Welsch, Wolfgang. Transkulturalität. Lebensformen nach der Auflösung der Kulturen. In: Information Philosophie 2. 1992